П Ъ Т Я Т Н А П О З Н А Н И Е Т О

П Ъ Т Я Т Н А П О З Н А Н И Е Т О

Който зас­тъп­ва мнението, че със­ре­до­то­ча­ва­не­то вър­ху по­до­бен мис­ло­вен об­раз е излишно, до­пус­ка се­ри­оз­на грешка. Явно, той виж­да в мис­ли­те не­що несъстоятелно, не­що абстрактно. Обаче в ос­но­ва­та на мис­ли­те е вло­же­на ед­на ог­ром­на и жи­ва сила. Както за този, кой­то при­те­жа­ва ду­хов­но познание, мис­ли­те са не­пос­ред­с­т­вен из­раз на това, ко­ето той виж­да в Духа, та­ка и съ­об­ще­ни­ето на то­зи из­раз на друг, не­под­гот­вен човек, мо­же да пре­вър­не в зародиш, от кой­то ще се ро­ди пло­дът на поз- нанието. Ако в име­то на вис­ше­то познание, ние пре­неб­рег­нем мис­лов­на­та ра­бо­та и се обър­нем към дру­ги си­ли в човека, про­пус­ка­ме обстоя- телството, че тък­мо мис­ле­не­то е на­й-­вис­ша­та чо­веш­ка спо­соб­ност в се­тив­ния свят. Следователно, на този, кой­то пита: "как мо­га сам да се до­би­ра до вис­ши­те поз­на­ния на на­ука­та за духа?, ще от­го­во­рим "за­поч­не­те на­й-­нап­ред с опи­са­ни­ята на тези, ко­ито ве­че ги притежават". А ако той отвърне: "но аз ис­кам да пос­тиг­на всич­ко сам и не же­лая да знам как­во са ви­де­ли другите!", ние ще заявим: "тък­мо в изу­ча­ва­не­то на това, ко­ето са ос­та­ви­ли другите, се на­ми­ра пър­ва­та сте­пен в пос­ти­га­не­то на лич­но­то познание. "Тогава той мо­же да възрази: "но в то­зи слу­чай аз съм при­ну­ден да се упо­ва­вам на сля­па­та вяра!" Само че тук не ста­ва ду­ма за това, да се вяр­ва или не, а са­мо за без­п­рис­т­рас­т­на­та оцен­ка на това, ко­ето чуваме. Истинският окул­тен из­с­ле­до­ва­тел ни­ко­га не очак­ва сля­по до­ве­рие от тези, към ко­ито той се обръща. Той има пред­вид са­мо едно: ето, то­ва аз из­жи­вях в ду­хов­ни­те сфе­ри на съществуванието, и не­го спо­де­лям с вас. Но той знае също, че дру­ги­те - въз­п­ри­емай­ки не­го­ви­те опит­нос­ти и из­пъл­ня­вай­ки мис­ли­те си с опи­са­ни­ята за она­зи жи­ва сила, за ко­ято ве­че ста­на ду­ма - по­лу­ча­ват ис­тин­с­ка по­мощ в сво­ето ду­хов­но развитие.

Замисълът на та­зи кни­га мо­же да бъ­де пра­вил­но раз­б­ран са­мо от онзи, кой­то е наясно, че ця­ло­то поз­на­ние за ду­шев­ния и ду­хов­ния свят се крие в дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та душа. А до не­го мо­жем да стигнем, са­мо ако по­емем по "пъ­тят на познанието". Човек мо­же да "вникне" не са­мо в това, ко­ето пос­ти­га сам, но и в това, ко­ето дру­ги­те из­в­ли­чат от дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та душа, до­ри тогава, ко­га­то все още не е пред при­ел как­ва­то и да е подготовка, за да по­еме по "пъ­тят на познанието"

Духовното проз­ре­ние мо­же да про­бу­ди си­ла­та на раз­би­ра­не­то са­мо в душа, ко­ято е не­пом­ра­че­на от предразсъдъци. Несъзнаваното поз­на­ние на ду­ша­та от­го­ва­ря ка­то ехо на ду­хов­ни­те факти, от­к­ри­ти от другите. И то­ва ехо е не ня­как­ва сля­па вяра, а ес­тес­т­вен от­го­вор на здра­вия чо­веш­ки разум. В то­зи от­го­вор след­ва да виж­да­ме мно­го по­-доб­ра из­ход­на точ­ка за са­мос­то­ятел­но про­уч­ва­не на ду­хов­ния свят, от­кол­ко­то съм­ни­тел­ни­те час­тич­ни "ек­зал­та­ции и дру­ги по­доб­ни похвати, за ко­ито обик­но­ве­но се смята, че пред­ла­гат не­що мно­го по­-на­деж­д­но от това, ко­ето ис­тин­с­ко­то ду­хов­но про­уч­ва­не под­на­ся на здра­вия чо­веш­ки разум.

Ето за­що ка­те­го­рич­но тряб­ва да из­тък­нем го­ля­ма­та не­об­хо­ди­мост от се­ри­оз­на мис­лов­на ра­бо­та за всеки, кой­то се стре­ми към вис­ши поз­на­ва­тел­ни способности. Изтъкването на то­зи факт е осо­бе­но наложително, ка­то се има предвид, че днес мно­го хо­ра ис­кат да ста­нат "ясновидци", без да об­ръ­щат дос­та­тъч­но вни­ма­ние вър­ху се­ри­оз­ни­те и без­ко­рис­т­ни уси­лия на мисленето. Според тях, "мисленето" не мо­же да помогне; по­-важ­ни им из­г­леж­дат "усещанията" и "чувствата". На то­ва тряб­ва да от- говорим, че ни­кой не мо­же да ста­не "ясновидец" във вис­шия (т. е. в истинския) сми­съл на та­зи дума, без пред­ва­ри­тел­но про­уч­ва­не на мис­лов­ния живот. При мно­зи­на от кандидати, вът­реш­на­та ле­ност мо­же да изиг­рае ед­на ло­ша роля. Те изоб­що не осъз­на­ват та­зи леност, по­не­же в очи­те им тя из­г­леж­да ка­то през­ре­ние към "аб­с­т­рак­т­но­то мислене", към "праз­но­то спекулиране" и т. н. Би оз­на­ча­ва­ло да не за­чи­та­ме мисленето, ако го смес­ва­ме с аб­с­т­рак­т­на­та ло­ги­чес­ка последователност. Това "аб­с­т­рак­т­но мислене" лес­но мо­же да умър­т­ви свръх­се­тив­но­то познание; жи­во­то мис­ле­не мо­же да го ок­ри­ли и вдъхнови. Несъмнено, би би­ло твър­де удоб­но да се стиг­не до вис­ше­то познание, ка­то се из­бяг­ва мис­лов­на­та работа. Мнозина би­ха же­ла­ли тък­мо това. Обаче яс­но­вид­с­т­во­то изис­к­ва ед­на вът­реш­на устойчивост, ед­на ду­шев­на сигурност, до които мо­же да ни до­ве­де един­с­т­ве­но мисленето. В про­ти­вен слу­чай чо­век ста­ва сви­де­тел на обър­ка­на ду­шев­на игра, при ко­ято въз­ник­ват нет­рай­ни от­къс­леч­ни образи: нещо, ко­ето мо­же да дос­та­ви удо­вол­с­т­вие на мнозина, въп­ре­ки че то ня­ма ни­що об­що с ис­тин­с­ко­то про­ник­ва­не във вис­ши­те све- тове.

Ако по­-на­та­тък раз­мис­лим за чис­то ду­хов­ни­те опитности, ко­ито очак­ват все­ки чо­век при нав­ли­за­не­то му в свръх­се­тив­ния свят, ще разберем, че то­зи въп­рос има и дру­га страна. яс­но­вид­с­т­во­то изис­к­ва аб­со­лют­но здрав ду­ше­вен живот. И ня­ма по­-доб­ра гри­жа за то­ва здра­ве от ис­тин­с­ко­то мислене. Да, ду­шев­но­то здра­ве мо­же се­ри­оз­но да пострада, ако упраж- ненията, во­де­щи към ду­хов­но развитие, не се опи­рат на мисленето. Ако е вярно, че яс­но­вид­с­т­во­то пра­ви един чо­век с нор­мал­но и здра­во мис­ле­не още по­-з­д­рав и при­ле­жен в живота, не по­-мал­ко е вяр­но също, че все­

Впрочем, не­мо­ти­ви­ра­но­то от­ри­ча­не е съ­що вредно, по­не­же то се про­явя­ва ка­то ед­на от­б­лъс­к­ва­ща сила, която не поз­во­ля­ва на ду­хов­ния уче­ник да въз­п­ри­еме важ­ни­те и пло­дот­вор­ни мисли. Предпоставка за от­ва­ряне­то на свръх­се­тив­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни ор­га­ни е не сля­па­та вяра, а за­поз­на­ва­не­то с ду­хов­но­на­уч­ния мис­ло­вен свят. Духовният из­с­ле­до­ва­тел се из­п­ра­вя пред своя уче­ник с думите: "аз не ис­кам от теб да вяр­ваш това, ко­ето казвам, а да го мислиш, да го пре­вър­неш в съ­дър­жа­ние на твоя соб­с­т­вен мис­ло­вен свят и ед­ва то­га­ва мо­ите мис­ли ще ти по­мог­нат да раз­бе­реш скри­та­та в тях истина. " Ето, та­ко­ва е све­то­усе­ща­не­то на ду­хов­ния изследовател. Той да­ва на своя уче­ник не­об­хо­ди­мия подтик, оба­че уче­ни­кът сам тряб­ва да на­ме­ри в се­бе си силата, с ко­ято ще про­ве­ри ис­тин­нос­т­та на ед­ни или дру­ги пос­ла­ния от ду­хов­ния свят. Духовно- научните дан­ни след­ва да бъ­дат раз­г­леж­да­ни тък­мо в то­зи смисъл. И кой­то има твър­до­то и трай­но на­ме­ре­ние да ги об­х­ва­не със сво­ето ми- слене, мо­же да бъ­де сигурен, че ра­но или късно, те ще го до­ве­дат до ня­коя от раз­но­вид­нос­ти­те на лич­но­то ясновидство.

Още тук е за­гат­на­то и пър­во­то качество, ко­ето тряб­ва да из­г­ра­ди у се­бе си то­зи кой­то ис­ка да пос­тиг­не ли­чен пог­лед вър­ху свръх­се­тив­ни­те фак­ти и събития. Това е безрезервната, пъл­на и без­ко­рис­т­на преданост, с ко­ято чо­веш­ко­то сър­це се от­на­ся към всич­ки откровения, бли­ка­щи от са­мия чо­веш­ки живот, как­то и от це­лия Космос. Ако чо­век пред­ва­ри­тел­но оп­ре­де­ля сво­ето от­но­ше­ние към да­ден факт, опи­рай­ки се на сво­ите до­се­гаш­ни съждения, той се ли­ша­ва от спо­кой­но­то и всес­т­ран­но въз- действие, ко­ето то­зи факт мо­же да уп­раж­ни вър­ху него. Всеки миг уче­ни­кът тряб­ва да е в със­то­яние да пре­вър­не се­бе си в пра­зен съд, го­тов да по­еме це­лия вън­шен и чужд свят. Мигове на поз­на­ни­ето са един­с­т­ве­но онези, при ко­ито зам­лък­ват вся­ко съж­де­ние и вся­ка критика, ид­ва­щи от са­ми­те нас. Не ста­ва ду­ма за това, да­ли сме по­-мъд­ри от един или друг човек. Дори без­раз­съд­но­то де­те мо­же да на­учи на не­що и на­й-­ве­ли­кия мъдрец. И ако той би се обър­нал към детето, опи­рай­ки се на сво­ята мъдрост, все ед­но че вмък­ва по­чер­не­но стък­ло меж­ду се­бе си и това, ко­ето де­те­то мо­же да му открие*. (* Следователно, ста­ва ясно, че изис­к­
ва­не­то за "без­ко­рис­т­на­та преданост" съв­сем не оз­на­ча­ва от­ри­ча­не от соб­с­т­ве­ни­те съж­де­ния или по­тъ­ва­не в ед­на сля­па вяра. Спрямо ед­но дете, пос­лед­ни­те две със­то­яния са ли­ше­ни от ка­къв­то и да е смисъл. )

Тази пре­да­ност към откровенията, ид­ва­щи от един чужд свят, изис­к­ва ис­тин­с­ка безкористност. Всеки, кой­то се опи­та да про­ве­ри до как­ва сте­пен я притежава, ще стиг­не до уди­ви­тел­ни от­к­ри­тия за се­бе си. Ако ня­кой ис­ка да тръг­не по "пъ­тят на познанието" тряб­ва да се уп­раж­ня­ва в следното: все­ки миг той тряб­ва да е в със­то­яние да се ос­во­бо­ди от всич­ки­те си предразсъдъци. Само вис­ша­та сте­пен на та­зи без­ко­рис­т­на пре­да­ност - ко­ято чо­век мо­же да из­г­ра­ди у се­бе си съв­сем це­ле­на­со­че­но - ни поз­во­ля­ва да се до­кос­нем до свръх­се­тив­ни­те факти, ко­ито са нав­ся­къ­де око­ло нас.

Нека да се опитаме, например, да не осъж­да­ме хората, ко­ито ни заоби- калят; да не из­г­раж­да­ме от­но­ше­ни­ето си към тях с ог­лед на на­ша­та сим­па­тия или антипатия, ни­то с ог­лед на ин­те­ли­гент­нос­т­та или глупостта, ко­ито им приписваме, как­то обик­но­ве­но се прави, а да по­ло­жим уси­лия и ги раз­би­рам такива, как­ви­то са. В то­зи смисъл, на­й-­доб­ри­те уп­раж­не­ния мо­гат да се пред­п­ри­емат с хора, към ко­ито из­пит­ва­ме неприязън. Нека под­тис­нем с всич­ки си­ли та­зи неп­ри­язън и без ни­как­во пре­ду­беж­де­ние да се от­во­рим за въздействията, ко­ито се из­лъч­ват от тях.

Или пък, на­ми­рай­ки се в оп­ре­де­ле­на среда, ко­ято изис­к­ва от нас ед­на или дру­га оценка, прос­то да не я правим, а да се ос­та­вим под вли­яни­ето на не­пос­ред­с­т­ве­ни­те си впечатления*. (*Това ду­шев­но със­то­яние ня­ма ни­що об­що със "сля­па­та вяра". Тук не ста­ва ду­ма за това, чо­век сля­по да вяр­ва в нещо, а да не пос­та­вя сво­ите или чуж­ди пред­раз­съ­дъ­ци на мяс­то­то на жи­ви­те и не­пос­ред­с­т­ве­ни впечатления.)

Нека да ос­та­вим са­ми­те фак­ти и съ­би­тия да го­во­рят за се­бе си, а не ние да го­во­рим за тях. Нека да раз­ши­рим то­зи под­ход вър­ху це­ли­ят наш мис­ло­вен свят. Нека заг­лу­шим в се­бе си това, ко­ето по­раж­да ед­на или дру­га мисъл, а да се със­ре­до­то­чим из­к­лю­чи­тел­но вър­ху външ­ни­те усло- вия, ко­ито про­буж­дат на­ши­те мисли.

Тези уп­раж­не­ния во­дят към вис­ши­те поз­на­ва­тел­ни цели, са­мо ако под­хож­да­ме към тях с ог­ром­но пос­то­ян­с­т­во и ед­на све­ще­на сериозност. А кой­то има ли­чен опит в те­зи неща, доб­ре знае, че без­ко­рис­т­на­та пре­да­ност е един не­по­до­зи­ран из­точ­ник на сили. Както топлината, про­из­веж­да­на в пар­ния котел, се прев­ръ­ща в по­дем­на си­ла за локомотива, та­ка и упражненията, свър­за­ни с без­ко­рис­т­на­та преданост, се прев­ръ­щат в сила, с чи­ято по­мощ чо­ве­кът мо­же да виж­да в ду­хов­ни­те светове.

Благодарение на те­зи упражнения, ние ста­ва­ме въз­п­ри­ем­чи­ви към всичко, ко­ето ни заобикаля. Обаче към въз­п­ри­ема­тел­на­та спо­соб­ност
тряб­ва де се при­ба­ви и пра­вил­на­та оцен­ка за нещата. Докато сме склон­ни да се над­це­ня­ва­ме за смет­ка на об­к­ръ­жа­ва­щия ни свят, ние са­ми си зат­ва­ря­ме дос­тъ­па до вис­ше­то познание. Всеки, кой­то зас­та­ва пред не­ща­та и съ­би­ти­ята в за­ви­си­мост от удо­вол­с­т­ви­ето или болката, ко­ито те пред из­вик­ват у него, е твър­де зас­т­ра­шен от по­доб­но надценяване. Ако из­пит­вам сим­па­тия към един човек, аз усе­щам пре­ди всич­ко моето от­но­ше­ние към него. Ако поз­во­ля на мо­ите съждения, на мо­ето пове- дение, да за­ви­сят са­мо от то­ва чув­с­т­во на удо­вол­с­т­вие и симпатия, аз пос­та­вям на пре­ден план мо­ето лич­но мне­ние и го нат­рап­вам на света. Аз искам, та­къв ка­къв­то съм да бъ­да при­ет от света, вмес­то - на­пъл­но без­ко­рис­т­но - да го при­ема аз, и да му поз­во­ля да се изя­ви спо­ред дейс­т­ву­ва­щи­те в не­го сили. С дру­ги думи: аз съм то­ле­ран­тен са­мо към онова, ко­ето съв­па­да с мо­ето лич­но мнение. Спрямо всич­ко друго, аз уп­раж­ня­вам ед­на от­б­лъс­к­ва­ща сила. Изобщо, до­ка­то чо­век е под вли­яни­ето на се­тив­ния свят, той от­б­лъс­к­ва от се­бе си всич­ки не се­тив­ни влияния.

Последователят на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа тряб­ва да се на­учи да се от­на­ся към не­ща­та и хо­ра­та спо­ред тех­ния ха­рак­тер и тях­на­та стойност. Симпатията и антипатията, удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето по­лу­ча­ват се­га ед­на съ­вър­ше­но но­ва роля. Не ста­ва ду­ма за това, че чо­век е длъ­жен да ги из­ко­ре­ни от се­бе си, да ста­не не­до­се­га­ем за сим­па­ти­ята и антипатията. Напротив, кол­ко­то по­ве­че той раз­ви­ва у се­бе си спо­соб­нос­т­та да не поз­во­ля­ва от сим­па­ти­ята и ан­ти­па­ти­ята да про­из­ти­чат как­ви­то и да са оцен­ки или действия, тол­ко­ва по­-фи­ни и неж­ни ста­ват не­го­ви­те усещания. Той разбира, че ко­га­то об­ла­да­ва в се­бе си до­се­гаш­ни­те сим­па­тии и антипатии, те при­до­би­ват един съв­сем нов характер. Дори на­й-­от­б­лъс­к­ва­щи­те не­ща имат свои скри­ти качества; те се от­к­ри­ват на човека, са­мо ако той се от­ка­же да след­ва сво­ите его­ис­тич­ни усе­ща­ния и чувства. Хората, ко­ито са нап­ред­на­ли в та­зи об­ласт на обу- чението, имат мно­го по­-фи­на чув­с­т­ви­тел­ност от другите, по­не­же ос­та­ват не­из­ку­ше­ни от его­из­ма и не по­па­дат в прим­ка­та на ед­на об­ща не чувствителност. Всяко влечение, на ко­ето чо­век се под­чи­ня­ва механич- но, го прави сляп за ис­тин­с­ка­та при­ро­да на нещата. Следвайки те­зи вле- чения, ние си про­би­ва­ме път в света, вмес­то да се от­во­рим пред не­го и да по­чув­с­т­ву­ва­ме ис­тин­с­ка­та му стойност. От дру­га страна, след ка­то чо­век прес­та­не да от­го­ва­ря по его­ис­ти­чен на­чин на вся­ко удоволствие, на вся­ка сим­па­тия или антипатия, той ста­ва не­за­ви­сим от про­мен­ли­ви­те впечатления, ид­ва­щи от да­ден предмет, ни пра­ви за­ви­си­ми от него. Ние прос­то се из­губ­ва­ме в него. Всеки, кой­то - след­вай­ки сво­ите про­мен­ли­ви впе­чат­ле­ния - из­гу­би се­бе си в удо­вол­с­т­ви­ето и страданието, не мо­же да вър­ви по пъ­тя на ду­хов­но­то познание. Удоволствието и стра­да­ни­ето тряб­ва да бъ­дат при­ема­ни с пъл­на невъзмутимост. Едва то­га­ва ние прес­-

та­ва­ме да се из­губ­ва­ме в тях; ед­ва то­га­ва ние за­поч­ва­ме да ги разбира- ме. Едно удоволствие, в чи­ито плен се намирам, раз­ру­ша­ва ця­ло­то ми съществувание. Обаче аз тряб­ва да из­пол­з­вам удо­вол­с­т­ви­ето не за дру- го, за да раз­бе­ра он­зи предмет, кой­то ми дос­та­вя то­ва удоволствие. За мен важ­но е не удоволствието, а чрез удо­вол­с­т­ви­ето да стиг­на до същ­нос­т­та на предмета.

За мен удо­вол­с­т­ви­ето не тряб­ва да бъ­де ни­що друго, ос­вен ед­но от­к­ро­ве­ние за оне­зи свойс­т­ва на предмета, ко­ито ми дос­та­вят удоволствие. Аз съм длъ­жен да опоз­ная тък­мо те­зи свойства. Ако се ос­та­вя да бъ­да из­ця­ло зап­ле­нен от удо­вол­с­т­ви­ето аз се ог­ра­ни­ча­вам са­мо в рам­ки­те на мо­ите соб­с­т­ве­ни усещания; ако за мен удо­вол­с­т­ви­ето е са­мо по­вод да се по­то­пя в свойс­т­ва­та на предмета, бла­го­да­ре­ние на то­ва изживяване, аз ще обо­га­тя един­с­т­ве­но се­бе си. Обаче за окул­т­ния из­с­ле­до­ва­тел удо­вол­с­т­ви­ето и неудоволствието, ра­дос­т­та и бол­ка­та тряб­ва да се пре­вър­нат в сред­с­т­ва за опоз­на­ва­не на не­ща та. При то­ва из­с­ле­до­ва­те­лят съв­сем не ста­ва не­чув­с­т­ви­те­лен към удо­вол­с­т­ви­ето и болката; той се из­ди­га над тях и та­ка се приб­ли­жа­ва до ис­тин­с­ка­та при­ро­да на нещата. Всеки, кой­то нап­ред­ва в та­зи по­со­ка ско­ро ще се убеди, как­ви не­за­ме­ни­ми учи­те­ли са удо­вол­с­т­ви­ето и болката. Той се на­уча­ва да вник­ва в не­ща­та за­ед­но с дру­ги­те същества. Окултният из­с­ле­до­ва­тел ни­ко­га ве­че ня­ма да каже: "О, кол­ко страдам!" или "О, кол­ко се радвам!" а само: "Какво ли ми под­с­каз­ва то­ва страдание?", "За как­во ли ми го­во­ри та­зи болка?" Той от­да­ва се­бе си на удо­вол­с­т­ви­ята и болките, ко­ито ид­ват от външ­ния свят. По то­зи на­чин у чо­ве­ка се по­раж­да ед­на на­пъл­но но­ва наг­ла­са спря­мо нещата. По-рано той на­соч­ва­ше сво­ите дейс­т­вия един­с­т­ве­но с ог­лед на то­ва да­ли те му но­сят удо­вол­с­т­вие или неудоволствие. Отсега на­та­тък той прев­ръ­ща удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето в един вид органи, чрез ко­ито не­ща­та от жи­во­та му се от­к­ри­ват в сво­ята ис­тин­с­ка светлина. От обик­но­ве­ни чувства, се­га удо­вол­с­т­ви­ето и не­удо­вол­с­т­ви­ето се прев­ръ­щат в се­тив­ни ор­га­ни за въз­п­ри­ема­не­то на външ­ния свят. Както нап­ри­мер око­то - виж­дай­ки не­що - не пред­п­ри­ема ня­как­во действие, ко­ето ос­та­ва за­да­ча на крайниците, та­ка удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­ни­ето не по­раж­дат ни­що в ду­ша­та на окул­т­ния из­с­ле­до­ва­тел - до­кол­ко­то той ги при­ла­га ка­то поз­на­ва­тел­ни сред­с­т­ва - а прос­то из­в­ли­ча впе­чат­ле­ния и тък­мо та­зи опитност, нат­ру­па­ни чрез удо­вол­с­т­ви­ето и страданието, са тези, ко­ито по­раж­дат действието. И ко­га­то чо­век из­диг­не удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­ни­ето до сте­пен на "про­бив­ни средства", те из­г­раж­дат в ду­ша­та му оне­зи органи, чрез ко­ито той нав­ли­за в ду­шев­ния свят. Окото слу­жи на тялото, са­мо за­що­то пре­на­ся се­тив­ни­те впечатления; удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­ни­ето се прев­ръ­щат в очи на душата, ед­ва ко­га­то прес­та­нат да

имат зна­че­ние са­ми за се­бе си и чрез тях за­поч­ват да се про­явя­ват ка­чес­т­ва­та на чуж­да­та душа.

Споменатите ка­чес­т­ва поз­во­ля­ват на окул­т­ния из­с­ле­до­ва­тел да съ­би­ра впе­чат­ле­ния от окол­ния свят без сму­ща­ва­щи вли­яния на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на личност. Сега той нав­ли­за в ду­хов­ния свят по един пра­ви­лен на- чин. Като мис­ле­що същество, той има пра­во на граж­дан­с­т­во в ду­хов­ния свят. Обаче чо­век мо­же да се пол­з­ва от него, са­мо ако на­со­чи сво­ите мис­ли спо­ред веч­ни­те за­ко­ни на истината, спо­ред за­ко­ни­те на са­мия свят. Защото ду­хов­ния свят, или Царството на Духовете, мо­же да му от­к­рие сво­ите ис­ти­ни един­с­т­ве­но по то­зи начин. Човекът не дос­ти­га до истината, ако раз­чи­та един­с­т­ве­но на мислите, фор­ми­ра­ни от не­го­вия соб­с­т­вен Аз. Защото в то­зи случай, мис­ли­те след­ват она­зи посока, ко­ято им на­ла­га фи­зи­чес­ка­та природа. Безпорядъчен и обър­кан из­г­леж­да мис­лов­ния свят на един човек, чи­ято ду­хов­на дейност се опи­ра на мислите, по­ро­де­ни от фи­зи­чес­кия мозък. Една ми­съл се про­явя­ва пос­ле изчезва, про­го­не­на от друга.

Ако вни­ма­тел­но се вслуш­ва­ме в раз­го­во­ра на две лица, или ако без­п­рис­т­рас­т­но наб­лю­да­ва­ме се­бе си, лес­но ще си из­г­ра­дим пред­с­та­ва за те­зи блуж­да­ещи мисли. Доколкото чо­век се пос­ве­ща­ва на задачите, на­ла­га­ни от чув­с­т­ве­ния живот, не­го­ви­те обър­ка­ни мис­ли ви­на­ги ще бъ­дат поп­ра­вя­ни от са­ми­те фак­ти на външ­ния свят. Колкото и чуд­но­ва­та пред­с­та­ва да си из­г­ра­дя за един свят, ис­кам ли да на­ме­ря оп­ре­де­ле­но мяс­то в него, аз тряб­ва да се под­чи­ня на се­тив­ни­те факти.

Механикът мо­же да вле­зе в сво­ята ра­бо­тил­ни­ца с край­но обър­ка­ни представи; оба­че за­ко­ни­те на ме­ха­ни­ка­та не­из­беж­но ще го на­со­чат към пра­вил­ни­те про­пор­ции на не­го­ва­та машина. В ус­ло­ви­ята на се­тив­ния свят, фак­ти­те не пре­къс­на­то уп­раж­ня­ва кон­т­рол и ко­рек­ту­ра вър­ху ми- слите. Ако си из­г­ра­дя пог­реш­на пред­с­та­ва за ед­но фи­зи­чес­ко яв­ле­ние или за фор­ма­та на ед­но растение, то­га­ва дейс­т­ви­тел­ни­те фак­ти са­ми ще ко­ри­ги­рат мо­ето мислене.

Съвсем по друг на­чин из­г­леж­дат нещата, ко­га­то аз раз­г­леж­дам мо­ето от­но­ше­ние към вис­ши­те об­лас­ти на съществуванието. Те ми се от­к­ри­ват са­мо тогава, ко­га­то нав­ли­зам в тях с яс­но и стро­го под­ре­де­но мислене. Тук един­с­т­ве­но мис­ле­не­то ще ме упъ­ти за вяр­на­та посока, ина­че изоб­що не ще на­ме­ря своя път. Защото ду­хов­ни­те закони, ко­ито са ва­лид­ни в те­зи светове, да­леч не са сгъс­те­ни до ня­как­во фи­зи­чес­ко из­ме­ре­ние и, следователно, не мо­гат да уп­раж­нят вър­ху мен как­ва­то и да е принуда. Аз мо­га да след­вам те­зи за­ко­ни са­мо дотолкова, до­кол­ко­то мо­ята мис­ле­ща при­ро­да е срод­на с тях. Тук сам тряб­ва да бъ­да си­гур­ни­ят во­дач на са­мия се­бе си.

Окултният из­с­ле­до­ва­тел тряб­ва да дис­цип­ли­ни­ра сво­ето мислене. Постепенно, не­го­ви­те мис­ли ще от­к­лик ват да след­ват гри­жи­те и тре­во­ги­те на всекидневието. Те тряб­ва да про­ти­чат съ­об­раз­но вът­реш­ния ха­рак­тер на ду­хов­ния свят. Човекът е длъ­жен да се наб­лю­да­ва доб­ре и да дър­жи не­ща­та в свои ръце. Сега ве­че не му е поз­во­ле­но слу­чай­но­то свър­з­ва­не на ед­на ми­съл с друга; връз­ка­та меж­ду тях тряб­ва да съ­от­ветс­т­ву­ва на стро­го­то съ­дър­жа­ние в ду­хов­ния свят. Преходът от ед­на пред­с­та­ва към дру­га съ­що тряб­ва да се ръ­ко­во­ди спо­ред те­зи стро­ги закони. Като мис­ле­що същество, чо­ве­кът сам тряб­ва да бъде, та­ка да се каже, ед­но пос­то­ян­но от­ра­же­ние на те­зи мис­лов­ни закони. В сво­ето ми- с­ле­не той не би­ва да до­пу­ща нищо, ко­ето не про­из­ти­ча от те­зи закони. Ако му хрум­не ня­как­ва прив­ле­ка­тел­на идея, ко­ято сму­ща­ва не­го­во­то за­ко­но­мер­но и под­ре­де­но мислене, той тряб­ва да я отс­т­ра­ни веднага. Ако ня­как­во лич­но чув­с­т­во се опи­та да вне­се в мис­ли­те му обър­к­ва­не или не­що друго, той тряб­ва де се на­ме­си без колебание.

Ето за­що Платон изис­к­вал от онези, ко­ито по­же­ла­ва­ли да вля­зат в не­го­ва­та шко­ла на­й-­нап­ред да пре­ми­нат през ед­но ма­те­ма­ти­чес­ко обучение. И наистина, със сво­ите стро­ги закони, ко­ито не се ръ­ко­во­дят от се­тив­ни­те явления, ма­те­ма­ти­ка­та е ед­на доб­ра под­го­тов­ка за ус­т­ре­ме­ни­те към поз­на­ния хора. Ако ис­кат да напредват, те са длъж­ни да се ос­во­бо­дят от все­ки произвол, кой­то зас­т­ра­ша­ва са­мос­то­ятел­ния ход на тях­ното ми- слене. Изобщо, окул­т­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел за­поч­ва да се под­чи­ня­ва са­мо на оне­зи изисквания, ко­ито ид­ват от чис­то­то мислене. Той се на­уча­ва да да­ва пре­дим­с­т­во на оне­зи мисли, ко­ито слу­жат на ду­шев­но­то познание. Неговият мис­ло­вен жи­вот ста­ва от­ра­же­ние на без­п­рис­т­рас­т­но­то ма­те­ма­ти­чес­ко съж­де­ние и дедукция.

Където и да се намира, окул­т­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел се стре­ми да мис­ли по то­зи начин. И то­га­ва за­ко­но­мер­нос­ти­те от ду­хов­ния свят нах­лу­ват в са­мия него, до­ка­то по-рано, ко­га­то не­го­во­то мис­ле­не все още но­се­ше обър­кан и слу­ча­ен характер, те ми­на­ва­ха пок­рай не­го без да ос­та­вят как­ва­то и да е следа. Добре под­ре­де­но то мис­ле­не му оси­гу­ря­ва на­деж­д­на из­ход­на точ­ка по пъ­тя към скри­ти­те истини. Обаче те­зи ука­за­ния не тряб­ва да се при­емат едностранчиво. Независимо, че ма­те­ма­ти­ка­та съз­да­ва доб­ра дис­цип­ли­ни­ра­ност на мисленото, чо­век мо­же да пос­тиг­не чисто, здра­во и жи­во мис­ле­не без ней­на помощ.

Окултният из­с­ле­до­ва­тел тряб­ва да при­ла­га към сво­ите дейс­т­вия съ­щи­те мерки, как как­то и към сво­ето мислене. Действията му тряб­ва да са в съг­ла­сие с веч­ни­те за­ко­ни на кра­со­та­та и истината, без сму­ща­ва­що то вли­яние от стра­на на не­го­ва­та личност. Ако пред­п­ри­еме ед­но или дру­го действие, ко­ето е приз­нал за правилно, ма­кар и да не на­ми­ра в не­го лич­на удовлетвореност, той ня­ма пра­во да се от­ка­же от не­го по­ра­ди та­зи
причина. Обаче той не би­ва да вър­ши не­що са­мо по­ра­ди лич­но­то си одобрение, осо­бе­но след ка­то открие, че дейс­т­ви­ята му не са в съг­ла­сие с веч­ни­те за­ко­ни на ис­ти­на­та и красотата. Всекидневният жи­вот потвър- ждава, че чо­веш­ки­те дейс­т­вия се оп­ре­де­лят от удо­вол­с­т­ви­ето или полза- та, ко­ито хо­ра­та се на­дя­ват да из­в­ле­кат от тях. Така те нат­рап­ват на све­та сво­ите лич­ни осо­бе­нос­ти и предпочитания. Те не се бо­рят за истина- та, ко­ято е за­пи­са­на в за­ко­ни­те на ду­хов­ния свят, а за осъ­щес­т­вя­ва­не на сво­ите соб­с­т­ве­ни цели. Човек дейс­т­ву­ва в съг­ла­сие с ду­хов­ния свят, ко­га­то се под­чи­ня­ва един­с­т­ве­но на не­го­ви­те закони. Действията, про­из­ти­ча­щи от лич­ни­те мотиви, не доп­ри­на­сят за нап­ре­дъ­ка на ду­хов­но­то поз- нание.

Окултният из­с­ле­до­ва­тел не мо­же да пос­та­ви въпроса: "Как мо­га да стиг­на до успеха?"; той след­ва да попита: "Какво съм приз­нал за добро?" Решителен от­каз от лич­на­та изгода, от­каз от все­ки произвол: ето стро­ги­те закони, на ко­ито тряб­ва да се под­чи­ни той. И то­га­ва по­емай­ки по пъ­ти­ща­та на ду­хов­ния свят, ця­ла­та му вът­реш­на същ­ност ще се про­ник­не от те­зи закони. Той ще се ос­во­бо­ди от вся­как­ва при­ну­да на се­тив­ния свят: Човекът-Дух, кой­то но­си у се­бе си, ще на­пус­не сво­ите ма­те­ри­ал­ни обвивки. Одухотворявайки се­бе си, той нап­ред­ва в ду­хов­ния свят. Недо- пустимо е да се казва: "Какво постигам, след­вай­ки за­ко­ни­те на истина- та, ко­га­то мо­же би се заб­луж­да­вам от­нос­но са­ма­та истина?" Тук ста­ва ду­ма за един ос­но­вен стре­меж на душата. Дори този, който се заблуж- дава, по­раж­да у се­бе си - имен­но в стре­ме­жа към ис­ти­на­та - ед­на сила, ко­ято ще го от­к­ло­ни от пог­реш­ни стъпки. Възражението, ко­ето чо­век си отправя: "но аз бих мо­гъл и да се заблуждавам" под­с­каз­ва ед­но ис­тин­с­ко и мно­го вред­но неверие. То подсказва, че чо­век прос­то ня­ма до­ве­рие в си­ла­та на истината. Защото ра­бо­та­та се свеж­да до това, да не над­це­ня­ва­ме се­бе си и да не оп­ре­де­ля­ме ед­на или дру­га цел спо­ред лич­ни­те си предпочитания, а в пъл­на без­ко­рис­т­ност да по­лу­чим на­со­ка­та на на­ши­те дейс­т­вия от Духа. Егоистичната чо­веш­ка во­ля не мо­же да оп­ре­де­ля Истината; напротив, ис­ти­на­та са­мо по се­бе си тряб­ва да ста­не вът­реш­ния гос­по­дар в чо­ве­ка и да го пре­вър­не в ед­но от­ра­же­ние на веч­ни­те за­ко­ни от цар­с­т­во­то на духовете. Човекът тряб­ва да се про­ник­не от те­зи веч­ни за­ко­ни и да ги при­ло­жи в живота.

Окултният из­с­ле­до­ва­тел тряб­ва да дър­жи в стро­го под­чи­не­ние как­то сво­ето мислене, та­ка и сво­ята воля. Така той се прев­ръ­ща - без ни­как­во ви­со­ко­ме­рие и са­мом­ни­тел­ност - в пратеник, ид­ващ от све­та на ис­ти­на­та и красотата. Благодарение на то­зи факт, той ве­че мо­же да учас­т­ву­ва в про­це­си­те и съ­би­ти­ята на ду­хов­ния свят. Ето как из­рас­т­ва от ед­на ево­лю­ци­он­на сте­пен в друга. Защото чо­век не мо­же да пос­тиг­не ду­хов­ния жи­вот един­с­т­ве­но чрез съзерцанието; той тряб­ва да го изживее.
Ако окул­т­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел съб­лю­да­ва по­со­че­ни­те закони, ско­ро ще установи, че не­го­ви­те ду­шев­ни опитности, ко­ито се от­на­сят до ду­хов­ния свят, при­емат съ­вър­ше­но нов облик. Отсега на­та­тък той ня­ма да жи-­ вее в тях; те ще прес­та­нат да бъ­дат не­го­ви вът­реш­ни опитности, има­щи зна­че­ние за него, а ще се пре­вър­нат в ду­шев­ни въз­п­ре­пятс­т­вия на вис­ши­те светове. Всички чувства, бли­ка­щи в ду­ша­та му, вся­ко удо­вол­с­т­вие и неудоволствие, вся­ка ра­дост и бол­ка ста­ват ду­шев­ни органи, съ­що как­то в тя­ло­то му, очи­те и уши­те не во­дят свой соб­с­т­вен живот, а в пъл­на без­ко­рис­т­ност про­пус­кат през се­бе си външ­ни­те впечатления.

Едва се­га окул­т­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел пос­ти­га спо­койс­т­вие и сигурност, без ко­ито ни­кой не мо­же да нап­ред­ва в ду­хов­ния свят. Бурната ра­дост ве­че ня­ма да го до­кар­ва до въз­торг и ликуване, а ще въз­вес­тя­ва ка­чес­т­ва­та на външ­ния свят, ко­ито до то­зи мо­мент са му убягвали. Сега ве­че ра­дос­т­та му но­си спокойствие, а чрез то­ва спо­койс­т­вие той вник­ва във вът­реш­на­та при­ро­да на Съществата, ко­ито го да­ря­ват с радостта. Тежката скръб ве­че ня­ма да пом­ра­ча­ва ду­ша­та му, а ще за­гат­ва за ха­рак­те­ра на Съще- ствата, ко­ято я пред извикват. Както око­то не ис­ка ни­що за се­бе си, а ни по­каз­ва пътя, кой­то тряб­ва да следваме, та­ка удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­ни­ето на­соч­ват си­гур­но ду­ша­та по нейния път. Тъкмо то­ва е със­то­яни­ето на ду­шев­но­то равновесие. Колкото по­-мал­ко удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­ни­ето въл­ну­ват вът­реш­ния жи­вот на ученика, тол­ко­ва по ве­че те се прев­ръ­щат в очи за свръх­се­тив­ния свят. Докато чо­ве­кът е по­гъл­нат от удо­вол­с­т­ви­ето и стра­да­нието, чрез тях той не уз­на­ва нищо. Едва след ка­то за­поч­не да жи­вее не в тях, а чрез тях, ед­ва след ка­то от­де ли от тях съ­щин­с­ко­то яд­ро на сво­ята личност, те се прев­ръ­щат в не­го­ви въз­п­ри­ема­тел­ни органи; той прог­леж­да и с тях­на по­мощ за­поч­ва да опоз­на­ва све- та. Неправилно е да смятаме, че окул­т­ни­ят уче­ник из­рас­т­ва ка­то един сту­ден и ко­ра­во­сър­де­чен човек, ли­шен от ра­дос­ти и скърби. Напротив, из­с­лед­вай­ки ду­хов­ния свят, той е пре­из­пъл­нен с ра­дос­ти и скърби, но се­га те при­емат съ­вър­ше­но друг облик; се­га те са "очи­те и ушите", от­п­ра­ве­ни към ду­хов­ния свят.

Докато се от­на­ся­ме към света, из­хож­дай­ки от лич­на­та си глед­на точка, той ни от­к­ри­ва са­мо она­зи част, ко­ято е свър­за­на с на­ша­та личност. Обаче то­ва е са­мо пре­ход­на­та част на нещата. Ако се раз­г­ра­ни­чим от всичко, ко­ето е пре­ход­но в нас и се със­ре­до­то­чим в на­шия Аз, т. е. в то- ва, ко­ето е трайно, то­га­ва пре­ход­ни­те еле­мен­ти ще се пре­вър­нат в един вид посредници, ко­ито ще ни от­к­ри­ят веч­ния и неп­ре­хо­ден прин­цип на нещата.

Окултният уче­ник тряб­ва да ус­та­но­ви та­зи връз­ка меж­ду сво­ята веч­на същ­ност и веч­ния прин­цип на нещата. Още пре­ди да се от­дал на дру­ги упражнения, ос­вен посочените, как­то и по вре­ме на са­ми­те тях, той

Тук всич­ко за­ви­си от ос­нов­на­та ду­шев­на наг­ла­са на човека. Степента до ко­ято мо­жем да се издигнем, се оп­ре­де­ля от на­ши­те способности. Нека да вър­шим са­мо то­ва ко­ето е необходимо, и да ос­та­вим всич­ко ос­та­на­ло на след­ва­щи­те пе­ри­оди от на­ше­то ин­ди­ви­ду­ал­но развитие. На пър­во вре­ме е дос­та­тъч­но да обър­нем ду­ша­та си към неп­ре­ход­на­та стра­на на нещата. Тъкмо по­ра­ди та­зи при­чи­на - сти­га да ус­пе­ем - у нас ще се про­бу­ди поз­на­ни­ето за неп­ре­ход­ния свят. Все пак, не­об­хо­ди­мо е да чакаме, до­ка­то то ще ни бъ­де дадено. А в под­хо­дящ мо­мент то ще се да­де на всеки, кой­то ча­ка с тър­пе­ние и ра­бо­ти над се­бе си.

Под въз­дейс­т­ви­ето на та­ки­ва упражнения, чо­век ско­ро забелязва, как­во ог­ром­но пре­об­ра­зя­ва­не ста­ва с него. Той се на­уча­ва да оп­ре­де­ля зна­чи­мос­т­та на вся­ко събитие, спо­ред от­но­ше­ни­ето му към веч­но­то и трай- ното. В съ­що­то вре­ме той про­ме­ня и ця­лос­т­на­та си оцен­ка към света. Душата му е об­зе­та от но­ви и сил­ни чувства. Преходното ве­че не го прив­ли­ча как­то по-рано; за не­го то ста­ва част от веч­нос­т­та и не­ин сим- вол. И чо­век прос­то обик­ва то­зи ве­чен принцип, жи­вец във всич­ки неща. Той му ста­ва близък, как­то по­-ра­но му бе­ше бли­зък пре­ход­ния свят. И всич­ко то­ва съв­сем не ни от­чуж­да­ва от живото; напротив, ние се на­уча­ва­ме да це­ним вся­ко не­що спо­ред не­го­во­то ис­тин­с­ко значение. Сега до­ри и на­й-­ма­ло­важ­ни­те не­ща в жи­во­та ня­ма да пре­ми­нат не­за­бе­ля­за­но пок­рай него; той ня­ма да се лу­та ве­че в тях, а тър­сей­ки духа, ще оце­ни тях­на­та ог­ра­ни­че­на стойност и ще ги ви­ди в тях­на­та ис­тин­с­ка светлина. Недобър окул­тен уче­ник е този, кой­то би пред­по­чел да се но­си из об­лач­ни­те висини, да­леч от живота. Истинският окул­тен из­с­ле­до­ва­тел - след ка­то е пос­тиг­нал връх­ни­те точ­ки на свръх­се­тив­но­то поз­на­-
ние - ще съ­умее да за­па­зи ясен пог­лед и ве­рен усет за вся­ко нещо, пос­та­вяй­ки го на не­го­во­то точ­но оп­ре­де­ле­но място. Ето как пред окул­т­ния уче­ник се от­к­ри­ва въз­мож­нос­т­та да не се под­да­ва един­с­т­ве­но на не­из­б­ро­ими­те вли­яния от външ­ния се­ти­вен свят, ко­ито от­к­ло­ня­ват во­ля­та му в ед­на или дру­га посока. Извоюваното поз­на­ние му поз­во­ля­ва да от­п­ра­ви своя пог­лед към веч­на­та същ­ност на не­ща та. Неговият вът­ре­шен свят е пре­об­ра­зе­ни той ве­че мо­же ду­хов­но да въз­п­ри­ема та­зи не­уни­що­жи­ма и веч­на същност. Сега за не­го от осо­бе­но зна­че­ние са след­ни­те мисли.

Когато пред­п­ри­ема ед­но действие, той има яс­но­то съзнание, че го вър­ши с ог­лед веч­на­та същ­ност на не­ща та. Защото са­ми­те те ве­че из­ра­зя­ват сво­ята при­ро­да имен­но в него. Следователно, ко­га­то под­чи­ня­ва сво­ите дейс­т­вия на жи­ве­ещия в ду­ша­та му ве­чен принцип, той ра­бо­ти в сми­съ­ла на веч­ния ми­ров порядък. Той знае, че по то­зи на­чин прес­та­ва да бъ­де во­ден от нещата, а са­ми­ят той е, кой­то ги направлява, с ог­лед на вло­же­ни­те в тях закони, ко­ито са ста­на­ли и за­ко­ни на не­го­ва­та соб­с­т­ве­на личност. Разбира се, действията, про­из­ти­ча­щи от вът­реш­на­та същ­ност на човека, са са­мо един идеал, чи­ето осъ­щес­т­вя­ва­не ле­жи в да­леч­ното бъдеще. Обаче окул­т­ни­ят уче­ник тряб­ва да има не­об­хо­ди­ма­та во- ля, да не из­пус­ка то­зи път от своя поглед. В то­ва се със­тои и не­го­ва­та во­ля за свобода. Защото сво­бо­да­та оз­на­ча­ва да действуваш, ръ­ко­во­ден от се­бе си. А то­ва мо­же да сто­ри са­мо онзи, кой­то из­в­ли­ча мо­ти­ви­те за сво­ите дейс­т­вия от веч­на­та при­ро­да на нещата. Всеки, кой­то пос­тъп­ва по друг начин, се ръ­ко­во­ди от слу­чай­ни­те мотиви. Такъв чо­век се про­ти­во­пос­та­вя на ми­ро­вия по­ря­дък и ще бъ­де по­бе­ден от него. С дру­ги думи: в края на краищата, целта, ко­ято той пос­та­вя пред сво­ята воля, ос­та­ва неосъществима. По то­зи начин, той ни­ко­га не мо­же да бъ­де сво­бо­ден човек. Всяко чо­веш­ко същество, до­пус­ка­що про­из­вол в та­зи област, се са­мо­уни­що­жа­ва чрез пос­ле­ди­ци­те на сво­ите действия.

Несъмнено, всичко, ко­ето бе­ше ка­за­но до се­га за ду­хов­ния Път на поз- нание, лес­но мо­же да под­ве­де мнозина, осо­бе­но ако ста­не обект на по- грешно тълкуване. Те би­ха мог­ли да въз­п­ри­емат ка­за­но­то ка­то пре­по­ръ­ка за та­ка­ва ду­шев­на нагласа, ко­ято во­ди след се­бе си от­каз от вся­ко непосредствено, ра­дос­т­но и спон­тан­но из­жи­вя­ва­не на битието. На то­ва