Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

В мисли за прекрасния принц и неговата поява, Атина осъзна, че от доста дълго време не бе викала за помощ. За една девойка в беда беше недопустимо да мълчи толкова много.

• 
  Помооощ! – изхлипа тя, с напълно пресипнало гърло.
  

Атина се изправи бавно на крака, изтръска снега полепнал по косата и лицето ѝ и се огледа смаяна. Между дърветата, откъдето бе зърнала появата на летящото снежно кълбо, сега Атина видя с бавни стъпки напред да приближава някакво същество. Бързо се досети, че въпросното същество беше мъж. Но пък ни най-малко този човек отговаряше на описанията на принцовете от книгите. Имаше гъста тъмна стърчаща коса и лице обрасло в брада със същия цвят. Носеше дълъг ямурлук и под него се забелязваше едно доста невзрачно облекло. В дясната си ръка държеше лък. Този навярно беше някой селянин, твърдо реши Атина. Струваше ѝ се абсолютно невъзможно това да е чаканият принц.

• 
  Селянино, ти ли захвърли по мен онова снежно кълбо? – запита го тя с висок и наперен глас.
  
• 
  Снежна топка искаш да кажеш вероятно? – поправи я той, като я гледаше преценяващо с леко присвити очи.
  
• 
  Как смееш да ми посягаш! Знаеш ли коя съм аз?! Почакай само принцът да се появи и тежко ти, задето постъпваш така с една девойка в беда, негоднико…
  

Калоян се взираше в Атина с любопитство. Тази жена не беше от царството. Никога преди той не я бе виждал. Ако я бе срещал някъде, със сигурност щеше да запомни такава прелестна хубавица. А и щом тя също не го разпозна, а го помисли за селянин, беше повече от ясно, че не е тукашна. Освен това дрехите, които носеше бяха твърде изискани за обикновено момиче от селото.

• 
  И каква точно е бедата ти, девойко? – запита я той. – И защо крещиш така, че гласът ти кънти из цялата гора?
  
• 
  Как защо? Нима не знаеш? Бягам от змея!
  
• 
  От змея ли?
  
• 
  Да, допреди малко ме преследваше в тази гора. Успях да се спася, като се покатерих на това дърво, но ти съвсем „любезно“ ме събори от него. Ами ако змеят беше отдолу и бях паднала точно в зейналата му паст? Сега вероятно вече щеше да ме сдъвква.
  
• 
  Да те сдъвква? – Калоян сдържа смеха си. – И къде точно е змеят, който те е преследвал?
  
• 
  Ами… не мога да си спомня… не съм много добра в посоките и ориентирите. Но какво си ме заразпитвал? Махни се оттук, селянино, ще говоря само с принца, когато се появи.
  
• 
  Освен с посоките, изглежда също не си особено добра и в лъгането.
  
• 
  Как смееш да ме обвиняваш в лъжа? Звярът наистина беше по петите ми…
  

• 
  Спри дотук! Знам, че те не е преследвал никакъв змей. Леговището на змея е в другата част на планините, отвъд възвишенията. Чудовището никога не е слизало в низините от тази страна. Тази местност принадлежи на Безликата бродница, от присъствието на която змеят винаги е странял, а пък малко по-надолу се намира границата на земите ни с Вечно дъждовната гора на вещиците. Така че за твое най-голямо добро започни да говориш истината! Коя си ти? Откъде си? И какво те води в нашето царство?
  

• 
  Говори! Говори сега или умри! – извика заплашително Калоян.
  

Калоян освободи тетивата и стрелата полетя към ужасената девойка. Атина изпадна в паника. Как трябваше да постъпи сега? Да се спаси – като прибегне да употребата на магия? Но така щеше да провали целия план на вещиците и никога нямаше да се превърне в техен герой. Или пък все още можеше да се уповава на вярата си в принца и появата му на бял кон? Все пак той всеки миг би могъл да се появи и с меча си да разсече на две стрелата, която само след секунда щеше да се забие право в нея. Или просто смирено да приеме съдбата си и да поеме удара. Все пак съществуваше шанс стрелата да я пропусне или да я одраска в рамото. Атина затвори очи и внезапно си спомни за баба Таласъм, толкова нощи от прозореца на стаята си в кулата бе казвала онези дълги молитви за прослава на името ѝ, че ако всемогъщата старица възнамеряваш някога да ѝ се отплати за добрината, нямаше да настъпи по-добър момент от сегашния. И точно тогава Атина усети стрелата…

ГЛАВА 5

Или беше извадила страхотен късмет, че мъжът не успя да я улучи, или всемогъщата баба Таласъм наистина се бе намесила и я бе спасила в последния момент. Атина не можеше да чака втора такава възможност, затова макар да ѝ бе трудно, тя се взе в ръце, напрегна се и отговори на въпросите на селянина, като набързо скалъпи една правдоподобна история, с която да задоволи прекомерното му любопитство. За целта прибягна до приказните истории от книгите, които беше чела. Взе нещо оттук, друго оттам, и умело съчини своя собствена версия на предполагаемия си живот. Не беше като брилянтно замисленото от майка Ерида, но и нейната версия си имаше качества.

Според историята Атина беше престолонаследничка от едно малко проспериращо княжество, разположено на един чуден остров, намиращ се далеч, далеч на юг от тукашното Царство. Бащата на Атина бил мъдър и справедлив управник, но бил предаден от своя по-малък брат, който копнеел отдавна да се добере до трона. За целта той организирал заговор в двореца. Отровили виното на нищо неподозиращия и доверчив княз, и след като той отпил от любимата си напитка, паднал мъртъв. Тогава брат му завзел властта с коварство, пленил Атина и я продал в робство на един противен дебел търговец на роби, който обещал да отведе момичето в далечни земи, от които тя никога нямало да се завърне. На кораба, на който натоварили Атина, била и нейната дойка, също продадена като робиня. Плавали дълги дни и нощи, изминали седмици, докато една нощ не попаднали на огромна морска буря, която за миг превърнала кораба им на трески. Капитанът, целият му екипаж и голяма част от робите на борда се удавили. Атина била спасена от своята дойка, която я натикала в една празна бъчва и я хвърлила зад борда. За съжаление дойката ѝ също била сред загиналите. Дни наред вълните на морето подхвърляли нагоре-надолу бъчвата с Атина, докато на помощ не ѝ се притекла една преминаваща русалка. Заедно с нея Атина доплавала до Черното море на русалките, а оттам спасителката ѝ разказала за царството на човеците, за змея скитащ през зимата в планините и за принцовете в царството, които неуморно спасявали девойки. Но за да срещне принцовете и те да ѝ помогнат, русалката я упътила да върви и да не спира, докато не достигне до Змейовите планини. Поне един от принцовете щял да бъде там и да ѝ помогне в бедата ѝ.

Даде си сметка, че на места разказът ѝ звучеше прекалено невероятно, но защо пък не?! Това, което каза, беше напълно възможно да ѝ се е случило.

Девойката, която сега водеше със себе си, не само че не прибягна до употребата на магия, но не направи нищо, за да се защити в онзи момент, точно както би направила всяка друга девойка в беда.

Атина вървя дълго, следвайки тихо селянина, на когото бе попаднала. Двамата прекосиха километри от снежната гора. Навярно бяха изминали няколко часа, когато те достигнаха до една неугледна дървена колиба, пред която спряха.

• 
  Добре дошла в моята уютна планинска хижа! – Калоян се обърна към нея с усмивка и развърза ръцете ѝ.
  

• 
  Благодаря ви добри господине, но ще трябва да отклоня гостоприемството ви. Идвам отдалеч и желая да се срещна с принца час по-скоро.
  
• 
  Е, имам новина за теб, девойко – принца го няма. И няма да го има тук изобщо. Разболя се и затова тази година реши да остане в двореца си. Изпрати мен в Змейовите планини, за да го заместя. Освен това пътят към селото е затворен до настъпването на пролетта. Ще трябва да останеш тук с мен дотогава и ако си послушна, след това ще те отведа в двореца при твоя принц.
  
• 
  Ти от двореца ли си?
  
• 
  Да, аз съм царският пекар – уверено излъга Калоян.
  

• 
  И все пак няма ли начин как да достигна до селото?
  
• 
  Няма. Дворецът и селото под него са опасани с висока крепостна стена. През зимата портите, водещи до селото, са затворени по заповед на царя и няма да се отворят, докато снегът не се стопи. Никой не иска змеят да нахлуе в селото и да отмъкне най-красивата девойка.
  
• 
  Не е ли опасно за мен да оставам тук? Девойка съм, при това доста красива – изтъкна нескромно Атина. – В селото ще бъда в по-голяма безопасност. Тук змеят може необезпокоявано да ме похити.
  
• 
  Няма да те похити, не се тревожи. Нали аз съм тук и ще те пазя.
  
• 
  Все пак имам по-голямо доверие в принца.
  
• 
  Аз пазя по-добре от всеки един принц, девойко. С мен ще бъдеш в пълна безопасност, така че спокойно – засмя се Калоян.
  

Калоян донесе дърва отвън, след което запали огън в огнището. Щом огънят се разгоря хубаво, Атина седна в близост до него и започна да се топли. Денят беше дълъг, студен и изтощителен. Снощи, докато заспиваше, Атина и за миг не си бе представяла, че на своя осемнадесети рожден ден тя ще се намира далеч от Вечно дъждовната гора и ще попадне в неуютната колиба на някакъв селянин.

Скоро вечерта се спусна и Калоян се зае с приготвянето на вечерята. Супа от сушени гъби. Атина силно се разочарова. У дома вещиците постоянно ядяха гъби – чорба от гъби, каша от гъби, яхния с гъби, чай от гъби, гъбени еклери, гъбен пай и всякакви други, в които основната съставка винаги бяха гъби. И хората ли като вещиците ядяха само гъби, питаше се Атина, докато се мръщеше над паницата си.

• 
  Какво има? – попита я Калоян.
  
• 
  Нищо. Просто не обичам гъби.
  
• 
  Е, принцесо, не съм очаквал, че днес ще бъда навестен от такава знатна личност, за да се подготвя с цяло печено прасе за вечеря.
  
• 
  Не знам какво е печено прасе, но със сигурност ще е по-вкусно от тази гъбена чорба! – сопна се Атина.
  
• 
  Никога ли не си яла печено прасе? – смая се Калоян.
  
• 
  А-ми, не…
  
• 
  Вие от вашето княжество да не сте мюсюлмани? А? Ти такава ли си?
  

• 
  А-ъм, д-да – отговори неуверено тя.
  
• 
  О, ясно тогава.
  

• 
  Хей, карай го по-бавно – викна над нея Калоян. – Ще се изгориш, изчакай го малко да поизстине.
  

Когато беше малък Калоян постоянно сърбаше чая си, което предизвикаше остро негодувание у майка му.

• 
  Калояне, мамо – започваше с висок глас Савина, – пий тихо чая си, недей да го сърбаш. Ти си принц, не си сина на коняря.
  

• 
  Калояне, мамо, нали знаеш мама колко не обича да прави така?
  
• 
  М-да, мамо – отговаряше сковано Калоян, докато разтриваше мястото на челото си, където лъжичката го бе цапардосала.
  
• 
  Ами бъди добро момче и не карай мама да прави неща, които не обича. Пий чая си прилично! Пий го като принц!
  

• 
  Калояне, мамо! – крясваше отново Савина. – Доколкото помня аз родих човешко същество, не мече. Но ако ти смяташ, че мечка те е раждала, кажи да те отведем в гората.
  

• 
  Калояне, мамо, изправи раменете си и застани като принц… Калояне, мамо, как може да си толкова тромав, върви по-бързо и със стегнати крачки… Калояне, мамо, защо не си като братята си… Калояне, мамо, ти си толкова проблемно дете, винаги правиш точно обратното на онова, което ти кажа… Калояне, мамо, стига се шля цял ден в кухнята със слугите. Та ти си принц, а те слуги, не ти е мястото сред тях…
  

• 
  Хей, ти там, може ли малко по-тихо?! – извика Атина и извади Калоян от унеса му.
  
• 
  Какво искаш? – сопна ѝ се на мига той.
  
• 
  Може ли да пиеш чая си малко по-прилично?
  
• 
  Ти какво? Да не си ми майка! – извика той подразнен.
  
• 
  Не съм. Но все пак не ми е приятно да те чувам как лочиш като хипопотам на водопой.
  

• 
  Къде пък си виждала хипопотам на водопой, та знаеш как лочи!
  
• 
  Не съм виждала – призна си Атина. – Но като малка имах една книжка с картинки, в която бяха нарисувани всички животни по земята. На една от страниците бе показан хипопотам, който пиеше вода.
  
• 
  И аз имах подобна книжка – спомни си Калоян и след това заяви с твърд глас: – Ще пия чая си както искам! Ясно ли ти е?! – Той отново засърба шумно и продължително.
  

Когато дойде времето за лягане, Калоян извади една от своите чисти ризи и даде на Атина да я облече вместо нощница. След това той взе своята обемиста наметка от вълчи кожи и я разпъна на пода пред огнището.

• 
  Не е като истинско легло, но става да спиш тук! – заяви той.
  
• 
  Какво? – настръхна Атина. – Ще спя на пода върху вълчи кожи? Ами леглото ето там?
  
• 
  Аз спя на него!
  
• 
  Да, но аз съм жена!
  
• 
  И какво като си жена. Да не си моя жена, та да…
  
• 
  Леглото ми се пада по право!
  
• 
  Така ли? – разсмя се Калоян. – Единственото право, по което това легло може да ти се полага е брачното право. А не знам дали ти възнамеряваш да сключваш брак с мен?
  
• 
  В никакъв случай!
  
• 
  Тогава кожите на пода са твоето легло. Точка.
  
• 
  Днес имам рожден ден.
  
• 
  Ами… Честит рожден ден.
  
• 
  Ставам на осемнайсет…
  
• 
  Осемнайсет… ето чудесна възраст да се задомиш. Съпруг, дечица…
  
• 
  Глупак!
  

Само че той изобщо не стори това, вместо него се наведе, сграбчи я със силните си ръце и я преметна през рамото си, като я понесе към външната врата.

• 
  Какво правиш, грубиянино? – изпищя Атина.
  
• 
  След като си решила да виеш цяла нощ, ще те оставя отвън да си виеш на воля с гладните вълци.
  
• 
  Какво?! НЕ! Пусни ме! Чуваш ли? Да не си посмял!
  
• 
  Смяташ ли да ревеш още?
  
• 
  Не! Няма да рева повече!
  
• 
  Обещаваш ли?
  
• 
  Обещавам.
  

Калоян се върна обратно в леглото си, беше пъхнал под завивката до себе си своя меч за всеки случай. Макар това момиче да изглеждаше безобидно, предпазливостта нямаше да му навреди. Притворил очи, правейки се че спи, Калоян не спираше да наблюдава Атина.

След като тихичко се потръшка за окаяната си съдба, след около час момичето се изправи на крака и пристъпи предпазливо към единия от прозорците. Гледа дълго през него, с ококорени от възхита очи, към нощното небе.

Най-после Атина успя да види истински звезди и луна. Тези безбройни миниатюрни точици, светещи по небосвода, изглеждаха неотразими. А огромното жълто кълбо, което беше луната, бе повече от великолепно. Само заради тази гледка Атина си каза, че всичко, което бе преживяла през днешния ден, си бе струвало. Макар да не се бе сдобила с вещерската шапка за рождения си ден, както бе желала, то гледката към луната и звездите беше най-добрият подарък, който бе получавала някога.

ГЛАВА 6

БЕЗЛИКАТА БРОДНИЦА

Внезапно Атина замръзна на място, когато съзря себе си. Тя излизаше от една от къщите, облечена в дълго палто от светли кожи. И не беше сама, до нея вървеше мъж… и този мъж… Атина го разпозна само след миг, беше онзи селянин, който я бе открил в гората. Той беше облечен в странни дрехи в тъмносин цвят, а около врата си имаше завързано парче зелен плат, което се спускаше надолу към гърдите и достигаше чак до корема му. Той се усмихваше и държеше Атина за ръката. В съня на Атина, селянинът нямаше онази гъста тъмна брада и определено изглеждаше някак по-симпатичен без нея.

• 
  Хайде, ставай… Хей, събуждай се...! Време е да ставаш, принцесо...!
  

• 
  Какво има? – измърмори недоволно тя.
  
• 
  Ставай! Време е да те запозная със задълженията ти.
  
• 
  Задължения? Какви задължения?
  
• 
  Щом ще живееш при мен през следващите месеци, ще трябва и да се трудиш. Храната ти няма да идва даром.
  
• 
  Да се трудя? – смая се Атина.
  
• 
  Точно така. В нашето царство всички следваме принципа – който не работи, не трябва да яде.
  
• 
  Но още не се е съмнало! – възнегодува Атина, като насочи поглед към прозореца и видя, че навън е все така тъмно.
  
• 
  Аз ставам преди разсъмване, а щом аз ставам тогава – и ти ще ставаш по това време.
  

• 
  Сънувах толкова прекрасен сън, който ти най-нахално прекъсна – каза ядосано Атина.
  
• 
  Сънищата са хубаво нещо, но не трябва да оставяш живота ти да мине само в сънища. Хайде, ела. Първо ще хапнем преди да поставя задачите ти за деня. Направил съм попара.
  

• 
  О, това трябва да е чичо Симеон – каза развълнувано Калоян, скокна от мястото си и бързо се запъти да отвори.
  

• 
  Драго ми е да те видя, при… – Мъжът тутакси замлъкна объркан, щом видя, че Калоян му прави знак да замълчи. Той хвърли бегъл поглед към вътрешността на колибата и видя някакво слабо момиче, облечено в дълга мъжка риза, да седи на масата, застинало с лъжица в ръка и вперило любопитен поглед към тях. – Драго ми е да те видя, приятелю мой – поправи се тутакси Симеон.
  

• 
  Атина, това е чорбаджи Симеон, той е нашият воденичар. Чичо Симеон, това е Атина – тя е изгубена принцеса от далечно княжество.
  
• 
  Принцеса?! – смая се Симеон и я изгледа учудено. – И какво ви води в нашите земи, принцесо?
  
• 
  Тук съм, за да се срещна с принца и да го помоля да ми помогне.
  
• 
  Принцът? – повтори сковано Симеон и хвърли озадачен поглед към Калоян.
  
• 
  Избягала е от родината си, иска да се срещне с царското семейство, за да помоли за политическо убежище – обясни Калоян.
  

• 
  Разбирам – каза с объркване чорбаджи Симеон.
  
• 
  Естествено аз и обясних, че това няма как да се случи преди настъпването на пролетта, когато портите към селото и двореца ще бъдат отворени. Дотогава тя ще остане тук с мен – обясни Калоян и се обърна към Симеон: – Носиш ли ми достатъчно храна като за двама души?
  
• 
  Два чувала с брашно, от най-хубавото ми, цял свински бут, шест килограма сирене и кашкавал, 30 литра мляко и 10 бурканчета с мед.
  
• 
  Ще ни стигнат за около месец, предполагам.
  
• 
  Нямайте грижи, след месец ще ви навестя отново.
  
• 
  Чакай малко – намеси се остро Атина, като погледна възмутено в Калоян. – Нали вчера ми каза, че в Змейовите планини няма никого друг освен теб и мен, а сега се оказва, че има още хора.
  
• 
  Чорбаджи Симеон живее с жена си и тримата им сина от тази страна на стената, близо е до царството, но къщата му заедно с водениците са разположени на брега на реката. Той е единственото изключение и има разрешението на царя да пътува през зимата до колибата, за да доставя месечните запаси с храна на патрулиращите принцове, в нашия случай на мен, като техен заместник.
  
• 
  При тези обстоятелства за мен няма ли да е по-добре да отида с него в дома му? – предложи с надежда Атина. Тя нямаше капка желание да остава в тази колиба нито миг повече.
  
• 
  Категорично не – възпротиви се намръщено Калоян. Той изобщо не възнамеряваше да позволи на Атина да бъде в компанията на похотливите синове на Симеон, които в никакъв случай нямаше да останат равнодушни към нея и красотата ѝ. – Казах ти, че ще бъдеш с мен, докато пролетта настъпи.
  
• 
  Девойко, слушайте Калоян и му се доверете, той е опитен и знае най-добре как да се пребори със змея и да ви опази – намеси се Симеон с ведра усмивка.
  
• 
  Мислех, че това се отнася за принцовете – отсече студено Атина.
  
• 
  Много нещо мислиш, преобличай се и се захващай за работа – сряза я Калоян. – Между другото ще ѝ трябват няколко рокли, с които да върши къщната работа, че нашата принцеса е дошла в царството ни само с бляскави одежди. Чичо Симеон, ще можеш ли да ѝ намериш нещо?
  
• 
  Разбира се, ще заръчам на Серафина да ушие няколко рокли и ще ви ги донеса до седмица – обеща Симеон.
  
• 
  Я чакай малко – извика високо Атина. – Откъде-накъде ще ти чистя, пера и готвя? Аз не съм слугиня!
  
• 
  Не само това ще правиш, но след като го свършиш, ще биеш и масло! – заяви Калоян и се засмя нагло.
  
• 
  Какво?
  
• 
  Чу ме! Ще биеш масло. Чичо Симеон ще ти покаже как точно трябва да го правиш. Последното парченце масло го сложих в твоята попара тази сутрин.
  
• 
  Нахален глупак! – кресна възмутено Атина и тропна с крак. – На какво основание аз ще бия масло, бий си го сам?! Я се погледни, имаш ръце като дънери!
  
• 
  Вярно е, якичък съм. Така е, защото цепя много дърва – отново се засмя Калоян. – Ако и ти поработиш малко и ти ще заякнеш.
  
• 
  Слушай какво, глупако, аз съм дама и трябва да бъда слаба и изтънчена, не ми трябва да „заяквам“.
  
• 
  Момиче! – извиси глас чорбаджи Симеон и се приближи начумерен към Атина. – Не те знам от кое царство идваш, но в нашето жените се отнасят с уважение и почит към мъжете си, и не си позволяват да ги наричат глупаци. Още повече, че ти изобщо не знаеш срещу кого изричаш тези думи. Освен това всички в нашето царство се трудят. Ела да седнем до огнището, ще ти разкажа семейната ни история, с която сме прочути. Всички в царството ни я знаят. Предава се от уста на уста. Ако попиташ в селото за воденичаря Симеон, дори и децата ще ти кажат, че той е чичкото, който всяка година идва и продава сливи за смет.
  
• 
  Сливи за смет? – смая се Атина.
  
• 
  Точно така. Тази традиция е въведена от моя дядо, който оженил баща ми по този начин, след това баща ми ожени и мен така, а от три години насам, аз не спирам да търся жена за моя най-голям син, на когото вече също му е време за женене. Но само най-достойното момиче от селото, което донесе най-малко смет от дома си, ще заслужи правото да стане негова съпруга. Уловката е, че те не знаят точно през коя година, нито през кой ден от нея, ще се появя, за да посоча избраницата. Но ако трябва да бъда честен, въпреки че кандидатките за снаха са много, все още не съм попаднал на наистина подходящата.
  
• 
  Ето, виждаш ли? – обади се Калоян. – Ако се трудиш достатъчно, тази година и ти може да се включиш в надпреварата, която чичо Симеон ще организира.
  
• 
  Ще ви кажа под секрет, но мисля точно на тазгодишните сливи за смет да посоча избраницата за сина ми – разкри чорбаджи Симеон и намигна заговорнически към Атина.
  
• 
  Време ми е да потеглям към гората – каза Калоян.
  
• 
  Как е уловът, при… – Симеон бързо се престори, че кашля, осъзнал, че отново е на път да провали прикритието на Калоян.
  
• 
  С всяка година елените тук стават все по-малко. Ако тази тенденция продължава, догодина може да сме изправени пред бедствие – каза намръщено Калоян, взе лъка и стрелите си, загърна се в ямурлука си, след което се обърна към Атина: – А ти се захващай с къщната работа и да не забравиш за маслото.
  

***
След като чорбаджи Симеон показа на Атина какво точно трябваше да прави, за да превърне млякото в масло, той си тръгна и Атина остана съвсем сама в колибата.

Тя изобщо не смяташе да чисти и да се подчинява на заповедите на Калоян. Щеше да си седи така по цял ден и нищо нямаше да върши. Само че да не прави нищо, не се оказа чак толкова забавно, колкото тя си мислеше. Към обяд скуката толкова много я убиваше вече, че тя реши да вземе метлата и съвсем лекичко да измете пода. Нямаше да прави нищо друго.

По-късно реши да оправи и леглото на Калоян, на което този тиранин не ѝ бе позволил снощи да спи, сещаше се тя и кипваше, като си спомняше грандиозния провал на плана си. После реши да измие съдовете и да изпере мръсните дрехи, които Калоян бе захвърли под леглото си. Улисана в работа, Атина дори и не се усети, когато започна да бие маслото. Правеше го само от чисто любопитство.

След час, останала без капка сили, тя се просна върху леглото и зачака Калоян да се прибере. Вече бе започнало да се стъмва, а него все още го нямаше. След цялата работа, която беше свършила, Атина не усещаше ръцете си. Ако бе използвала магия, нещата сега щяха да стоят другояче, за пореден път си каза тя, силно разочарована. Атина разбра колко труден е животът на хората без помощта на магията и благодари на баба Таласъм, че се е родила вещица. Не разбра кога всъщност умората в нея надделя толкова много, че тя заспа.

Когато отвори очи, Калоян вече се беше прибрал, стоеше до огнището с гръб към нея и улисано приготвяше някаква гозба. Атина се протегна и прозя, след което заговори към него:

• 
  До много късно стоиш навън. За момент се разтревожих да не ти се е случило нещо.
  
• 
  След като вчера пропилях целия си ден покрай теб, днес трябваше да наваксам с улова. И си нямаш идея, когато се прибрах и видях, че нищо не си сготвила за вечеря, а спиш на леглото ми, колко се разочаровах.
  
• 
  Хей! – извика обидено Атина. – Не забеляза ли колко друга работа съм свършила? Дори изпрах миризливите ти дрехи и бих прословутото масло!
  
• 
  Забелязах!
  
• 
  Без ръце останах!
  
• 
  Ако не друго, то поне тази вечер заслужи прехраната си – засмя се Калоян.
  
• 
  Неблагодарник! – просъска тихо Атина.
  

Макар Атина да се бе надявала тази нощ Калоян да ѝ отстъпи леглото и тя да спи в него, отново се разочарова, когато той пак извади наметалото от вълчи кожи и го постла пред огнището със загасващия огън, а наглецът, с усмивка на лице, се насочи към удобничкото легълце.

Калоян се бе примирил с тоталното ѝ нежелание да сготви каквото ѝ да е, и той продължи да се занимава с това, щом се прибереше след дългия си ден навън. Опитът му в кухнята беше далеч по-богат от този на Атина. Още от малък Калоян обичаше да прекарва много време в кухнята в двореца, откъдето се бе научил на доста рецепти от царската готвачка. Най-много от всичко обичаше да меси тесто и да пече питки. Савина, разбира се, се сърдеше и го упрекваше, казвайки отново, че подобен род занимания не прилягат на един принц, затова Калоян започна да посещава кухнята късно през нощта, без знанието на майка си.

На Атина ѝ бе приятно да наблюдава Калоян, докато им приготвяше вечерята, но най-много от всичко ѝ харесваше да го гледа как той усърдно месеше питката.

А пък преди три дни чорбаджи Симеон отново се бе появил в колибата с три домашни рокли и една дълга нощница, които жена му бе ушила за принцесата от далечното княжество. Атина много хареса новите си дрехи, намираше ги за извънредно удобни, а пък цветовете им бяха прекрасни – първата бе в небесносиньо, втората в горско зелено, а третата в златно жълто.

Калоян също я харесваше как изглежда в тези дрехи, въпреки че не го каза на глас.

В средата на месеца Калоян отсече едно малко, широко разперено, борче от гората и го донесе в колибата. Той направи гирлянд от нанизани на конец пуканки, боядиса няколко ореха и шишарки и украси дръвчето. Малкото борче изглеждаше скромно. Не можеше изобщо да се сравнява с огромните, високи и пищно украсени борове в двореца, но пък създаваше приятен уют и топла атмосфера за предстоящите празници.

През последните три години Калоян бе празнувал Коледа съвсем сам в колибата си, но тази година се очертаваше да се радва на компания и това го правеше щастлив.

• 
  Какво ще кажеш за елхата ни? – той се обърна към Атина, която гледаше с нескрит интерес как той старателно украсяваше дръвчето.
  
• 
  Хм… – каза единствено тя и след малко реши да му разкаже: – Наскоро сънувах един сън. Бях в една непозната страна, толкова различна от всичко останало, което познаваме, но същевременно така красива. Там също беше зима и имаше много украсени дръвчета, като това тук, само че украсата им беше тъй пъстра, а от клоните им струяха множество разноцветни светлинки, които ту гаснеха, ту светваха.
  

• 
  Светлини, които гаснат и светват? Що за глупости! Няма такова нещо – отсече той, замълча за дълъг момент и след това добави: – Всъщност, като се замисля, можем да допълним украсата с няколко свещи между клоните и дървото ни ще има светлинки, само трябва да внимаваме да не се запали.
  
• 
  Ще бъде наистина великолепно! – зарадва се Атина и плесна развълнувано с ръце.
  
• 
  Да, но това ще го направим в коледната нощ.
  
• 
  Знаеш ли, ти също беше в съня ми – реши да му сподели тя.
  
• 
  Така ли? – изненада се той и се засмя. – И какво правех?
  
• 
  Нищо особено. Но в съня ми ти нямаше брада и беше облечен в много странни дрехи.
  
• 
  Бил съм без брада?! – силно се учуди той.
  
• 
  Аха…
  

Атина продължаваше всяка вечер, преди да заспи, да се взира възхитено в тъмното нощно небе, обсипано с всички онези тъй далечни звезди и така огромната луна. Тази вечер, докато ги наблюдаваше замечтано, вниманието на Атина беше привлечено от нещо необичайно. От далечината, откъм гъстата гора, бавно изплува някакъв слабичък силует. Той пристъпваше немощно през снега и с тежко усилие вървеше едвам-едвам към колибата. Атина се взря съсредоточено през стъклото на прозореца и скоро ясно разпозна, че силуетът принадлежеше на жена. Слаба жена, облечена в дълга бяла рокля, която внезапно появилият се вятър издуваше и развяваше около нея, а тя се движеше толкова трудно, сякаш всеки момент щеше да падне в снега. Атина се обърна към леглото, където Калоян вече спеше дълбоко. Тя се поколеба дали да го събуди, но бързо се отказа и реши сама да отиде и да помогне на изгубената в нощта скитница. Загърна се в зеленото наметало, което майка Ерида ѝ бе дала, запали бързо една от свещите и открехна леко залостената врата. Пристъпи навън, държейки свещта в една ръка, докато с другата предпазваше пламъка от вятъра и тръгна към залитащата в преспите жена.

• 
  Хей, насам! – провикна се тя към изгубената.
  

• 
  Сигурно е ужасно да се изгубите в този студ. Последвайте ме, ще ви отведа на топло в колибата.
  

Атина изпусна свещта, тя падна в снега и изгасна. Девойката отстъпи крачка назад и изпищя, разбирайки, че пред нея стоеше не кой да е, а самата Безлика бродница.

Безликата бродница я връхлетя, вкопчи се в нея и я събори в снега. Между двете настана борба. Атина с всички сили я риташе с крака в безликата глава, но не постигаше никакъв ефект, бродницата все повече и повече я достигаше и я затискаше с тялото си. Леденостудените ѝ дълги пръсти се вкопчиха в лицето на Атина, твърдите ѝ нокти задращиха по кожата ѝ, сякаш се опитваха да я откъснат.

Атина изпищя с цяло гърло и извика:

• 
  Калояне, помощ!
  

***
Калоян отвори очи, намираше се обратно в двореца, в своята спалня. Беше свит на пода до леглото си. Главата му пулсираше от силна болка, а той се чувстваше доста замаян. Какво се бе случило преди това? Той не можеше да си спомни. Внезапно погледна дрехите си и видя, че бялата му риза е изцапана с кръв, по панталоните му също имаше тъмни мокри петна. Той се взря в ръцете си и откри, че от тях капеше топла прясна кръв. Хвана се за таблата на леглото и се надигна, като погледна в снежнобелите постели. А там, сред тях, лежеше тя – Атина, или по-скоро остатъците от нея. Тялото й беше разчленено по ужасяващ начин, лицето раздрано на дълбоки бразди от нещо с огромни нокти. Калоян отстъпи ужасен назад, опря се в стената и изрева с цяло гърло. Двойните врати на спалнята се отвориха и при него пристъпи Савина, следвана от баща му и двамата му братя.

• 
  Случи се отново! – изхлипа Калоян и започна да плаче. – Убих я, мамо, убих Атина.
  
• 
  Тихо, тихо, нищо чак толкова страшно не е станало – каза спокойно Савина, като избърса сълзите от лицето му. – Брат ти ще ти помогне да забравиш.
  
• 
  Но аз не искам да забравям, не и Атина. Само не Атина!
  
• 
  Нужно е, сине! – извика баща му.
  
• 
  Ела насам, малко братче! – каза Светозар, а на лицето му се изписа зловеща усмивка.
  

Калоян се събуди с вик. Беше седнал в леглото си, дишаше тежко и целият бе плувнал в пот, докато се оглеждаше объркан. Разбра, че все още се намира в колибата.

• 
  Било е сън, само сън… – шепнеше си уплашено той. – Спокойно, всичко е било само сън.
  

• 
  Атина! Атина! Къде си? – Той скочи от леглото и започна да я търси.
  

• 
  Добре ли си? – Той се обърна към Атина, която лежеше в снега, с раздрано лице, цялата трепереща и изпаднала в пълен шок. Преди Калоян да ѝ подаде ръка и да я изправи, Безликата бродница го връхлетя и събори в снега. Калоян размаха меча си срещу нея, но напълно безуспешно. Безликата бродница се бе надвесила над него, бе свила тънките си ръце в юмруци и започна да го блъска в гърдите и корема. Калоян усещаше ударите ѝ тъй силно, сякаш огромни тежки камъни се стоварваха отгоре му.
  

Светът отново идваше на фокус пред замаяния поглед на ужасената Атина. Тя долови стенанията на Калоян не далеч от себе си и зловещото ядосано съскане, което се разнасяше от Безликата бродница. Изправи се бавно. Огледа се и видя Калоян, който замахваше и с все сила стоварваше меча си върху Безликата бродница, но колкото и пъти острието да я поразяваше, тя оставаше незасегната от него. Сякаш тялото ѝ бе направено от непробиваема стомана. При всеки удар на меча от нея се понасяха сноп златисто-червени искри, но мечът не бе способен да ѝ нанесе никакви поражения.

В един миг Безликата бродница изби меча от ръцете на Калоян, хвана ръката му, с която той го бе държал, изви я, след което я прониза с ужасно дългите си и остри нокти. Калоян извика от болка и кръвта му оплиска снега наоколо. Безликата бродница вкопчи пръстите си в гърлото му и започна да го души. Той се замята безпомощен, неспособен да я отблъсне от себе си.

Атина беше ужасена както никога досега. Без дори да се замисли, тя вдигна ръце високо към небето и изрече:

„О, Ветре, теб, който наричат брат на вещиците, повей сега с цялата си мощ, и врагът на твоята сестра отнеси далеч, далеч в дълбоката нощ“.

Около тях се изду силен вятър, Безликата бродница извъртя главата си към Атина и изсъска разярено. Тя остави Калоян и бавно се насочи към Атина, която продължаваше да призовава вятъра на помощ, с вдигнати към небето ръце.

„В ураган се превърни и Безликата бродница прегърни. Завърти я безпощадно и надалеч я отведи, там, където на никого не ще навреди“.

Вятърът се завъртя в огромни струи около ръцете на Атина и тя го насочи право към съскащата бродница. Ураганът я повдигна като перце, завъртя я във въздуха и я понесе някъде далеч, далеч в нощта, точно както Атина го бе призовала да стори със заклинанието си.

След миг всичко утихна. Безликата бродница я нямаше. Атина стоеше задъхана на треперещите си крака. Калоян лежеше в безсъзнание на земята, а кръвта от ранената му ръка продължаваше да изтича и да оцветява снега в червено.

Атина се опомни и осъзна какво беше сторила току-що – беше използвала магия. При това силна магия, с която призова стихия. Ако историята с вълшебните амулети на царица Савина беше вярна, то тя бе провалила цялото си прикритие. Можеше да избяга и да опита да се върне във вечно дъждовната гора. Щеше да умолява майка Ерида да се смили над нея и да я пропусне през бариерата между световете. Или пък можеше да тръгне към царството на човеците и да опита късмета си там. Вероятно амулетите само засичаха направата на магия, но не можеха да проследяват този, който е сътворил вълшебството. Вгледа се към загубилия съзнание и ранен Калоян. Обзе я гняв. Всичко се бе случило заради него. Ако той не беше в опасност, тя нямаше да прибегне до употребата на магия, но внезапно се опомни, че той беше в опасност заради нея, защото се опитваше да ѝ помогне. Всичко се бе случило по нейна вина, защото необмислено напусна колибата и тръгна към непознатата странница. Сега как трябваше да постъпи? Да му помогне, като рискуваше да бъде заловена от царица Савина, или да го изостави да се оправя сам и да се спаси? Само че той дали щеше да оцелее в тази мразовита нощ, при това, че беше и в несвяст? Нещо силно и необяснимо я привличаше в този мъж, нещо, което не ѝ даде да си тръгне от него. Каквото и да се случеше с нея, тази нощ тя оставаше до Калоян.