Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

- Ако искаш един ден да бъдеш царица на това място, трябва да осъзнаеш, че си длъжна да жертваш себе си и желанията си постоянно. Най-важното за теб трябва да бъде безопасността, благосъстоянието и живота на твоите поданици. Личното щастие е винаги на втори план. – Савина най-после видя една удобна възможност да каже това, от което досега се бе въздържала многократно, затова го изрече без да се замисля: – Ако не си съгласна с това и мислиш другояче, съжалявам, че ще го кажа, но тогава ти не си подходяща жена за сина ми.

Атина остави чашата си обратно на масата и погледна остро в Савина.

- Мисля, че трябва да попитаме Калоян коя според него е подходящата жена. Колкото до вас, знам, че не ме харесвате още от самото начало.

Савина отпи бавно от чая си, а когато отново погледна в Атина, тънка самодоволна усмивка заигра по лицето ѝ. След като малката дръзваше да показва ноктите си и тя щеше да покаже своите.

- В такъв случай не смяташ ли за пагубно, след като си нежелана, да заставаш между майка и детето ѝ, и да рушиш техните взаимоотношения?

Атина не се сдържа и избухна.

- Нищо не руша, Ваше Величество. Рушите го вие с подмолните си действия. Рушите го, когато принуждавате Бианка да идва при мен и да върши мръсната ви работа! Смятахте, че ще се уплаша, но напук на страха, аз съм още тук и не смятам да ходя никъде. Рушите го, когато няколко дни преди сватбата ни, решавате да се преструвате на болна. Но дори и това не може да ме накара да се откажа от Калоян.

По лицето на Савина се бе разляла широка усмивка, а в очите ѝ искреше плашеща злоба.

- Така ли било? Преструвала съм се на болна? Докажи го, ако можеш. Но там е работа, че не можеш. Чуй ме добре, хлапачке, децата ми и мъжът ми вярват в мен безусловно. Така е било досега и винаги ще бъде. Ако трябва да избират между теб и мен, винаги ще предпочетат мен. Изглежда съм се целила в грешната мишена досега. Вместо да се опитвам да те накарам да избягаш от Калоян е трябвало да сторя обратното. Искам добре да знаеш, че за мен е въпрос на време да го накарам да те намрази безвъзвратно и сам да те изхвърли веднъж завинаги от живота си. Дните ти под този покрив са преброени. Мога да те поставя в доста опозоряваща ситуация, която няма да можеш да му обясниш, дори и да искаш. Предупреждавам те, момиче, тръгни си още сега с добро, ако ли не, ще бъде с лошо, с много, много лошо, когато Калоян се върне.

- И аз ви предупреждавам, царице. От Калоян няма да се откажа. Но вие не забравяйте, че всичко във вашето царството се крепи на една-единствена златна ябълка. И следващият път, когато той ме отведе в подземията, и докато държа плода в ръцете си, може и да не се замисля дали да го откъсна.

Савина се смрази, победоносната ѝ усмивка бавно се стопи от лицето ѝ, докато обмисляше изреченото от Атина.

- Какво? Калоян ти е показал дръвчето? – попита невярващо тя.

- Още на първия ден от престоя ми в двореца.

Атина се обърна и тържествено напусна покоите на царицата.

С треперещи ръце Савина остави чашата си обратно на масата. Току-що осъзна, че тази девойка беше много по-опасна, отколкото бе допускала. Наивно я беше подценила. Тя не искаше само сина ѝ, искаше целия ѝ свят, и не за да живее в него, а за да го разруши. Изглежда Зоран беше прав – тя беше онова момиче от пророчеството, което така дълбоко я ужасяваше и за което тя предпочиташе да мисли като за лъжа. Ако искаше да предотврати края на своето превъзходство и настъпването на онази нова епоха, тя трябваше да се отърве от Атина. Това момиче трябваше да бъде погубено и то час по-скоро. Трябваше ѝ план как да представи смъртта ѝ като инцидент, в който всички, и най-вече Калоян, щяха да повярват.
***
Всяка година в нощта на Бъдни вечер Савина тайно напускаше двореца, за да проведе традиционната си среща със своето предишно семейство. На сутринта, още по тъмно, без никой да забележи, тя се връщаше у дома и празнуваше Коледа с най-скъпите си хора – съпруга ѝ и синовете им. Това се случваше ежегодно и сега, колкото и да не ѝ се искаше, трябваше да стори същото.

След проведения разговор с Атина, и заплахата, която тя си бе позволила да отправи към нея, Савина бе обзета от крайно безпокойство, че нещо лошо може да се случи. Нещо, което щеше да се окаже извън нейния контрол.

Савина завърза зимното си наметало и даде последни инструкции на Зоран какво да прави, докато нея я няма.

- Поставила съм постоянна охрана пред вратите на подземната зала, където пазим дръвчето с последната златна ябълка. Наглеждай ги от време на време, понеже е празник, да не се напият тази нощ и да заспят.

- Лично ще ги претърся да не крият у себе си бутилки с вино – увери я Зоран.

Савина извади един дълъг златен ключ, закачен на златна верижка и го размаха пред лицето на лакея си.

- Това е ключът, който отключва вратите на подземието. Давам ти го, докато ме няма и ти заповядвам да го пазиш с живота си. Запомни, каквото ѝ да се случва, този ключ трябва да остане в ръцете ти. Изгубиш ли го, смятай се за мъртъв.

- Разбира се, царице! – Зоран се поклони и взе ключа. – Ще го пазя за вас, както всяка друга година. Бъдете спокойна.

Следваше я от разстояние, като внимаваше да не бъде забелязана. Учудването ѝ бе голямо, когато Савина достигна края на жълтия калдъръмен път и вместо да продължи напред към града, каретата на царицата пое по друг, силно стеснен път, заобикалящ селището.

Пътят, по който се движеха, се издигаше рязко нагоре, след това се спускаше стръмно надолу и свършваше точно пред една гъста гора. (Съвсем различна от гората в Змейовите планини). Карета на Савина спря в края му. Тя излезе навън и пристъпи в дълбоката гора.

Атина скочи от коня си, поведе го бавно напред и като достигна началото на гората го завърза за едно високо дърво. След това продължи тихо след Савина. За неин късмет царицата беше оставила стъпки в дълбокия сняг и тя просто ги следваше съвършено точно. Знаеше, че не бива да оставя никакви свои следи, иначе рискува на връщане Савина да ги забележи и да разбере, че е била проследена.

Атина изпита поредния си шок, щом достигна края на гората и съзря в далечината да се издига безкрайно гигантска стена, направена от прозрачен кристал. Разбра, че със Савина се намират в другия край на царството, пред другата бариера, разделящата земите на хората от Златните поля на самодивите. Стената беше досущ като тази във владенията на вещиците. Но за разлика от онази, в тази имаше висока и тясна пукнатина, стократно по-голяма от тясната дупка, която майка Ерида бе създала с един от своите магически пръстени, за да могат с Атина да преминат през бариерата между световете. Този отвор в стената, която разделяше Царството на хората от Златните поля на самодивите, сякаш изглеждаше постоянен. И през него необезпокоявани преминаваха те – самодивите. Облечени в дълги бели рокли, босоноги, с пъстри венци на главите и изумително дълги коси.

Царица Савина развърза наметалото си, а под него носеше същата бяла рокля. Разпусна старателно стегната си в кок руса коса и тя достигна до дължината на останалите самодиви. Събу ботушите си и продължи боса в снега.

Щом самодивите я забелязаха, хукнаха към нея, наобиколиха я в кръг и с радостни възгласи започнаха да изричат името ѝ.

Това неочаквано откритие донесе на Атина най-големия шок, който някога бе преживявала. Царица Савина беше самодива! Майката на Калоян беше самодива! Самият Калоян беше син на самодива!

По небето пробягаха извити огнени пламъци, които се спуснаха надолу към поляната, където самодивите стояха и разпалиха огромен огън. Когато всички се събраха около него, от недрата на земята сякаш зазвуча вълшебна музика. Самодивите се хванаха една за друга и започнаха да играят хоро. Царица Савина водеше танца им. Русата ѝ коса се развяваше след нея и проблясваше на светлината на огъня като злато.

Де да можеше сега семейството ѝ да види колко пъргава и игрива е всъщност „болната“ царица Савина, помисли си със съжаление Атина.

Не след дълго царицата се отдели от множеството самодиви и с малка група последователки се доближи до гората, близо до дървото, зад което Атина се бе прикрила. Една от самодивите, която изглеждаше доста строга и имаше червена коса, вървеше след Савина, говорейки на висок глас и ясно изразяваше недоволството си от нея.

- Това на нищо не прилича, Савина. Заточила си ни в онези поля и се сещаш за нас веднъж в годината.

- Най-хубавите земи от целия полуостров дадох на вас, не разбирам от какво точно се оплакваш, Невена! – отвърна Савина с твърд глас.

- Оплаквам се от това, че предаде своите сестри, заради един другоземец. Заживя с него като обикновена жена и не се спря да му раждаш деца.

Савина се извъртя рязко към Невена, замахна с ръка и стовари оглушителна плесница върху лицето на настръхналата самодива. Невена изпищя от болка и падна в снега. Музиката в далечината внезапно секна, самодивите около огъня спряха своя танц и всички насочиха вниманието си към ставащото между царицата им от едната страна и тяхната предводителка от другата.

- Ти май забравяш коя съм аз и как трябва да разговаряш с мен! – извика Савина. – Това, че съм те назначила за предводителка на самодивите в Златните поля, докато аз съм на служба в двореца, изглежда те е главозамаяло! Нека ти припомня срещу кого стоиш, Невена! Аз съм царицата на хората и самодивите! Първа и единствена! Но ако ти мислиш другояче, настоявам незабавно да се изправиш и да ме предизвикаш за мястото ми. Предупреждавам те, че ако загубиш двубоя, ще бъда много жестока. Няма да проявя никаква милост към теб. Ако ли не – коленичи.

Невена изгледа свирепо Савина. Макар да ѝ се искаше да се изправи срещу нея, да я победи и да заеме мястото ѝ, знаеше отлично, че дори наполовина не разполагаше със сила подобна на нейната, затова безмълвно се наведе и застана на колене пред царицата.

- Много добре – изрече със задоволство Савина.

- Сестрице? – обади се плахо една от другите самодиви зад нея.

- Какво има? – Савина се обърна и я погледна изпепеляващо.

- Ти си наша царица и никоя не ти оспорва това право, но искаме да знаем какво става с нашия жених? Кога ще ни го дадеш?

Неприятна тръпка премина през лицето на Савина.

- Да, всички искаме да знаем – заговори друга. – Отдавна ни обеща, че когато твоят най-малък син навърши осемнадесет, ще ни го предадеш. А вече минаха над четири години.

- Щом съм ви го обещала, ще ви го дам! Аз винаги спазвам обещанията си – заяви Савина.

- Да, но кога ще стане това? – включи се трета. – Невена ни каза, че досега си го женила три пъти и в момента му готвиш четвърта сватба. Вярно ли е?

- Точно сега около Калоян има малко усложнения – опита да се оправдае Савина.

- Трябва ли да нахлуем в селото на човеците и сами да си го вземем? – извика четвърта от далечината.

Савина видя, че у самодивите се надигаше огромно недоволство. Ако се бе справила с Невена, то в никакъв случай нямаше да успее с всички останали. Ако им покажеше, че предпочита децата на човека пред тях, щеше само да ги разгневи. Това беше резултатът от дългогодишната ѝ двойна игра и тя, колкото и да ѝ се искаше, не можеше повече да увърта, затова им каза:

- Ако толкова го искате, можете още утре вечер да отидете в Змейовите планини и да си го вземете. Ще го откриете в една колиба.

От редиците на самодивите се понесе вълна от радостни възгласи, музиката отново зазвуча и те продължиха играта си около огъня, така сякаш изобщо не бе спирала преди сблъсъка на Савина с Невена.

Савина стоеше отстрани, гледаше ги безизразно и трескаво обмисляше как да предпази Калоян от участта, която го очакваше със самодивите. Имаше по-малко от ден да спаси детето си или щеше да го загуби безвъзвратно.
Само на няколко метра зад Савина, прикрита от ствола на дебелото дърво, Атина беше пребледняла от ужас. Тя не можеше да повярва, че царицата току-що бе обрекла най-малкия си син на сигурна смърт. Атина отстъпи тихо назад, премина през гората по същия път, достигна коня си, отвърза го и след това откъсна една борова клонка, за да заличи следите, които тя и животното бяха оставили около каретата на Савина. Кафявият кон я чакаше кротко отстрани. Щом тя приключи, го яхна и решително пое обратно към двореца. Надяваше се до сутринта падащият сняг да успее да заличи другите следи, които оставяше по пътя си. Докато конят препускаше в тъмната снежна нощ, в главата на Атина се зароди план, чрез който можеше да спаси Калоян. Само че трябваше да действа незабавно, още сега. Осъзнаваше, че планът ѝ беше труден за изпълнение, особено частта, в която трябваше да отиде в Змейовите планини преди самодивите, но се надяваше да успее да убеди Светозар да ѝ помогне.
***
Калоян седеше и гледаше догарящия огън в огнището. Време беше да си ляга, само че на него изобщо не му се спеше тази нощ. Мислеше си за Атина. Чудеше се какво ли прави по това време в двореца. Дали сега си мислеше за него, както той за нея. Спомни си миналата Коледа, когато тя беше в колибата заедно с него. Тогава, само заради нейното присъствие, той се чувстваше безумно щастлив. А малката им скромна елха му изглеждаше така красива.

Калоян бе облякъл тъмносиния кадифен елек, който тя му бе подарила през пролетта. Чрез него сякаш я чувстваше по-близо до себе си. Носеше тази дреха неотлъчно със себе си и по време на морската експедиция. Така цяло лято се бе утешавал, че не е близо до любимата си.

Но тази вечер елекът не му даваше никакъв комфорт и спокойствие. Той се нуждаеше от Атина. Нуждаеше се да я зърне, да бъде до нея, да празнуват заедно Коледа.

Внезапно една дръзка мисъл се загнезди в ума му. Ако тръгнеше още сега, преди изгрев щеше да е в двореца. Щеше да влезе тихо в стаята на Атина и търпеливо да я чака да се събуди. Идеята да посрещнат заедно коледното утро изпълни Калоян с щастие. За ден-два без него наоколо нищо нямаше да се случи в Змейовите планини. Днес той бе нахранил змея и звярът щеше да бъде сит и да спи поне три-четири дни. Нямаше смисъл да прекарва това време в самота. Калоян скочи на крака, грабна ямурлука си, препаса меча си, взе лъка и стрелите си и излезе навън в студената зимна нощ.

Докато Атина тичаше напред към стаята си, се питаше дали царицата не бе приспала целия замък чрез магия, за да не разберат за посещението ѝ на самодивското сборище. Вероятно тя криеше от всички, че е самодива, включително и от царя.

Атина отвори вратата на стаята си и пристъпи в тъмнината. Внезапно пламъкът от запалена свещ освети лицето ѝ и тя замръзна на място, преживявайки нов шок. На сантиметри от нея съзря опуленото, с разкривена зловеща усмивка, лице на Зоран.

- Я виж ти кой се бил скитал навън в мразовитата нощ – заговори ехидно той. – Какво ли ще си помисли царицата, ако разбере, че я следите? Да ѝ кажа или не, а? Какво ще ме посъветвате? – Атина стоеше безмълвна. Зоран се ухили самодоволно и продължи: – Виждайки ужаса, изписан по лицето ви, разбирам, че сте научила най-голямата тайна на нашата царица. Да, Савина е самодива. Кажете ми, лейди Атина, сега, след като разбрахте коя е тя в действителност, вече страхувате ли се от нея или продължавате да се преструвате на смела?

- Естествено, че се страхувам – отговори Атина. – Ти също трябва да се страхуваш от нея. Та тя е самодива!

- О, да, така е. И аз се страхувам. Хубаво е, че и двамата се страхуваме от нея, нали? Искате ли да ви разкрия една тайна? Тя също се страхува от вас.

- Така ли?

- О, да. Не знам какво сте ѝ казали онзи ден, докато си говорехте, но след това тя направо беше откачила. – Зоран се отдалечи от Атина и застана до прозореца. – Постави денонощна охрана, която да пази дръвчето със златната ябълка. Сложи нова ключалка на вратата.

Зоран се завъртя на пети и златният ключ, който Савина му бе поверила да пази, някак незабележимо изпадна от джоба на панталона му, тупна в краката му и издрънча. Зоран се вгледа смаяно в него и с артистично отигран жест постави изненадано ръка пред устата си.

- А! Какво е това? Ключе! Чудно коя ли врата отваря?

Атина го гледаше с объркване. Зоран ритна ключа, той се повлече по пода и спря точно пред краката на Атина. Лакеят на Савина пристъпи напред към ококореното момиче.

- Ако се провалиш и царицата те залови, аз нямам нищо общо с това. Цялата вина ще поемеш ти, да сме наясно още отсега – заяви тихо той.

- Не разбирам.

- И не ти е нужно. Просто изпълни това, което си заявила пред Савина.

- Защо го правиш? Защо ми помагаш?

- Да приемем, че ми омръзна да целувам мръсните пантофки на Савина. Уморих се да правя всичко за нея, а тя никога да не го оценява и никога стореното да не ѝ е достатъчно. Да допуснем, че вярвам, че промяната не винаги е толкова ужасна, колкото я описва Савина. И накрая да кажем, че мечтая за една нова епоха, в която градът спокойно ще може да бъда наричан град.

- Наясно ли си, че Савина е обещала Калоян на самодивите?

- Не знам, възможно е. Тя не ме държи в течение точно в какви договорки влиза с тях, но ето, имаш още една добра причина да не се проваляш. Действай, момиче!

- А как ще мина покрай охраната? – попита го Атина, след като се наведе и взе ключа в ръце.

- Да речем, че един добър човек се погрижи да сложи приспивателно във виното им, с което ги почерпи. – Зоран се усмихна лукаво и напусна спалнята на Атина.

Атина беше толкова напрегната, че последвалите моменти минаха като внезапен миг пред очите ѝ. Тичането ѝ по коридора, слизането ѝ в подземието, преминаването покрай заспалите стражи, пъхането на ключа в ключалката и отключването на вратата, както и заставането пред вълшебното дърво. Най-ясният ѝ спомен беше моментът, в който отново държеше златната ябълка в ръцете си. Този път, за разлика от предишния, не изпита никакво колебание. Стисна здраво ябълката и решително я откъсна.

ГЛАВА 14

- Най-после съм свободна! – каза тя и впери изучаващ поглед в Атина. – Ти ли откъсна последната златна ябълка?

Атина мълчеше, обзета от поредното си вцепенение. Единственото, което направи, бе бързо да скрие златната ябълка зад себе си. Жената пристъпи крачка напред и обви с ръце лицето на Атина, а в очите ѝ се четеше силно объркване.

- Какво си ти? – попита я тя.

Атина се дръпна рязко назад и отговори:

- Вещица! Аз съм вещица!

След това хукна нагоре по стълбите. Каквото и да се бе случило току-що, която и да беше тази жена, Атина не се интересуваше особено, тя имаше ясен план, от който не можеше да се откаже и да протака и със секунда.

- Не, не си! – извика след нея непознатата, докато тя избутваше напред двойната врата.

- Савина, какво ти е? Какво се случи? – запитаха я те.

- Някой току-що откъсна последната златна ябълка – разкри им тя.

- Какво? – ахнаха всички.

- Булото е разкъсано напълно. Златното момиче е освободено! – обяви Савина. – Тя е вече тук! Тя е отново сред нас!

Самодивите се разпищяха ужасени, много от тях хукнаха да бягат през процепа на бариерата между световете, връщайки се обратно в Златните поля.

- Глупачки! – извика след тях Савина. – Тя може да ви открие, където и да се скриете. Нищо не ще ни опази от гнева ѝ. Единственото, което я държеше извън този свят го няма вече. Няма го.

В настъпилия хаос до Савина останаха само двадесет от най-приближените ѝ самодиви, начело с Невена.

- Савина, какво ще правим сега? – попита я предводителката.

- Трябва да ми помогнете да се върна в двореца час по-скоро. Ще се опитам максимално до огранича щетите от завръщането ѝ.

Земята се разтресе. Бариерата между световете се пропука навсякъде и от нея започнаха да се отчупват огромни късове, които политаха надолу към земята.

- Проклета да си Атина! Ти унищожи света ми! – изкрещя с цяло гърло Савина.

Изведнъж съзря Калоян, който се появи от другия край на коридора. Беше облечен в онзи ямурлук и пристъпваше тежко напред. Тя забави крачка и се спря по средата на пътя си.

- Хей, защо не спиш по това време на нощта? – извика смаяно той, когато я зърна.

Атина хукна към него.

- Наистина ли си ти?

- Разбира се, че съм аз! – засмя се той, прегърна я развълнуван и целуна нежно.

- Какво правиш тук?

- Реших да си дойда за Коледа! Исках да те изненадам.

- Е, изненада ме. Невероятно при това.

- Много си задъхана – отбеляза Калоян.

- От вълнение. Видях те от прозореца на спалнята си и не можех да повярвам, че мъжът в снега наистина си ти – излъга Атина.

- Ами, аз съм. Ето ме.

- Ела в стаята ми. Подготвила съм ти една изненада.

Атина го хвана за ръката и поведе напред към спалнята си, докато в другата си ръка стискаше силно златната ябълка, която умело бе прикрила с широкия ръкав на роклята си. Калоян така и не я забеляза.

След минута откри това, което търсеше. Скрит в дъното, между две рокли, висеше сватбеният воал на Савина. Златното момиче го стисна в ръцете си и тържествено го издърпа навън. И точно тогава от лявата страна на лицето ѝ проблесна гладкото острие на меч. Тя се обърна бавно, стискайки воала в ръце и видя, че зад нея бе застанал цар Велизар, гледайки я свирепо, а в изпънатата му напред ръка, държеше своя меч, с който бе готов да посече неочакваната натрапница без грам колебание.