Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

- Двамата с теб не сме се срещали досега, затова позволи ми да ти се представя – заговори спокойно Златното момиче с широка усмивка на лице.

- Не е необходимо. Отлично знам коя си! – прекъсна я цар Велизар.

- О, значи Савина ти е говорила за мен? Каква изненада.

- Пусни незабавно воала на жена ми! – заповяда твърдо Велизар.

- Всъщност, може би не знаеш, но това не е сватбен воал, а самодивско було – разкри Златното момиче. – Любимата ти жена е…

- Наясно съм. Сега го остави.

- О, Савина ти е казала малката си тайна. Колко нетипично за нея.

- Между мен и жена ми няма тайни.

- Сигурен ли си?

- Сигурен съм, че нямаш работа тук, Златно момиче! Този свят принадлежи на мен и на Савина.

- Виждам, че си същият като Савина. Явно не случайно точно теб си е избрала за съпруг. Е, царю, изглежда имаме голям проблем. Щом знаеш коя съм, значи си наясно и защо съм тук. Но не ти ме интересуваш. Важното за мен е да накажа Савина и сестрите ѝ, затова ти предлагам да се оттеглиш и няма да пострадаш.

- Никога няма да ти позволя да навредиш на жена ми.

- И какво ще сториш, за да ме спреш? Та ти си просто един обикновен човек, станал цар по волята на една самодива. Дори не си роден в този свят. Магията за теб е чужда.

- Ще сторя каквото е необходимо, за да те спра! – извика цар Велизар, стисна меча с две ръце и замахна с всички сили към Златното момиче. Беше убеден, че трябва да убие тази злосторница без капка милост.

Златното момиче вдигна воала на Савина към себе си, за да се предпази. Острието се удари в булото без да успее да го пробие, нито пък да нарани жената, стояща зад него. Златното момиче се извъртя и приклекна, като стисна цар Велизар за крака.

- Омагьосвам те в златна статуя да се превърнеш и в този свят никога да не се завърнеш!

И в същия момент Велизар изпита силна скованост в цялото си тяло. Видя как магията на Златното момиче го застигна и започна да го поглъща. Първо бяха краката му, които се превърнаха в два тежки и неподвижни къса злато. След това проклятието запълзя нагоре и го направи златен до кръста. Той изпусна меча си, който падна с дрънчене на пода. Царят се замята отчаяно наляво-надясно с остатъка на все още живата част от тялото си, но напълно безполезно. Златото продължаваше да пълзи нагоре към него, обхващайки го целия. След няколко секунди то покри плътно гърдите, ръцете и главата му. Лицето остана последно. Миг преди да се прости и с него, цар Велизар нададе отчаян и безпомощен вик. Гласът му замлъкна внезапно, а златното му лице остана замръзнало в гримаса на смесица от ужас, ярост и злоба.

- Дано Савина те хареса и като златна статуя, царю! – изсмя се победоносно Златното момиче и се завъртя около него, развявайки булото на Савина над главата му.

После разпъна широко вълшебния воал на царицата и го разкъса на две, след това продължи да го къса, докато не го направи на ситни парчета. А парчетата разпиля по пода около златната статуя на Велизар.

- Оказа се по-лесно от очакваното – разсмя се доволно Златното момиче. Беше лишила Савина от съпруг и сили почти едновременно.

- Атина, още колко трябва да чакам? – попита я той с усмивка на лице.

- Още съвсем малко – каза тя и в този момент разряза на две половини златната ябълка.

Атина знаеше, че според легендата, разказвана от мнозина, който отхапеше от вълшебния плод, каквото и да си пожелаеше, то винаги се сбъдваше. Но никъде не беше казано, че златната ябълка изпълнява желанието само на един човек, а не на всеки, който вкуси от нея. Затова тя бе убедена, че планът ѝ трябва да сработи. Тя потопи парчето от ябълката в мед, след това го поднесе към устата на Калоян и му каза:

- Приготвих този плод специално за теб. И тъй като вече сме Коледа, а на Коледа се случват чудеса, искам, докато го хапваш да си пожелаеш нещо хубаво. Например да се освободиш завинаги от проклятието, което тегне над теб.

Атина напъха парчето в устата на Калоян. Той започна да го сдъвква, а по лицето му заигра палава усмивка.

- Пожела ли си го? – попита го напрегнато Атина.

- А-хъм – отговори той с все още пълна уста.

Атина налапа друго парче от ябълката и си пожела с Калоян да отидат при двата легендарни овена, за които се твърдеше, че могат да пътуват между световете. От книгата за Златното момиче, с която се бе сдобила от градската книжарница, тя бе научила за тези животни. Те бяха служили вярно на първия цар, който често ги бе използвал, за да отскача до различни светове, откъдето бе донасял необикновени дарове за жена си. Според написаното в историята, белият отвеждаше в горните земи, а черният в долните.

Атина не знаеше светът, който често виждаше в сънищата си, в коя половина на всемира се намира, но вече бе твърдо убедена, че той бе реален. Магическите животни, ако наистина съществуваха, трябваше да им помогнат с Калоян да достигнат до него. В този свят нито за нея, нито за Калоян вече имаше някакво бъдеще. За да го спаси от самодивите, тя бе длъжна да го отведе на място, на което те не съществуват. Ако нещата сега не проработеха, всичко за двамата щеше да бъде изгубено.

Стаята и всичко заобикалящо ги се завъртя стремглаво и след миг тя и Калоян се намираха в голяма празна зала, част от друго широко и тъмно подземие. Високо окачени на стената срещу тях висяха главите на двата овена. Атина изтръпна от ужас. Двете магически животни бяха мъртви. Бе прахосала напразно желанието си. Тя падна отчаяна на колене и започна да си шепне:

- Не, не, не. Това не може да е истина.

Калоян дръпна превръзката от очите си и изпадна в пълно недоумение, когато видя мястото, на което се бяха озовали.

- Атина, какво става тук? Къде сме?

Тя се изправи на крака и със сълзи в очите си отговори:

- Трябва да поговорим. Трябва да ти разкрия нещо за себе си.

И тя му разказа истината, която досега бе крила от всички. Обясни му коя бе тя, откъде идваше и защо бе изпратена в царството на хората. След това му сподели и откритието, което тази нощ бе направила за майка му и обета, който Савина бе дала на самодивите.

Калоян дълго я гледа стъписан. Накрая проговори със скован глас:

- Значи ти си вещица? Лъгала си ме през цялото време! Всичко, което ми наговори са били купища глупости. Брат ми беше прав да се съмнява в теб. И мисията ти е била да откъснеш златната ни ябълка? И си го направила тази нощ? Това, което сложи в устата ми е било парче от нея? От началото до края си ме правила на глупак!

- Калояне, разбери ме, направих го, за да те опазя. Направих го, защото исках да те спася от похищението, което самодивите ти готвеха.

- Пълна лъжа! Изобщо не ти вярвам! Майка ми не е самодива! Отново си измисляш и се опитваш да ме заблудиш! Искаш да оправдаеш предателството си. – Калоян извади меча си и тръгна бавно към Атина.

- Моля те, успокой се! В момента не мислиш трезво – призова го Атина, докато уплашено отстъпваше назад.

- Мисля отлично. За първи път, откакто те срещнах, виждам истината. Ти навярно си ме омагьосала, за да бъда толкова заслепен досега. Имало е толкова знаци, които съм пропускал от прекомерно доверие. Долна лъжкиня! Мръсна вещица! Играта ти свършва тук! – Калоян замахна с меча си право към скованото от страх лице Атина.

Тя се опря в стената и изпищя ужасена, докато острието се спускаше към нея. В този момент мечът в ръцете на Калоян се превърна в бодлива златна роза, която се удари нежно в Атина и раздра лицето ѝ с острите си бодли. Калоян се отдръпна и погледна смаян розата, която държеше. Преди да успее да каже каквото и да било, около него се завъртя облак от блестящ златен прашец и той се строполи на земята в несвяст.

На няколко крачки зад него стоеше същата жена, която Атина вече бе видяла в предишното подземие, след като откъсна златната ябълка.

- Не мога да повярвам. Ти ми обеща, че никога и за нищо на света няма да ме нараниш. А какво се опита да сториш сега? – промълви Атина, гледайки разочаровано в падналия Калоян и от очите ѝ бавно се стекоха две сълзи.

- Принцовете отдавна не са това, което очакваме да бъдат – каза жената със златната кожа и допълни доволно: – Изглежда се появих точно навреме, за да предотвратя една трагедия.

- Коя си ти? – попита я Атина.

- Не е ли очевидно? Аз съм Златното момиче – засмя се тя.

- Какво искаш от мен?

- Работата не е какво искам аз, а какво искаш ти. Пожела си нещо тази нощ, но си го пожела по напълно погрешен начин. Ябълката те доведе тук, само че се оказа напразно. Тези допотопни овни не са в състояние да те заведат никъде, още повече пък на мястото, на което желаеш да отидеш.

- Вече го разбрах.

- Е, искаш ли все още да получиш това, което си пожела?

- М-да… Ти можеш ли да ми го дадеш?

- Мога, без съмнение. Въпросът е – сама ли ще пътуваш или ще вземеш и любимия ти със себе си?

- Разбира се, че и Калоян ще дойде с мен.

- Само преди минута той се опита да те посече с меча си. Мисля, че нещата между вас приключиха тази нощ.

- Той го направи само защото беше в шок. Когато осмисли нещата, ще се осъзнае и успокои. Няма да го оставя на самодивите – категорична бе Атина.

- Погледни лицето си – настоя Златното момиче.

Атина избърса кръвта, която бе избила по него, след като бодлите на розата я раздраха.

- На лицето ми нямаше да му има нищо, ако беше превърнала меча му в друго цвете, а не в бодлива роза – оспори гневно Атина.

- А, значи аз съм виновната, а не мъжът, който се опита да те убие. Превърнах меча му в роза, защото исках да усетиш болката, която сляпата ти обич в него ти причинява, макар и минимална.

- Е, аз пък съм добре. И няма да се откажа от него, само защото той беше объркан и ядосан, и с право, задето го бях лъгала. Но съм сигурна, че щом се успокои ще ми прости.

- Оправдаваш действията му по доста нелеп начин. Осъзнай се, този мъж съвсем не е идеалът, който виждаш в него. Той е убиец, закрилян от семейството си.

- Не ме интересува какъв е. Важното е, че аз го обичам и съм длъжна да го спася. Дадох му обещание, което няма да наруша.

- Щом това желаеш, няма да споря с теб.

Около тях се завъртя силен вихър, изпълнен с проблясващ златен прашец и в същия миг тримата се озоваха обратно в спалнята на Атина. Калоян лежеше непробудно на леглото ѝ.

- Мислех, че ще ме отведеш в света, в който си пожелах! – каза Атина, като се вгледа неразбиращо в Златното момиче.

- Всичко с времето си – заяви тя. – Имаме още малко работа тук преди да потеглим.

Неочакван вятър разтвори широко средния прозорец и в стаята влетя ястребът на Калоян. Той се завъртя в кръг около полилея на тавана, след което светкавично започна да приема формата на различни птици. Измежду всичките му трансформации Атина успя да разпознае тази на грациозен бял гълъб, както и на пъстър петел, който изкукурига високо. В продължение на месеци Атина бе чувала същото това кукуригане и то многократно я бе будило от съня ѝ. След това ястребът прие облика на смайващо красива птица с дълги пера, блестящи в синьо, зелено и жълто. Това беше истинският вид на мистериозната птица Всичко. Създанието се спусна надолу и кацна върху лявото рамо на Златното момиче, като изчурулика весело.

- Тъгуваше ли силно за мен, докато ме нямаше? – Златното момиче заговори към птицата и я погали нежно по главата. – Неуморно късаше една след друга златните ябълки, за да разкъсаш булото, което коварната царица Савина бе поставила над мен и ме държеше затворена под земята. Но тя скри последната златна ябълка от теб и ти не успя да завършиш мисията си. Навярно си бил много тъжен, че не можеш да ме спасиш. Но вече не тъгувай. Последната златна ябълка е откъсната и твоята златна кака е отново свободна и възнамерява да даде добър урок на подлата Савина. Урок, който никой досега не ѝ е давал. Урок, който тя не ще забрави никога.

Златното момиче погледна в Атина и я попита:

- Някъде в двореца трябва да има едно глинено прасе с много големи и грозни очи. Знаеш ли къде се намира?

Атина си спомни за играчката в стаята на принц Светозар и се смути.

- За какво ти е това прасе?

- Виждала ли си го?

- Може и да съм го виждала, но не разбирам защо ти трябва.

- Необходимо ми е. Ако искаш час по-скоро да се махнеш от този свят заедно с любимия ти, заведи ме при прасето. Няма да тръгнем оттук без него.

- Д-д-добре.

Колкото и странно и откачено да ѝ изглеждаше това, Атина поведе Златното момиче към спалнята на принца. Двете нахълтаха в стаята му. Светозар се разбуди и подскочи стреснат в леглото си.

Златното момиче застана пред рафта с играчките му и след като откри прасето го грабна с думите:

- Ето те и теб.

- Атина, какво става тук? – извика Светозар.

Атина го погледна объркано, чудейки се какво да отговори. Без да губи време Златното момиче хвана Атина за ръката и бързо я поведе навън. Светозар скочи от леглото и хукна след тях в коридора.

- Атина! Атина! Чакай! – викаше Светозар, докато тичаше подир двете. – Какво става? Обясни ми! Коя е тази жена с теб? Защо ми откраднахте прасето?
***
Савина и останалите самодиви пристигнаха в двореца носени от змея (преобразения принц Маламир), когото царицата бе призовала да им помогне. Щом змеят се приземи и самодивите стъпиха отново на земята, Савина незабавно хукна към вътрешността на замъка. Стражите пред портите и тези, които патрулираха по коридорите, до един бяха вкаменени. Савина се досети, че състоянието им бе дело на Златното момиче. Тя ги беше омагьосала. Предусещайки, че това не бе всичко, царицата пое към покоите си, обзета от нарастваща паника. Разтвори широко високите двойни врати и светлината от свещта, догаряща в свещника оставен на пода, ѝ разкри, че най-големите ѝ страхове се бяха сбъднали. Самодивското ѝ було беше разкъсано на парчета, разхвърляни по пода. Но най-големият ѝ ужас се оказа не това, а златната статуя, която стоеше в средата на стаята.

Тя разпозна съпруга си. Пристъпи бавно към него, вгледа се в изражението на замръзналото му разкривено лице, след това се свлече в краката му, като запищя от ярост колкото ѝ глас държи. Савина крещеше така, както не бе крещяла никога преди. Пронизителните ѝ викове прокънтяха страховито в притихналия дворец и достигнаха до всяко кътче от него.

- Точно така, царице прекрасна! Пищи, пищи, великолепна моя, защото след тази нощ не ти остава нищо друго освен писъците – разсмя се той.

Внезапно пред вратата на стаята се разнесоха бурни гласове, Зоран захвърли закачалката и се огледа уплашен, търсейки някакво укритие. След като не успя да намери такова, той изтича до леглото на Атина и се пъхна под завивките до принц Калоян.
Само след секунда вратата се отвори и в стаята влязоха Златното момиче и Атина, следвани от принц Светозар и птицата Всичко.

- Що за смразяващ кръвта крясък беше това? – попита Светозар, докато разтриваше заглъхналите си уши.

- Писък от самодива – обясни Златното момиче.

- Беше ужасяващ – отбеляза Атина.

- Но откъде изобщо ще има самодива тук?

- О, има и при това, доколкото усещам съвсем не е една.

Златното момиче напъха глиненото прасе в ръцете на Светозар и му заповяда:

- Сядай на леглото и пази това прасе като живота си.

Макар да беше силно объркан от всичко случващо се, той се подчини. От ръцете на Златното момиче се понесе жълта вълшебна мъгла, с която тя обви плътно вратата на стаята.

- Това ще ги задържи отвън за кратко, но не разполагаме с твърде много време.

Нощта бе изминала и навън вече се разсъмваше. В просветляващото се небе Атина видя ситни черни точици, които се приближаваха със завидна бързина към двореца. Това бяха вещиците на своите метли. След като бариерата между световете беше разрушена вече нищо не ги задържаше във вечно дъждовната гора.

Долу в градината змеят размаха мощно криле и полетя към тях. Чудовището избълва огън, който сякаш изпълни целия небосвод и погълна вещиците. Чуха се множество писъци от безпомощно изгарящи вещици. Първата вълна от тях беше безмилостно изпепелена от огъня на Маламир.

По вратата се заблъска свирепо.

- Самодивите са тук – обяви Златното момиче. – Време е да потегляме. Всеки да се хване за една колона от леглото и да се държи здраво, докато се носим по течението. Ти с прасето внимавай да не го счупиш.

Светозар притисна играчката към себе си и се хвана за горната колона на леглото. Срещу него Атина прегърна силно спящия му брат и улови съседната колона. Оставайки напълно изправено Златното момиче стъпи върху таблата и се хвана за една от долните колони. Птицата Всичко полетя над леглото, завъртя се три пъти около него, след това кацна обратно на рамото на Златното момиче.

- Стой далеч от децата ми! – отвън се чу силният глас на Савина.

- Потегляме! – извика Златното момиче в отговор.

Стаята се завъртя, подът се разтвори и леглото пропадна в нещо като вода. Всички се понесоха надолу сред водовъртеж от светлини. Променяха посоката си многократно – движеха се ту нагоре, ту надолу, наляво, а след това внезапно надясно и обратното. Преобръщаха се няколко пъти. Накрая изхвърчаха от извиващия се тунел, като попаднаха на открито, сред широко равно поле с висока трева. Леглото се приземи с подскоци. Краката му се счупиха, таблите разхвърчаха, колоните изпопадаха и от него остана само големият му мек дюшек, в който всички се бяха вкопчили.

- Пристигнахме! – оповести тържествено Златното момиче.

Атина и Светозар се огледаха смаяно. На незнайното място, на което се бяха озовали, все още бе тъмна нощ. Над тях хиляди звезди блещукаха в небето. От едната страна на полето се виждаше обширно гладко море, а от другата гъста непристъпна гора. Нямаше сняг, но беше доста студено.

- Къде сме? – попита Атина.

- В света, в който си пожела – отговори Златното момиче.

- Но той по нищо не се различава от нашия.

- О, много по-различен е.

- Атина, ще ми обясниш ли най-сетне какво става тук? – настоя Светозар.

- Вие двамата ще можете да си говорите надълго и нашироко по-късно. Сега ни чака друга работа. – Златното момиче грабна прасето от ръцете на Светозар и го огледа от всички страни. – Чудесно, непокътнато е.

- Защо си така обсебена от играчката ми, прабабо? – попита я Светозар, след като вече се беше досетил коя беше тази жена.

- Не съм ти прабаба! – настръхна Златното момиче.

- Но ти си Златното момиче, нали?

- Да, аз съм, но не съм твоя прабаба. Цялата история, която Савина разпространява за мен, е лъжа.

- Знаех си, че написаното в онази книга няма как да е истина – изрече доволно Атина.

- О, радваш се прибързано. Историята, която пък вещиците разпространяват за мен е далеч по-измислена от двете версии на Савина, които тя нахално утвърди – първо лошата сред самодивите, а след това и добрата за пред хората. Така за едни се превърнах в герой и вдъхновение, а за други омразен и опасен враг. Изопачаваха историята на живота ми всяка страна според своите потребности. И Савина, и Ерида, са изкусни манипулаторки. Но сега, след като вече сме заедно, ще имате време да се запознаете с цялата истина за моите великолепни приключения.

- Значи не си откраднала златната магия от многоцветната река и след това не си удавила баба Таласъм?

- Никога, през целия си живот, не съм си позволявала да навредя на когото и да било. Запомнете хубаво, аз съм носител на златната магия, а това е магията на доброто и сътворението. За всякакви унищожения и злодеяния си имаме Черното момиче и вещиците, те са творящите разруха.

- И баба Таласъм е жива?

- Естествено, че е жива.

- Къде се намира?

- Предлагам по-добре да се поинтересуваш защо ми трябваше прасето на принц Светозар.

- Добре. За какво изобщо ти бе нужно прасето на Светозар? – попита учудено Атина.

- Всъщност това не е обикновено прасе.

- Очевидно.

- Преди много години, в един хубав пролетен ден, бях силно ядосана и взех, че омагьосах онази вещица Таласъм да се превърне в ето това – разкри Златното момиче и впери многозначителен поглед в прасето.

- Какво? – извика стъписано Атина. – Превърнала си баба Таласъм в глинено прасе?

- Всъщност в касичка-прасенце, пълна е с жълтици. Чуй само как дрънка. – Златното момиче се ухили широко и разклати прасето.

- Как си могла? Що за човек си ти?

- Как си могла? – повтори Златното момиче и извъртя отегчено очи. – Какво искаш? Беше ми самотно. Имах нужда от компания.

- Ами да си беше взела папагал. Но да превръщаш баба Таласъм в глинено прасе?… – Атина не можеше да си намери място от възмущение.

- Не ми е нужен папагал, не и когато си имам птицата Всичко, а сега се отдръпнете. – Златното момиче вдигна прасето над главата си, след което с всичка сила го разби в земята, като извика високо: – Освобождавам те от наказанието ти!

Прасето се пръсна на парчета и от него се разнесе гъст сив пушек. Скоро пушекът се отдръпна бавно настрани и пред тях се появи ниска и дебела, чудато изглеждаща старица със стърчаща тъмнозелена коса. От главата до петите жената беше окичена с множество златни монети, нанизани една до друга. С огромните си изцъклени очи тя огледа объркано хората около себе си.

- Леле, каква си гиздавелка – заговори към нея Златното момиче. – Виж само кака какви герданчета ти е направила. От чисто злато.

Старицата се килна назад и зарита смешно с късите си крака.

- Махни тези неща от мен! – завика тя.

Златното момиче размаха ръка и старицата мигновено беше освободена от вкопчените в нея тежки нанизи с жълтици.

- Това става все по-откачено – обади се Светозар. – Със сигурност сънувам. Нищо от това не може да е истина.

Атина се приближи до баба Таласъм и ѝ помогна да се изправи.

- Благодаря ти, чедо! – усмихна се топло старицата, вгледа се смаяно в Атина и неочаквано падна на колене в краката ѝ, докато продължаваше да държи ръцете ѝ в своите. – Не може да бъде! Нима това е?… Нима наистина виждам истинска?…

- Да, да, успокой се! – прекъсна я Златното момиче и небрежно махна с ръка. – Тя е неродена мома. И аз се изненадах какво точно е, първия път, когато я видях, но след това се досетих.

- Бъркате, аз съм вещица – оспори Атина.

- Не, не си – каза твърдо Златното момиче.

- Последно какво си, Атина, вещица или неродена мома? – попита Светозар с усмивка на лицето. Колкото повече време минаваше, той толкова повече се самоубеждаваше, че всичко това е някакъв шантав сън.

- Вещица! – каза Атина.

- Неродена мома! – заявиха в един глас Златното момиче и баба Таласъм.

- Миличка, повярвай ми, знам как изглежда една вещица и ти определено не си такава – отвърна Златното момиче.

- Но цял живот съм си мислела, че съм вещица.

- Лъгали са те.

- Как е възможно да бъда?… Как го нарекохте – неродена мома?

- Възможно е. Безспорно е много трудно за изпълнение, но е напълно възможно. Не съм си и представяла, че вещиците някога ще успеят да направят подобна магия – изрече Златното момиче с някакво възхищение в гласа си. – Невероятно е, че са успели да се сдобият с всички съставки за това вълшебство.

- А те какви са? – попита заинтригувано Атина.

- Нали всички знаете историята за неродената мома, която искала вода от царския син, за да остане с него, след като той разрязал вълшебната ябълка, подарена му от майката на слънцето. Само че там не е пояснено, че водата не трябва да е обикновена, а жива. Та това е била първата необходима съставка на вещиците, за да сътворят успешно неродена мома. При това доста голямо количество жива вода. Една неродена мома е винаги неустоимост за мъжете, затова е нужно тя да има нежен и обаятелен глас, и когато загори, и когато запее. Най-пленителните гласове се притежават от русалките, затова те са откраднали гласа именно от такова същество. Красотата е най-важното нещо за една неродена мома, а на света няма нищо по-красиво от самодива. Щом са си набавили и такава, без дълго да му мислят, са я лишили завинаги от лицето ѝ.