Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

Той плъзна пръст по полираната повърхност на пианото със замечтан израз, сякаш му доставяше удоволствие да докосва гладки предмети.

— Точно така. Незаменима е. Не трябваше да я носи изобщо навън, по тя е безразсъдна жена. Останалите бижута бяха хубави, но нищо особено.

— Аха. Колко е откупът?

— Осем хиляди долара. Отвратително евтино. Но както приятелката ми не може да се сдобие с друга подобна, така и тези типове няма да могат да я продадат много лесно. Вероятно всеки от бранша в страната я познава.

— Тази ваша приятелка… има ли име?

— Предпочитам да не го споменавам в момента.

— И как се разбрахте?

Той ме погледна с бледите си очи. Стори ми се малко уплашен, но не го познавах чак толкова добре. Може и да бе махмурлия. Ръката с черната цигара не можеше да си намери място.

— Преговаряхме няколко дни по телефона. Всичко е уточнено освен мястото и времето на срещата. Ще стане по някое време тази вечер. Ще ми съобщят по телефона. Казаха, че нямало да бъде много далеч и трябвало да съм готов да тръгна веднага. Предполагам от страх да не им погодим някакъв номер. С полицията, искам да кажа.

– Аха. Парите белязани ли са? Предполагам, че са пари?

— Пари, разбира се. Двадесетдоларови банкноти. Не, защо да са белязани?

— Ей така… само дето ченгетата обичат да си разчистват сметките с такива банди, ако, разбира се, им сътрудничат. Част от парите могат да се появят у някой юнак с досие. Може да бъдат така белязани, че да си личат само на черна светлина.

Той сбърчи чело замислено.

— Страхувам се, че не знам какво е черна светлина.

— Ултравиолетова. Кара определени металически мастила да светят в тъмното. Мога да го уредя вместо вас.

— Страхувам се, че няма време вече — каза той кратко. — Тъкмо това е едно от нещата, които ме безпокоят.

– Защо? Защо ми се обадихте едва днес следобед? Защо избрахте тъкмо мен? Откъде знаете за мен?

Той се засмя. Смехът му бе твърде момчешки, но смях на не много младо момче.

– Е, всъщност трябва да ви призная, че просто наслуки попаднах на името ви в телефонния указател. Види-те ли, нямах намерение да взимам никого със себе си. А днес следобед просто се размислих.

Запалих още една от смачканите си цигари и наблюдавах мускулите на шията му.

— Какви са намеренията ви?

Той разпери ръце.

— Просто да се явя, където ми кажат, да предам пакета с парите и да получа обратно нефритената огърлица.

— Аха.

— Изглежда, си падате по този израз.

— Аха.

— Така мисля. Колата е голяма. Лесно можете да се скриете отзад.

— Слушайте — рекох аз бавно. — Възнамерявате да отидете с мен, скрит в колата ви, на място, което щели да ви съобщят по телефона по някое си време тази вечер. Ще носите със себе си осем бона в банкноти, с които сте щели да откупите нефритена огърлица на стойност десет или дванадесет пъти по-голяма. По всяка вероятност ще получите пакет, който няма да ви позволят да отворите, ако изобщо ви дадат нещо. Но също така вероятно е просто да ви приберат парите, да ги преброят на друго място и да ви пратят огърлицата по пощата, ако искат да бъдат великодушни. Нищо не им пречи да ви измамят. Аз, естествено, с нищо не мога да ви помогна. Имате работа с професионални престъпници. Те са опасни. Може дори да ви чукнат по главата — леко, просто колкото да имат време да се чупят.

— Е, точно от това ме е страх — рече той тихо и очите му запремигваха. — Именно заради това исках някой да дойде с мен.

— По време на обира осветиха ли ви с фенерче? Той поклати отрицателно глава.

— Няма значение. Оттогава са имали сума ти възможности добре да ви огледат. Навярно всичко за вас им с било известно още преди това. Подобни удари се обмислят предварително. Както зъболекарят взема мярка на зъба ви за златна коронка. Често ли излизате с тази дама?

– Ами… доста често — отвърна той сковано.

— Омъжена ли е?

— Вижте какво — озъби се той. — Нека изобщо да не замесваме дамата в тази история.

— Съгласен. Но колкото повече знам, толкова по-малко поразии ще направя. Би трябвало да се откажа от тази работа, Мариот. Наистина трябва. Ако момчетата искат да играят честно, нямате нужда от мен. Ако не искат, не мога с нищо да ви помогна.

— От вас искам само да ме придружите — рече той бързо.

Вдигнах рамене и разперих ръце.

— Съгласен, но колата ще карам аз и парите ще са у мен, а вие ще си играете на криеница отзад. Почти еднакви сме на ръст. Ако ни попитат, ще им кажем истината. Няма какво да губим.

— Не — прехапа той устни.

— Получавам сто долара, а нищо не върша. Ако пречукат някого, то поне да съм аз.

Той се намръщи, поклати глава, но след време лицето му бавно се проясни и той се усмихна.

— Много добре — рече бавно. — Предполагам, че това няма кой знае какво значение. Ще бъдем заедно. Какво ще кажете за глътка бренди?

— Аха. Може да донесете и стотарката ми. Обичам да пипам пари.

Отдалечи се като танцьор, тялото му почти не се движеше от кръста нагоре.

Докато излизаше, иззвъня телефонът. Намираше се, както му е редът, вън от всекидневната, в малка ниша, издълбана в балкона. Не бе обаждането, което очаквахме, прочее. Гласът му бе твърде нежен.

Върна се след малко с танцуваща походка, бутилка “Мартел” пет звезди и пет чудесни, чисто нови двадесет-доларови банкноти. Прекрасна вечер… засега.

8

В къщата бе много тихо. Отдалеч долиташе звук, който можеше да е пулсиращият прибой, профучаващите по магистралата коли или вятърът в боровите дървета. Разбира се, бяха вълните, разбиващи се далече долу. Седях, заслушан в него, и дълго и угрижено мислех.

— Е, всичко е уговорено, Марлоу. Приготвихте ли се?

— Цяла вечер само това правя. Къде отиваме?

— До едно място, наречено каньон Пурисима.

— Никога не съм го чувал.

— Ще донеса карта.

Донесе карта, разгъна я бързо и когато се наведе над нея, светлината проблесна в пиринчената му коса. После посочи с пръст. Бе един от многото каньони встрани от предпланинския булевард, който води към града от крайбрежната магистрала северно от Бей Сити. Горе-долу имах представа къде се намира, но нищо повече. Изглежда, бе на края на една улица, наречена „Камино де ла Коста”.

— Ще са ни нужни не повече от дванадесет минути – рече Мариот бързо. — По-добре да тръгваме. Имаме само двадесет минути на разположение.

Връчи ми светло палто, което ме правеше чудесна мишена. Беше ми точно по мярка. Турих си собствената шапка. Под мишницата имах пистолет, но той не знаеше.

Докато обличах палтото, той не спираше да говори с тих, нервен глас и да подхвърля в ръце дебелия плик от кафява хартия с осемте бона.

— Казаха, че каньонът Пурисима имал нещо като равна поляна от вътрешния си край. Оградена била от шосето с бяла ограда, но можело да се промушим. Черен път криволичел до малката падина и трябвало да чакаме там с угасени светлини. Наоколо нямало къщи.

— Ние?

— Аха.

Отидохме до вратата и Мариот изгаси всички светлини. После предпазливо отвори входната врата и надзърна в мъгливия въздух. Излязохме и се спуснахме по потъмнялата от солта вита стълба пред гаража.

Имаше лека мъгла, както винаги нощем по тези места. Трябваше да пусна чистачките за малко. Голямата чуждестранна кола си вървеше сама, но държах кормилото за лице.

В продължение на две минути описвахме осморки напред-назад по планинския скат, а после изскочихме право пред бистрото. Сега разбрах защо Мариот ми бе казал да мина по стълбите. Щях с часове да се въртя из тези виещи се, криволичещи сокаци, без да напредвам повече от земен червей в кутия за стръв.

По магистралата светлините на потока от коли образуваха почти непрекъснат лъч и в двете посоки. Огромни камиони с жито се носеха на север, отминаваха с ръмжене, целите окичени със зелени и жълти допълнителни светлини. Това трая три минути, после свърнахме навътре край голяма бензиностанция и закриволичихме по склона на предпланината. Поутихна. Самота, мирис на морски водорасли и на див пелин от хълмовете. Тук-там висеше по някой жълт прозорец, съвсем сам, като последния портокал. Отминаваха коли, заливащи паважа със студена бяла светлина, после изфучаваха отново в мрака. Тънки ивици мъгла гонеха звездите по небето.

Мариот се наведе напред от тъмната задна седалка:

— Светлините вдясно са на плажния клуб „Белведере”. Следващият каньон е Лас Пългас, а после е Пурисима. На второто възвишение ще свием вдясно — рече той с приглушен и напрегнат глас.

Изсумтях и продължих да шофирам.

— Снишете си главата — рекох му през рамо. — Може още от началото да ни следят. Тази кола бие на очи като лисица на пазар. Може да не им хареса, че сте довели и близнака си.

Спуснахме се в една падина във вътрешния край на каньона, после се изкачихме на възвишението, а след малко отново надолу и пак нагоре. После напрегнатият глас на Мариот рече в ухото ми:

— Следващата пряка вдясно. Къщата с квадратната кула. Завий покрай нея.

— Ти да не си им помагал да изберат мястото, а?

— Едва ли — рече той и се засмя мрачно. — Просто случайно тези каньони са ми доста добре познати.

Свих вдясно покрай голяма ъглова къща с квадратна бяла кула, покрита с кръгли плочи. За момент фаровете осветиха улична табела, на която пишеше: „Камино де ла Коста”. Спуснахме се по широка улица с недовършени улични лампи и обрасли с бурени тротоари. В мрака зад обраслите тротоари се чуваха да цвърчат щурци и да крякат жаби. Толкова безшумна бе колата на Мариот.

Къщите ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем. Един-два неясни прозореца все още светеха, но, изглежда, хората тук си лягаха с кокошките. После павираната улица внезапно свърши и започна кален път, твърд като бетон в сухо време. Черният път се стесняваше и се спускаше бавно надолу между стени от храсталаци. Отдясно във въздуха висяха светлините на плажния клуб „Белведере”, а далеч напред проблясваше движещата се вода. Парливият мирис на пелин изпълваше нощта. После изникна боядисана в бяло бариера, препречваща черния път, и Мариот отново заговори през рамото ми:

— Не мисля, че ще успееш да се провреш. Разстоянието не е достатъчно, струва ми се.

Изключих безшумния мотор, намалих светлините и се заслушах. Нищо. Изключих светлините и слязох от колата. Щурците спряха да цвърчат. За известно време тишината бе толкова пълна, че чувах писъка на гумите по магистралата в дъното, зад скалите, на миля оттук. После един по един щурците записукаха отново, докато изпълниха нощта.

— Стой мирно. Ще отида да поразгледам — прошепнах аз към задната седалка. »

Докоснах дръжката на пистолета в палтото си и поех. Разстоянието между храсталака и края на бялата бариера бе по-голямо, отколкото ми се стори от колата. Храсталакът бе окастрен и в калта имаше следи от кола. Вероятно хлапаците слизаха долу да се гушкат през топлите нощи. Продължих покрай бариерата. Пътят се спускаше и криволичеше. Долу бе мрак и се долавяше неясният далечен шум на морето. И светлините на колите по магистралата. Продължих. Пътят свършваше в плитка падина, изцяло обкръжена от храсталак. Бе пусто. Изглежда, нямаше друг път освен пътя, по който бях дошъл. Стоях смълчан и се ослушвах.

Минутите течаха бавно, но чаках да дочуя някой нов звук. Нищо не се чу. Изглежда, бях съвсем сам в падината.

Погледнах отсреща към осветения плажен клуб. С добър нощен бинокъл от горните му прозорци навярно можеше да се следи сравнително добре тази точка. Можеше да се види пристигащата и заминаваща кола, да се види кой слиза от нея, дали хората са няколко или само един. Седнал в тъмна стая с добър нощен бинокъл, може да видиш много повече подробности, отколкото ти е минавало през ума.

Обърнах се и се запътих нагоре. В един храст изцърка толкова силно щурец, че подскочих. Продължих нагоре по завоя и покрай бялата бариера. Пак нищо. Черната кола неясно проблясваше на фон на някаква сивота, която не бе нито мрак, нито светлина. Приближих се и турих крак на степенката откъм мястото на шофьора.

— Прилича ми на проба — казах аз тихо, но достатъчно високо, за да ме чуе Мариот от задната седалка. — Просто да видят дали им се подчинявате.

Нещо неясно прошава отзад, но той не отвърна. Продължих да се взирам край храсталаците.

Който и да е бил, е имал възможността хубавичко да се прицели в тила ми. После ми се струваше, че съм чул свиренето на палка. Май че винаги така ти се струва… по-късно.

9

„Четири минути — каза гласът. — Пет, навярно шест. Трябва да са се движили бързо и тихо. Той дори не гъкна.”

Гласът продължи: „Може и малко повече да е било. Дори осем минути всичко на всичко. Те трябва да са били в храсталака, точно където спря колата. Този бе плашлив. Трябва да са го осветили с фенерче и той е предал багажа, просто от страх. Коконата му с кокона.”

Настъпи тишина. Повдигнах се на коляно. Болката ме прониза от тила до петите.

„После един от тях се е качил в колата, продължи гласът, и те е изчакал да се върнеш. Другите пак са се скрили. Трябва да са преценили, че ще го е страх да дойде сам. Или пък нещо в гласа му ги е усъмнило, когато разговаряха с него по телефона.”

Зашеметен, застанах на длани, ослушвайки се.

„Даа, горе-долу така е било” — рече гласът.

Гласът бе моят. Говорех си сам, докато идвах на себе си. Опитвах се подсъзнателно да си представя как е станало.

„Затваряй си човката, проклети всезнайко” — рекох аз и престанах да си говоря сам.

Отдалече се носеше бученето на двигателите, а отблизо цвърченето на щурците, специфичното дълго, провлачено ии-ии-ии на дървесните жаби. Мислех, че тези звуци няма да ми харесват никога вече.

Вдигнах ръка от земята и се опитах да отърся лепкавия пелинов сок, после я избърсах в пешовете на палтото си. Хубава работа за сто долара. Ръката ми подскочи към вътрешния джоб на палтото. Естествено, кафявия плик го нямаше. Ръката ми затършува в собственото ми сако. Портфейлът бе все още там. Почудих се дали вътре бяха стоте ми долара. Вероятно не. Нещо натежа от лявата ми страна. Пистолетът в кобура на “рамото.

Трогателна постъпка. Бяха ми оставили пистолета. Нещо като да склопиш някому очите, след като си го намушкал.

Опипах тила си. Шапката още бе на главата ми. Снех я с известно затруднение и попипах главата си. Добрата стара глава. Имах я отдавна. Сега бе малко поомекнала, леко скашкана и малко по-крехка. При това ударът бе сравнително слаб. Шапката бе помогнала. Все още можех да използвам главата си. Във всеки случай можех да я използвам още една година.

Отново се подпрях на дясната си ръка, вдигнах лявата и я извъртях, за да видя часовника си. Светещият циферблат показваше 22,56, доколкото можех да видя.

Обадиха се в 22,08. Мариот разговаря може би две минути. Още четири и излязохме от къщата. Времето тече много бавно, когато наистина вършиш нещо. Искам да кажа, че може да извършиш сума ти движения за кратко време. Това ли искам да кажа? Какво, по дяволите, ме интересува какво искам да кажа? Добре де, и по-умни хора от мен са имали по-скромни намерения. Хубаво, това прави 22,15, да речем. Мястото на срещата отстоеше на около дванадесет минути. 22,28. Излизам, слизам в дерето, най-много осем минути си губя времето и се връщам да ми обработят главата. 22,35. Минута ми трябва да се строполя и да се пльосна на земята по лице. Брадичката ми е ожулена, значи съм се пльоснал по лице. Боли. Ожулена е. Ето как разбирам, че е ожулена. Не, не мога да я видя, не ми трябва да я гледам. Това си е моята брадичка и аз знам дали е ожулена или не. Може би искаш да направиш от мухата слон. Добре де, затваряй си устата и ме остави да мисля. С какво?

Часовникът показваше 10,56. Това означава, че съм бил в безсъзнание двадесет минути.

Двадесет минути сън. Чисто и просто хубава дрямка. През това време бях проспал бандата и бях загубил осем хиляди долара. Защо пък не? За двадесет минути може да потопиш линеен кораб, да свалиш три-четири самолета, да проведеш двойна екзекуция. Може да умреш, да се ожениш, да те уволнят, да си намериш нова работа, да ти извадят зъб, да ти отстранят сливиците. За двадесет минути дори може да станеш сутрин. Евентуално може да ти донесат чаша вода в някой бар…

Двадесет минути сън. Доста време. Особено в студена нощ, на открито. Затреперах.

Още бях на колене. Мирисът на пелин започваше да ме безпокои. Лепкавият сок, от който дивите пчели извличат мед. Медът е сладък. Прекалено сладък. Стомахът ми изкурка. Стиснах здраво зъби и едва не повърнах. Студена пот изби на челото ми, но въпреки това треперех. Изправих се на един крак, после на два, пооправих се, като леко се олюлявах. Бях като пиле без глава.

Бавно се извърнах. Колата я нямаше. Черният път се простираше пуст чак до полегатия хълм, откъдето почваше павираната улица „Камино де ла Коста”. Отляво на фона на мрака изпъкваше бариерата на бяло боядисани тараби. Отвъд ниската ограда от храсталак бледата светлина на небето трябва да бе сиянието на Бей Сити. А още по-нататък вдясно се виждаха светлините на клуба „Белведере”.

Отидох към мястото, където бе стояла колата, откопчах от джоба си едно фенерче-писалка и насочих малката светлина към земята. Почвата бе червен льос, много твърда при сухо време, но времето не бе съвсем сухо. Във въздуха имаше малко мъгла и достатъчно влага бе попаднала на повърхността на земята, за да се види къде бе стояла колата. Можех да видя, много неясно, отпечатъците от тежките десетпластни гуми „Вот”. Осветих ги, наведох се и от болка ми се зави свят. Тръгнах по следите. Те вървяха право напред три-четири метра, после завиваха наляво. Не обръщаха. Водеха към просеката отляво на бялата бариера. После ги изгубих.

Приближих се до оградата и осветих храсталака с малката светлина. Прясно счупени клонки. Минах през пролуката и продължих по криволичещия път. Почвата бе още по-мека тук. Още следи от тежките гуми. Продължих надолу, завих и излязох на края на дола, затворен от храсталака.

Тук беше, нямаше грешка, хромът и лъскавата боя блестяха леко дори в мрака, а светлината на фенерчето-писалка се отразяваше в червените светлоотражатели на стоповете. Стоеше си тиха, без светлини, всички врати затворени. Приближих се бавно, скърцайки със зъби на всяка крачка. Отворих една от задните врати и осветих вътрешността с лъча на фенерчето. Празно. Отпред също нямаше нищо. Запалването бе изключено. Ключът висеше в ключалката на тънка верижка. Нямаше разкъсана тапицерия, нито разбити стъкла, нито кръв, нито трупове. Всичко бе изрядно и прилично. Затворих вратите и обиколих бавно колата в търсене на следи, но не намерих нищо.

Един звук ме накара да замръзна.

Отвъд края на храсталака забоботи двигател. Не подскочих повече от метър. Фенерчето в ръката ми изгасна. Пистолетът от само себе си се оказа в ръката ми. После лъчите на нечии фарове подскочиха към небето, а след това се килнаха надолу. По шума на мотора личеше, че е малка кола. Издаваше онзи доволен звук, който е типичен за влажен въздух.

Фаровете се наклониха още и станаха по-силни. Една кола завиваше по черния път. Измина две трети от разстоянието и спря. Изщрака фенерче и се люшна настрани, задържа се там за дълго, после изгасна отново. Колата слезе по хълма. Измъкнах пистолета от джоба си и се сгуших зад мотора на колата на Мариот.

Едно малко купе без определена форма или цвят се спусна в дола, като се извъртя така, че фаровете му осветяваха лимузината от единия до другия край. Сниших глава бързешком. Светлините профучаха над мен като меч. Купето спря. Моторът угасна. Угаснаха и фаровете. Тишина. После се отвори врата и един лек крак стъпи на земята. Пак тишина. Дори щурците се смълчаха. После лъч светлина проряза мрака ниско долу, успоредно на земята, само на няколко сантиметра над нея. Лъчът се движеше и нямаше начин да скрия достатъчно бързо глезените си. Лъчът се спря на краката ми. Тишина. Лъчът се вдигна и зашари по върха на капака отново.

Последва смях. Смях на момиче. Напрегнат, опънат като струна на мандолина. Необичаен звук за такова място. Белият лъч отново се насочи под колата и се спря на краката ми.

Гласът каза не съвсем пискливо:

— Добре. Излез оттам с вдигнати ръце, по дяволите. На мушката си ми.

Не се помръднах. Светлината се люшна леко, сякаш ръката, която я държеше, се подвоуми. Още веднъж се плъзна по капака. Гласът отново ме подкани:

— Слушай, страннико. В ръката ми е десетзаряден автоматичен пистолет. Мога точно да стрелям. И двата ти крака са уязвими. Какво предлагаш?

— Махни го или ще ти го избия от ръката! — озъбих се аз. Гласът ми прозвуча, сякаш някой отпаряше дъски от кокошарник.

— Охо, упорит господин.

В гласа имаше трепет — хубав, мил трепет. После отново стана груб.

— Излизаш ли? Ще броя до три. Виж какви шансове ти давам — дванадесет тлъсти парчета, може и шестнадесет. Но краката ще те болят. А костите на глезена искат години, за да се оправят, а понякога всъщност никога не се оправят…

Бавно се изправих и погледнах в лъча на фенерчето.

— И аз говоря без мярка, когато ме е страх.

— Не… не мърдай! Нито сантиметър! Кой си ти? Заобиколих предницата на колата и пристъпих към нея. Когато бях на два метра от стройната тъмна фигура зад фенерчето, се спрях. Фенерчето ме осветяваше непрекъснато.

— Стой на място — озъби се момичето ядосано, след като спрях. — Кой си ти?

— Дай да видя пистолета ти.

Тя го протегна напред в светлината. Бе насочен към стомаха ми. Бе малък пистолет, изглеждаше като малък джобен „Колт” автоматик.

— Ах, това ли. Тази играчка. Дори няма десет патрона, а шест. Чисто и просто играчка, пистолет за пеперуди. С такива стрелят по пеперуди. Не те е срам така нагло да лъжеш.

— Да не си луд?

— Аз ли? Халоса ме един гангстер. Може малко да съм затъпял.

— Това… това твоя кола ли е?

— Не.

— Ти какво търсеше там с фенерчето?

— Ясно. Ти ще задаваш въпросите. Мъжка история. Разглеждах един мъж.

— Има ли вълниста руса коса?

— Вече не — рече тя тихо. — Може да е имал… преди.

Това ме изненада. Някак си не бях подготвен.

— Аз не го намерих — рекох неубедително. — Проследявах следите от гуми с фенерчето си долу по хълма. Лошо ли е ударен? — направих крачка към нея. Малкия пистолет се насочи към мен, а фенерчето не мръдна.

— Спокойно — рече тя тихо. — Съвсем спокойно. Приятелят ти е мъртъв.

За миг не можах да кажа нищо. После рекох:

— Добре, да отидем да го видим.

— Стой тук, не мърдай и ми кажи кой си и какво се – случи.

Гласът бе решителен. Не бе ни най-малко уплашен. Казваше каквото мислеше.

— Марлоу. Филип Марлоу. Детектив. Частен.

— Това си ти… ако е вярно. Докажи го.

— Ще извадя портфейла си.

— Не мисля. Дръж ръцете си на мястото им. Засега ще отложим доказателствата за по-късно. Каква е версията ти?

— Той може да не е мъртъв.

— Няма грешка, мъртъв е. Мозъкът му се стича по лицето. Версията, господине. Побързайте.

— Както казах, може да не е мъртъв. Да идем да го видим — придвижих единия си крак напред.