Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

• 
  Погледнете що за странно създание е тази – каза една зелена грозотия с гигантски крив нос и лице покрито с множество брадавици.
  
• 
  Вижте само що за нос има! – обади се учудено друга и стисна Атина за малкото носле.
  
• 
  А косата ѝ пухкава като памук! – каза трета и оскуба със злоба кичур от меденокафявата коса на Атина.
  
• 
  И кожата ѝ една така бяла! Ух, че смешно същество! – каза следващата и удари силно Атина в ръката.
  
• 
  И погледнете от синьо-зелените ѝ очи капе вода! – забеляза друга вещица, когато Атина не издържа и се разплака.
  
• 
  Ти не си като нас! Махни се оттук! Не искаме да дружим с теб! – завикаха вкупом малките вещици и заблъскаха силно Атина, докато не я събориха на земята.
  

• 
  Атина, защо не си в клас? Какво се е случило? Защо плачеш, дете? – попита я учудено царицата на вещиците.
  

• 
  Не им се сърди, Атина, те са го направили от завист.
  
• 
  Какво е завист, майко? – попита я Атина.
  
• 
  Това е нещо, което ти притежаваш, а те го нямат и също го искат, но никога няма да го получат.
  
• 
  И какво е това, което аз притежавам, а те не?
  
• 
  Красота, дете мое. Красота. Ти си първата и единствена от нас, която е красива вещица.
  
• 
  Но защо съм различна, майко? Защо не съм като другите?
  
• 
  Защото си специална, дете мое. И винаги ще бъдеш специална. Един ден ти ще наследиш трона след мен и ще управляваш всички, които днес ти се нахвърлиха. Те ще бъдат в краката ти. Но дотогава трябва да учиш, трябва да се образоваш, трябва да станеш превъзходна вещица не само по красота, но също и по сила, ум и хитрост.
  
• 
  Но те не ме искат около тях.
  
• 
  Спокойно, няма да бъдеш с тях, никога повече!
  

Стаята на Атина се намираше на последния етаж на кулата. Помещението не беше много голямо, или по-скоро леглото на Атина бе твърде огромно и заемаше много от пространството. Но пък беше меко и удобно, а и тя обичаше да спи на широко, с пухени завивки около себе си и възглавници, сякаш направени от облаци. Единствения, с когото Атина делеше своето легло, беше любимата ѝ зелена плюшена жаба. Макар и вече почти на осемнадесет, Атина продължаваше да не се разделя от своята любима играчка.

В стаята ѝ имаше още – малко дървено бюро със стол, където тя пишеше своите домашни; висок гардероб, в който държеше дрехите и старите си играчки; две полици претъпкани с книги, пълни с чудновати истории, които учителка Персефона я бе накарала да прочете, и от които Атина бе останала повече от възхитена. Книгите нямаха нищо общо с учебната ѝ програма и живота на вещиците. Те разказваха за други, непознати на Атина, светове, за битки на безстрашни юнаци със змейове, за великолепни принцове от далечни царства, за изгубени принцеси, за хора омагьосани от подли самодиви, за странстващи вампири. В тези светове нямаше непрестанен дъжд, небето беше синьо, а на него се бе разположило жълто слънце, което денем грееше и даряваше хората с топлина и светлина. Нощем пък се появяваха бяла луна и безброй блещукащи звезди.

„Така изглежда светът в царството на човеците“ – беше ѝ обяснила учителка Персефона.

Но светът, който Атина познаваше и виждаше всеки ден, беше съвсем друг.

Стаята ѝ разполагаше с широк прозорец, който предлагаше зашеметяваща гледка към цялата вечно дъждовна гора. Дори черните върхове на трите кули на вещерския замък, можеха да се видят оттук. Атина обичаше да се любува на тази гледка. Понякога се взираше с часове в заобикалящия я свят – обширна тъмнозелена гора, сиво небе и неспирен едър дъжд. Спомняше си за прочетеното в онези книги и се питаше как ли би изглеждал светът им, ако те също имаха слънце, луна и звезди. Дали щеше да бъде също толкова красиво, колкото и в представите ѝ?

Всяка нощ, преди да заспи, Атина заставаше на колене пред прозореца, поглеждаше към тъмното нощно небе и отправяше молитва към баба Таласъм. Молитва, на която я бе научила учителка Персефона.

„Тя е някъде зад облаците над нас и макар отдавна да е напуснала този свят, все още бди над вещите и помага на всяка, която потърси помощ от нея“ беше ѝ казала. „Затова, мило дете, не спирай да се молиш за вечна прослава на името ѝ, и тя ще ти си отблагодари, като донесе благоденствие в живота ти. Ще ти помогне да овладееш с лекота силата на черната магия и да се превърнеш в могъща вещица, такава, каквато тя е била в онези далечни времена“.

И тази вечер Атина каза молитвата за прослава на името ѝ, за отплата отправи и своите желания към нея, след което се хвърли в леглото си щастлива и заспа в нетърпеливо очакване на утрото, когато щеше да се появи майка Ерида, с подаръка, който Атина желаеше повече от всичко друго на света – своята вещерска шапка.

И утрото настъпи по-бързо от всеки друг път. И майка Ерида бе пристигнала по-рано от всеки друг път.

• 
  Как спа, мое прекрасно красиво момиче? – поздрави я с усмивка вещерската царица, щом Атина отвори очи.
  
• 
  Майко Ерида! – извика развълнувано Атина, скочи от леглото и я прегърна радостно.
  
• 
  Виж какъв хубав подарък съм ти донесла по случай осемнадесетия ти рожден ден.
  

• 
  Майко Ерида, не разбирам, какво е това?
  
• 
  Дрехи, дете! Ето с такива дрехи се обличат хората. Хайде, облечи ги! – подкани я нетърпеливо вещерската царица.
  

• 
  Прелестна си, мила моя! Ти си самото съвършенство. Няма същество на тази земя, което да остане равнодушно към хубостта ти.
  
• 
  Майко Ерида, защо трябва да съм облечена в тези човешки дрехи? – попита недоумяващо Атина.
  
• 
  Както знаеш, малко красиво създание, днес е твоят осемнадесети рожден ден, а това е най-специалният ти ден. Никога не ще имаш друг по-специален ден от този. И тези дрехи са, за да подчертаят красотата ти. А сега ме последвай, ще ти обясня всичко по пътя.
  

Скоро двете достигнаха края на гората и учудването на Атина беше огромно, когато вместо вещерския замък, пред тях се откри гледката към смайваща кристална стена. Тя беше толкова дълга, че не можеше да се проследи с поглед, нито откъде започва, нито къде завършва. А на височина се извисяваше толкова много, че достигаше до самото небе и сякаш продължаваше далеч отвъд него.

• 
  Къде сме, майко Ерида? Какво е това място? – запита смаяно Атина.
  
• 
  Това, Атина, е магическата бариера, която поставя границата и разделя световете. Тук свърша вечно дъждовната гора, а отвъд тази стена се намира царството на човеците.
  
• 
  Но защо сме тук?
  
• 
  Защото оттук, красиво мое момиче, започва твоето приключение.
  

• 
  Бързо, нямаме много време. Процепът, който направих, ще се затвори скоро! – Ерида сграбчи Атина за ръката и без повече обяснения я поведе напред през образувалата се дупка, в която двете се придвижваха напред, пълзейки на четири крака.
  

ГЛАВА 4

- Това е сняг, Атина, не дъжд! – обясни майка Ерида.

• 
  Сняг? – повтори смаяно Атина, като продължаваше да се взира озадачено в него.
  
• 
  Да, когато е зима в царството на човеците започва да вали сняг и става студено. Тогава повечето се прибират по домовете си и чакат да дойде пролетта.
  
• 
  Пролетта е това нещо, след което настъпва лятото, преди да дойде есента – спомни си Атина от книгите, които беше чела. – Но никога не съм чела нищо за зима, нито пък за сняг.
  
• 
  Вярно е. В онези книги, които Персефона ти даде да прочетеш, не пише нищо за зимата и снега. Просто хората тук обичат повече другите три сезона, затова пишат и за тях, докато към студената зима, те също се отнасят студено. Но зимата е четвъртият им сезон и ги навестява в края на всяка една година и остава до началото на следващата.
  
• 
  Зимата изглежда доста красива, майко Ерида – засмя се Атина.
  
• 
  Не ти е студено, нали?
  
• 
  Не, дрехите, които ми дадохте ме топлят – каза Атина, като се загърна в дебелото си пухено наметало.
  

• 
  Атина, нали помниш всичко, което прочете в онези книги за света на човеците?
  
• 
  Да, майко Ерида.
  
• 
  Чудесно, а сега слушай и запомни всичко, което ще ти разкажа, защото то ще ти е необходимо, за да успееш да изпълниш мисията си, дете… Царството на човеците се управлява от цар Велизар и царица Савина. Те са класическо царско семейство с трима сина. Децата им са обвити в пълна мистерия и почти нищо не се знае за тях. Говори се, че царица Савина е твърде обсебваща майка и ревностно пази всички тайни в двореца, да си останат в двореца… Преди много години по земите на царството на хората растели вълшебни ябълкови дръвчета, които раждали само по веднъж една-единствена златна ябълка, която имала чудотворни сили. Който откъснел златна ябълка и отхапел от нея, каквото и да си пожелаел – то се сбъдвало. Но веднъж, след като ябълката била откъсната от дръвчето, то загубвало своите магически свойства и изсъхвало. Дръвчетата били хиляда и едно на брой. Започнали да растат веднага след като Златното момиче изчезнало от нашия свят. Вярва се, че те са се родили от остатъците на нейната златна магия. Благодарение на тези дръвчета хората и самодивите спечелиха войната. Благодарение на тях хората построиха своето царство. И благодарение на могъществото на златните ябълки издигнаха магическите бариери между световете. Но много скоро след като цар Велизар и царица Савина се възкачиха на троновете си, царството им бе сполетяно от невиждано бедствие. Незнайно откъде се появи една странна тайнствена птица, която започна да изяжда златните ябълки и дръвчетата едно след друго загиваха. А с намаляването броя на дръвчетата, намаляваше и устойчивостта на магията, чрез която те поддържаха установения магически баланс. Хората от царството, колкото и да се опитвали, не могли да опазят дръвчетата от набезите на птицата. Тя била толкова красива, с блестящи пъстроцветни пера, че който я зърнел, на мига се вцепенявал поразен от прелестта ѝ, а песента ѝ била толкова омайна, че никой не бил способен да ѝ стори зло. Царят и царицата непрекъснато увеличавали наградата за убийството ѝ, но напразно. Не след дълго останало само едно-единствено дръвче със златна ябълка в цялото царство. И цялата магия пръсната преди из хиляда и едно дръвчета, сега била концентрирана само в него и неговата златна ябълка. Ако и от това дръвче птицата откъснела ябълката, цялото човешко царство щяло да рухне. За да го опази от крадливата птица, коварната царица Савина наредила бързо да пренесат дръвчето със златната ябълка в подземието на двореца, където строго го пазят и до днес. А всяка птица, кръжаща в небето над царството, да бъде обстрелвана незабавно. Всеки, който откажел да се подчини на тази царска заповед, щял да бъде прокуден от царството за вечни времена. Изплашените селяни решили да докажат своята лоялност към царя и царицата и започнали масово избиване на всички птици. Превърнали заличаването на крилатите създания в надпревара.
  
• 
  Колко жестоко – промълви тихо Атина.
  
• 
  Така е, но за царица Савина е далеч по-важно опазването на последната златна ябълка, отколкото мелодичното чуруликане на птиците. Затова в царството на човеците няма да видиш и чуеш нито една останала птица, макар в книгите, които прочете да е писано доста за тях. Но не птиците са важни в нашия случай, а последната златна ябълка, Атина. Ти трябва да се добереш до нея.
  
• 
  Аз ли? – смая се Атина. – Но как изобщо ще мога да сторя подобно нещо, майко?
  
• 
  Много просто, ще проникнеш в двореца, ще спечелиш доверието на царското семейство, след което ще се промъкнеш в подземието, където пазят дръвчето и ще откъснеш златната ябълка от него. Дръвчето мигновено ще изсъхне и магическите бариери между световете ще рухнат незабавно. Тогава ние, яхнали своите метли, ще полетим в небето и ще сравним царството на човеците и златните поля на самодивите със земята. И ще си върнем това, което някога беше наше, Атина. Лесна работа, нали?
  
• 
  Лесна? – Атина гледаше майка Ерида с ококорени от ужас очи. – Не мисля, че ще мога да се справя с подобна задача, майко.
  
• 
  О, ще се справиш, дете. Ще се справиш – категорична бе царицата на вещиците. – Както ти казах в началото, царя и царицата имат трима сина. Всяка зима в Змейовите планини, където се намираме в момента, се събужда един змей, който напада селото на човеците и отвлича най-красивата девойка. Мнозина юнаци са се впускали в безуспешни битки с него. Някои се завръщали в селото позорно победени, други тежко ранени и осакатени завинаги, а трети свършвали направо в търбуха на свирепия звяр. Никой не можел да го победи, но нещата се променили, когато царските синове започнали да пазят гората, водеща към селото. Те успели да накарат гневът на змея да стихне и той спрял да напада човешкото село и да краде девойки. Затова всяка зима един от синовете на царя и царицата идва тук и пази своите поданици от змея. И ето тук, дете мое, ще се включиш и ти. Трябва да изпаднеш в тежка беда и да бъдеш спасена от един от принцовете. Трябва да го накараш да се влюби в теб и да те отведе в двореца. Ще изчакаш своя момент и когато той настъпи, решително ще откъснеш златната ябълка.
  
• 
  Но, майко… – Ерида вдигна рязко ръка и прекъсна въпроса на Атина.
  
• 
  Ще успееш, дете. Нима си забравила, че ти си първата красива вещица. Ти, Атина, изглеждаш точно като тях – хората. Никой не ще заподозре, че си вещица. Имаш толкова омайна хубост, че нито един мъж няма да остане равнодушен към теб. Ти ще спечелиш сърцето на глупавия принц с лекота. Твоята красота, ум и хитрост, ще ти помогнат. Но запомни добре, докато си в Царството на човеците, никога и по никакъв повод не трябва да използваш магията си. Говори се, че параноичната царица Савина е разпръснала вълшебни амулети из цялото царство, които могат да уловят всяка една вещерска магия. Прибегнеш ли до употребата на магия, рискуваш да те разкрият и да се провалиш в мисията си. А нас ще обречеш на вечно изгнание във вечно дъждовната гора.
  
• 
  Добре, майко, няма да използвам магия за нищо – обеща Атина. – Но ако все пак не се справя, как мога да се завърна у дома?
  
• 
  Не можеш, Атина. Само аз мога да разтварям магическата бариера между световете и то за съвсем кратко. Единственият начин да се завърнеш у дома е като откъснеш златната ябълка и разрушиш напълно бариерите. Тогава ние сами ще дойдем за теб. С този си подвиг ти ще станеш нашия най-голям герой. Направиш ли го, ще заемеш мястото на трона ми, любимо мое дете.
  

По този начин той виждаше зимата до своята осемнайсетгодишна възраст, гледайки я от прозореца на стаята си. Но сега, когато беше навън, в центъра на самата зима, усещаше студа, снегът се сипеше отгоре му, а ледът го караше да се подхлъзва и пада многократно, не откриваше нищо красиво и прекрасно в нея. Вече беше един от тези, които също я ненавиждаха.

След три поредни години прекарани в Змейовите планини, Калоян се надяваше този път баща му да се смили над него и поне сега да не го изпраща отново тук. Но щом падна първият сняг, цар Велизар повика най-малкия си син и заговори към него:

• 
  Синко, знам, че миналата пролет ти обещах, че тази година ще получиш заслужена почивка, но аз не мога да оставя царството и майка ти. Бих изпратил брат ти, но сам виждаш Светозар колко е болнав. Няма да издържи и ден. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но трябва отново да заминеш. Длъжни сме да опазим хората от набезите на змея. Ти като царски син имаш задължения и отговорности, които не може да отхвърлиш.
  

„Защо пък веднъж ти не заминеш в Змейовите планини за разнообразие?! За тези четири месеца аз отлично мога да се грижа за царството и мама. А пък и Светозар изобщо не е чак толкова болнав, за колкото се опитвате да го изкарате. Неразположението му трае само през деня, докато през нощта е доста буен и енергичен. Защо това, което аз ще правя през деня, той да не може да го върши през нощта?“

Но вместо това се поклони на баща си и смирено изрече:

• 
  Да, татко. Ще направя всичко, което е необходимо, за да опазя царството ни от набезите на змея.
  

Изведнъж долови глух вик от другия край на гората. Сепна се и се заслуша внимателно. Това беше изумително странно. През зимата в Змейовите планини нямаше никого друг освен него, скитащия змей и горските животни. Пътят към селото и двореца се затваряше до настъпването на пролетта. Никой не можеше да напусне селото, нито да влезе в него през този период. И това беше закон, който се спазваше от всички. А викът, който той чу, определено беше човешки. Не след дълго го чу повторно. Беше жена и викаше за помощ. Коя ли беше тази безумница, която бе нарушила царската забрана и се разхождаше в Змейовите планини посред зима, и на всичкото отгоре защо крещеше така силно? Нима искаше с виковете си да събуди приспания змей?

Калоян хукна към посоката, от която гласът се носеше. Само да откриеше тази безразсъдница хубав урок щеше да ѝ даде, задето бе дръзнала да пристъпи законите на баща му и с врещенето си в момента застрашаваше сигурността на цялото царство.
***
Атина се бе покатерила на едно високо дърво. Отне ѝ цяла вечност, докато достигне този клон, върху който сега удобно седеше. Ако беше използвала магията си, за един миг щеше да се озове на желаното място, но майка Ерида ѝ беше забранила употребата на всякаква магия, дори и най-безобидната. Преди да се разделят, и майка Ерида да поеме обратно към вечно дъждовната гора, тя отново бе изразила пълната си увереност в нея и я посъветва да не се страхува и да бъде изобретателна.

Вече цял час Атина викаше за помощ, а въпросният принц така и не се отзоваваше. Чувстваше, че съвсем скоро ще остане съвсем без глас. Ами ако наистина беше в опасност и змеят я преследваше? Къде ли беше спасителят ѝ? Защо не се появяваше? Или може би в гората имаше и друга девойка и той бе отишъл да помогне първо на нея. Ами ако пък майка Ерида, предвид цялото нейно магическо познание, разполагаше с грешна информация и тук нямаше никого друг освен нея – изоставената клетница? Въпреки всички терзания, които бушуваха в Атина, тя бе наясно, че беше твърде рано да се предава.

От прочетеното в книгите за човеците, образът на принца в представите на Атина бе ясно изграден. Той беше висок млад мъж, строен, с искряща медено руса коса, и с яркосини очи. Яхнал великолепен бял кон, с който препускаше неуморно, а изящното му царско наметало се развяваше величествено зад него. Облечен в разкошни царски одежди, с препасан на кръста голям меч, изработен от най-здравата и блестяща стомана, способна да разсече всеки един злодей.