Не съм я карал да говори тези неща – възрази Светозар. – Ако знаех, че е поредната откачалка, която иска да получи няколко жълтици в повече, нямаше изобщо да я водя тук. И не трябва да се плашиш за мен, аз нямам никакво намерение да се сприятелявам с тази там. А ти по-добре помисли как ще обясниш пред мама присъствието на тази жена в живота ти, и как смяташ да го съчетаеш със сватбата си с принцеса Клариса наесен.
Аз не съм поемал никакъв ангажимент за каквато и да било сватба. Който го е направил, той да мисли как ще се оправя с Клариса и родителите ѝ.
Не вярвам, че наистина ще имаш кураж да се опълчиш на мама – засмя се Светозар невярващо развълнуван.
Просто гледай и се учи! – каза твърдо Калоян.
***
Атина стоеше в голяма, разкошно обзаведена стая. Чувстваше се силно ядосана. На дивана до вратата спеше онази красива жена с буйната черна коса и хъркаше стряскащо силно. До прозореца в другия край на стаята бе застанал високият русокос мъж, за когото тя беше сгодена, а вляво от него, зад масивно дървено бюро, седеше зашеметяващо ослепителна хубавица с дълга златиста коса и големи сапфирено сини очи. Атина пристъпи напред и заговори гневно към тях:
Що за безобразие сътворихте вие двамата! Как можахте да измамите всички по този начин. Манипулирахте томболата! И не смейте да отричате. Повече от ясно е, че използвахте магия, за да може Калоян да спечели.
Стаята се разми и след миг Атина се намираше на открито и беше ден. Светъл топъл ден. До нея стоеше Калоян и двамата се взираха изумено в купища прозрачни стъклени бутилки, в които имаше навити жълти пергаменти.
Наистина ли трябва да изчетем всичко? – Атина попита Калоян и се вгледа смаяно в него.
Предполага се, че трябва да го направим – засмя се сковано Калоян. – Те са положили старание и са искали да бъдат мили с нас. Не искаме да обидим никого, нали?
Светозар седеше до леглото на спящата Атина и се взираше в лицето ѝ. Мислеше за думите на онази знахарка и с всяка изминала минута му се струваха все по-откачени. Той никога и при никакви обстоятелства не смяташе да става приятел с това същество. А и никога досега, като изключеше братята си, не бе имал приятели и определено не се нуждаеше от такива.
Може и да си заблудила Калоян с красотата си – заговори на глас Светозар, докато беше сам в колибата, – но с мен няма да успееш. Не ти вярвам, девойко. В теб има нещо, което изглежда съмнително. И да знаеш, че ако той наистина те доведе в двореца, ще те наблюдавам непрекъснато. Няма да те изпускам от поглед нито за миг и ще узная тайната ти. Приятелство? По-скоро в мое лице ще имаш един солиден враг, хубавице.
***
Тази нощ вълшебният свят на Атина бе по-различен от всеки друг път. Над града бе настанал хаос. Щастливите досега хора бяха изпаднали в невиждана паника. В небето се бе появил змеят. Той размахваше силно своите криле и бълваше огромни огнени кълба от устата си. Покривите на много от къщите горяха. Хората бягаха и пищяха ужасени. Атина бягаше заедно с тях. Оглеждаше се и търсеше Калоян. Викаше името му, но от него нямаше и следа. Иззад ъгъла на една от улиците неочаквано се появи Безликата бродница. Тя бе цялата окована във вериги, които бяха теглени от… майка Ерида?!
Намери я! Намери и обезобрази тази подла предателка! – крещеше царицата на вещиците.
Атина се обърна и побягна в другата посока. Безликата бродница протегна ръце и започна да се влачи тежко след нея. Змеят се спусна надолу и прелетя на метри от главата на Атина. Тя беше ужасена както никога преди.
Какво ти става?! – кресна златокосата хубавица със сапфирено сините очи, която ненадейно бе изникнала до нея. – Защитавай се!
Не мога! Не мога! – промълви задъхано Атина, като продължаваше да бяга.
В далечината внезапно съзря Калоян, който бе застанал на покрива на една от къщите, размахваше меча в ръцете си и се сражаваше с разгневения змей. Змеят избълва нова порция огън, която обгърна Калоян и той изчезна сред пламъците. Атина изпищя ужасена.
Използвай златната си магия! – извика зад нея златокосата й спътница.
Но аз нямам златна магия! – изпищя неразбиращо Атина.
О, разбира се, че имаш! – изсмя се жената, а гласът й вече звучеше като далечно ехо.
Всичко около Атина се завъртя и тя сякаш пропадна в дълбока тъмна дупка.
Атина бавно отвори очи. Огледа се объркано. Беше отново в онази колиба. Прозорците бяха отворени и от тях струеше силна слънчева светлина. Атина почувства пролетната топлина. До леглото ѝ седеше Калоян и я гледаше усмихнат.
Най-после се събуди. Да знаеш само от колко време го чакам – каза той и нежно я погали по челото.
Ако знаех, че това е начинът да получа правото да спя в леглото ти, щях да падна в онази река много по-рано – пошегува се Атина.
Защо беше излязла? Нали ти казах да стоиш и да ме чакаш в колибата? Защо не ме послуша?
Атина си спомни за непознатия, който я беше преследвал.
Кой беше онзи мъж в гората с теб?
Приятел, който ми помагаше с лова. След като ръката ми се нарани не бях в състояние да се справям сам – обясни Калоян.
А, да, раната ти – каза Атина, като протегна ръка и докосна нежно рамото му.
Не се тревожи, вече съм добре – успокои я той. – Раната заздравя напълно преди два месеца.
Два месеца? – смая се Атина. – Колко време съм спала?
През остатъка от цялата зима. Вече е пролет.
Калоян ѝ помогна да се изправи. Тя седна в леглото си, опря се на възглавниците и се вгледа изпитателно в него.
Значи твоята работа тук е да храниш змея през зимата? Това ли го държи спокоен?
Да… не напълно, но помага в по-голямата си част.
А онзи мъж с теб… – Атина потръпна при спомена за него и острите зъби, които се показваха от устата му. – Той… Той беше вампир.
Какво? – извика смаяно Калоян.
Видях го. Имаше вампирски зъби.
Глупости.
Знам какво видях, Калояне! – заяви уверено тя.
Навярно ти се е привидяло от страх. Приятелят ми си е обикновен човек. Сериозно! Как си ме представяш да дружа с вампир?
Не си те представях и да милваш змея, допреди да те видя.
Това е начинът, по който го успокоявам. Но вампир? Не! Няма такова нещо.
Атина замълча. Тя бе твърдо убедена в това, което бе видяла. Същото, което я бе толкова дълбоко ужасило, че заради него падна по онзи склон. Но щом Калоян не искаше да ѝ каже истината и твърдеше, че онзи е обикновен човек, тя реши да не го притиска излишно. Вероятно имаше причина да я лъже. Друго беше далеч по-важно в момента.
А сега, след като вече е пролет, ще ме отведеш ли в двореца при принца и царското семейство, както ми обеща?
Да, ще те отведа – засмя се с вълнение Калоян.
ГЛАВА 9
НА ПЪТ КЪМ ДВОРЕЦА
Снегът се бе стопил напълно. Цялата белота, покриваща преди земята, бе изчезнала, заменена от мек зелен килим от наскоро поникнала свежа трева. Гората бе изпълнена с прекрасни разцъфнали цветя. Във въздуха летяха разноцветни пеперуди. Пролетта бе преобразила цялата гора, правейки я да изглежда по съвсем различен начин. Атина следваше Калоян силно развълнувана.
Всичко е така прелестно и красиво – ахваше тя, докато смаяно изучаваше новия свят около себе си.
Скоро двамата достигнаха до една полянка, обсипана с множество пролетни цветя и спряха да отпочинат за кратко. Недалеч от тях ромолеше поточе с бистра вода. Игриви водни кончета кръжаха във въздуха наоколо. Атина седна в тревата, докато Калоян усмихнат започна да бере цветя, от които сплете един пъстър венец, който постави на главата на Атина.
Така си още по-красива – каза ѝ той.
Атина се изправи, отиде до поточето и се огледа в отражението си във водата. Лъщящата ѝ на слънчевите лъчи меденокафява коса бе сплетена в дълга плитка, а шарените цветя на главата ѝ я правеха да изглежда като прелестна…
Самодива – каза Калоян, заставайки до нея. – По-прекрасна си и от самодива.
Думите на Калоян накараха Атина да потръпне и да изпита неприятно чувство. Самодивите бяха най-непримиримите врагове на вещиците и на нея никак не ѝ хареса да бъде оприличавана на едно от тези създания, заради които тя и сестрите ѝ бяха прокудени във вечно дъждовната гора.
Виждал ли си някога самодива? – попита го Атина.
Не, но съм чувал, че били приказно красиви. И в момента ти изглеждаш точно по такъв начин.
Атина прехвърли погледа си по водната повърхност към неговото отражение. Вече той не ѝ изглеждаше толкова невзрачен и неугледен мъж, като първия път, когато го зърна. Спомни си и за онзи Калоян, когото виждаше в сънищата си – вечно засмян, мил и без брада. Атина внезапно осъзна, че доста силно се бе привързала към спътника си и дори бе започнала да го харесва. Определено не ѝ се искаше да се разделя с него, щом пристигнеха в двореца, макар да знаеше, че мисията ѝ изискваше да накара един от принцовете да се влюби в нея, за да може да се добере до златната ябълка и да я откъсне от дръвчето.
Атина и Калоян легнаха един до друг в меката трева и се вгледаха към безоблачното синьо небе над главите им.
След като отидем в двореца, двамата с теб ще можем ли да се виждаме отново? – попита Атина.
Защо?
Не знам. Просто не ми се иска да се разделяме така внезапно. Свикнах с компанията ти и навярно ще ми липсва.
Нека не забравяме, че ти си принцеса, а аз съм просто един пекар. А и вероятността да се харесаш на някого от принцовете и да те пожелае за жена е голяма.
Бях принцеса, но както много добре знаеш загубих всичко. Сега съм просто едно обикновено момиче.
Смяташ ли, че една принцеса, макар и прокудена от родината си, и един пекар могат да бъдат приятели? – попита я Калоян и се вгледа съсредоточено в лицето ѝ.
Че защо да не могат? Всъщност ние с теб не сме ли вече такива? – усмихна се Атина.
Бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме – каза твърдо Калоян без да отвръща на усмивката ѝ.
Калоян и Атина продължиха пътя си напред и не спряха повторно, докато не достигнаха края на гората и пред тях се появиха водениците на чорбаджи Симеон, заедно с огромния му дом, в който живееше със семейството си.
Ще пренощуваме тук, а утре ще продължим по пътя си – обяви Калоян.
Всички бяха щастливи, че ги виждаха. Серафина, жената на Симеон, се вълнуваше безумно, че най-после имаше удоволствието да се запознае с това прекрасно момиче, за което цяла зима мъжът ѝ и синовете им бяха говорили.
Значи това е момичето на нашия Калоян! – прихна тя и започна топло да прегръща и двамата. – Ама тя наистина е несравнима красавица!
Думите ѝ накараха Атина да се изчерви и да изпита смущение заради хубостта си за пръв път.
Миличка, ела с мен. Да знаеш само каква рокля съм ти ушила. За чудо и приказ. – Серафина хвана ръката на Атина и нетърпеливо я поведе към вътрешността на къщата.
Атина стоеше пред едно високо огледало в една от просторните спални в дома на воденичаря и се взираше леко неодобрително в отражението си. Беше облечена в дълга великолепна рокля в ягодово розов цвят. Леко закръглената жена на Симеон не спираше да се върти развълнувано около нея, докато разплиташе плитката ѝ.
Не мисля, че розовото е моят цвят – каза тихо Атина. – Повече ми харесва жълтият.
О, миличка, изглеждаш ослепително в нея – каза убедено Серафина. – Утре трябва да направиш добро впечатление на царя и царицата. О, колко вълнуващо!
Серафина разпусна косата на Атина по раменете ѝ, след което отново постави на главата ѝ венеца от цветята.
Двамата с Калоян сте превъзходна двойка – заговори отново жената на Симеон. – Не го вярвах, докато не ви видях. А почакай само и царица Савина да те зърне. Сигурна съм, че бързо ще получиш одобрението ѝ. С Калоян ще вдигнете сватба за чудо и приказ. И като ви гледам и двамата какви сте млади, силни и красиви, бързо ще се сдобиете с много здрави дечица. Запомни, много е важно първото дете, което ще родиш, да бъде момче.
А-ъм. Н-не мисля все още да се омъжвам за когото и да било, камо ли пък да раждам деца – каза смутено Атина. – Освен това с Калоян сме само приятели.
Така се започва, мила. То и аз и Симеон в началото бяхме само приятели, но виж ни сега, имаме трима великолепни сина и толкова години съвместен живот зад гърба ни.
На Атина изобщо не ѝ хареса този напрегнат разговор със Серафина и несвързаните неща, за които тази жена говореше. Затова в първия удобен момент тя се преоблече в една от старите си рокли, измъкна се от стаята и отиде да потърси Калоян. Откри го навън в огромната овощна градина заедно с воденичаря и неговите синове.
Симеон развеждаше Калоян и се хвалеше с току-що разцъфналите си сливови дръвчета. Според него реколтата тази година щеше да бъде завидно богата. Омуртаг се движеше последен след тях и беше с кисело изражение на лицето. Щом съзря Атина в далечината, той забави още повече крачка, докато не се откъсна напълно от групата и изтича развълнуван при стоящата встрани девойка.
Принцеса Атина, драго ми е да ви видя тук в нашия дом – каза той широко усмихнат и се поклони елегантно пред нея.
Нека не бъдем толкова официални, Омуртаг. Все пак вече се познаваме и освен това сме приятели.
След тези нейни думи, лицето на Омуртаг грейна.
Да, така е – съгласи се той и предложи: – Искате ли да ви разведа наоколо? Можем да разгледаме водениците ни.
Атина прие с вълнение, а Омуртаг на драго сърце я поведе към реката. Искаше колкото се може по-бързо да се махне от баща си и постоянното му дърдорене за тези сливи, и как чрез тях щял да му намери жена.
Чорбаджи Симеон изглежда доста се вълнува по повод ритуала със сливите – отбеляза Атина, щом двамата достигнаха до брега на реката.
О, да! Не спира да повтаря, че това е семейната ни традиция, с която сме прочути и задължени да спазваме – изрече кисело Омуртаг.
Ти май не се радваш особено за начина, по който той е решил да ти намери съпруга?
Ами, ако трябва да съм честен, не съм очарован. Това, че той и нашият дядо са се оженили по този начин е наистина забележително, само че аз съвсем не обичам да следвам и да се подчинявам на някакви си традиции, пък били те и семейни. Винаги съм си мислел, че когато един ден се оженя ще бъде по любов, а не по задължение за момичето, което донесе най-малко смет на баща ми. А и не точно това искам от живота в този момент.
А какво?
Няма значение, глупаво е.
Напротив. Никое желание не е глупаво. Хайде, кажи ми – настоя Атина.
Ами искам да пътувам… много… да обиколя света. Да плавам. Да бъда капитан на кораб.
Звучи интересно и вълнуващо. Мечтата ти е хубава, Омуртаг, не трябва да се отказваш от нея.
Баща ми е на друго мнение.
Нима си длъжен да го слушаш за всичко?
Добрият син – да.
Запитай се кое е по-добре за теб самия – да бъдеш послушен син или свободен човек?
Вероятно за теб свободата е всичко. Разкажи ми за мястото, откъдето идваш? Какво е усещането да плаваш с кораб?
В моя случай не особено радостно. Все пак знаеш историята ми. Злият ми чичо, първо уби баща ми, а след това продаде мен и дойката ми на алчен търговец на роби.
Радвам се, че си се спасила и съдбата те е довела точно в нашето царство. И ще бъда много щастлив, ако един ден точно ти станеш нашата следваща царица.
Благодаря, Омуртаг, но не мисля, че това някога ще се случи.
И защо да не се случи?
За момент на Атина ѝ се прииска да разкаже цялата истина на Омуртаг. Коя беше тя. Защо беше тук. И каква бе мисията ѝ.
Нима смяташ, че принцът няма да пожелае да му станеш жена? Та ти си толкова красива.
Атина бързо се опомни и поривът ѝ да бъде откровена с този човек се изпари.
Дори и да ме пожелае ще трябва да му откажа, понеже сърцето ми вече принадлежи на друг. Не си давах сметка до днес, но мисля, че съм влюбена в Калоян – разкри Атина. – Разбрах го, когато осъзнах, че не искам да се разделям с него никога и по никакъв повод.
Калоян все още не ти е казал нищо за принца, нали?
Какво по-точно?
Когато отидеш в двореца, ще узнаеш – каза Омуртаг и се усмихна загадъчно.
***
Щом Атина се върна от огледа на водениците с Омуртаг, тя откри Калоян в овощната градина с разцъфналите сливи, където го бе оставила на тръгване. Сега той беше сам и се разхождаше нервно напред-назад. Вече се свечеряваше и ясното небе бе притъмняло. Нежното ухание от цветовете на дръвчета изпълваше цялата градина.
Мога ли да знам какви са тези разходки по залез слънце, които си спретвате с Омуртаг? – Калоян пристъпи разярен към нея и гневно просъска думите си в лицето ѝ.
Той реши да ми покаже водениците – стресна се тя.
И какво толкова им е интересното на тези стари воденици, покрай които минахме на идване? – продължи ядосано Калоян.
Защо се държиш така?
Защото ти заповядах да не се отделяш от мен! И не ми харесва да се разхождаш под ръка с друг мъж!
Първо, не съм била под ръка с него, и второ, ти какво? Не съм ти жена та да ми даваш подобни разпореждания.
Вярно е, не си! Но искаш ли бързо да станеш?
Какво?
Чу ме!
Калоян и Атина впериха остри погледи един в друг. Сякаш всеки момент се готвеха за двубой помежду си.
По-рано днес ме попита дали двамата с теб ще продължим да се виждаме и в двореца. Каза ми, че приятелството между нас е възможно. А аз ти отговорих, че бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме двамата с теб. И това бъдеще и изборът му вече са тук. Аз не искам да бъдем просто приятели, искам да бъдем повече от това. Още от мига, в който те зърнах за първи път, не останах безразличен към теб. Не съм безразличен и в момента. И затова сега те питам, Атина, за пръв и последен път, ясно и категорично, искаш ли да станеш моя жена?
Атина се вгледа шокирано в него, остана безмълвна задълго, след което отговори:
Искам! Да, искам!
***
Атина беше обзета от трепетно вълнение през цялата нощ. Въртеше се в леглото си и почти не мигна. Не можеше да повярва, че Калоян ѝ беше предложил да му стане жена и още по-невероятно беше, че тя почти мигновено бе приела. Помнеше добре заръката на майка Ерида – трябваше да проникне в двореца, да спечели доверието на царското семейство и да откъсне златната ябълка. Единствената разлика бе, че не бе успяла да накара принца да се влюби в нея, а царския пекар Калоян. От друга страна пък, спътникът ѝ вече бе виждал златната ябълка, вярваше на Атина, и чрез него тя можеше да се добере много по-лесно до дръвчето, отколкото, ако тепърва започнеше всичко отначало с някого от принцовете. Освен това пред Калоян Атина можеше да се опита да оправдае стореното и той да я разбере, вместо да се надява подобен развой да се случи и с някого от царските синове.
***
На следващия ден, докато Калоян яздеше любимия си кафяв кон, който бе изкарал зимата в дома на воденичаря, а сияещата от щастие Атина седеше зад него, обгърнала го с ръце и силно притисната към тялото му, той не спираше да мисли за снощното си неразумно предложение за брак. Беше под влиянието на яростта и ревността, когато я попита дали иска да му стане жена. И за секунда не бе допускал, че тя наистина щеше да приеме. Но станалото станало – тя беше казала да, а той сега не можеше да се отметне от мъжката си дума. Вярно, че жената до него беше несравнимо красива, и той я харесваше силно, и желаеше наистина да му стане жена, само че не толкова скоро и така бързо. Майка му сигурно щеше да откачи, щом научеше, че той се е сгодил за някакво непознато момиче, което не бе получило нейното одобрение. Но не гневът на Савина плашеше Калоян в случая. Плашеше го това, за което никой в царството не говореше. А хората не говореха, защото навярно майка му и баща му, като цар и царица, им бяха забранили да го правят. Помнеше смътно трите си сватби. Лицата на принцесите, приели да му станат жени и безследно изчезнали само ден след сватбената церемония, стояха неясни в ума му, но и трите момичета, макар и като бледи сенки от объркан сън, бяха там.
Доскоро той не се бе замислял над тази мъглива част от живота си, но онзи сън, който му се бе присънил в нощта, когато бяха нападнати от Безликата бродница, се бе врязал и настанил трайно в съзнанието му. Споменът за мъртвата в леглото му Атина, с разкъсано на части тяло, спокойствието, с което семейството му прие стореното, когато всички влязоха в стаята, и обещанието на Светозар, че ще му помогне да забрави, го караха да се пита дали това наистина се бе случило и с първите му три безследно изчезнали жени. Но той така и не събра кураж да попита брат си за истината, през всичките нощи, в които двамата бяха в колибата, докато се грижеха за Атина.
Калоян не бе сигурен, че ако научеше истината, щеше да е способен да живее с нея, затова и не желаеше да я разбира. По-добре беше да изпитва съмнение, отколкото да знае, че е някакво свирепо чудовище. Може би и тъкмо за това семейството му се бе погрижило да забрави. И той бе решил да се довери на тяхната преценка. Но сега се страхуваше за Атина. Страхуваше се, че след като се омъжи за него и тя може да изчезне безследно като останалите три. Той я искаше, желаеше и обичаше твърде много, за да си позволи да я загуби. Тя беше важна за него, както никоя друга жена не бе била преди това. Но какво трябваше да стори, за да я опази? Този въпрос не му даваше мира и от снощи Калоян не бе спрял да бъде мрачен, потиснат и угрижен.
***
Селото в човешкото царство се оказа великолепно. Атина си го бе представяла по съвсем друг начин – малко селище с тесен извит път, водещ към двореца, а от двете страни на пътя ниски, схлупени къщички, пръснати по цялата му дължина. Но щом преминаха портите, с Калоян се озоваха в един нов огромен свят. Улиците бяха многобройни, пътища дълги и широки, къщите лъскави и разноцветни постройки на два или три етажа, с много цветя по прозорците и пъстри цветни лехи в дворовете. Беше истинска рядкост да се види едноетажна къща. Повечето от царските поданици живееха в домове на два етажа, а по-заможните разполагаха и с трети. По улиците сновяха безспирни потоци от хора на всякакви възрасти. Копитата на препускащите коне и колелата на преминаващите каляски тракаха шумно по калдъръмените пътища.
Калоян бе заменил зимния си ямурлук с по-тънко тъмночервено наметало с качулка, която бе нахлупил на главата си, докато яздеше коня си, с Атина плътно опряна в него.
Селото е изумително красиво! – възхищаваше се тя, докато двамата бавно си проправяха път напред през безконечните тълпи. – Изобщо не си го представях такова. Все си мислих, че е по-малко. Прилича по-скоро на град, отколкото на село.
Ами то всъщност си е град, с пристанище и всичко друго присъщо за един голям град. Когато царството е било основано, селището наистина е било селце, но през управлението на цар Велизар и царица Савина драстично се разраства и достига до това, което е днес. Само че хората продължили да го наричат „селото“, харесвали си го така и не желаели да променят наименованието му. Затова и до днес всички все още го наричаме „селото“, макар формално да сме в град.
