III. Ц А Р С Т В О Т О Н А Д У Х О В Е Т Е

III. Ц А Р С Т В О Т О Н А Д У Х О В Е Т Е

За да го опишем, ние тряб­ва да си пос­лу­жим със символи, и то в мно­го по­-го­ля­ма степен, от­кол­ко­то за ду­шев­ния свят. Защото на­ши­ят език, кой­то е под­хо­дящ на­й-­ве­че за се­тив­на­та действителност, съв­сем не е бо­гат на изрази, ко­ито бих­ме мог­ли да упот­ре­бим нап­ра­во за "све­тът на духовете". Ето за­що мо­ля читателя, да счи­та мно­го от нещата, ко­ито ще кажа, са­мо ка­то ед­но загатване. Всичко, ко­ето ще опиша, е тол­ко­ва раз­лич­но от фи­зи­чес­кия свят, че то­зи е един­с­т­ве­ни­ят метод, кой­то мо­же да се приеме, и аз съз­на­вам кол­ко мал­ко мо­ето опи­са­ние се доб­ли­жа­ва до ис­тин­с­ка­та опит­ност в то­зи свят. Причина за то­ва е в не­съ­вър­шен­с­т­во­то на езика, кой­то пол­зу­ва­ме в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят.

Нека от са­мо­то на­ча­ло изтъкнем, че ду­хов­ния свят е из­г­ра­ден от веще- ството, от ко­ето е със­та­ве­на и са­ма­та чо­веш­ка мисъл. (Думата "ве- щество" е упот­ре­бе­на тук в един съ­вър­ше­но не­под­хо­дящ смисъл). Но ми­сълта, ко­ято жи­вее в чо­ве­ка е са­мо сянката, схе­ма­та на ис­тин­с­ка­та мисъл. Нейното от­но­ше­ние към същността, ко­ято и от­го­ва­ря в "све­тът на духовете", е по­доб­но на отношението, ко­ето във фи­зи­чес­кия свят съ­щес­т­ву­ва меж­ду сян­ка­та на един пред­мет и са­мия предмет. А ко­га­то се про­бу­ди ду­хов­но­то сетиво, чо­век дейс­т­ви­тел­но въз­п­ри­ема ис­тин­с­ка­та същ­ност на мисълта, как­то се­тив­но­то око въз­п­ри­ема ед­на ма­са или един стол. Той се дви­жи меж­ду мис­лов­ни Същества, меж­ду Същества из­г­ра­де­ни от мисли.

Сетивното око въз­п­ри­ема лъва, а мисленето, ко­ето е на­со­че­но към се­тив­ния свят, ула­вя иде­ята за лъ­ва ка­то ед­на сянка, ка­то един схе­ма­ти­чен образ. Духовното око виж­да ми­съл­та за лъ­ва в "све­тът на духовете" съ­що та­ка реално, как­то фи­зи­чес­ко­то око виж­да фи­зи­чес­кия лъв. Казаното от­нос­но "ду­шев­ния свят" ва­жи съ­що и за това, ко­ето каз­ва­ме тук. Както сляпороденият, кой­то е опериран, от­к­ри­ва изведнъж, че светът, средата, в ко­ято жи­вее има но­ви ка­чес­т­ва - свет­ли­на и цве­то­ве - та­ка и средата, в ко­ято про­ник­ва човек, кой­то е на­учил да си слу­жи ду­хов­но­то око, му се явя­ва ка­то един нов свят, из­пъл­нен с жи­ви мис­ли или с ду­хов­ни същества.

В то­зи свят се на­ми­рат на пър­во мяс­то пър­во­об­ра­зи­те на всич­ки пред­ме­ти и същества, ко­ито са във фи­зи­чес­кия и в ду­шев­ния свят. Ако си пред­с­та­вим твор­ба­та на един ху­дож­ник и как тя съ­щес­т­ву­ва в не­го­вия дух пре­ди той да я нарисува, ще има­ме приб­ли­зи­тел­но по­ня­тие за това, ко­ето тук раз­би­ра­ме под първообрази. Няма значение, че ху­дож­ни­кът за­мис­ля сво­ята твор­ба пос­те­пен­но в хо­да на ней­но­то изпълнение. В ис­тин­с­кия "свят на духа" съ­щес­т­ву­ват по­доб­ни пър­во­об­ра­зи за всич­ки пред­ме­ти и същества, а фи­зи­чес­ки­те не­ща не са друго, ос­вен ко­пия от те­зи първообрази.

Естествено е, човек, кой­то се до­ве­ря­ва са­мо на сво­ите външ­ни сетива, да от­ри­ча све­та на пър­во­об­ра­зи­те и да ги счи­та са­мо за от­в­ле­че­ни идеи, ко­ито ра­зу­мът си из­г­раж­да ка­то срав­ня­ва се­тив­ни­те предмети; то­зи чо­век не при­те­жа­ва спо­соб­нос­т­та да въз­п­ри­ема вис­ши­те светове, той не поз­на­ва све­тът на мислите, ос­вен в не­го­ва­та аб­с­т­рак­т­на отвлеченост. Той не знае, че за яс­но­ви­де­ца ду­хов­ни­те Същества са мно­го по­-б­лиз­ки и познати, от­кол­ко­то не­го­во­то ку­че или котката, и че све­тът на пър­во об­ра­зи­те е на­си­тен с ед­на не­имо­вер­на по­-жи­ва действителност, от­кол­ко­то се­тив­но­-фи­зи­чес­кия свят.

Първият поглед, кой­то хвър­ля­ме в то­ва Царство на Духовете, е не­мис­ли­мо по-объркващ, от­кол­ко­то пър­вия пог­лед в ду­шев­ния свят. Защото в тях­на­та ви­ди­ма форма, пър­во­об­ра­зи­те са твър­де раз­лич­ни от тех­ни­те фи­зи­чес­ки отражения. Но те не при­ли­чат и на сво­ите сенки, на от­в­ле­че­ни­те мисли. В ду­хов­ния свят всич­ко е в неп­рес­тан­на деятелност, всич­ко се на­ми­ра в пос­то­ян­но съзидание. Там не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во спокойст- вие, ни­как­ва по­чив­ка и застой, как­ви­то сре­ща­ме във фи­зи­чес­кия свят. Защото пър­во­об­ра­зи­те са тво­ря­щи същества. Те са майс­то­ри­те на вси- чко, ко­ето се явя­ва във фи­зи­чес­кия и в ду­шев­ния свят. Техните фор­ми се ме­нят непрестанно. Всеки пър­во­об­раз има въз­мож­ност да при­еме без­б­рой осо­бе­ни форми. Тези фор­ми ка­то че ли бли­кат от него; и щом ед­на фор­ма е "излъчена" навън, пър­во­об­ра­зът се за­ла­вя да съз­да­де нова. Пър- вообразите имат по­меж­ду си по­-го­ля­мо или по­-мал­ко родство.

Те не дейс­т­ву­ват изолирано. За сво­ите тво­ре­ния те имат нуж­да един от друг. Често пъ­ти мно­жес­т­во пър­во об­ра­зи си съ­дейс­т­ву­ват за въз­ник­ва­не­то на ед­но или дру­го Същество в ду­шев­ния или в ду­хов­ния свят. Ус- поредно с жи­ви­те картини, ко­ито се пред­с­та­вят на "духовното" зре­ние в "све­тът на духа", яс­но­ви­де­цът има ня­кои опитности, свър­за­ни с "ду­хов­ния слух". Действително, щом яс­но­ви­де­цът се из­ди­га от "све­тът на ду- шата" в то­зи на "духа", ви­ди­ми­те пър­во­об­ра­зи ста­ват съ­щев­ре­мен­но звучащи. "Звукът", за кой­то ста­ва ду­ма тук, е ед­но яв­ле­ние от съ­вър­ше­но ду­хов­но естество. Той съв­сем не тряб­ва да бъ­де срав­ня­ван с фи­зи­чес­кия звук. Наблюдателят се чув­с­т­ву­ва по­то­пен в ед­но мо­ре от звуци, чрез

С цел да оп­рос­тим нещата, от се­га на­та­тък ня­ма да го­во­ря за "ду­хов­на музика". Достатъчно е да си представим, че всичко, ко­ето опис­ва­ме ка­то "образ", ка­то "светлина", е съ­щев­ре­мен­но и звук. На все­ки цвят, на вся­ко свет­лин­но явление, от­го­ва­ря един ду­хо­вен звук, и на вся­ка хар­мо­ния на цве­то­ве­те - ед­на зву­ко­ва хармония, ед­на ме­ло­дия и пр. Защото от са­мо се­бе си се разбира, че там, къ­де­то ца­ру­ват звуците, въз­п­ри­ятията на "ду­хов­но­то око" ни на­й-­мал­ко не престават. Звукът са­мо се при­ба­вя към светлината. Следователно, винаги, ко­га­то ста­ва ду­ма за "първообрази" тряб­ва да има­ме пред­вид и "празвуците". Към възприятията, за ко­ито говорихме, се при­ба­вят и други. Те мо­гат да бъ­дат срав­не­ни с "ду­хо­вен вкус" и т. н. Аз ня­ма да нав­ли­зам по­-дъл­бо­ко в те­зи процеси; важ­но е да си из­г­ра­дим пред­с­та­ва за "све­тът на духовете" с по­мощ­та на възприя- тия, из­б­ра­ни из­меж­ду другите.

Преди всичко, не­об­хо­ди­мо е да пра­вим раз­ли­ка меж­ду раз­лич­ни­те ви­до­ве първообрази. За да се ори­ен­ти­ра ме в "све­тът на духовете", тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме в не­го оп­ре­де­лен брой сте­пе­ни и области. Както и в "све­тът на душите", не тряб­ва да си пред­с­та­вя­ме те­зи раз­лич­ни об­лас­ти ка­то пластове, пос­та­ве­ни един вър­ху друг. Напротив, те вза­им­но се про­ник­ват от край до край.

Първата об­ласт съ­дър­жа пър­во­об­ра­зи­те на фи­зи­чес­кия свят, до­кол­ко­то те не са на­да­ре­ни с живот. Там се на­ми­рат пър­во­об­ра­зи­те на ми­не­ра­ли­те и растенията, до­кол­ко­то рас­те­ни­ята са чис­то фи­зи­чес­ки Същества, с дру­ги думи, ка­то из­к­лю­чим живота, кой­то ги изпълва. Там от­к­ри­ва­ме и пър­во­об­ра­зи­те на фи­зи­чес­ки­те жи­во­тин­с­ки и чо­веш­ки форми. Тази об­ласт съ­дър­жа и дру­ги форми, но тези, ко­ито посочвам, слу­жат са­мо за ней­на­та ос­нов­на характеристика. Тук е ос­нов­ни­ят ске­лет на "све­тът на духовете". Тази об­ласт мо­жем да срав­ним с твър­да­та зе­мя на на­шия фи­зи­чес­ки свят.

Тя об­ра­зу­ва кон­тен­тал­на­та ма­са в "све­тът на духовете". Нейното от­но­ше­ние към фи­зи­чес­кия свят мо­же да бъ­де из­ра­зе­но са­мо в образи. Да предположим, че има­ме пред се­бе си ед­но ог­ра­ни­че­но пространство, из­пъл­не­но с вся­ка­къв вид фи­зи­чес­ки тела. Да си пред­с­та­вим сега, че те­зи фи­зи­чес­ки те­ла изчезват, ос­та­вяй­ки праз­ни пространства, ко­ито за­паз­ват тех­ни­те форми. Сега да си пред­с­та­вим и меж­дин­ни­те пространст- ва, ко­ито по­-ра­но бя­ха празни, ка­то из­пъл­не­ни с на­й-­раз­но­об­раз­ни фор- ми, на­ми­ра­щи се в на­й-­раз­лич­ни от­но­ше­ния със съ­щес­т­ву­ва­щи­те по­-ра­но тела.

Приблизително та­ка из­г­леж­дат на­й-­низ­ша­та об­ласт от све­та на първо- образите. Предметите и Съществата, ко­ито се въп­лъ­ща­ват във фи­зи­чес­кия свят, тук имат вид на "праз­ни пространства". А меж­ду тях е под­виж­на­та де­ятел­ност на пър­во­об­ра­зи­те /и на "ду­хов­на­та музика. /В мо­мен­та на фи­зи­чес­ко­то въплъщение, та­зи праз­ни­ни се из­пъл­ват до из­вес­т­на сте­пен с фи­зи­чес­ко вещество. Човек, кой­то би съ­зер­ца­вал прос­т­ран­с­т­во­то е ед­нов­ре­мен­но фи­зи­чес­ки и ду­хо­вен поглед, би ви­дял фи­зи­чес­ки­те те­ла и ра­бо­те­ща меж­ду тях, под­виж­на­та де­ятел­ност на "тво­ря­щи­те първо- образи".

Втората об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" съ­дър­жа пър­во­об­ра­зи­те на живота. Но тук то­зи жи­вот об­ра­зу­ва ед­но съ­вър­ше­но единство. Като един те­чен елемент, той нах­лу­ва в све­та на Духа, точ­но как­то кръв­та пул­си­ра из ця­ло­то тяло. Той мо­же да бъ­де срав­нен с мо­ре­то и во­ди­те на фи­зи­чес­ка­та Земя. Все пак по­-­умес­т­но е да го срав­ним с дви­же­ни­ето на кръв­та в жи­во­тин­с­ко­то тяло, от­кол­ко­то с дви­же­ни­ето на ре­ки­те и мо- ретата. Деен и под­ви­жен в се­бе си живот, съз­да­ден от мис­лов­но веще- ство: та­ка мо­же да бъ­де оп­ре­де­ле­на та­зи вто­ра сте­пен от "цар­с­т­во­то на духовете". Тук се на­ми­рат пър­вич­ни­те си­ли за всич­ки жи­ви същества, ко­ито се явя­ват на фи­зи­чес­кия свят. Тук се про­явя­ва един­с­т­во то на все­ки жи­вот и род­с­т­во­то на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во с всич­ки дру­ги същества.

Третата об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" съ­дър­жа пър­во­об­ра­зи­те на всич­ки души. Тук се на­ми­ра­ме в при­със­т­ви­ето на един мно­го по­-тъ­нък и по­-фин елемент, от­кол­ко­то в пър­ви­те две области. Фигуративно той мо­же да бъ­де на­ре­чен въз­ду­хът или ат­мос­фе­ра­та на "цар­с­т­во­то на ду- ховете". Всичко, ко­ето ста­ва в ду­ши­те на два­та дру­ги свята, има тук сво­ята съ­от­вет­на ду­хов­на страна. Усещанията, чувствата, инстинктите, страс­ти­те и т. н. , се на­ми­рат тук в ду­хов­но състояние. Атмосферните явления, ко­ито ста­ват в то­зи "въздух", от­го­ва­рят на страданията, ра­дос­ти­те на съ­щес­т­ва­та от дру­ги­те светове. Носталгията на ед­на чо­веш­ка ду­ша се про­явя­ва тук ка­то тих полъх; ед­но из­бух­ва­не на страст - ка­то ураган.

Човек, кой­то мо­же да се из­г­ра­ди пред­с­та­ва за те­зи неща, про­ник­ва дъл­бо­ко в стра­да­ни­ята на вся­ко същество, сти­га да на­со­чи към не­го сво­ето внимание. Например, тук мо­же да се го­во­ри за ура­ган­ни бури, с бляс­ка­щи свет­ка­ви­ци и тът­не­щи гръмотевици; и ако се раз­г­ле­дат не­ща­та по-нататък, ще се установи, че в ед­на та­ка­ва "ду­хов­на буря" се от­пе­чат­ват страс­ти­те на ед­на ис­тин­с­ка битка, раз­ра­зи­ла се на земята.

Първообразите на чет­вър­та­та об­ласт ня­мат пря­ко от­но­ше­ние към дру­ги­те светове. От из­вес­т­на глед­на точка, то­ва са Същества, ко­ито уп­рав­ля­ват пър­во­об­ра­зи­те на три­те по­-низ­ши об­лас­ти и оп­ре­де­лят тех­ни­те вза­им­ни връзки. Следователно, от те­зи об­ласт про­из­ти­ча ед­на по­-в­се­об­х­ват­на деятелност, от­кол­ко­то от по­-нис­ши­те степени.

Петата, шес­та­та и сед­ма­та об­лас­ти се раз­ли­ча­ват съ­щес­т­ве­но от пър­ви­те четири. Съществата, ко­ито се на­ми­рат там, пре­да­ват на пър­во­об­ра­зи­те от по­-низ­ши­те об­лас­ти подтиците, ко­ито ги ка­рат да действуват. Там се на­ми­рат тво­ря­щи­те си­ли и са­ми­те първообрази. Който е спо­со­бен да се из­диг­не до те­зи области, се на­уча­ва да поз­на­ва "целите"* (* От ка­за­но­то по­-нап­ред от­нос­но труд­нос­т­та да се из­ра­зя­ва­ме с по­мощ­та на ези­ка следва, че из­ра­зи ка­то "цели" тряб­ва съ­що да бъ­дат взе­ти в сим­во­ли­чен смисъл. Тук изоб­що не ста­ва ду­ма за ед­но въ­зоб­но­вя­ва­не на док­т­ри­на за "фаталностите"), ко­ито на­ши­ят свят преследва.

Като жи­ви зародиши, пър­во­об­ра­зи­те по­чи­ват тук, го­то­ви да при­емат все­въз­мож­ни­те фор­ми на Съществата-мисли. Когато те­зи за­ро­ди­ши са пре­не­се­ни в по­-низ­ши области, те ся­каш раз­цъф­тя­ват и се по­явя­ват в най-­раз­но­об­раз­ни­те форми. Идеите, чрез ко­ито чо­веш­ки­ят дух се про­явя­ва твор­чес­ки във фи­зи­чес­кия свят, са отражение, сен­ки на те­зи "съ­щес­т­ва - мис­ли - зародиши" от вис­шия ду­хо­вен свят.

Наблюдателят на­да­рен с "ду­хо­вен слух", кой­то се из­ди­га от по­-низ­ши­те об­лас­ти на "цар­с­т­во­то на духовете" в не­го­ви­те по­-вис­ши степени, раз- бира, че зву­ци­те и хар­мо­ни­ите се прев­ръ­щат в един ду­хо­вен език. Той за­поч­ва да въз­п­ри­ема "ду­хов­но­то слово". Съществата и не­ща­та му се от­к­ри­ват ве­че не са­мо в музика, но и в "слова". Те му опо­вес­тя­ват това, ко­ето Духовната Наука на­ри­ча "веч­ни имена".

Трябва да знаем, че те­зи Същества-мисли-зародиши са от слож­но есте- ство. Единствено тях­на­та об­вив­ка е за­ета от све­та на мислите. Тази об­вив­ка съ­дър­жа в се­бе си ис­тин­с­кия за­ро­диш на живота. Тук ние сти­га­ме до гра­ни­ци­те на "три­те свята", за­що­то за­ро­ди­шът е про­из­ля­зъл от още по­-вис­ши светове. Описвайки със­тав­ни­те час­ти на човека, аз спо­ме­нах за то­зи за­ро­диш на жи­во­та и на­ре­кох не­го­ви­те със­тав­ни час­ти "Дух на Живота" и "Човекът-Дух. И дру­ги кос­ми­чес­ки съ­щес­т­ва съ­що при­те­жа­ват по­доб­ни за­ро­ди­ши в по­со­че­ни­те три свята, за да из­пъл­нят там сво­ята задача.

Когато, след­вай­ки своя път от ед­но пре­раж­да­не в друго, чо­веш­ки­ят дух е преб­ро­дил "цар­с­т­во­то на душите", той нав­ли­за в "цар­с­т­во­то на ду- ховете", за да ос­та­не там, до­ка­то уз­рее за но­во те­лес­но съществувание. Не мо­жем да схва­нем доб­ре сми­съ­ла на то­ва пре­би­ва­ва­не в Царството на Духовете, без да раз­бе­рем целта, ко­ято чо­век прес­лед­ва в хо­да на ед­но въплъщение. Докато жи­вее в сво­ето тяло, чо­ве­кът дейс­т­ву­ва и тво­ри във фи­зи­чес­кия свят. Той вър­ши то­ва в ка­чес­т­во­то си на ду­хов­но съще- ство. Той от­пе­чат­ва във фи­зи­чес­ки­те форми, ве­щес­т­ва­та и си­ли това, ко­ето от­к­ри­ва чрез своя дух. Следователно, Духът ид­ва във фи­зи­чес­кия свят ка­то пра­те­ник от ду­хов­ния свят. Той мо­же да дейс­т­ву­ва в то­зи свят са­мо ка­то се въп­лъ­ти в него.

Той тряб­ва да при­еме фи­зи­чес­ко­то тя­ло ка­то свой инструмент, за да дейс­т­ву­ва в све­та на те­ла­та и за да приеме, на свой ред, вли­яни­ята на то­зи ма­те­ри­ален свят. Но Духът е този, кой­то дейс­т­ву­ва чрез тялото. От не­го про­из­хож­дат под­ти­ци­те и на­со­ки­те за дейс­т­вие във фи­зи­чес­кия свят. Докато оби­та­ва фи­зи­чес­ко­то тяло, Духът не мо­же да при­еме своя ис­тин­с­ки облик. Той мо­же са­мо ле­ко да прос­вет­не през бу­ло­то на фи­зи­чес­ко­то съществувание. Всъщност мис­лов­ния жи­вот на чо­ве­ка при­над­ле­жи на ду­хов­ни­ят свят; и това, ко­ето прос­вет­ва от не­го в рам­ки­те на фи­зи­чес­кия свят, е са­мо ед­на за­гат­на­та и смът­на форма. Можем съ­що да кажем, че мис­лов­ни­ят жи­вот на фи­зи­чес­кия чо­век е ед­на сянка, ед­но от­ра­же­ние на дейс­т­ви­тел­но­то ду­хов­но същество, част от ко­ето е са­мия човек. През вре­ме на зем­ния жи­вот Духът, пос­ред­с­т­вом фи­зи­чес­ко­то тяло, вли­за във връз­ка със све­та на телата. Въпреки че не­го­во­то дейс­т­вие вър­ху то­зи свят със­тав­ля­ва ед­на от задачите, ко­ито му предстоят, до­ка­то тра­ят не­го­ви­те въплъщения, той би бил нес­по­со­бен да я изпълни, ако би поз­на­вал са­мо фи­зи­чес­ко­то съществувание.

Защото на­ме­ре­ни­ята и це­ли­те не се оп­ре­де­лят в рам­ки­те на фи­зи­чес­ко­то въплъщение, как­то и пла­нът на ед­на къ­ща не се из­ра­бот­ва на стро­ител­на­та площадка. Както то­зи план се из­ра­бот­ва в бю­ро­то на архитекта, та­ка и це­ли­те и намеренията, ко­ито зем­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние преследва, се из­ра­бот­ват в "цар­с­т­во­то на духовете".

Човешкият Дух тряб­ва пос­те­пен­но да се връ­ща в то­ва "царство", за да чер­пи от не­го всич­ки елементи, не­об­хо­ди­ми за ра­бо­та­та във фи­зи­чес­кия свят. Както архитектът, без да си слу­жи с тух­ли и хоросан, под­гот­вя в
своя ка­би­нет пла­на на къщата, спо­ред ар­хи­тек­тур­ни­те и дру­ги закони, на ко­ито тряб­ва да се подчинява, та­ка и ар­хи­тек­тът на чо­веш­кия живот, Духът или вис­ше­то се­бе тряб­ва да обоз­рат в "цар­с­т­во­то на духовете" спо­соб­нос­ти­те и целите, съг­лас­но за­ко­ни­те на то­ва Царство, ко­ето пос­ле ще пре­не­сат в зем­ния свят. Само при условие, че чо­веш­ки­ят Дух пос­то­ян­но се връ­ща в своя соб­с­т­вен свят, той мо­же да пре­на­ся ду­хов­ни им­пул­си чрез сво­ето фи­зи­чес­ко тяло.

През вре­ме на сво­ето въп­лъ­ще­ние чо­ве­кът се на­уча­ва да поз­на­ва ка­чес­т­ва­та и си­ли­те на фи­зи­чес­кия свят. Докато твори, той съ­би­ра опитности, опоз­на­ва условията, ко­ито фи­зи­чес­ки­ят свят на­ла­га на всеки, кой­то ис­ка да ра­бо­ти в него. Той ся­каш от­к­ри­ва ка­чес­т­ва­та на "веществото", в ко­ето ис­ка да въп­лъ­ти сво­ите мисли, сво­ите идеи. Той не би мо­гъл да из­в­ле­че те­зи пос­лед­ни­те от "веществото". Следователно, фи­зи­чес­ки­ят свят е ед­нов­ре­мен­но аре­на за твор­чес­т­во и за ученичество. Резултатите от то­ва уче­ни­чес­т­во пос­ле се прев­ръ­щат в жи­ви спо­соб­нос­ти на Духа в "цар­с­т­во­то на духовете".

За по­-го­ля­ма яснота, не­ка след­ва­ме сравнението, ко­ето ве­че направих- ме. Архитектът из­ра­бот­ва пла­на на ед­на къ­ща и го пос­та­вя в изпълне- ние. Така той съ­би­ра из­вес­т­но ко­ли­чес­т­во опитности, оп­ло­дот­во­ря­ват не­го­ва­та работа, и ко­га­то се за­ло­ви да нап­ра­ви нов план, то­зи план ще бъ­де обо­га­тен с всичко, ко­ето ар­хи­тек­тът ще е на­учил от из­пъл­не­ни­ето на първия.

Същото е и с пос­ле­до­ва­тел­ни­те съ­щес­т­ву­ва­ния на човека. Между пре- ражданията, Духът жи­вее в сво­ята соб­с­т­ве­на област. Той е сво­бо­ден да се пос­ве­ти на­пъл­но на изис­к­ва­ни­ята на ду­хов­ния живот; ос­во­бо­ден от фи­зи­чес­ко­то тяло, той се раз­ви­ва във всич­ки нап­рав­ле­ния и съ­би­ра в се­бе си пло­до­ве­те от ми­на­ли­те си прераждания. Следователно, не­го­во­то вни­ма­ние е ви­на­ги обър­на­то към фи­зи­чес­кия свят и към це­ли­те ко­ито то­зи свят му налага. Ето за­що той ра­бо­ти непрестанно, след­вай­ки ево­лю­ци­ята на Земята, до­кол­ко­то та­зи пос­лед­на­та със­тав­ля­ва по­ле на не­го­ва­та дейност. Той ра­бо­ти за сво­ето соб­с­т­ве­но развитие, за да мо­же все­ки път, ко­га­то се преражда, да слу­жи в име­то на Земята, спо­ред изис­к­ва­ни­ята за момента.

Очевидно тук ста­ва ду­ма са­мо за един общ об­раз за пос­ле­до­ва­тел­ни­те съ­щес­т­ву­ва­ния на чо­веш­ко­то същество. Този об­раз е приб­ли­зи­те­лен и не би мо­гъл да съв­пад­не точ­но с действителността. Според обстоятелст- вата, въз­мож­но е да­ден чо­веш­ки жи­вот да бъ­де по­-мал­ко съ­вър­шен от­кол­ко­то предшествуващия. Но, об­що взето, те­зи не­съ­от­ветс­т­вия от­па­дат в те­че­ние на пос­ле­до­ва­тел­ни­те съществувания.

Човешкият Дух се фор­ми­ра в "цар­с­т­во­то на духовете", прис­по­со­бя­вай­ки се към не­го­ви­те раз­лич­ни области. Неговият жи­вот се сли­ва пос­ле­до­ва­-

В пър­ва­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете", чо­ве­кът се виж­да за­оби­ко­лен от ду­хов­ни­те пър­во­об­ра­зи на зем­ни­те неща. През вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, с по­мощ­та на сво­ите мисли, той опоз­на­ва са­мо тех­ни­те сенки. Това, ко­ето на Земята се мис­ли тук се изживява. Човекът се дви­жи всред мисли, но те­зи мис­ли са дейс­т­ви­тел­ни същества. Предметите, ко­ито въз­п­ри­ема­ме на Земята с по­мощ­та на се­тивата, тук се явя­ват в сво­ята мис­лов­на форма. Но ми­съл­та ве­че не е са­мо она­зи сянка, ко­ято пред­ме­ти­те отразяват; тя е жи­ва­та действителност, ко­ято съз­да­ва те­зи предмети. Тук ние се намираме, та­ка да се каже, в жи­ва­та мис­лов­на "работилница", къ­де­то се фор­ми­рат и из­г­раж­дат фи­зи­чес­ки­те предмети. Защото всич­ко в "цар­с­т­во­то на духа" е жи­ва и под­виж­на деятелност. Това е един свят от оду­ше­ве­ни Същества, твор­ци и строители. Тук ние се за­поз­на­ва­ме с начина, по кой­то се съз­да­ват предметите, ко­ито въз­п­ри­ема­ме на Земята; по­-ра­но те­зи пред­ме­ти със­тав­ля­ва­ха се­тив­на­та действителност, а сега, ко­га­то сме дух, ние из­пит­ва­ме ре­ал­нос­т­та на ду­хов­ни­те стро­ител­ни сили. Между мис­лов­ни­те сили, ко­ито оду­ше­вя­ват то­зи свят, се на­ми­ра съ­що и ми­съл­та за на­ше­то соб­с­т­ве­но фи­зи­чес­ко тяло. Ние се чув­с­т­ву­ва­ме от­да­ле­че­ни от него. Единствено ду­хов­на­та същ­нос­т­ни из­г­леж­да ка­то част от са­ми те нас. И ко­га­то тялото, ко­ето сме на­пус­на­ли след смъртта, зас­та­не пред нас не ка­то физически, а ка­то мис­ло­вен процес, ние осъз­на­ва­ме не­го­ва­та при­над­леж­ност към външ­ния свят. Ние се на­уча­ва­ме да гле­да­ме на не­го ка­то на ед­на мал­ка част от външ­ния свят. Ето за­що ние ве­че не от­къс­ва­ме не­го­ва­та фи­зи­чес­ка при­ро­да от ос­та­на­лия вън­шен свят, ся­каш тя има ня­как­во по­-б­ли­зо род­с­т­во с на­ша­та соб­с­т­ве­на ин­ди­ви­ду­ал­но ст. Ние въз­п­ри­ема­ме един­с­т­во­то на външ­ния свят, на­ше­то соб­с­т­ве­но фи­зи­чес­ко въп­лъ­ще­ние ка­то част от не­го­ва­та цялост; ние съ­зер­ца­ва­ме не­го­ви­те пър­во­об­ра­зи и чувствуваме, че ние са­ми­те при­над­ле­жим на то­ва цяло. По то­зи начин, чрез наблю- дение, ние се убеж­да­ва­ме в дъл­бо­ко­то род­с­т­во на фи­зи­чес­ко­то тя­ло с външ­ния свят. Научаваме се да казваме: "всичко, ко­ето виж­дам тук, раз­п­ръс­на­то око­ло мен, то­ва съм бил аз самият.

Тук се пот­вър­ж­да­ва ед­на от ос­нов­ни­те идеи на ста­ра­та ве­ди­чес­ка ин­дийс­ка мъдрост. "Мъдрецът" из­в­ли­ча още в зем­ния жи­вот познанието, ко­ето дру­ги­те ще имат ед­ва след смъртта; още в то­зи жи­вот той раз­би­ра сво­ето род­с­т­во с всич­ки неща: "там из­пит­вам Аза", ко­ето значи: "ти си това". През вре­ме на фи­зи­чес­кия жи­вот то­ва е са­мо един идеал, на кой­то чо­век мо­же да се отдаде; в "цар­с­т­во­то на духовете" то е един не­пос­ред­с­т­вен факт, кой­то все по­ве­че и по­ве­че се пот­вър­ж­да­ва от ду­хов­ни­те
опитности. А са­ми­ят чо­век все по­ве­че и по­ве­че се убеждава, че не­го­ва­та ис­тин­с­ка същ­ност при­над­ле­жи на ду­хов­ния свят. Той въз­п­ри­ема се­бе си ка­то Дух меж­ду Духовете, ка­то част от пър­во­на­чал­ни­те Духове и думите: "Аз съм пър­во­на­ча­лен дух" зву­чат в са­мия него. (Мъдростта на Венданта казва: "Аз съм Брахман", т. е. аз съм част от пър­во­на­чал­но­то Същество, от ко­ето са про­из­лез­ли всич­ки същества).

Истината, ко­ято през вре­ме на на­шия фи­зи­чес­ки жи­вот е за нас са­мо ед­на от­в­ле­че­на мисъл, та­зи истина, ко­ято е цел­та на вся­ка мъдрост, тук в "цар­с­т­во­то на духовете" ние я из­жи­вя­ва­ме непосредствено. Не що пове- че, ние я мис­лим през вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, са­мо за­що­то през вре­ме на на­ше­то ду­хов­но съ­щес­т­ву­ва­ние тя е един ре­ален факт.

Така, през вре­ме на сво­ето ду­хов­но съществувание, чо­век съ­зер­ца­ва от по­-ви­со­ко и, та­ка да се каже, от вън об­с­то­ятел­с­т­ва­та и фактите, всред ко­ито жи­вее през вре­ме на сво­ето зем­но съществувание. В на­й-­низ­ша­та об­ласт от све­та на Духовете, зем­ни­те обстоятелства, ко­ито оп­ре­де­лят фи­зи­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност на тялото, му с е явя­ват тък­мо в та­зи ос­нов­на светлина.

На Земята чо­век се раж­да в ед­но семейство, в един народ; той жи­вее в ед­на държава, съз­да­ва приятелства, уп­раж­ня­ва професии. Тези об­с­то­ятел­с­т­ва оп­ре­де­лят не­го­во­то зем­но съществувание. През вре ме на на­ше­то пре­би­ва­ва­не в пър­ва­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" те зас­та­ват пред нас ка­то жи­ви мис­лов­ни Същества. Ние из­жи­вя­ва­ме те­зи не­ща още веднъж, но от­към тях­на­та ак­тив­на ду­хов­на страна. Любовта към семейството, ко­ято сме под­дър­жа­ли в сър­ца­та си, приятелството, на ко­ето сме от­да­ва­ли сво­ите сили, блик­ват от на­ши­те ду­шев­ни дълбини; спо­соб­нос­ти­те ни в та­зи об­ласт нарастват. Духовните сили, ко­ито ук­реп­ват се­мей­на­та лю­бов и приятелството, неп­ре­къс­на­то се увеличават. Ето защо, след вре­ме ние встъп­ва­ме в но­во­то зем­но въп­лъ­ще­ние мно­го по­-под­гот­ве­ни и по­-съ­вър­ше­ни в то­ва отношение.

Да, ежед­нев­ни­те об­с­то­ятел­с­т­ва от зем­ния жи­вот да­ват сво­ите пло­до­ве тък­мо в та­зи низ­ша об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете". И тък­мо тук, та­зи стра­на от чо­веш­ка­та природа, чи­ито ин­те­рес е на­со­чен из­ця­ло към ежедневието, за про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от вре­ме ще се по­чув­с­т­ву­ва свър­за­на с ду­хов­ния жи­вот меж­ду две прераждания.

В ду­хов­ния свят ние от­но­во на­ми­ра­ме хората, с ко­ито сме жи­ве­ли за­ед­но във фи­зи­чес­кия свят. Както всичко, ко­ето е ха­рак­тер­но за фи­зи­чес­ко­то тя­ло се от­де­ля от нея, та­ка и връзката, ко­ято във фи­зи­чес­кия свят свър­з­ва душите, се пре­чис­т­ва от всич­ки елементи, ко­ито са има­ли сми­съл и зна­че­ние са­мо във фи­зи­чес­кия свят. Но всич­ко онова, ко­ето през вре­ме на на­шия жи­вот е би­ло ду­ша на душата, се уве­ко­ве­ча­ва от­въд смър­т­та в све­та на Духа. Естествено, думите, ко­ито под­хож­дат на фи­зи­-

Следващата об­ласт е тази, в ко­ято об­щи­ят жи­вот на зем­ния свят из­г­леж­да ка­то един вид мис­лов­но Същество и про­ник­ва навсякъде, ка­то един те­чен еле­мент от "цар­с­т­во­то на духовете". Доколкото чо­век наб­лю­да­ва све­та във фи­зи­чес­ко­то си въплъщение, жи­во­тът из­г­леж­да ка­то про­ява на от­дел­ни жи­ви същества. Обаче в "цар­с­т­во­то на духовете", той се ос­во­бож­да­ва от тях и за­поч­ва да цир­ку­ли­ра на вся­къ­де ка­то един вид "кръв на живота". Сега, ка­то ед­но жи­во единство, той е навсякъде. През вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, ние до­ла­вя­ме от то­зи жи­вот са­мо ед­но бег­ло отражение.

То на­ми­ра из­раз във вся­ка фор­ма на обожание, ко­ето чо­ве­кът из­пит­ва към един­с­т­во­то и хар­мо­ни­ята на света. Религиозният жи­вот на чо­ве­ка съ­що во­ди сво­ето на­ча­ло от то­ва отражение. Той проумява, че ве­ли­ки­ят сми­съл на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето не се на­ми­ра в еди­нич­но­то и преходното. Преходното ве­че из­г­леж­да за не­го са­мо "символ" и бле­до ко­пие на веч- ното, на хар­мо­нич­но­то единство. Към то­ва един­с­т­во ус­т­ре­мя­ва той се­га своя поглед, пъ­лен с обо­жа­ние и преклонение; съ­об­раз­но не­го из­пъл­ня­ва и сво­ите кул­то­ви действия.

В "цар­с­т­во­то на духовете" всич­ко то­ва е не ве­че отражението, а жи­ва­та същ­ност на мисълта, от­к­ри­ва ща се в сво­ята ис­тин­с­ка форма. Тук чо­век дейс­т­ви­тел­но мо­же да се слее с единството, пред ко­ето се е прек­ла­нял на Земята. Плодовете на ре­ли­ги­оз­ния жи­вот и всичко, свър­за­но с него, яс­но из­пък­ват в та­зи област.

Тук, бла­го­да­ре­ние на сво­ите ду­хов­ни опитности, чо­век разбира, че не­го­ва­та ин­ди­ви­ду­ал­на съд­ба не тряб­ва да се от­де­ля от та­зи на общността, към ко­ято той принадлежи. Точно в та­зи област, чо­век из­г­раж­да спо­соб­нос­т­та да гле­да на се­бе си ка­то на част от ед­но цяло. Религиозните чувства, как­то и всич­ки мо­рал­ни качества, към ко­ито чо­ве­кът се е стре­мил още през зем­ния живот, ще по­лу­чат си­ли тък­мо от та­зи об­ласт на ду­хов­ния свят. Ето за­що в след­ва­що­то прераждане, чо­ве­кът ид­ва с ук­реп­на­ли ре­ли­ги­оз­ни и мо­рал­ни качества.

Докато в пър­ва­та област, чо­ве­кът от­но­во се съ­би­ра с душите, с ко­ито е бил тяс­но свър­зан през от­ми­на­лия фи­зи­чес­ки живот, във вто­ра­та об­ласт той нав­ли­за в сфе­ра­та на онези, с ко­ито се е чув­с­т­ву­вал свър­зан в един по­-ши­рок смисъл: чрез об­що преклонение, об­що ве­ро­из­по­ве­да­ние и т. н. Налага се да отбележим, че ду­хов­ни­те опит­нос­ти от пред­ход­ни­те об­лас­ти про­дъл­жа­ват и след ка­то пре­ми­нем в след­ва­ща­та област. Така например, нав­ли­зай­ки във вто­ра­та или след­ва­щи­те области, ние съв­сем

Областите, из­г­раж­да­щи "цар­с­т­во­то на духовете" не са от­де­ле­ни ед­на от дру­га ка­то "зони"; те вза­им­но се про­ник­ват и чо­ве­кът жи­вее в ед­на от тях не по­ра­ди това, че е "прекрачил" ня­как ви външ­ни граници, а за­що­то е раз­вил в се­бе си вът­реш­ни­те спо­соб­нос­ти да въз­п­ри­ема неща, ко­ито са би­ли не­въз­п­ри­ема­еми за него.

Третата об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" съ­дър­жа пър­во­об­ра­зи­те на ду­шев­ния свят. Всичко, което жи­вее в то­зи свят, тук се пред­с­та­вя ка­то сбор от жи­ви мис­лов­ни Същества. Тук се на­ми­рат пър­во­об­ра­зи те на желанията, страстите, чув­с­т­ва­та и т. н. Но тук, в ду­хов­ния свят, те­зи ду­шев­ни със­то­яния из­губ­ват своя его­ис­ти­чен характер. Както във вто­ра­та об­ласт и в та­зи тре­та об­ласт всич­ки страсти, всич­ки желания, удо­вол­с­т­вия и не­удо­вол­с­т­вия съ­що об­ра­зу­ват ед­но не­де­ли­мо цяло, ед­но един- ство. Страстите, же­ла­ни­ята и удо­вол­с­т­ви­ята на дру­ги­те съ­щес­т­ва не се раз­ли­ча­ват от мо­ите же­ла­ния и страсти. Усещанията и чув­с­т­ва­та на вси- ч­ки съ­щес­т­ва об­ра­зу­ват един еди­нен свят, об­г­ръ­щат всич­ко останало, как­то фи­зи­чес­ка­та ат­мос­фе­ра на "цар­с­т­во­то на духовете". Тук зре­ят пло­до­ве­те на всич­ки дела, ко­ито са из­вър­ше­ни на Земята в служ­ба на об­щ­нос­т­та с чув­с­т­во на пре­да­ност към на­ши­те бра­тя човеци. Защото, из­вър­ш­вай­ки ги, чо­век да­ва из­раз на своя жи­вот в тре­та­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете". Великите бла­го­де­те­ли на човечеството, пре­да­ни­те натури, онези, ко­ито ис­тин­с­ки и все­от­дай­но слу­жат на общността, са раз­ви­ли в пре­диш­ни­те прераждания, те неп­ре­къс­на­то са се стре­ми­ли към род­с­т­во с нея.

Очевидно е, че опи­са­ни­те три об­лас­ти от "цар­с­т­во­то на духовете", се на­ми­рат в оп­ре­де­ле­ни от­но­ше­ния с по­-низ­ши­те светове: фи­зи­чес­ки­ят и душевният. Защото те съ­дър­жат първообразите, жи­ви­те мис­лов­ни Съ- щества, ко­ито на­ми­рат в те­зи светове, съ­от­вет­но фи­зи­чес­ки или ду­ше­вен израз.

Едва в чет­вър­та­та об­ласт пред­с­тав­ля­ва чис­то­то "цар­с­т­во на духовете". Но до­ри и тя не е та­ка­ва в ис­тин­с­кия сми­съл на думата. От три­те по­-низ­ши об­лас­ти тя се раз­ли­ча­ва по това, че в тях се на­ми­рат пър­во об­ра­зи­те на оне­зи фи­зи­чес­ки и ду­шев­ни процеси, ко­ито от­к­ри­ва­ме във фи­зи­чес­кия и ду­ше­вен свят, пре­ди да сме нав­лез­ли в те­зи светове. Обстоятелст- вата на все­кид­нев­ния жи­вот са свър­за­ни с не­ща­та и Съществата, ко­ито чо­век на­ми­ра в света; от пре­ход­ни­те не­ща на то­зи свят, на­ши­ят пог­лед се из­ди­га към тех­ни­те веч­ни причини. Тук са и дру­ги­те зем­ни твари: на­ша­та без­ко­рис­т­на ми­съл се об­ръ­ща към тях, не­за­ви­си­мо че те съ­щес­т­ву­ват спо­ред съв­сем дру­ги закони, в ко­ито ние ня­ма­ме ни­как­во участие. Обаче бла­го­да­ре­ние на нас, зем­ни­ят свят раз­по­ла­га с пос­ти­же­ни­ята на
из­кус­т­ва­та и науките, на техниката, на дър­жав­ни­те институции, накрат- ко, с всич­ко онова, ко­ето ори­ги­нал­ни­те про­из­ве­де­ния на на­шия Дух въп­лъ­ща­ват в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят. Без нас, све­тът не би при­те­жа­вал всич­ки те­зи неща. Първообразите на всич­ки те­зи чис­то чо­веш­ки про­из­ве­де­ния се на­ми­рат в чет­вър­та­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете".

Тук про­ник­ват за­ро­ди­ши­те на на­уч­ни­те открития, на ху­до­жес­т­ве­ни­те идеи и об­ра­зи на тех­ни­чес­ки­те изобретения, ко­ито чо­век осъ­щес­т­вя­ва в своя зе­мен живот. От та­зи об­ласт художници, уче­ни и от­к­ри­ва­те­ли чер пят сво­ите им­пул­си и усъ­вър­шен­с­т­ву­ват тук своя гений, за да мо­гат при след­ва­що­то си пре­раж­да­не да доп­ри­на­сят още по­ве­че за нап­ре­дъ­ка на чо­веш­ка­та култура.

Съвсем не тряб­ва да си представяме, че та­зи чет­вър­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" е пред­наз­на­че­на са­мо за бе­ле­жи­ти личности. Тя е от зна­че­ние за всич­ки хора. Всеки интерес, кой­то през фи­зи­чес­кия ни жи­вот над­х­вър­ля сфе­ра­та на ежед­нев­ни­те грижи, на ба­нал­ни­те же­ла­ния и стремежи, има свой из­точ­ник в та­зи област. Ако през вре­ме­то меж­ду смър­т­та и сво­ето но­во раждане, чо­ве­кът не е пре­ми­нал през нея, в след­ва­щия си жи­вот той не би имал ни­ка­къв ин­те­рес кой­то да го из­ве­де от тес­ния кръг на лич­но­то съ­щес­т­ву­ва­ние към об­що­чо­веш­ки­те це­ли и стремежи.

По-горе споменахме, че та­зи об­ласт съ­що не мо­же да се на­ре­че "чис­то цар­с­т­во на духовете" в пъл­ния сми­съл на та­зи дума. Това е така, за­що­то кул­тур­но­то равнище, с ко­ето хо­ра­та на­пус­кат Земята, про­дъл­жа­ва да оказ­ва вли­яние вър­ху тях­но­то ду­хов­но съществувание. В "цар­с­т­во­то на духовете" те мо­гат са­мо да се нас­лаж­да­ват от пло­до­ве­те на това, ко­ето са из­вър­ше­ли спо­ред лич­ни­те си дар­би и спо­ред ево­лю­ци­он­на­та сте­пен на на­ро­да и държавата, в ко­ято са се родили.

В още по­-вис­ши­те об­лас­ти от "цар­с­т­во­то на духовете", чо­веш­ки­ят Дух се ос­во­бож­да­ва от вся­как­ви зем­ни окови. Той се из­ди­га в чис­то­то "цар­с­т­во на духовете", къ­де­то раз­поз­на­ва це­ли­те и намеренията, ко­ито Духът сам пос­та­вя на се­бе си в зем­ния живот. Всичко, ко­ето е ве­че осъ­щес­т­ве­но в зем­ния свят, не е друго, ос­вен ед­но мал­ко или мно­го съ­вър­ше­но ко­пие на вис­ши­те це­ли на Духа. Всеки кристал, вся­ко жи­вот­но и растение, всич­ко ко­ето на­пи­ра в об­лас­т­та на чо­веш­ко­то творчество, е са­мо об­раз на целта, ко­ято Духът прес­лед­ва чрез тях. И в хо­да на сво­ите въплъще- ния, чо­ве­кът мо­же са­мо да се приб­ли­жи към то­зи не­съ­вър­шен об­раз на не­го­ви­те съ­вър­ше­ни це­ли и намерения. Това, ко­ето той всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва там, в "цар­с­т­во­то на духа", из­пък­ва ед­ва ко­га­то - в меж­дин­но­то със­то­яние меж­ду две пре­раж­да­ния - той се из­диг­не до пе­та­та област. Едва сега, чо­ве­кът раз­би­ра сво­ята ис­тин­с­ка същност. Той пред­с­тав­ля­ва
ед­но ду­хов­но същество, ко­ето пе­ри­оди­чес­ки се въп­лъ­ща­ва във ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. Едва в та­зи пе­та област, ис­тин­с­ки­ят чо­веш­ки аз мо­же да из­жи­вее в се­бе си сво­бод­но и без ни­как­ви ограничения. Следовател- но, Азът е она­зи сила, ко­ято от­но­во и от­но­во се по­явя­ва при вся­ко пре- раждане. То но­си в се­бе си оне­зи спо­соб­нос­ти ко­ито Азът сам е раз­вил в по­-низ­ши­те об­лас­ти от "цар­с­т­во­то на духовете". Азът пре­на­ся пло­до­ве­те от ед­но въп­лъ­ще­ние в след­ва щото. Той съх­ра­ня­ва пос­ле­ди­ци­те от всич­ки ми­на­ли въплъщения.

Следователно, оби­та­вай­ки пе­та­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете", Азът по­па­да в цар­с­т­во­то на це­ли­те и намеренията. Както ар­хи­тек­тът ва­ди по­уки от не­съ­вър­шен­с­т­ва­та на ве­че пос­т­ро­ена­та сграда, за да вло­жи в но­вия си про­ект са­мо оне­зи елементи, ко­ито е усъвършенствувал, та­ка и в пе­та­та об­ласт чо­веш­ки­ят Аз се ос­во­бож­да­ва от пос­ле­ди­ци­те на ми­на­ли­те си съществувания, свър­за­ни с не­съ­вър­шен­с­т­ва­та на низ­ши­те све- тове, и с опит­нос­ти­те от ми­на­ли­те си пре­раж­да­ния оп­ло­дя­ва це­ли­те ко­ито се фор­ми­рат в "цар­с­т­во­то на духовете".

Ясно е, че силата, ко­ято мо­же да бъ­де чер­пе­на от та­зи област, за­ви­си от това, до как­ва сте­пен Азът е из­в­ля­къл по­уки от сво­ето по­ред­но въплъ- щение, ко­ито са достойни, за да бъ­дат приз­на­ти от све­та на целите. Азът, кой­то през вре­ме на зем­ния жи­вот се е стре­мил да осъ­щес­т­ви на­ме­ре­ни­ята на Духа чрез ак­ти­вен мис­ло­вен жи­вот и чрез мъдра, дейс­т­ве­на любов, ще пос­тиг­не твър­де мно­го в пе­та­та област. Напротив, Азът, кой­то е бил по­гъл­нат от все­кид­не­ви­ето и от пре­ход­ни­те стойности, не по­ся­ва ни­как­ви семена, в име­то на веч­ния све­то­вен порядък. В та­зи област, плод мо­же да да­де са­мо она­зи част от Аза, ко­ято се из­ди­га над все­кид­нев­ни­те грижи. Обаче не тряб­ва да се мисли, че тук ста­ва ду­ма за нещата, ко­ито но­сят "зем­на­та слава". Не, тук се има пред­вид всичко, ко­ето до­ри при на­й-с­к­ром­ни­те жи­тейс­ки условия, по­раж­да у нас съз­на­ни­ето за ре­ша­ва­що­то зна­че­ние на на­ши­те дейс­т­вия с ог­лед на ми­ро­ва­та еволюция. Налага се да свик­нем с мисълта, че в та­зи об­ласт чо­век раз­съж­да­ва по друг начин, а не как­то във фи­зи­чес­кия свят. Да предполо- жим, че в хо­да на ед­но въплъщение, да­ден чо­век не по­ла­га дос­та­тъч­но усилие, за да се свър­же с та­зи пе­та област; то­га­ва у не­го въз­ник­ва порива: "през след­ва­щия зе­мен жи­вот аз ще по­тър­ся та­ка­ва лич­на съд­ба (карма), ко­ято на вся­ка це­на ще ми от­к­рие пос­ле­ди­ци­те от ед­но не­съ­вър­шен­с­т­во в то­ва отношение". И всичко, ко­ето от глед­на точ­ка на зем­ния живот, за­нап­ред ще при­еме очер­та­ни­ята на ед­на мъ­чи­тел­на орис, бу­де­ща дъл­бо­ко със­т­ра­да­ние у околните, в та­зи об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете", за чо­ве­ка из­г­леж­да ка­то не­що аб­со­лют­но необходимо.

Живеейки в своя ис­тин­с­ки Аз, тук чо­ве­кът се ос­во­бож­да­ва от всичко, ко­ето го е об­г­ръ­ща­ло през не­го­ви­те въп­лъ­ще­ния от стра­на на по­-низ­ши­

Следователно, това, ко­ето на­ри­ча­ме в та­зи кни­га "Дъхът-Себе", жи­вее тък­мо в та­зи област, до­кол­ко­то е ус­пял да се раз­вие в съ­от­ветс­т­ву­ва­ща­та му действителност. "Духът-Себе"израства и се под­гот­вя да осъ­щес­т­ви ду­хов­ни­те на­ме­ре­ния в хо­да на сво­ето след­ва­що въплъщение. Когато след по­ре­ди­ца пре­би­ва­ва­ния в "цар­с­т­во­то на духовете", "Дъхът-Себе" нап­ред­ва достатъчно, за да се дви­жи на­пъл­но сво­бод­но из то­ва "цар- ство", то­га­ва той все по­ве­че и по­ве­че ще на­ми­ра тук сво­ето ис­тин­с­ко отечество. Животът в Духа ста­ва за не­го тол­ко­ва бли­зък и свойствен, как­то за зем­ния чо­век е жи­во­та всред фи­зи­чес­кия свят. Занапред той ще се ръ­ко­во­ди от глед­ни­те точки, ва­лид­ни за ду­хов­ния свят; мал­ко или много, те ще са оп­ре­де­ля­щи за не­го­ви­те бъ­де­щи въплъщения. Сега Азът чув­с­т­ву­ва се­бе си ка­то част от бо­жес­т­ве­ния ми­ров ред. Неговата вът­реш­на същ­ност ве­че не за­ви­си от ог­ра­ни­че­ни­ята и за­ко­ни­те на зем­ния живот. Силата, с ко­ято той осъ­щес­т­вя­ва сво­ите действия, ид­ва нап­ра­во от ду­хов­ния свят. Обаче ду­хов­ни­ят свят е единен. Който жи­вее в него, знае как веч­ни­ят Дух е съз­дал не­го­во­то минало, и ве­че мо­же да оп­ре­де­ля по­со­ка­та на бъдещето. Погледът вър­ху ми­на­ло­то неп­ре­къс­на­то се раз­ши­ря­ва и сти­га до съвършенство. Човекът, дос­тиг­нал та­зи степен, сам оп­ре­де­ля целите, към ко­ито ще се стре­ми през след­ва­що­то въплъ- щение. От ло­но­то на "цар­с­т­во­то на духовете" той вли­яе вър­ху сво­ето бъдеще, та­ка че да го под­чи­ни на за­ко­ни­те на ис­ти­на­та и духа. В меж­дин­но­то състояние, раз­де­ля­що две пос­ле­до­ва­тел­ни прераждания, чо­ве­кът се на­ми­ра всред всич­ки оне­зи въз­ви­ше­ни Същества, пред чи­ито пог­лед се раз­с­ти­ла не­опет­не­на­та бо­жес­т­ве­но мъдрост. Сега той се е из­диг­нал до степен, ко­ято му поз­во­ля­ва да ги разбира.

В шес­та­та об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете", чо­ве­кът под­чи­ня­ва всич­ки­те си дейс­т­вия на това, ко­ето на­й-м­но­го от­го­ва­ря на ис­тин­с­ка­та същ­ност на света. Защото той ве­че не прес­лед­ва свои лич­ни интереси, а един­с­т­ве­но това, ко­ето изис­к­ва пра­вил­ния ход на ми­ро­ва­та еволюция.

Седмата об­ласт от "цар­с­т­во­то на духовете" ни во­ди до са­ма­та гра­ни­ца на­"т­ри­те свята". Тук чо­ве­кът по­па­да всред "за­ро­ди­ши­те на живота", ко­ито са пре­не­се­ни тук от по­-вис­ши­те светове, за да из­пъл­нят сво­ите задачи. Намирайки се на гра­ни­ца­та на три­те свята, той поз­на­ва се­бе си в своя соб­с­т­вен "за­ро­диш на живота". Следователно, за­гад­ки­те на те­зи

По то­зи на­чин тя е в със­то­яние да въз­п­ри­ема - под фор­ма­та на об­ра­зи - оне­зи изживявания, ко­ито я очак­ват меж­ду смър­т­та и но­во­то раждане. Тъкмо те­зи въз­п­ри­ятия поз­во­ля­ват да бъ­дат опи­са­ни про­це­си­те в "цар­с­т­во­то на духовете" така, как­то бе­ше нап­ра­ве­но то­ва тук в обоб­щен вид. Предлаганото опи­са­ние мо­же да бъ­де разбрано, са­мо ако не забравяме, че ця­лос­т­но­то със­то­яние на ду­ша­та във фи­зи­чес­ко­то тя­ло е ко­рен­но раз­лич­но от това, ко­ето тя пред­с­тав­ля­ва в ус­ло­ви­ята на чис­то ду­хов­ни­те опитност.

Съществата от ду­шев­ния и ду­хов­ния свят не мо­гат да бъ­дат пред­мет на външ­ни се­тив­ни възприятия. През вре­ме на фи­зи­чес­кия живот, чо­ве­кът жи­вее ед­нов­ре­мен­но и в три­те свята. Той въз­п­ри­ема не­ща­та от се­тив­ния свят и на свой ред им въздействува. Съществата от ду­шев­ния свят оказ­ват вли­яние вър­ху чо­ве­ка чрез тех­ни­те си­ли на сим­па­тия и антипатия; оба­че чо­веш­ка­та ду­ша съ­що се на­мес­ва в ду­шев­ния свят чрез сво­ите влечения, страс­ти и желания. Духовното ес­тес­т­во на не­ща­та се от­ра­зя­ват в нашия мис­ло­вен свят; а са­ми­ят човек, ка­то мис­ле­що ду­хов­но съ- щество, е по­да­ник на "цар­с­т­во­то на духовете" и взе­ма учас­тие във всич- ко, ко­ето ста­ва в та­зи об­ласт на света. От гор­но­то следва, че се­тив­ния свят е са­мо ед­на мал­ка част от об­к­ръ­же­ни­ето на човека. Всред ця­лос­т­но­то обкръжение, тя из­пък­ва с из­вес­т­на самостоятелност, по­не­же е

Великият ас­т­ро­ном Кеплер из­ра­зя­ва та­зи хар­мо­ния по след­ния начин: "Божественото призвание, ко­ето под­тик­ва ня­кои хо­ра да изу­ча­ват астрономията, е прос­то впи­са­но в света, но не в ду­ми и срички, а в са­ми­те неща, съг­лас­но сходството, съ­щес­т­ву­ва­що меж­ду чо­веш­ки­те по­ня­тия и се­ти­ва от ед­на страна, и не­бес­ни­те те­ла и кон­с­те­ла­ции - от дру­га страна".

Само за­що­то не­ща­та и пред­ме­ти­те от се­тив­ния свят не са ни­що друго, ос­вен сгъс­те­ни ду­хов­ни Същества, чо­ве­кът мо­же да се из­диг­не до тях и да ги раз­бе­ре в сво­ето мислене. Сетивните не­ща про­из­ли­зат от ду­хов­ния свят; те пред­с­тав­ля­ват са­мо ед­на дру­га фор­ма на ду­хов­ни­те същества; и ко­га­то чо­век об­х­ва­ща не­ща­та с по­мощ­та на сво­ите мисли, то­га­ва не­го­ва­та вът­реш­на същ­ност прос­то се об­ръ­ща от се­тив­на­та фор­ма към ду­хов­ни­те пър­во­об­ра­зи на те­зи неща. Да раз­бе­рем да­де­но не­що чрез ми- слите, мо­же да бъ­де срав­не­но с процеса, чрез кой­то ед­но твър­до тя­ло ми­на­ва през огъня, за да се пре­вър­не в течно, та­ка че хи­ми­кът да го из­с­лед­ва в не­го­ва­та теч­на форма.

В раз­лич­ни­те об­лас­ти от "цар­с­т­во­то на духовете" се на­ми­рат ду­хов­ни­те пър­во об­ра­зи на се­тив­ния свят. В петата, шес­та­та и сед­ма­та област, те­зи пър­во­об­ра­зи все още са в за­ро­диш­но състояние, а в че­ти­ри­те по­-низ­ши об­лас­ти те се офор­мят ка­то ду­хов­ни образования. Човешкият Дух до­ла-­

Ние въз­п­ри­ема­ме ми­не­рал­но­то цар­с­т­во със се­ти­ва­та и го раз­би­ра­ме чрез мисленето. Когато фор­му­ли­ра­ме ед­на ми­съл за да­де­но ми­не­рал­но тяло, ние има­ме ра­бо­та с два елемента: фи­зи­чес­кия пред­мет и мисълта. Сле- дователно, ред­но е да си представим, че фи­зи­чес­ки­ят пред­мет е ед­на сгъс­те­на мис­лов­на същност. Обаче ми­не­ра­ли­те си вза­имо­дейс­т­ву­ват по вън­шен начин: те се докосват, при­веж­дат се в движение, наг­ря­ват се и т. н. Този на­чин на външ­но вза­имо­дейс­т­вие мо­же да бъ­де из­ра­зен чрез мислите. Човекът из­г­раж­да оп­ре­де­ле­на ми­съл за това, как ми­не­рал­ни­те пред­ме­ти си вза­имо­дейс­т­ву­ват външ­но по един стро­го за­ко­но­ме­рен начин. Така не­го­ви­те еди­нич­ни мис­ли се раз­ши­ря­ват по един общ мис­ло­вен об­раз на це­лия ми­не­ра­лен свят. Този мис­ло­вен об­раз съ­що е от­ра­же­ние на първообраза, от кой­то во­ди на­ча­ло­то си це­ли­ят ми­не­ра­лен свят. В ду­хов­ния свят той съ­щес­т­ву­ва ка­то ед­но не­де­ли­мо цяло.

В рас­ти­тел­но­то царство, към външ­ни­те вза­имо­дейс­т­вия меж­ду фи­зи­чес­ки­те пред­ме­ти се при­ба­вят и яв­ле­ни­ята на рас­те­жа и размножението. Растението из­рас­т­ва и въз­п­ро­из­веж­да други, по­доб­ни нему, растения. Към всич­ко онова, ко­ето пос­ре­ща чо­ве­кът в ми­не­рал­но­то царство, се­га се при­ба­вя и живота. Ако до­ри нак­рат­ко раз­мис­лим вър­ху то­зи факт, ще се ви­дим оза­ре­ни от но­ва светлина. Растението при­те­жа­ва си­ла­та да въз­п­ро­из­веж­да сво­ята жи­ва форма. Междинното мяс­то в сред без­фор­ме­ни­те ми­не­рал­ни ве­щес­т­ва - как­ви­то са га­зо­ве­те и теч­нос­ти­те - от ед­на страна, и жи­ви­те фор­ми на рас­ти­тел­но­то цар­с­т­во от дру­га страна, се за­ема от кристалите. В ли­це­то на крис­та­ли­те ние виж­да­ме пре­хо­да от без­фор­ме­ния ми­не­ра­лен свят към жи­ва­та фор­мо­об­ра­зу­ва­ща спо­соб­ност на рас­ти­тел­но­то царство.

В то­зи външ­но­-се­ти­вен фор­мо­об­ра­зу­ващ процес, ха­рак­те­рен за ми­не­рал­но­то и рас­ти­тел­но­то царство, се осъ­щес­т­вя­ва се­тив­но сгъс­тя­ва­не на един чис­то ду­хо­вен процес, ко­га­то ду­хов­ни­те за­ро­ди­ши от три­те по­-вис­ши об­лас­ти на "цар­с­т­во­то на духовете" пре­рас­т­ват в ду­хов­ни обра- зования, но ве­че в по­-низ­ши­те области. На про­це­са на кристализация, в ду­хов­ния свят - ка­то не­гов пър­во­об­раз - съ­от­ветс­т­ву­ва пре­хо­да от без­фор­ме­ния ду­хо­вен за­ро­диш в ед­на ор­га­ни­зи­ра­на форма. Ако то­зи пре­ход се сгъс­ти до та­ка­ва степен, че да мо­же да бъ­де въз­п­ри­еман от

сетивата, в се­тив­ния свят се из­п­ра­вя­ме пред ми­не­рал­ния крис­та­ли­за­ци­онен процес.

Обаче в рам­ки­те на рас­ти­тел­ния живот, ние съ­що от­к­ри­ва­ме един ор­га­ни­зи­ран ду­хо­вен зародиш. Само че тук, рас­ти­тел­ни­ят вид за­паз­ва в се­бе си жи­ва­та фор­мо­об­ра­зу­ва­ща способност. При кристала, ду­хов­ни­ят за­ро­диш - пос­ти­гай­ки съ­от­вет­на­та фор­ма - из­губ­ва сво­ята фор­мо­об­ра­зу­ва­ща способност. В рас­ти­тел­ния живот, свойс­т­ва­та на ду­хов­ни­те за­ро­ди­ши от вис­ши­те об­лас­ти на Царството на Духовете ос­та­ват непокътнати. Сле- дователно, рас­те­ни­ето е съ­що ед­на форма, как­то кристала, но ос­вен то­ва то раз­по­ла­га с плас­тич­на­та фор­мо­об­ра­зу­ва­ща сила. Освен формата, ко­ято ид­ва от първообразите, в рас­те­ни­ето ра­бо­ти и ед­на дру­га форма, ко­ято но­си от­пе­ча­тъ­ка на ду­хов­ни­те Същества от вис­ши­те области. При растението, се­тив­но въз­п­ри­ема­ема е са­мо за­вър­ше­на­та форма; формооб- разуващите, гра­див­ни същества, ко­ито ожи­вот­во­ря­ват за­вър­ше­на­та фор- ма, ос­та­ват скри­ти за сетивата. Физическото око виж­да ли­лията, ко­ято днес е малка, а след вре­ме пораства. Обаче гра­див­на­та сила, ле­жа­ща в ос­но­ва­та на то­зи растеж, ос­та­ва не­ви­ди­ма за фи­зи­чес­ки­те сетива. За да се на­мес­тят в све­та на формите, ду­хов­ни­те за­ро­ди­ши сли­зат ед­на сте­пен по долу. В то­зи случай, Духовната Наука го­во­ри за еле­мен­тар­ни цар- ства. Ако обоз­на­чим пър­вич­ни­те Същества ко­ито все още ня­мат ни­как­ва форма, ка­то пър­во еле­мен­тар­но царство, се­тив­но не­въз­п­ри­ема­еми­те Същества, пре­диз­вик­ва­щи рас­те­жа на растенията, при­над­ле­жат към вто­ро­то еле­мен­тар­но царство.

В жи­во­тин­с­кия свят, към рас­теж­ни­те и раз­м­но­жи­тел­ни­те способности, се при­ба­вя усе­ща­не­то и инстинктът. Те ве­че са про­яв­ле­ния на ду­шев­ния свят. Всяко същество, на­да­ре­но с тях, при­над­ле­жи към то­зи свят, по­лу­ча­ва от не­го раз­лич­ни впечатления, и съответно, уп­раж­ня­ва вър­ху не­го оп­ре­де­ле­ни въздействия. А вся­ко усещане, все­ки инстинкт, ко­ито се по­раж­дат у ед­но животно, ид­ват от дъл­би­ни­те на жи­во­тин­с­ка­та душа. Обаче фор­ма­та е по-устойчива, от­кол­ко­то усе­ща­не­то и инстинкта. Дори мо­же да се твърди, че про­мен­ли­ва та фор­ма на рас­те­ни­ето се от­на­ся към втвър­де­ни­те фор­ми на крис­та­ла така, как­то жи­во­тът на усе­ща­не­то към ус­той­чи­ва­та рас­ти­тел­на форма.

В из­вес­тен смисъл, рас­те­ни­ето е из­ця­ло по­гъл­на­то от сво­ите пластични, фор­мо­об­ра­зу­ва­щи сили; през це­лия си жи­вот то неп­ре­къс­на­то въз­п­ро­из­веж­да но­ви и но­ви ко­пия на съ­от­вет­на­та пър­во­на­чал­на форма: на­й-­нап­ред корените, пос­ле листата, цве­то­ве­те и т. н. Животното се раз­ви­ва до ед­на за­вър­ше­на фор­ма и се зат­ва­ря в нея, от­да­вай­ки се на своя под­ви­жен се­ти­вен и ин­с­тин­к­ти­вен жи­вот Този жи­вот се ра­зиг­ра­ва в ду­шев­ния свят. Характерни за рас­те­ни­ето са рас­те­жа и размножението, а за жи­вот­но­то - усе­ща­не­то и инстинкта. За жи­вот­но­то те са она­зи без­фор­ме­на

Следователно, в жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во съ­щес­т­ву­ват без­фор­ме­ни Съще- ства - из­пол­з­ва­щи ду­шев­ни об­вив­ки - ко­ито по­раж­дат усе­ща­ния и инс- тинктите. Те са ис­тин­с­ки съз­да­те­ли на жи­во­тин­с­ки­те форми. Науката за Духа оп­ре­де­ля об­лас­т­та към ко­ято те принадлежат, ка­то тре­то еле­мен­тар­но царство.

Освен свойствата, при­съ­щи на рас­те­ни­ята и животните, чо­ве­кът е на­да­рен и със спо­соб­нос­т­та да пре­ра­бот­ва сво­ите усе­ща­ния в пред­с­та­ви и в мисли, как­то и ра­зум­но да ръ­ко­во­ди сво­ите инстинкти. Докато при ра- стението, ми­съл­та се про­явя­ва ка­то форма, при жи­вот­но­то тя се про­явя­ва ка­то ду­шев­на сила; в пос­лед­ния слу­чай ми­съл­та се про­явя­ва са­ма по се­бе си, в сво­ята соб­с­т­ве­на форма. Животното е душа; чо­ве­кът е дух. Духовната същ­ност е сляз­ла с ед­на сте­пен по-долу. При жи­вот­но­то тя из­г­раж­да душата. При чо­ве­ка тя про­ник­ва в са­мия ма­те­ри­ален свят. Духът при­със­т­ву­ва нап­ра­во в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло. И тък­мо за­що­то вли­за в ед­на се­тив­на обвивка, той мо­же да се про­яви са­мо ка­то оно­ва смът­но отражение, ко­ето пред­с­тав­ля­ва са­ма­та ми­съл за Духа. У чо­ве­ка Духът се про­явя­ва в рам­ки­те и ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия мо­зъ­чен орга- низъм.

Обаче в за­мя­на на това, Духът се прев­ръ­ща във вът­реш­на същ­ност на човека. Тъкмо ми­съл­та е формата, ко­ято без­фор­ме­на­та ду­хов­на същ­ност при­ема у човека, как­то при рас­те­ни­ето та­зи ду­хов­на същ­ност при­ема "формата", а при жи­вот­но­то - "душата". Следователно, до­кол­ко­то чо­век е мис­ле­що същество, из­вън не­го не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во еле­мен­тар­но царство, ко­ето да е ан­га­жи­ра­но с не­го­во­то развитие. Неговото еле­мен­тар­но цар­с­т­во дейс­т­ву­ва не­пос­ред­с­т­ве­но в не­го­во­то се­тив­но тяло. Само до­кол­ко­то той е се­тив­но съ­щес­т­во с оп­ре­де­лен облик, в не­го ра­бо­тят еле­мен­тар­ни Същества, близ­ки до тези, ко­ито сре­ща­ме всред рас­ти­тел­ния и жи­во­тин­с­ки свят. Обаче мис­лов­ния ор­га­ни­зъм при чо­ве­ка из­ця­ло се оп­ре­де­ля от вът­реш­на­та стра­на на не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло. В ду­хов­ния ор­га­ни­зъм на човека, в не­го­вия мозък, или из­г­ра­де­на­та до съ­вър­шен­с­т­во нер­в­на система, има­ме пред се­бе си ви­ди­ми­ят из­раз на оне­зи не­ви­ди­ми свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито ра­бо­тят в рас­ти­тел­ния и в жи­во­тин­с­кия свят. Ето защо, ако жи­вот­но­то има себеусещане, чо­ве­кът раз­по­ла­га със себесъзнание. В жи­во­тин­с­ко­то Духът усе­ща се­бе си ка­то душа; той все още не въз­п­ри­ема се­бе си ка­то дух. Едва при човека, ду­

В то­зи смисъл, тро­ич­ни­ят свят се под­раз­де­ля по след­ния начин:

1. ЦАРСТВОТО НА ПЪРВООБРАЗНИТЕ БЕЗФОРМЕНИ СЪЩЕСТВА

/първо еле­мен­тар­но царство/

2. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА съз­да­ва­щи ФОРМИТЕ (вто­ро еле­мен­тар­-

но царство)

3. ЦАРСТВО НА ДУШЕВНИТЕ СЪЩЕСТВА (тре­то еле­мен­тар­но царство)

4. ЦАРСТВО НА ГОТОВИТЕ ФОРМИ (кристали)

5. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чи­ито фи­зи­чес­ки фор­ми са ВИДИМИ,

но за из­г­раж­да­не­то на ко­ито ра­бо­тят Съществата съз­да­ва­щи ФОРМИТЕ

(рас­ти­тел­но царство)

6. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чи­ито фи­зи­чес­ки фор­ми са ВИДИМИ,

но за из­г­раж­да­не­то на ко­ито - ос­вен Съществата съз­да­ва­щи

ФОРМИ - ра­бо­тят и Съществата, ко­ито се про­явя­ват в ДУШЕВНАТА

ОБЛАСТ (жи­во­тин­с­ко царство)

7. ЦАРСТВО НА СЪЩЕСТВАТА, чи­ито фи­зи­чес­ки фор­ми са ВИДИМИ,

но за из­г­раж­да­не­то на ко­ито - ос­вен Съществата съз­да­ва­щи ФОРМИТЕ и

тези, про­явя­ва­щи се в ДУШЕВНАТА ОБЛАСТ - ра­бо­ти и са­ми­ят ДУХ

под фор­ма­та на МИСЛИ, ИЗГРАЖДАЩИ СЕТИВНИЯ СВЯТ (чо­веш­ко-

то царство)

Физическото тя­ло ид­ва ка­то ре­зул­тат от факта, че ду­хов­ния пър­во­об­раз на чо­ве­ка е сгъс­тен до сте­пен­та на ед­но се­тив­но явление. Ето за­що то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло мо­же да се обоз­на­чи ка­то ед­но Същество, или Същест- ва, от пър­во­то еле­мен­тар­но царство, сгъс­те­ни до фи­зи­чес­ка форма.

Етерното тя­ло въз­ник­ва по­ра­ди обстоятелството, че по­лу­че­на­та по то­зи на­чин форма, ста­ва под­виж­на бла­го­да­ре­ние на дру­ги Същества, чи­ято де­ятел­ност се прос­ти­ра в се­тив­ния свят, ма­кар че те ос­та ват фи­зи­чес­ки видими. Ако ис­ка­ме да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме те­зи Същества още по-добре, след­ва да допълним, че те имат своя про­из­ход в на­й-­вис­ши­те об­лас­ти от цар­с­т­во­то на духовете, а по-късно, във вто­ра­та област, фор­ми­рат се­бе си ка­то пър­во­об­ра­зи на живота. Като та­ки­ва пър­во­об­ра­зи на живота, те дейс­т­ву­ват в се­тив­ния свят.

По схо­ден начин, Съществата ко­ито из­г­раж­дат ас­т­рал­но­то тяло, имат своя про­из­ход в на­й-­вис­ши­те об­лас­ти от цар­с­т­во­то на духовете, а в тре­та­та об­ласт те фор­ми­рат се­бе си ка­то пър­во­об­ра­зи на ду­шев­ния свят и

Ето как Духът се про­явя­ва в раз­съ­дъч­на душа. Следователно, ду­хов­ни­те пър­во­об­ра­зи ра­бо­тят над три­те по­-низ­ши те­ла на чо­ве­ка под фор­ма­та на Същества, ко­ито в из­вес­тен сми­съл са из­вън него; ед­ва в сво­ята раз­съ­дъч­на душа, чо­век за­поч­ва съз­на­тел­но да из­г­раж­да сво­ята соб­с­т­ве­на личност.

Свръхсетивните Същества, ко­ито ра­бо­тят вър­ху не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, са съ­щи­те ко­ито из­г­раж­дат ми­не­рал­на­та природа. Върху етер­но­то тя­ло ра­бо­тят оне­зи свръх­се­тив­ни същества, ко­ито сре­ща­ме в рас­ти­тел­ния свят, а вър­ху ас­т­рал­но­то му тя­ло - не­ви­ди­ми­те свръх­се­тив­ни съще- ства, ко­ито жи­ве­ят в жи­во­тин­с­кия свят. Ето как раз­лич­ни­те све­то­ве си вза­имо­дейс­т­ву­ват в хо­да на ми­ро­во­то развитие. Светът, в кой­то живеем, е ви­дим из­раз на то­ва слож­но взаимодействие. Когато об­х­ва­ща­ме се­тив­ния свят по то­зи начин, ние сти­га­ме и до раз­би­ра­не­то на свръх­се­тив­ни­те Същества от съв­сем друг вид, ко­ито не при­над­ле­жат към опи­са­ни­те че­ти­ри при­род­ни царства. Един от въз­мож­ни­те при­ме­ри има­ме в ли­це­то на това, ко­ето на­ри­ча­ме "на­род­нос­тен дух". Духът на ед­ни на­род не се про­явя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но във фи­зи­чес­кия свят. Той жи­вее в усещанията, чувствата, влеченията, ко­ито са об­щи за це­лия народ. Това свръх­се­тив­но Същество изоб­що не се въп­лъ­ща­ва физически. Както чо­ве­кът пос­ти­га ви­ди­ма­та се­тив­на фор­ма на свое то тяло, та­ка и "на­род­нос­т­ни­ят дух" из­г­раж­да своя об­лик с по­мощ­та на суб­с­тан­ци­ите от ду­шев­ния свят. Ду- шевното тя­ло на на­род­нос­т­ния Дух е ка­то облак, в кой­то жи­ве­ят всич­ки хо­ра от да­ден народ; по­ри­ви­те на то­зи на­род ние до­ла­вя­ме в ду­ши­те на не­го­ви­те представители, оба­че те­зи по­ри­ви съв­сем не бли­кат от те­зи души. Който си пред­с­та­вя на­род­нос­т­ния Дух по друг начин, се за­до­во­ля­ва с един схе­ма­ти­чен мис­ло­вен образ, ли­шен от сми­съл и живот, зад живот, за­до­во­ля­ва се с ед­на праз­на абстракция.

Същото бих­ме ка­за­ли и за онова, ко­ето се на­ри­ча "ду­хът на ед­на епоха" или "дух на времето".

Да, по то­зи на­чин ду­хов­ния пог­лед се разширява, об­х­ва­щай­ки мно­жес­т­во други, по­-низ­ши и по­-вис­ши свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито жи­ве­ят в об­к­ръ­же­ни­ето на човека. Хората, при­те­жа­ва­щи спо­соб­нос­т­та за ду­хов­но виждане, въз­п­ри­емат те­зи Същества и мо­гат да ги описват. Към низ­ши­те раз­но­вид­нос­ти на свръх се­тив­ни­те Същества, при­над­ле­жат тези,
ко­ито из­с­ле­до­ва­те­лят на ду­хов­ния свят на­ри­ча Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би тряб­ва­ло да твърдим, че по­доб­ни опи­са­ния пред­с­тав­ля­ват точ­но­то изоб­ра­же­ние на съ­от­ветс­т­ву­ва­ща­та им свръх­се­тив­на действителност. Защото в то­зи случай, све­тът за кой­то те загатват, би бил не духовен, а гру­бо материален. Тези опи­са­ния са­мо илюс­т­ри­рат ед­на ду­хов­на действителност, ко­ято мо­же да бъ­де онаг­ле­де­на са­мо символично. Естествено, този, кой­то се до­ве­ря­ва един­с­т­ве­но на се­тив­ни­те възприятия, ще раз­г­леж­да те­зи Същества ка­то рож­ба на су­еве­рие и ра­зюз­де­на фантазия. Разбира се, за фи­зи­чес­ки­те очи те ос­та­ват ви­ди­ми за­що­то не при­те­жа­ват ма­те­ри­ал­но тяло. Суеверието се със­тои не в това, че хо­ра­та при­емат те­зи Същества за действителни, а в допускането, че те мо­гат да при­емат фи­зи­чес­ки облик. Съществата от то­зи вид взе­мат учас­тие в из­г­раж­да­не­то на све­та и чо­век се сре­ща с тях, щом нав­ле­зе в по­-вис­ши­те светове, скри­ти за фи­зи­чес­ки­те сетива. Суеверни са не тези, ко­ито в опи­са­ни­ята на яс­но­вид­ци­те виж­дат об­ра­зи от ду­хов­на­та дейст- вителност, а тези, ко­ито вяр­ват в се­тив­но­то им съществувание, как­то и онези, ко­ито смятат, че от­х­вър­ляй­ки се­тив­ния об­раз - тряб­ва да от­ре­кат и Духа.

Има и дру­ги свръх­се­тив­ни Същества, ко­ито не сли­зат до рав­ни­ще­то на ду­шев­ния свят; тех­ни­те об­вив­ки са из­тъ­ка­ни от силите, ко­ито от­к­ри­ва­ме в цар­с­т­во­то на духовете. След ка­то чо­век "отвори" за тях сво­ето ду­хов­но око и ду­хов­но ухо, той за­поч­ва да ги раз­ли­ча­ва и се прев­ръ­ща в те­хен спътник. Сега, след "отварянето" на ду­хов­ни­те въз­п­ри­ема­тел­ни органи, на чо­ве­ка ста­ват раз­би­ра­еми мно­го от нещата, ко­ито по­-ра­но му бя­ха чуж­ди и непонятни. Около не­го се раз­ли­ва светлина; се­га той виж­да ис­тин­с­ки­те прин­ци­пи на това, ко­ето в се­тив­ния свят е са­мо тях­но след- ствие. Сега той раз­би­ра всич­ко онова, ко­ето без от­во­ре­но ду­хов­но око е длъ­жен да от­х­вър­ли или да му про­ти­во­пос­та­ви твърдението, че "на не­бе­то и зе­мя­та има мно­го по­ве­че неща, от­кол­ко­то си въ­об­ра­зя­ва на­ша­та школ­с­ка мъдрост". По-фините и ду­хов­но чув­с­т­ви­тел­ни хо­ра ста­ват неспокойни, ко­га­то пре­ду­се­тят око­ло се­бе си един друг свят, раз­ли­чен от сетивния, къ­де­то тряб­ва да се дви­жат пипнешком, как­то сле­пе­цът прис­тъп­ва всред фи­зи­чес­ки­те предмети. Само яс­но­то поз­на­ние за те­зи по­-вис­ши об­лас­ти на съ­щес­т­ву­ва­ни­ето и дъл­бо­ко­то вник­ва­не в ра­зиг­ра­ва­щи­те се там свръх­се­тив­ни процеси, мо­гат на­ис­ти­на да ук­ре­пят чо­ве­ка в уси­ли­ята му да из­пъл­ни сво­ята ве­ли­ка мисия. След про­ник­ва­не­то в това, ко­ето до­се­га бе­ше скри­то за сетивата, чо­веш­кия жи­вот се раз­ши­ря­ва до та­ка­ва степен, че ин­ди­ви­дът е в пра­во­то си да заяви: "це­ли­ят ми жи­вот пре­ди то­зи момент, из­г­леж­да са­мо ка­то един бе­гъл сън".