Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

VI. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ

Най-трудно обо­ри­ми ще бъ­дат та­ка на­ре­че­ни­те фи­зи­оло­гич­ни до­ка­за­тел­с­т­ва за су­бек­тив­нос­т­та на на­ши­те възприятия. Когато уп­раж­ня­вам на­тиск вър­ху ко­жа­та на тя­ло­то си, аз го въз­п­ри­емам ка­то усе­ща­не за натиск. Същият на­тиск мо­га да въз­п­ри­ема чрез око­то ка­то светлина, чрез ухо­то ка­то тон. Един елек­т­ри­чес­ки удар въз­п­ри­емам чрез око­то ка­то светлина, чрез ухо­то ка­то звук, чрез кож­ни­те нер­ви ка­то тласък, чрез ор­га­на на обо­ня­ни­ето ка­то ми­рис на фосфор. Какво след­ва от то­зи факт? Само едно: аз въз­п­ри­емам един елек­т­ри­чес­ки удар (респ. натиск) и пос­ле свет­ли­нен ефект или тон, или съ­от­вет­но да­ден ми­рис и т. н. Ако не съ­щес­т­ву­ва­ше око, към въз­п­ри­яти­ето за ме­ха­нич­но раз­тър­с­ва­не в бли­зост до не­го ня­ма­ше да се при­съ­еди­ни въз­п­ри­яти­ето за свет­ли­нен ефект; без на­ли­чи­ето на ор­ган на слу­ха ня­ма­ше да има зву­ко­во въз­п­ри­ятие и т. н. С как­во пра­во мо­же да се каже, че без ор­га­ни на въз­п­ри­яти­ето це­ли­ят про­цес не би бил налице? Ако от обстоятелството, че един елек­т­ри­чес­ки про­цес пре­диз­вик­ва свет­ли­на в окото, ня­кой заключава, че усе­ща­но­то от

И така, спо­ме­на­ти­ят фи­зи­оло­ги­чен акт не мо­же да хвър­ли свет­ли­на вър­ху връз­ка­та меж­ду въз­п­ри­ятие и представа. Налага се да си по­мог­нем по друг начин.

Веднага щом в по­ле­то на мо­ето наб­лю­де­ние се по­яви възприятие, чрез мен би­ва за­дейс­т­ва­но и мисленето. Едно зве­но в мис­лов­на­та ми систе- ма, ед­на оп­ре­де­ле­на интуиция, ед­но по­ня­тие се свър­з­ва с възприятието. Какво остава, след ка­то въз­п­ри­яти­ето из­чез­не от мо­ето полезрение? Остава мо­ята ин­ту­иция вед­но с от­но­ше­ни­ето към въп­рос­но­то възприя- тие, ко­ето се е фор­ми­ра­ло в мо­мен­та на възприемането. С как­ва адек­ват­ност аз мо­га впос­лед­с­т­вие да си при­пом­ня то­ва от­но­ше­ние за­ви­си от начина, по кой­то фун­к­ци­они­ра мо­ето ду­хов­но и те­лес­но устройство. Представата не е ни­що дру­го ос­вен от­не­се­на към оп­ре­де­ле­но въз­п­ри­ятие интуиция, ед­но понятие, ко­ето ня­ко­га е би­ло свър­за­но с да­де­но въз­п­ри­ятие и е за­па­зи­ло връз­ка­та с то­ва възприятие. Понятието ми за лъв не е фор­ми­ра­но от мои въз­п­ри­ятия за лъвовете. Но пред­с­та­ва­та ми за лъ­во­ве­те яв­но е фор­ми­ра­на чрез възприятието. Понятието за един лъв мо­га да втъл­пя някому, кой­то ни­ко­га не е виж­дал лъв, но жи­ва пред­с­та­ва не ще ми се уда­де да му втъл­пя без на­ли­чи­ето на не­го­во соб­с­т­ве­но възприемане.

Следователно пред­с­та­ва­та е ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­но понятие. И се­га ни ста­ва понятно, че за нас не­ща­та от дейс­т­ви­тел­нос­т­та мо­гат да бъ­дат зас­тъ­пе­ни чрез представи. Пълната ре­ал­ност на ед­но не­що ни се явя­ва в ми­га на наблюдението, от сли­ва­не­то на по­ня­тие и възприятие. Чрез ед­но въз­п­ри­ятие по­ня­ти­ето при­до­би­ва ин­ди­ви­ду­ален облик, кой­то съ­дър­жа от­но­ше­ни­ето към въз­п­ри­яти­ето ка­то ха­рак­тер­на особеност, по­ня­ти­ето про­дъл­жа­ва да жи­вее у нас и фор­ми­ра пред­с­та­ва­та за въп­рос­но­то нещо. Натъкнем ли се на вто­ро нещо, с ко­ето се свър­з­ва съ­що­то понятие, ние го схва­ща­ме ка­то спа­да­що към ви­да на първото; срещ­нем ли пов­тор­но

Следователно пред­с­та­ва­та стои меж­ду въз­п­ри­ятие и понятие. Тя е определеното, на­соч­ва­що към въз­п­ри­яти­ето понятие.

Съвкупността от онова, за ко­ето мо­га да фор­ми­рам представи, бих ис­кал да на­зо­ва мой опит. По-богат опит ще има човекът, раз­по­ла­гащ с по­-го­лям брой ин­ди­ви­ду­али­зи­ра­ни понятия. Човекът, ко­му­то лип­с­ва вся­ка ин­ту­итив­на способност, е неп­ри­го­ден да при­до­бие опит. Той от­но­во гу­би обек­ти­те от своя кръгозор, за­що­то му лип­с­ват понятията, ко­ито тряб­ва да от­не­се към тях. Човек с доб­ре раз­ви­та мис­лов­на способност, но с възприемане, ко­ето по­ра­ди при­тъ­пе­на се­тив­ност фун­к­ци­они­ра зле, съ­що та­ка ня­ма да смог­не да на­бе­ре по­-го­лям опит. Той по ня­ка­къв на­чин мо­же да се сдо­бие с понятия, ала на не­го­ви­те ин­ту­иции ще лип­с­ва жи­ва­та връз­ка с оп­ре­де­ле­ни неща. Разсеяният пъ­те­шес­т­ве­ник и жи­ве­ещи­ят в аб­с­т­рак­т­ни по­ня­тий­ни сис­те­ми учен са ед­нак­во нес­по­соб­ни да при­до­би­ят бо­гат опит.

На нас дейс­т­ви­тел­нос­т­та ни се раз­к­ри­ва ка­то въз­п­ри­ятие и понятие, а ка­то пред­с­та­ва ни се явя­ва су­бек­тив­на­та реп­ре­зен­та­ция на та­зи дейст- вителност.

Ако на­ша­та лич­ност се про­явя­ва­ше са­мо ка­то познаваща, то­га­ва съв­куп­нос­т­та от всич­ко обек­тив­но би би­ла да­де­на във възприятието, по­ня­ти­ето и представата.

Ние оба­че не се за­до­во­ля­ва­ме с това, пос­ред­с­т­вом мис­ле­не­то да от­на­ся­ме въз­п­ри­яти­ето към понятието, ами го от­на­ся­ме и към на­ша­та осо­бе­на субективност, към на­шия ин­ди­ви­ду­ален Аз. Израз на то­ва ин­ди­ви­ду­ал­но от­но­ше­ние е чувството, изя­вя­ва­що се ка­то удо­вол­с­т­вие или неудо- волствие.

Мисленето и чув­с­т­ва­не­то съ­от­ветс­т­ват на двойс­т­ве­на­та при­ро­да на на­ша­та същност, за ко­ято ве­че споменахме. Мисленето е елементът, чрез кой­то учас­т­ва­ме в об­щи­ят ход на Вселената, а чрез чув­с­т­ва­не­то мо­жем да се от­тег­лим в тес­но­та­та на на­ше­то същество.

Нашето мис­ле­не ни свър­з­ва със света; на­ше­то чув­с­т­ва­не ни връ­ща в нас са­ми­те и те­пър­ва ни пра­ви индивиди: Ако бях­ме са­мо мис­ле­щи и въз­п­ри­ема­щи същества, це­ли­ят ни жи­вот би тряб­ва­ло да от­ми­на­ва в ед­но­об­раз­но безразличие. Ако мо­жех­ме да се опоз­на­ва­ме са­мо ка­то себе, щях­ме да си бъ­дем на­пъл­но безразлични. Тъкмо по­ра­ди това, че пок­рай са­мо­поз­на­ни­ето из­пит­ва­ме самочувствие, а пок­рай въз­п­ри­ема­не­то на не­ща­та усе­ща­ме удо­вол­с­т­вие и болка, ние жи­ве­ем ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ни същества, чи­ето би­тие не се из­чер­п­ва с по­ня­тий­на­та връзка, в ко­ято те

Би мог­ло да се из­пи­та из­ку­ше­ние в емо­ци­онал­ния жи­вот да се виж­да един елемент, кой­то е по­-на­си­тен с действителност, от­кол­ко­то мис­лов­но­то съ­зер­ца­ние на света. На то­ва тряб­ва да се отговори, че то­зи емо­ци­она­лен жи­вот все пак има по­-бо­га­то зна­че­ние имен­но са­мо за мен ка­то индивид. За све­тов­но­то ця­ло мо­ят емо­ци­она­лен жи­вот мо­же да при­до­бие стойност са­мо ако чув­с­т­во­то - ка­то въз­п­ри­ятие на мо­ето се­бе - встъ­пи във връз­ка с ед­но по­ня­тие и по то­зи опос­ред­с­т­ву­ван път се вклю­чи във Вселената.

Нашият жи­вот пред­с­тав­ля­ва ед­но неп­рес­тан­но люш­ка­не меж­ду съ­из­жи­вя­ва­не­то на об­щи­ят все­ми­рен ход и на­ше­то ин­ди­ви­ду­ал­но битие. Кол- кото по­-на­го­ре се из­ди­га­ме в об­ща­та при­ро­да на мисленето, къ­де­то нак­рая ин­ди­ви­ду­ал­но­то ни ин­те­ре­су­ва един­с­т­ве­но ка­то пример, ка­то илюс­т­ра­ция на понятието, тол­ко­ва по­ве­че у нас се гу­би ха­рак­те­рът на от­дел­но­то същество, на съв­сем оп­ре­де­ле­на­та от­дел­на личност. Колкото по­-на­до­лу се спус­ка­ме в дъл­би­ни­те на лич­ния жи­вот и да­ва­ме во­ля на чув­с­т­ва­та си ре­дом с опи­та ни от външ­ния свят, тол­ко­ва по­ве­че се изо­ли­ра­ме от все­об­що­то битие. Истинска ин­ди­ви­ду­ал­ност ще бъ­де онзи, кой­то с чув­с­т­ва­та си се из­ви­си на­й-­да­леч в сфе­ра­та на идейното. Има хора, у ко­ито и на­й-­об­щи­те идеи, по­яви­ли се в ума им, про­дъл­жа­ват да но­сят оня осо­бен оттенък, кой­то ед­ноз­нач­но по­каз­ва връз­ка­та им с тех­ния носи- тел. Има други, чи­ито по­ня­тия ни сре­щат без сле­да от своеобразие, ся­каш не во­дят на­ча­ло­то си от човек, кой­то е от плът и кръв.

Представянето при­да­ва ве­че ин­ди­ви­ду­ален об­лик на на­шия по­ня­ти­ен живот. Нали все­ки чо­век има соб­с­т­ве­но местоположение, от ко­ето съ­зер­ца­ва света. Към въз­п­ри­яти­ята му се при­съ­еди­ня­ват не­го­ви­те понятия. Той по свой осо­бен на­чин ще мис­ли об­щи­те понятия. Тази осо­бе­на оп­ре­де­ле­ност е ре­зул­тат от на­ше­то мес­то­по­ло­же­ние в света, от въз­п­ри­ятий­на­та сфера, ко­ято за­оби­ка­ля на­ше­то мяс­то в живота.

На та­зи оп­ре­де­ле­ност про­ти­вос­тои друга, за­ви­се­ща от на­ша­та осо­бе­на организация. Нашата ор­га­ни­за­ция е ед­на специална, на­пъл­но оп­ре­де­ле­на уникалност. С въз­п­ри­яти­ята си все­ки от нас свър­з­ва осо­бе­ни чувства, и то с на­й-­раз­лич­на интензивност. Това е ин­ди­ви­ду­ал­но­то в соб­с­т­ве­на­та ни личност. То е ос­та­ва­що­то в повече, след ка­то сме взе­ли пред­вид всич­ки оп­ре­де­ле­нос­ти на аре­на­та на живота.

Един на­пъл­но ли­шен от мис­ли емо­ци­она­лен жи­вот би тряб­ва­ло пос­те­пен­но да за­гу­би вся­ка връз­ка със света. В пред­раз­по­ло­же­ния към ця­лос­т­ност човек, поз­на­ни­ето на не­ща­та ще вър­ви ръ­ка за ръ­ка с из­г­раж­да­не­то и раз­ви­ти­ето на емо­ци­онал­ния живот.

Чувството е средството, чрез ко­ето по­ня­ти­ята те­пъ­р­ва при­до­би­ват кон­-
к­ре­тен живот.

VII. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?

Дуализмът по­чи­ва на ед­но пог­реш­но схва­ща­не за онова, ко­ето на­ри­ча­ме познание. Той под­раз­де­ля ця­лос­т­но­то би­тие на две области, вся­ка от ко­ито си има свои за­ко­ни и про­ти­во­пос­та­вя те­зи об­лас­ти външно.

От един та­къв ду­али­зъм про­из­хож­да въ­ве­де­но­то от Кант в науката, и до де­н-д­не­шен все още не­от­х­вър­ле­но раз­ли­ча­ва­не меж­ду обект на въз­п­ри­яти­ето и „не­що­то са­мо за се­бе си". Съгласно на­ше­то изложение, в ес­тес­т­во­то на ду­хов­но­то ни ус­т­ройс­т­во е за­ло­же­на въз­мож­нос­т­та ед­но от­дел­но не­що да бъ­де да­де­но са­мо ка­то възприятие. Впоследствие мис­ле­не­то пре­въз­мог­ва та­зи отделеност, ка­то по­соч­ва за­ко­но­мер­но­то мяс­то на вся­ко въз­п­ри­ятие във все­мир­но­то цяло. Определяйки от­дел­ни­те час­ти на все­мир­но­то ця­ло ка­то възприятия, при обо­со­бя­ва­не­то им ние прос­то след­ва­ме един за­кон на на­ша­та субективност. Разглеждаме ли оба­че съв­куп­нос­т­та от всич­ки въз­п­ри­ятия ка­то ед­на­та стра­на и про­ти­во­пос­та­вим ли й „не­ща­та са­ми за се­бе си", ка­то вто­ра страна, то­га­ва фи­ло­соф­с­ки­те ни раз­съж­де­ния ста­ват безцелни. В то­зи слу­чай има­ме ра­бо­та с ед­на обик­но­ве­на иг­ра на понятия. Създаваме ня­как­во из­кус­т­ве­но противо- поставяне, но за вто­рия му член не мо­жем да по­лу­чим ни­как­во съдър- жание, за­що­то по от­но­ше­ние на ед­но от­дел­но не­що съ­дър­жа­ни­ето мо­же да се по­чер­пи са­мо от възприятието.

Всякакъв вид битие, чи­ето на­ли­чие се при­ема из­вън об­лас­т­та на въз­п­ри-­

яти­ето и понятието, тряб­ва да се от­не­се към сфе­ра­та на не­ос­но­ва­тел­ни­те хипотези. Към та­зи ка­те­го­рия спа­да „не­що­то са­мо за се­бе си". Съвсем ес­тес­т­ве­но е, че ду­алис­тич­ни­ят мис­ли­тел не мо­же да от­к­рие вза­имов­ръз­ка меж­ду хи­по­те­тич­но при­ема­ния все­ми­рен прин­цип и даденото, съ­об­раз­но с опита. Съдържание за хи­по­те­тич­ния все­ми­рен прин­цип е въз­мож­но да се по­лу­чи са­мо чрез за­ема­не­то му от све­та на опи­та - и чо­век се заб­луж­да­ва от­нос­но то­зи факт. Иначе прин­ци­път ос­та­ва ед­но по­ня­тие без съ­дър­жа­ние - ня­как­во непонятие, ко­ето има са­мо фор­ма­та на поня- тие. При то­ва по­ло­же­ние ду­алис­тич­ни­ят мис­ли­тел обик­но­ве­но твърди, че съ­дър­жа­ни­ето на то­ва по­ня­тие би­ло не­дос­тъп­но за на­ше­то поз­на­ние и че сме мо­же­ли да зна­ем един­с­т­ве­но за съ­щес­т­ву­ва­не­то на та­ко­ва съ- държание, а не как­во съществува. В два­та слу­чая пре­одо­ля­ва­не­то на ду­ализ­ма е невъзможно. Дори в по­ня­ти­ето „не­що са­мо за се­бе си" да се вне­сат ня­кол­ко аб­с­т­рак­т­ни еле­мен­та от све­та на опита, пак ня­ма да е въз­мож­но бо­га­ти­ят кон­к­ре­тен жи­вот на опи­та да бъ­де въз­ве­ден към ня­кол­ко свойства, ко­ито са­ми­те са за­ети из­ця­ло от възприятието. Дю Боа-Реймон смята, че чрез по­ло­же­ни­ето и дви­же­ни­ето си, не­въз­п­ри­ема­еми­те ато­ми на ма­те­ри­ята про­из­веж­дат усе­ща­не и чувство; и та­ка сти­га до заключението, че ние ни­ко­га не мо­жем да се до­бе­рем до за­до­во­ли­тел­но обяс­не­ние на това, как ма­те­ри­ята и дви­же­ни­ето про­из­веж­дат усе­ща­не и чувство, за­що­то „на­пъл­но и за­ви­на­ги не­по­нят­но е именно, че на из­вес­тен брой въглеродни, водородни, азотни, кис­ло­род­ни и т. н. ато­ми ня­ма да им бъ­де без­раз­лич­но как са раз­по­ло­же­ни и как се движат, как са би­ли раз­по­ло­же­ни и са се движили, как ще бъ­дат раз­по­ло­же­ни и ще се дви- жат. По ни­ка­къв на­чин не е въз­мож­но да се проз­ре как от тях­но­то вза­имо­дейс­т­вие би мог­ло да въз­ник­не съзнание." Това зак­лю­че­ние е ха­рак­тер­но за ця­ло­то мис­лов­но направление. От бо­га­тия свят на въз­п­ри­яти­ята са от­де­ле­ни по­ло­же­ни­ето и движението. Те би­ват пре­не­се­ни вър­ху мни­мия свят на атомите, след ко­ето нас­тъп­ва учудването, че от то­зи са­мо­дей­но из­ра­бо­тен и за­ет от све­та на въз­п­ри­яти­ята прин­цип не мо­же да се из­ве­де кон­к­рет­ни­ят живот.

Това, че дуалистът, кой­то бо­ра­ви с ед­но на­пъл­но без­съ­дър­жа­тел­но по­ня­тие от­нос­но „не­що­то са­мо за се­бе си", не мо­же да се до­бе­ре до ня­как­во обяс­не­ние на света, след­ва още от при­ве­де­на­та по­-го­ре де­фи­ни­ция за не­го­вия принцип.

При всич­ки слу­чаи ду­алис­тът се виж­да при­ну­ден да пос­та­вя неп­ре­одо­ли­ми ба­ри­ери пред на­ша­та поз­на­ва­тел­на способност. Привърженикът на един мо­нис­ти­чен све­тог­лед знае, че всичко, от ко­ето се нуж­дае за обяс­не­ни­ето на ня­кое да­де­но му яв­ле­ние от света, би тряб­ва­ло да се на­ми­ра в сфе­ра­та на света. Пречка да се стиг­не до не­го мо­гат да бъ­дат са­мо слу­чай­ни вре­мен­ни или прос­т­ран­с­т­ве­ни ба­ри­ери или не­дос­та­тъ­ци на не­го­-
ва­та организация. При то­ва не на чо­веш­ко­то ус­т­ройс­т­во въобще, а един­с­т­ве­но на не­го­во­то ин­ди­ви­ду­ал­но устройство.

От по­ня­ти­ето познание, как­то бе де­фи­ни­ра­но от нас, следва, че за гра­ни­ци на поз­на­ни­ето не мо­же да се говори. Познанието не е ня­как­во все­мир­но дело, а работа, ко­ято чо­ве­кът тряб­ва да уре­ди със са­мия се­бе си. Нещата не нас­то­яват за ни­как­во обяснение. Те съ­щес­т­ву­ват и си вли­я­ят вза­им­но по закони, ко­ито са ус­та­но­ви­ми чрез мисленето. Те съ­щес­т­ву­ват в не­раз­рив­но един­с­т­во с те­зи закони. Пред не­ща­та оба­че зас­та­ва на­ша­та ин­ди­ви­ду­ал­ност (Азова същност) и от тях на­й-­нап­ред до­ла­вя са­мо онова, ко­ето оз­на­чих­ме ка­то възприятие. Но във вът­реш­нос­т­та на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност (Азова същност) се таи си­ла­та за от­к­ри­ва­не и на дру­га­та част от действителността. Познавателна удов­лет­во­ре­ност нас­тъп­ва ед­ва ко­га­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та и за се­бе си са­ма­та е сля­ла два­та еле­мен­та на действителността, ко­ито в све­та са не­раз­рив­но свързани:

Азът от­но­во се е до­мог­нал до действителността.

Следователно пред­пос­тав­ки­те за въз­ник­ва­не­то на поз­на­ни­ето са обус­ло­ве­ни чрез Аза и за Аза. Той сам си за­да­ва въп­ро­си­те на познанието, взе­май­ки ги от на­пъл­но яс­ни­те и проз­рач­ни­те еле­мен­ти на мисленето. Зададем ли си въпрос, на кой­то не мо­жем да отговорим, то­га­ва съ­дър­жа­ни­ето му мо­же да не е яс­но и пре­циз­но във всич­ки­те си части. Не све­тът е този, кой­то ни пос­та­вя въпросите, а ние са­ми­те си ги поставяме.

Мислимо е, че аз ня­ма да бъ­да в със­то­яние да от­го­во­ря на един въпрос, про­че­тен от мен някъде, без да поз­на­вам сферата, от ко­ято е взе­то съ­дър­жа­ни­ето му.

При на­ше­то поз­на­ние се ка­сае за въпроси, про­из­ти­ча­щи от това, че на ед­на въз­п­ри­ятий­на сфера, обус­ло­ве­на от място, вре­ме и су­бек­тив­на организация, се про­ти­во­пос­та­вя ед­на по­ня­тий­на сфера, на­со­че­на към це­лос­т­та на света. Моята за­да­ча е да урав­но­ве­ся те­зи две доб­ре из­вес­т­ни ми сфери. Тук за гра­ни­ца на поз­на­ни­ето не мо­же да се говори. В да­ден момент, ед­но или дру­га не­що мо­же да ос­та­не необяснено, ако на­ша­та жиз­не­на сре­да въз­п­ре­пятс­т­ва въз­п­ри­ема­не­то на въп­рос­ни­те неща. Но не­раз­к­ри­то­то днес мо­же да бъ­де раз­к­ри­то утре. Съществуващите чрез то­ва ба­ри­ери са са­мо вре­мен­ни и с нап­ре­дъ­ка на въз­п­ри­яти­ето и мис­ле­не­то мо­гат да бъ­дат преодолени.

Дуализмът до­пу­ща грешка, че пре­на­ся про­ти­во­пос­та­вя­не­то на обект и субект, ко­ето е от зна­че­ние са­мо в об­лас­т­та на възприятието, вър­ху из­мис­ле­ни същ­нос­ти из­вън та­зи област. Но тъй ка­то обо­со­бе­ни­те в кръ­га на въз­п­ри­ема­не­то не­ща са обо­со­бе­ни са­мо дотогава, до­ка­то въз­п­ри­ема­щи­ят не прис­тъ­пи към мисленето, ко­ето пре­мах­ва вся­ка обо­со­бе­ност и я раз­к­ри­ва ка­то чис­то су­бек­тив­но обусловена, ду­алис­тът пре­на­ся оп­ре­де­ле­ния вър­ху същ­нос­ти зад възприятията, ко­ито до­ри за пос­лед­ни­те имат
не абсолютна, а са­мо от­но­си­тел­на валидност. Така той раз­ла­га два­та ме­ро­дав­ни за про­це­са на поз­на­ни­ето фак­то­ра - въз­п­ри­ятие и по­ня­тие - на четири: 1. обект сам за се­бе си; 2. възприятие, ко­ето су­бек­тът има за обекта;

3. субект; 4. понятие, ко­ето от­на­ся въз­п­ри­яти­ето към обек­та сам за се­бе си. Отношението меж­ду обект и су­бект би­ло реално; обек­тът въз­дейс­т­вал ис­тин­с­ки (динамично) вър­ху субекта. Този ре­ален про­цес не дос­ти­гал до на­ше­то съзнание, но пре­диз­вик­вал в су­бек­та про­ти­во­дейс­т­вие на из­хож­да­що­то от обек­та действие. Резултатът от то­ва про­ти­во­дейс­т­вие би­ло възприятието. Едва то дос­ти­га­ло до съзнанието. Обектът пред­с­тав­ля­вал обек­тив­на (не­за­ви­си­ма от субекта) реалност, а въз­п­ри­яти­ето - су­бек­тив­на реалност. Тази су­бек­тив­на ре­ал­ност су­бек­тът от­на­сял към обекта. Това от­но­ше­ние би­ло идеално. По та­къв на­чин ду­ализ­мът раз­де­ля про­це­са на поз­на­ни­ето на две части. Според не­го ед­на­та от тях - про­из­веж­да­не­то на обек­та на въз­п­ри­ема­не­то от „не­що­то са­мо за се­бе си" - про­ти­ча­ла из­вън съзнанието, а дру­га­та - свър­з­ва­не­то на въз­п­ри­яти­ето с по­ня­ти­ето и от­на­ся­не­то на по­ня­ти­ето към обек­та - се из­вър­ш­ва­ла в съзнанието. При то­ва по­ло­же­ние ста­ва ясно, че в сво­ите по­ня­тия ду­алис­тът виж­да са­мо су­бек­тив­ни пред­с­та­ви­те­ли на онова, ко­ето се на­ми­ра пред не­го­во­то съзнание. За един та­къв ду­алист обек­тив­но­-ре­ал­ни­ят про­цес в субекта, чрез кой­то въз­ник­ва възприятието, и на­й-­ве­че обек­тив­ни­те от­но­ше­ния на „не­ща­та са­ми за се­бе си" ос­та­ват пря­ко непо- знаваеми; по не­го­во мне­ние чо­ве­кът мо­же да се сдо­бие са­мо с по­ня­тий­ни пред­с­та­ви­те­ли на обек­тив­но реалното. Единната връз­ка на нещата, ко­ято ги свър­з­ва по­меж­ду им и обек­тив­но с на­шия ин­ди­ви­ду­ален дух (ка­то „не­ща са­ми за се­бе си"), се на­ми­ра от­въд съз­на­ни­ето в ед­но съ­щес­т­во са­мо за се­бе си, за ко­ето в съз­на­ни­ето си бих­ме мог­ли да има­ме съ­що та­ка са­мо по­ня­ти­ен представител.

Дуализмът вярва, че ако на­ред с по­ня­тий­ни­те вза­имов­ръз­ки на обек­ти­те не въ­ве­де и ре­ал­ни взаимовръзки, той ще раз­мие це­лия свят в ня­как­ва аб­с­т­рак­т­на схе­ма от понятия. С дру­ги думи: от­к­ри­ва­еми­те чрез мис­ле­не­то иде­ал­ни прин­ци­пи из­г­леж­дат на ду­алис­та твър­де въздушни, та ос­вен тях тър­си и ре­ал­ни принципи, на ко­ито те да бъ­дат опрени.

Нека пог­лед­нем те­зи ре­ал­ни прин­ци­пи по-отблизо. Наивният чо­век (на­ив­ни­ят реалист) раз­г­леж­да обек­ти­те от външ­ния опит ка­то реалности. За не­го обстоятелството, че мо­же да пип­не с ръ­ка те­зи не­ща и да ги ви­ди с очи, има стойност на сви­де­тел­с­т­во за ре­ал­нос­т­та им. „Не съ­щес­т­ву­ва нищо, ко­ето да не мо­же да се възприеме", тряб­ва нап­ра­во да се смя­та за пър­ва­та ак­си­ома на на­ив­ния човек, ко­ято се приз­на­ва и в обър­нат вид: „Всичко, ко­ето мо­же да се възприеме, съществува." Най-доброто до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва твър­де­ние е вя­ра­та на на­ив­ния чо­век в без­с­мър­ти­ето и

В про­ти­во­вес на то­зи не­гов ре­ален свят, за на­ив­ния ре­алист всич­ко друго, на­й-­ве­че све­тът на идеите, е не­що нереално, „чис­то идеално". Онова, ко­ето ние мис­лов­но при­ба­вя­ме към обектите, е са­мо ми­съл за нещата. Мисълта не при­ба­вя ни­що ре­ал­но към възприятието.

Но на­ив­ни­ят чо­век схва­ща се­тив­но­то въз­п­ри­ятие ка­то един­с­т­ве­но сви­де­тел­с­т­во за ре­ал­нос­т­та не са­мо по от­но­ше­ние би­ти­ето на нещата, а и по от­но­ше­ние на процесите. По не­го­во мне­ние ед­но не­що мо­же да въз­дейс­т­ва на друго, са­мо ко­га­то ня­коя на­лич­на за се­тив­но­то въз­п­ри­ятие си­ла из­хож­да от ед­но­то и об­х­ва­ща другото. По-старата фи­зи­ка смятала, че от те­ла­та из­ти­чат мно­го фи­ни ве­щес­т­ва и чрез на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни про­ник­ват в душата. Истинското виж­да­не на те­зи ве­щес­т­ва би­ло не­въз­мож­но са­мо по­ра­ди гру­бо­ва­тос­т­та на на­ши­те се­ти­ва в срав­не­ние с фи­но­то ес­тес­т­во на те­зи вещества. Принципно тях­но­то ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не се приз­на­ва­ло на съ­ща­та основа, на ко­ято се приз­на­ва­ло за обек­ти­те от се­тив­ния свят, а имен­но по­ра­ди тях­на­та фор­ма на битие, ко­ято се пред­с­та­вя­ла за ана­ло­гич­на на она­зи от се­тив­но въз­п­ри­ема­на­та реалност.

Почиващата вър­ху се­бе си същ­ност на онова, ко­ето мо­же да се из­жи­вее са­мо мисловно, идеално, не се при­ема от на­ив­но­то съз­на­ние ка­то ре­ал­но в съ­щия смисъл, как­то под­да­ва­що­то се на се­тив­но преживяване. Офор- меният „са­мо ка­то идея" обект, ос­та­ва чис­та фан­та­зия дотогава, до­ка­то чрез се­тив­но въз­п­ри­ятие не се стиг­не до убеж­де­ни­ето за не­го­ва­та реал- ност. Накратко казано, на­ив­ни­ят чо­век дър­жи да при­ба­ви към иде­ал­но­то сви­де­тел­с­т­во на сво­ето мис­ле­не и ре­ал­но­то сви­де­тел­с­т­во на сетивата. В та­зи нуж­да на на­ив­ния чо­век се крие при­чи­на­та за въз­ник­ва­не на при­ми­тив­ни­те фор­ми на вя­ра­та в откровението. За на­ив­но­то съз­на­ние да­де­ни­ят чрез мис­ле­не­то Бог ви­на­ги ос­та­ва са­мо един „измислен" Бог. Наив- ното съз­на­ние дър­жи той да му се раз­к­рие чрез средства, ко­ито са дос­тъп­ни за се­тив­но­то възприятие. Бог тряб­ва да се яви въплътен; на мис­лов­но­то сви­де­тел­с­т­во чо­век е скло­нен да об­ръ­ща по­-мал­ко внимание, от­кол­ко­то при­мер­но на това, че бо­жес­т­ве­нос­т­та се удос­то­ве­ря­ва чрез се­тив­но ус­та­но­ви­мо прев­ръ­ща­не на во­да­та във вино.

Самото поз­на­ние на­ив­ни­ят чо­век съ­що си го пред­с­та­вя ка­то процес, ана­ло­ги­чен на се­тив­ни­те процеси. Нещата ос­та­вя­ли от­пе­ча­тък в ду­ша­та или из­п­ра­ща­ли образи, ко­ито про­ник­ва­ли чрез се­ти­ва­та и та­ка нататък.

Онова, ко­ето мо­же да въз­п­ри­еме чрез се­ти­ва­та си, на­ив­ни­ят чо­век го смя­та за действително, а онова, за ко­ето ня­ма та­ки­ва въз­п­ри­ятия (Бог, душа, поз­на­ние и т. н.), не­го си го пред­с­та­вя ка­то ана­ло­гич­но на въз- приеманото.

Наивният ре­али­зъм с не­го­вия прин­цип за ре­ал­ност на всич­ко въз­п­ри­ема­но се оп­ро­вер­га­ва от опита, кой­то учи, че съ­дър­жа­ни­ето на въз­п­ри­яти­ята има пре­хо­ден характер. Вижданото от мен ла­ле днес е дейст- вително, но след го­ди­на то ще е из­чез­на­ло в небитието. Утвърдилото се у мен е ро­дът лале. Но за на­ив­ния ре­али­зъм то­зи род е „само" идея, а не действителност. Така то­зи све­тог­лед из­па­да в по­ло­же­ни­ето да виж­да как ре­ал­нос­ти­те му се по­явя­ват и изчезват, до­ка­то счи­та­но­то от не­го за не­ре­ал­но фак­ти­чес­ки се ут­вър­ж­да­ва спря­мо реалното. Следователно на­ред с въз­п­ри­яти­ята на­ив­ни­ят ре­али­зъм тряб­ва да приз­нае ва­лид­нос­т­та и на не­що идеално. Той тряб­ва да до­пус­не на­ли­чи­ето на същности, ко­ито не мо­гат да се въз­п­ри­емат сетивно. Противоречието със се­бе си той избяг- ва, пред­с­та­вяй­ки си тях­на­та фор­ма на би­тие ка­то ана­ло­гич­на на та­зи на се­тив­ни­те обекти. Такива хи­по­те­тич­но при­ема­ни ре­ал­нос­ти са не­ви­ди­ми­те сили, чрез ко­ито се­тив­но въз­п­ри­ема­ни­те не­ща си въз­дейс­т­ват вза- имно. Едно та­ко­ва не­що е наследствеността, ко­ято про­явя­ва дейс­т­ви­ето си из­вън рам­ки­те на ин­ди­ви­да и на чи­ято ос­но­ва от ин­ди­ви­да се раз­ви­ва нов, по­до­бен не­му индивид, чрез ко­ето ро­дът се запазва. Едно та­ко­ва не­що е жиз­нен прин­цип - душата, ко­ято про­низ­ва ор­га­нич­но­то тя­ло и за ко­ято в на­ив­но­то съз­на­ние ви­на­ги е на­ли­це понятие, об­ра­зу­ва­но по ана­ло­гия на се­тив­ни­те реалности. Такова не­що за на­ив­ния чо­век на­й-­сет­не е бо­жес­т­ве­но­то Същество. Това бо­жес­т­ве­но Същество се мисли, че дей- с­т­ву­ва по начин, от­го­ва­рящ из­ця­ло на това, ко­ето мо­же да се въз­п­ри­ема ка­то де­ятел­ност на са­мия човек: то­ест антропоморфно.

Съвременната фи­зи­ка въ­веж­да се­тив­ни­те усе­ща­ния към про­це­си при на­й-­мал­ки­те час­ти­ци на те­ла­та и към ед­но без­к­рай­но фи­но вещество, на­ри­ча­но етер или към не­що подобно. Така нап­ри­мер усе­ща­но­то от нас ка­то топ­ли­на е дви­же­ние на час­ти­ци­те на топ­ло­из­лъч­ва­що тя­ло в рам­ки­те на пространството, за­ема­но от то­ва тяло. И тук не­що не­въз­п­ри­ема­емо от­но­во се мис­ли по ана­ло­гия на възприемаемото. В то­зи сми­съл се­тив­ни­ят ана­лог на по­ня­ти­ето „тяло" е об­що взе­то вът­реш­нос­т­та на ед­но зат­во­ре­но от­в­ся­къ­де пространство, къ­де­то във всич­ки по­со­ки се дви­жат елас­тич­ни сфери, ко­ито се сблъс­к­ват по­меж­ду си, уд­рят се в сте­ни­те и от­с­ка­чат от тях и та­ка нататък.
Без та­ки­ва пред­по­ло­же­ния све­тът на на­ив­ния ре­али­зъм би се раз­пад­нал в ед­но нес­вър­за­но по­меж­ду си струп­ва­не от въз­п­ри­ятия без вза­им­ни отношения, ко­ето не се обе­ди­ня­ва в единство. Ясно е обаче, че до та­ка­ва пос­та­нов­ка на­ив­ни­ят ре­али­зъм мо­же да стиг­не са­мо чрез из­вес­т­на непо- следователност. Ако ис­ка да ос­та­не ве­рен на прин­ци­па си, че ре­ал­но е са­мо възприеманото, той не би­ва да до­пус­ка на­ли­чие на реалност, ко­га­то не се въз­п­ри­ема нищо. Всъщност хи­по­те­за­та за не­въз­п­ри­ема­еми­те сили, чи­ето дейс­т­вие из­хож­да от въз­п­ри­ема­еми неща, е не­оп­рав­да­на от гле­ди­ще на на­ив­ния реализъм. И тъй ка­то не поз­на­ва дру­ги реалности, той съ­оръ­жа­ва хи­по­те­тич­ни­те си си­ли с въз­п­ри­ятий­но съдържание. Сле- дователно той при­ла­га ед­на фор­ма на би­тие (на­ли­чи­ето на възприятия) към област, в ко­ято му лип­с­ва средството, ко­ето един­с­т­ве­но тряб­ва да свиде­тел­с­т­ву­ва за та­зи фор­ма на битие: се­тив­но­то възприятие.

Този вът­реш­но про­ти­во­ре­чив све­тог­лед во­ди до ме­та­фи­зи­чес­кия реа- лизъм. Наред с въз­п­ри­ема­ема­та дейс­т­ви­тел­ност пос­лед­ни­ят пос­т­ро­ява и ед­на невъзприемаема, ко­ято си пред­с­та­вя ка­то ана­ло­гич­на на първата. Ето за­що ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­али­зъм по не­об­хо­ди­мост е дуализъм.

Метафизическият ре­али­зъм пред­по­ла­га на­ли­чие на ре­ал­ност там, къ­де­то за­бе­ляз­ва ня­как­ва връз­ка меж­ду въз­п­ри­ема­еми не­ща - доб­ли­жа­ва­не чрез движение, осъз­на­ва­не на не­що обек­тив­но и т. н. Забелязаната от не­го връз­ка той мо­же оба­че да из­ра­зи са­мо чрез мисленето, но не и да я въз- приеме. Идейната връз­ка сво­евол­но би­ва прев­ръ­ща­на в по­до­бие на възприемаемото. Така за то­ва мис­лов­но нап­рав­ле­ние ре­ал­ни­ят свят е със­та­вен от обек­ти на възприемането, ко­ито - би­дей­ки във веч­но раз­ви­тие - се по­явя­ват и из­чез­ват и от не­въз­п­ри­ема­еми сили, ко­ито про­из­веж­дат обек­ти­те на въз­п­ри­ема­не­то и ко­ито са трайното.

Метафизическият ре­али­зъм пред­с­тав­ля­ва ед­на из­пъл­не­на с про­ти­во­ре­чия сме­си­ца от на­ивен ре­али­зъм и идеализъм. Неговите хи­по­те­тич­ни си­ли са не­въз­п­ри­ема­еми същности, с въз­п­ри­ятий­ни качества. Извън сфе­ра­та на света, за чи­ято фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не поз­на­ва­тел­но сре­дс­т­во на­ми­ра във възприемането, той се е ре­шил да при­еме ва­лид­нос­т­та на още ед­на сфера, в ко­ято то­ва сред­с­т­во не фун­к­ци­они­ра и ко­ято мо­же да се раз­к­рие са­мо чрез мисленето. Но ка­то рав­ноп­ра­вен фактор, ре­дом с възприятието, той съ­щев­ре­мен­но не се ре­ша­ва да приз­нае пре­дос­та­вя­на­та му от мис­ле­не­то фор­ма на битието, а имен­но по­ня­ти­ето (идеята). Ако се тър­си из­ход от про­ти­во­ре­чи­ето на не­въз­п­ри­ема­емо­то възприятие, тряб­ва да се признае, че по от­но­ше­ние на опос­ред­с­т­ву­ва­ни­те от мис­ле­не­то връз­ки меж­ду въз­п­ри­яти­ята не се на­ми­ра дру­га фор­ма на съ­щес­т­ву­ва­не ос­вен та­зи на понятието. Ако от ме­та­фи­зи­чес­кия ре­али­зъм бъ­де отс­т­ра­не­на не­оп­рав­да­на­та със­тав­на част, све­тът се явя­ва ка­то сбор от въз­п­ри­ятия и тех­ни­те по­ня­тий­ни (идейни) отношения. Така ме­та­фи­зи­-

Когато ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­али­зъм твърди, че ос­вен идей­на­та връз­ка меж­ду обек­та на въз­п­ри­ема­не­то и не­го­вия су­бект на въз­п­ри­ема­не­то тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва и ед­на ре­ал­на връз­ка меж­ду „не­що­то са­мо за се­бе си" на въз­п­ри­яти­ето и „не­що­то са­мо за се­бе си" на въз­п­ри­ема­емия су­бект (на та­ка на­ре­че­ния ин­ди­ви­ду­ален дух), то то­ва твъ­р­де­ние по­чи­ва на пог­реш­но при­ема­но­то на­ли­чие на един про­цес на битието, кой­то е ана­ло­ги­чен на про­це­си­те на се­тив­ния свят, но не под­ле­жи на възприе- мане. Когато ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­али­зъм за­явя­ва по-нататък, че със све­та на мо­ите въз­п­ри­ятия аз встъп­вам в съз­на­тел­но­-­идей­на връзка, но с дейс­т­ви­тел­ния свят мо­га да встъ­пя са­мо в ди­на­мич­на връз­ка (на силите), той в не по­-мал­ка сте­пен до­пус­ка ве­че осъ­де­на­та грешка. За връз­ка на си­ли­те мо­же да ста­ва ду­ма са­мо в рам­ки­те на све­та на въз­п­ри­яти­ята (сфе­ра­та на осезанието), но не и из­вън него.

Характеризирания по­-го­ре светоглед, в кой­то ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­али­зъм в край­на смет­ка се влива, щом се отър­си от про­ти­во­ре­чи­ви­те си елементи, ще на­ре­чем монизъм, по­не­же той обе­ди­ня­ва ед­нос­т­ран­чи­вия ре­али­зъм и иде­ализ­ма в ед­но по­-вис­ше единство.

За на­ив­ния ре­али­зъм ре­ал­ни­ят свят е съв­куп­ност от обек­ти на възприе- мането; за ме­та­фи­зи­чес­кия ре­али­зъм ре­ал­ност ос­вен на въз­п­ри­яти­ята се по­ла­га и на не­въз­п­ри­ема­еми­те сили; на мяс­то­то на си­ли­те мо­низ­мът пос­та­вя идей­ни­те взаимовръзки, по­лу­ча­ва­ни чрез мисленето. Такива вза­имов­ръз­ки оба­че са при­род­ни­те закони. Един при­ро­ден за­кон не е ни­що дру­го ос­вен по­ня­ти­ен из­раз за вза­имов­ръз­ка­та на оп­ре­де­ле­ни въз- приятия.

На мо­низ­ма изоб­що не му се на­ла­га да тър­си из­вън въз­п­ри­яти­ето и по­ня­ти­ето дру­ги прин­ци­пи за обяс­ня­ва­не на действителността. Той знае, че в ця­ла­та сфе­ра на дейс­т­ви­тел­нос­т­та не се на­ми­ра ни­ка­къв по­вод за това. В све­та на възприятията, как­то не­пос­ред­с­т­ве­но се пре­дос­та­вя за възприемане, той виж­да не­що полудействително; в съ­еди­ня­ва­не­то му със све­та на по­ня­ти­ята той от­к­ри­ва пъл­на­та действителност. Метафизи- ческият ре­алист мо­же да въз­ра­зи на при­вър­же­ни­ка на монизма: да ре- чем, че за тво­ето ор­га­нич­но ус­т­ройс­т­во поз­на­ни­ето ти е съ­вър­ше­но и не му лип­с­ва ни­кое звено; но ти не зна­еш как све­тът се от­ра­зя­ва в един интелект, кой­то е ус­т­ро­ен по­-­ина­че в срав­не­ние с твоя. Отговорът на мо­низ­ма ще бъде: ако има и дру­ги ви­до­ве ин­те­лект ос­вен чо­веш­кия и
ако тех­ни­те въз­п­ри­ятия имат по­-д­руг об­лик в срав­не­ние с нашите, то­га­ва за мен има зна­че­ние са­мо онова, ко­ето от тях дос­ти­га до мен пос­ред­с­т­вом въз­п­ри­ема­не и понятие. Чрез мо­ето възприемане, си­реч чрез спе­ци­фич­но­то чо­веш­ко възприемане, аз ка­то су­бект съм про­ти­во­пос­та­вен на обекта. По та­къв на­чин вза­имов­ръз­ка­та на не­ща­та е прекъсната. Чрез мис­ле­не­то су­бек­тът въз­с­та­но­вя­ва та­зи взаимовръзка. Така той от­но­во се вграж­да във все­мир­но­то цяло. Тъй ка­то един­с­т­ве­но чрез на­шия су­бект то­ва ця­ло се явя­ва раз­къ­са­но на мяс­то­то меж­ду на­ше­то въз­п­ри­ятие и на­ше­то понятие, в тях­но­то съ­еди­ня­ва­не ни е да­де­но и ед­но ис­тин­с­ко поз- нание. За съ­щес­т­ва с друг свят на въз­п­ри­яти­ята (нап­ри­мер с уд­во­ен брой се­тив­ни органи) пре­къс­ва­не­то на вза­имов­ръз­ка­та би се по­яви­ло на дру­го място, та­ка че въз­с­та­но­вя­ва­не­то й съ­що би тряб­ва­ло да има спе­ци­фи­чен за те­зи съ­щес­т­ва облик. Въпросът за гра­ни­ца­та на поз­на­ни­ето съ­щес­т­ву­ва един­с­т­ве­но за на­ив­ния и за ме­та­фи­зи­чес­кия реализъм, ко­ито в съ­дър­жа­ни­ето на ду­ша­та виж­дат са­мо ед­но идей­но пред­с­та­вя­не на света. За тях на­ми­ра­що­то се из­вън су­бек­та е не­що абсолютно, не­що по­чи­ва­що на се­бе си, а съ­дър­жа­ни­ето на су­бек­та е не­гов образ, кой­то чис­то и прос­то се на­ми­ра из­вън то­ва аб­со­лют­но нещо. Съвършенството на поз­на­ни­ето се опи­ра на по­-го­ля­мо­то или по­-мал­ко­то сход­с­т­во на об­ра­за с аб­со­лют­ния обект. Едно съ­щес­т­во с по­-ма­лък брой сетива, от­кол­ко­то са човешките, ще въз­п­ри­еме по-малко, до­ка­то дру­го с по­-го­лям брой се­ти­ва ще въз­п­ри­еме по­ве­че от света. Оттук пър­во­то ще има по­-не­съ­вър­ше­но поз­на­ние от второто.

За мо­низ­ма ра­бо­та­та стои по-иначе. Чрез ор­га­нич­но­то ус­т­ройс­т­во на въз­п­ри­ема­що­то съ­щес­т­во се оп­ре­де­ля формата, къ­де­то вза­имов­ръз­ка­та на све­та се явя­ва ра­зе­ди­не­на на су­бект и обект. По от­но­ше­ние на то­зи оп­ре­де­лен субект, обек­тът не е абсолютен, а са­мо относителен. Следо- вателно про­ти­во­пос­та­вя­не­то от­но­во мо­же да се пре­одо­лее един­с­т­ве­но по съв­сем специфичния, при­същ имен­но на чо­веш­кия су­бект начин. Щом при мис­лов­но­то съ­зер­ца­ние Азът, кой­то при въз­п­ри­ема­не­то е от­де­лен от света, от­но­во се вгра­ди във вза­имов­ръз­ка­та на света, с то­ва прес­та­ва вся­ко по­-на­та­тъш­но питане, ко­ето е би­ло са­мо пос­ле­ди­ца от отделянето.

Едно съ­щес­т­во ус­т­ро­ено по друг на­чин би има­ло поз­на­ние от по­-д­руг вид. Нашето е достатъчно, за да от­го­во­ри на въпросите, пос­та­вя­ни от соб­с­т­ве­но­то ни същество.

Метафизическият ре­али­зъм е длъ­жен да се запита: от как­во се да­ва това, ко­ето е да­де­но ка­то възприятие; от как­во се афек­ти­ра субектът?

За мо­низ­ма въз­п­ри­яти­ето се оп­ре­де­ля от субекта. Но в мис­ле­не­то су­бек­тът съ­щев­ре­мен­но на­ми­ра сред­с­т­во­то за обез­сил­ва­не на пре­диз­ви­ка­на­та от са­мия не­го определеност.
Метафизическият ре­али­зъм се виж­да съ­що та­ка затруднен, ако ре­че да обяс­ни сход­с­т­во­то на об­ра­зи­те на све­та у раз­лич­ни­те чо­веш­ки индиви- ди. Той тряб­ва да се запита: как се по­лу­ча­ва така, че об­ра­зът на света, кой­то из­г­раж­дам от мо­ето су­бек­тив­но оп­ре­де­ле­но въз­п­ри­ятие и от мо­ите понятия, съв­па­да с образа, кой­то ня­кой друг чо­веш­ки ин­ди­вид из­г­раж­да от съ­щи­те два су­бек­тив­ни фактора? Как въ­об­ще е въз­мож­но по моя су­бек­ти­вен об­раз на све­та да съ­дя за об­ра­за на све­та у друг човек? Метафизическият ре­алист вярва, че мо­же да из­ве­де сход­с­т­во­то при су­бек­тив­ни­те об­ра­зи на све­та от това, че хо­ра­та на прак­ти­ка се спо­ра­зу­мя­ват по­меж­ду си. От сход­с­т­во­то на те­зи об­ра­зи на све­та той по­-на­та­тък ва­ди зак­лю­че­ние за ед­нак­вос­т­та на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те духове, ко­ито ле­жат в ос­но­ва­та на от­дел­ни­те чо­веш­ки су­бек­ти на въз­п­ри­ема­не­то или на „Азовете са­ми в се­бе си", ле­жа­щи в ос­но­ва­та на субектите.

Следователно то­ва зак­лю­че­ние е из­ва­де­но от из­вес­тен брой след­с­т­вия и се от­на­ся до ха­рак­те­ра на ле­жа­щи­те в ос­но­ва­та им причини. Ние вяр- ваме, че от един дос­та­тъч­но го­лям брой случаи, схва­ща­ме фак­ти­чес­ко­то по­ло­же­ние на не­ща­та дотолкова, че зна­ем как­во по­ве­де­ние ще имат раз­к­ри­ти­те при­чи­ни в дру­ги случаи. Едно та­ко­ва зак­лю­че­ние на­ри­ча­ме индуктивно. На нас ще ни се на­ло­жи да мо­ди­фи­ци­ра­ме не­го­ви­те резул- тати, ако при ня­кое дру­го наб­лю­де­ние се по­лу­чи не­що неочаквано, тъй ка­то ха­рак­те­рът на ре­зул­та­та не­съм­не­но се оп­ре­де­ля са­мо от ин­ди­ви­ду­ал­на­та фор­ма на из­вър­ше­ни­те наблюдения. Но ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­алист твърди, че то­ва ус­лов­но поз­на­ва­не на при­чи­ни­те би­ло на­пъл­но дос­та­тъч­но за прак­ти­чес­кия живот,

Индуктивното зак­лю­че­ние пред­с­тав­ля­ва ме­то­ди­чес­ка ос­но­ва на съв­ре­мен­ния ме­та­фи­зи­чес­ки реализъм. Имало е времена, ко­га­то се е вярвало, че от по­ня­ти­ята мо­же да се из­в­ле­че нещо, ко­ето да не е по­ве­че понятие. Вярвало се е, че чрез по­ня­ти­ята мо­гат да се поз­на­ят ме­та­фи­зи­чес­ки­те ре­ал­ни същности, от ко­ито ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­али­зъм ня­ко­га се е нуждаел. Днес то­зи вид фи­ло­соф­с­ки раз­съж­де­ния ве­че са превъзмог- нати. Но за смет­ка на то­ва се приема, че от дос­та­тъч­но го­лям брой въз­п­ри­ятий­ни фак­ти мо­гат да се пра­вят из­во­ди за ха­рак­те­ра на не­що­то са­мо за се­бе си, ко­ето ле­жи в ос­но­ва­та на те­зи факти. Днес се мисли, че ме­та­фи­зи­чес­ко­то мо­же да се из­в­ле­че от възприятията, как­то по­-п­ре­ди от понятието. Имайки по­ня­ти­ята с проз­рач­на яс­но­та пред се­бе си, се е вярвало, че от тях с аб­со­лют­на си­гур­ност мо­же да се из­ве­де и метафизи- ческото. Възприятията не съ­щес­т­ву­ват с ед­нак­во проз­рач­на яснота. Всяко след­ва­що се пред­с­та­вя мал­ко по­-­ина­че в срав­не­ние с пред­хож­да­щи­те го ед­но­род­ни възприятия. Ето защо, об­що взето, ус­та­но­ве­но­то при пред­ход­ни­те въз­п­ри­ятия от­час­ти се мо­ди­фи­ци­ра чрез вся­ко следващо. Затова и по­лу­че­ни­ят по то­зи на­чин об­лик на ме­та­фи­зи­чес­ко­то тряб­ва да
се оз­на­чи ка­то са­мо от­но­си­тел­но ве­рен - той под­ле­жи на ко­ри­ги­ра­не чрез бъ­де­щи случаи. Този ме­то­ди­чес­ки прин­цип е ха­рак­те­рен за ме­та­фи­зи­ка­та на Едуард фон Хартман, кой­то на заг­лав­на­та стра­ни­ца на сво­ето пър­во глав­но съ­чи­не­ние е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, по­лу­че­ни ин­дук­тив­но по при­ро­до­на­учен метод."

Обликът, кой­то ме­та­фи­зи­чес­ки­ят ре­алист по­нас­то­ящем при­да­ва на сво­ите не­ща са­ми за се­бе си, е по­лу­чен но пъ­тя на ин­дук­тив­ни заключения. Чрез раз­съж­де­ния за про­це­са на познанието, той е убе­ден в на­ли­чи­ето на ед­на обек­тив­но­-ре­ал­на вза­имов­ръз­ка на света, ре­дом със „субектив- ната", поз­на­ва­ема чрез въз­п­ри­яти­ето и понятието. Посредством ин­дук­тив­ни зак­лю­че­ния на ба­за­та на сво­ите въз­п­ри­ятия той вярва, че мо­же да оп­ре­де­ли как е сът­во­ре­на та­зи обек­тив­на реалност.

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Непредубеденото наб­лю­де­ние над из­жи­вя­ва­но­то под фор­ма­та на въз­п­ри­ятия и понятия, как­то бе нап­ра­вен опит за не­го­во­то опис­ва­не в пред­ход­но­то изложение, пе­ри­одич­но ще бъ­де сму­ща­ва­но от ня­кои представи, въз­ник­ва­щи под вли­яние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от свет­лин­ния спек­тър око­то въз­п­ри­ема цве­то­ве­те от чер­ве­но до виолетово. В об­лас­т­та на спек­т­рал­но­то из­лъч­ва­не от­въд ви­оле­то­во­то има оба­че сили, на ко­ито не от­го­ва­ря цве­то­во­то въз­п­ри­ятие в окото, а хи­ми­чес­ко въздействие;

от­въд гра­ни­ца­та на чер­ве­ния ди­апа­зон съ­що та­ка се на­ми­рат лъчения, ко­ито имат са­мо топ­лин­но въздействие. Чрез разсъждения, на­со­че­ни към та­ки­ва и по­доб­ни явления, се сти­га до схващането, че об­х­ва­тът на све­та на чо­веш­ки­те въз­п­ри­ятия е оп­ре­де­лен от об­х­ва­та на чо­веш­ки­те се­ти­ва и че чо­ве­кът би имал съв­сем друг свят пред се­бе си, ако ос­вен на­лич­ни­те си се­ти­ва има­ше и други, или ако се­ти­ва­та му изоб­що бя­ха други. Който се впус­ка в не­обуз­да­ни фантазии, за как­ви­то дос­та из­ку­си­те­лен по­вод в та­зи на­со­ка да­ват пре­ди всич­ко блес­тя­щи­те от­к­ри­тия в по­-но­во­то естествознание, той на­вяр­но мо­же да стиг­не до становището, че в наб­лю­да­тел­на­та сфе­ра на чо­ве­ка по­па­да са­мо онова, ко­ето е в със­то­яние да въз­дейс­т­ва на се­ти­ва­та му, офор­ме­ни в съ­от­ветс­т­вие с не­го­во­то ор­га­нич­но устройство; че въз­п­ри­ема­но­то в ог­ра­ни­че­ния от не­го­во­то ус­т­ройс­т­во вид той ня­ма пра­во да раз­г­леж­да ка­то ме­ро­дав­но за действи- телността; че вся­ко но­во се­ти­во би тряб­ва­ло да го пос­та­вя пред друг об­раз на действителността. Взето в съ­от­вет­ни­те граници, всич­ко то­ва пред­с­тав­ля­ва ед­но на­пъл­но оп­рав­да­но мнение. Но ако чрез то­ва мне­ние ня­кой бъ­де раз­ко­ле­бан в неп­ре­ду­бе­де­но­то наб­лю­де­ние на из­тък­на­та­та в нас­то­ящо­то из­ло­же­ние връз­ка меж­ду въз­п­ри­ятие и понятие, той си зат­ва­ря пъ­тя към ед­но поз­на­ние за све­та и човека, ко­ре­ня­що се в действи- телността. Да се из­жи­вее същ­нос­т­та на мисленето, то­ест ак­тив­но да се раз­к­рие све­тът на по­ня­ти­ята е не­що съв­сем дру­го в срав­не­ние с из­жи­вя­-