Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж



страница25/39
Дата21.07.2016
Размер7.71 Mb.
1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   39

3.

Общинската библиотека / 01:55 ч. на 31 май 1985 г.

наблюдават.

Майк Хенлън остави химикалката и зарея поглед из сводестите простори на главната читалня. Видя светлите островчета под глобусите на лампите; видя дългите редици книги, чезнещи в сумрака; видя стълбичките от ковано желязо, описващи изящни спирали към горните рафтове. Сякаш нямаше нищо нередно.

И все пак не можеше да повярва, че е сам в библиотеката. Вече не.

След като другите си тръгнаха, Майк по стар навик разтреби грижливо. Работеше на автопилот, а мислите му се рееха нейде на милиони километри - и двадесет и седем години - оттук. Изпразни пепелниците, изхвърли бутилките от алкохол (като ги затрупа с боклук, за да не шокира Керъл) и прибра бирените шишета в касата зад бюрото си. После измете парчетата от бутилката, която бе строшил Еди.

Когато изчисти масата, Майк мина в читалнята за периодика и събра разпилените списания. Докато вършеше всички тия работи, той мислено пресяваше разказите на другите - и забелязваше най-вече онова, което бяха пропуснали. Те смятаха, че са си спомнили всичко; може би с Бил и Бевърли наистина беше така. Но имаше още нещо. Щяха да го открият... стига да разполагаха с време. През 1958 година събитията не им бяха дали шанс да се подготвят. Тогава ден подир ден водеха безплодни разговори - прекъснати единствено от боя с камъни и груповия героизъм в къщата на Нийбълт стрийт - и в крайна сметка можеха да си останат само с приказките. А после дойде 14 август и бандата на Хенри просто ги подгони към каналите.

 

Може би трябваше да им кажа, помисли той. Всичко се повтаряше и това вероятно бе част от предначертания път. Дали и краят нямаше да се повтори като в старомоден роман? Старателно бе подготвил фенери и миньорски каски за утрешния ден; в шкафа край тях лежаха чертежите на градската канализация, грижливо навити и стегнати с ластичета. Но в детството всичките им зрели или недозрели приказки и планове бяха стигнали до задънена улица; в крайна сметка просто ги бяха подгонили към каналите, бяха ги тласнали към последвалия сблъсък. Пак ли щеше да стане така? Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията - като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падане и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.

 

Божичко, голям философ било това негро, помисли Майк и тихичко се разсмя.

Той чистеше, подреждаше, размишляваше, а някаква друга част от съзнанието му нетърпеливо очакваше най-сетне да привърши и да се прибере грохнал от умора, за да поспи няколко часа. Но когато най-сетне свърши, Майк откри, че е свеж като краставичка. Тогава отключи решетката зад канцеларията си и влезе в единственото хранилище, до което не се допускаше широката публика. В това хранилище (смятано за огнеупорно, когато бъде затворена блиндираната врата) се пазеха най-ценните първи издания, книги с автографи на отдавна починали автори (между тях "Моби Дик" и "Стръкчета трева"), общински архиви и лични документи на неколцината писатели, които бяха творили в Дери. Ако всичко приключеше благополучно, Майк се надяваше да ощастливи Общинската библиотека и с ръкописите на Бил. Докато крачеше между втория и третия рафт под меката светлина на електрическите лампи, вдъхвайки познатите канелени аромати на прах и старинна хартия, той помисли: Така и ще си умра някой ден - с библиотечен картон в едната ръка и печат за закъснели книги в другата. Нищо де, трай си, негро, може пък да е по-добре тъй, отколкото с пищов до слепоочието.

Към средата на третия рафт Майк спря. Между "Старият Дери" от Фрик и "История на Дери" от Мишо се спотайваше оръфаният бележник с безредни записки за потайностите на Дери и собствените му тревожни странствия. Беше го пъхнал толкова навътре, че да не се забелязва отстрани. Можеха да го открият само ако знаеха къде да търсят.

Майк взе бележника и се върна към масата, около която бяха разговаряли, като пътьом изгаси светлините в хранилището и заключи решетката. Седна и прелисти гъсто изписаните страници, размишлявайки колко странен и уродлив документ е сътворил: полуистория, полускандал, полудневник, полуизповед. От 6 април насам не бе написал нито ред. Скоро ще трябва да купя нов бележник, каза си той, прелиствайки малкото празни страници. После щракна химикалката и като прескочи два реда, изписа: 31 май. Позамисли се, оглеждайки разсеяно пустата библиотека, после започна да пише за всичко, което бе станало през трите дни след разговора му със Станли Юрис.

Около петнадесет минути той писа усърдно, после вниманието му взе да се отклонява. Все по-често отпускаше ръка. В съзнанието му упорито изплуваше хладилникът с отсечената глава на Стан Юрис - кървавата глава с пера в зяпналата уста, която изпада от лавицата и се търкулва по пода към него. С усилие на волята прогони видението и продължи да пише. Пет минути по-късно той подскочи и се завъртя, очаквайки да види как страшната глава се търкаля по изтърканата черно-червена мозайка и го гледа с изцъклените, алчни очи на препариран елен.

Нямаше нищо. Нито глава, нито какъвто и да било звук, освен глухите удари на сърцето му.

 

Овладей се, Мики. Нищо не е станало. Шубето те прихваща и толкоз.

Но мисълта не помогна. Думите почваха да се изплъзват, понятията танцуваха нейде на границата на съзнанието му. Усещаше натиск в тила си и този натиск сякаш ставаше все по-силен.

 

Наблюдават ме.

Майк остави химикалката и стана от стола.

- Има ли някой тук? - тихо подвикна той и изтръпна от звучното ехо под купола. Облиза устни и опита отново: - Бил?... Бен?

 

Бил-ил-ил... Бен-ен-ен...

Изведнъж Майк разбра, че иска да се прибере у дома. Просто щеше да вземе бележника със себе си. Посегна към масата... и чу тиха, провлачена стъпка.

Пак се озърна. Локви светлина, обкръжени от дълбоките лагуни на мрака. Нищо друго... или поне нищо не се виждаше. Той зачака с разтуптяно сърце.

Стъпката долетя отново и този път Майк засече откъде идва. От остъкления коридор към детския отдел. Там. Някой. Нещо.

Майк безшумно заобиколи регистраторското бюро. Разтворените врати към коридора бяха подпрени с дървени клинчета и светлината проникваше няколко метра навътре. Той различи нещо като крака и с внезапен зашеметяващ ужас се запита дали Стан не е решил в крайна сметка да дойде, дали няма да излезе от сенките с албума за птици под мишница, с пурпурни устни на восъчнобялото лице, с дълбоко накълцани китки. Най-сетне дойдох, ще каже Стан. Позабавих се, защото трябваше да изпълзя от някаква дупка в земята, но най-сетне дойдох...

Раздаде се нова стъпка и сега Майк ясно видя чифт обувки - обувки на босо и протрити джинсови крачоли, от които провисваха развлачени конци. А почти на два метра над тях в мрака блестяха очи.

Без да откъсва поглед от тия неподвижни, лъскави очи, той опипа плота на полукръглото бюро и достигна с ръка до отсрещния край. Пръстите му докоснаха ъгъла на малка дървена кутийка - картони на закъснели читатели. Картонена кутийка - кламери и ластичета. После напипаха нещо метално и го сграбчиха. Нож за рязане на хартия с релефен надпис ИСУС СПАСЯВА върху дръжката. Евтина дрънкулка, пристигнала по пощата заедно с призив на Баптистката църква за волни пожертвувания. Майк вече петнайсет години не бе посещавал проповед, но покойната му майка беше баптистка и той изпрати пет долара, макар че всъщност не можеше да си позволи подобно прахосничество. Отдавна се канеше да го изхвърли, обаче все не намираше време и ножът продължаваше да се валя до ден-днешен сред вехториите откъм неговия край на бюрото (на другия край Керъл поддържаше безупречен ред).

Стисна го с трескава сила и впи поглед в сенчестия коридор.

Още една стъпка... и още една. Сега парцаливите джинси се виждаха до коленете. Различаваше и фигурата над тях - едра, прегърбена. Раменете провисваха надолу. Смътно се мержелееше чорлава коса. Уродлив, маймунски силует.

- Кой е там?

Мълчание. Силуетът стоеше и го гледаше.

Макар и все още изплашен, Майк бе преодолял вцепеняващата идея, че Стан Юрис може да е излязъл от гроба, призован от белезите на дланите си, привлечен от някакъв злокобен магнетизъм като зомби в евтин филм на ужасите. Тайнственият посетител можеше да е всеки друг, но не и Стан Юрис, който едва бе израсъл до метър и седемдесет.

Силуетът отново пристъпи напред и сега лъчите на най-близката лампа стигнаха до кръста му. Беше без колан.

Изведнъж Майк разбра. Разбра още преди сянката да заговори.

- Я, ами че туй било негрото - изрече силуетът. - Още ли замеряш народа с камъни, негро? Искаш ли да чуеш кой ти отрови скапаното псе?

Фигурата прекрачи напред. Светлината огря лицето на Хенри Бауърс. Затлъстяло лице със сбръчкана, нездраво белезникава кожа; провисналите бузи бяха обрасли с остра, прошарена четина. Три дълбоки вълнисти бръчки прорязваха челото над рошавите вежди. Други две сякаш затваряха в скоби дебелите месести устни. Малките злобни очи тънеха дълбоко в торбички от тъмна, подпухнала плът - кръвясали очи, в които не проблесваше и искрица разум. Това бе лице на човек, тласнат към преждевременна старост; изглеждаше двойно по-стар от своите тридесет и девет години. Но в същото време беше лице на дванайсетгодишно момче. По дрехите му се зеленееха петна от храсталака, където бе лежал цял ден.

- Шо не рекнеш едно здрасти бе, негро? - запита Хенри.

- Здравей, Хенри - каза Майк.

Мина му смътната мисъл, че от два дни не е слушал радио и даже е пренебрегнал най-свещения ритуал - четенето на вестници. Прекалено много неща му се струпаха. Прекалено беше зает.

И всичко си оставаше за негова сметка.

Хенри излезе от коридора между отдела за възрастни и детската читалня. Спря и се втренчи в Майк със свинските си очички. Устните му се обтегнаха в зловеща усмивка, разкривайки чудовищно прогнили зъби, каквито се срещат само в най-затънтените кътчета на Мейн.

- Гласове - каза той. - Чуваш ли гласове, негро?

- Какви гласове, Хенри?

Майк събра ръце зад гърба си като декламиращ ученик и прехвърли ножа от лявата в дясната. Старинният часовник, подарен на библиотеката от Хорст Мюлер през 1923 година, тържествено отронваше секунда след секунда в мрачното езеро на безмълвието.

- От луната - каза Хенри. После бръкна в джоба си. - Идваха от луната. Много гласове. - Той помълча, леко се навъси и тръсна глава. - Много, ама всъщност е само един. Гласът на То.

- Ти видя ли го, Хенри?

- Ми да - потвърди Хенри. - Франкенщайн. Откъсна главата на Виктор. Сигурно и вие сте чули. Изпращя като грамаден цип. После То погна Бълвоча. Бълвоча се сби с него.

- Тъй ли?

- Ми да. Затуй можах да избягам.

- Зарязал си го да мре.

- Да не си посмял да говориш тъй! - По бузите на Хенри плъзнаха тъмночервени петна. Той направи още две крачки напред. Майк имаше чувството, че лудият става все по-млад с отдалечаването от пъпната връв между библиотеката и детската читалня. Виждаше по лицето му някогашната позната злоба, ала сега можеше да различи и още нещо: детето, отгледано от смахнатия Бъч Бауърс в една чудесна ферма, която година след година е затъвала в разорение и пустош. - Да не си посмял да говориш тъй! То щеше и мен да убие.

- Нас не можа да убие.

В очите на Хенри припламна жестоко веселие.

- Засега. Обаче ще ви очисти. Стига да не ви очистя аз по-напред.

Той измъкна ръка от джоба си. Държеше тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож, после леко ускори крачка и се отправи към бюрото.

- Гледай какво си намерих - каза Хенри. - Знаех къде да потърся. - Възпаленият му клепач се присви в похотливо намигане. - Онзи от луната ми каза. - Хенри пак оголи прогнилите си зъби. - Днеска се крих. И вчера. Тая вечер излязох на стоп. Дъртак. Теглих му един тупаник. Май че умря. Зарязах колата край Нюпорт. Тръгнах пеш. Малко преди Дери пак чух онзи глас. Надникнах в дренажа. Там бяха тия дрехи. И ножът. Старият ми нож.

- Забравяш нещо, Хенри.

Хенри се ухили и мълчаливо поклати глава.

- Ние избягахме и ти също избяга. Щом То иска да се докопа до нас, значи търси и тебе.

- Не.


- Мисля, че да. Може да сте му свършили работа с тъпите си чутури, обаче То не признава минали заслуги, нали? То уби двамата ти приятели, а ти избяга докато Бълвоча се биеше с него. Но сега пак си тук. Мисля, че То включва и тебе в списъка на недовършените дела, Хенри. Наистина мисля така.

- Не!


- Може би ще видиш Франкенщайн. Или върколака. Вампира. Мумията. Клоуна. Или Хенри! Може би ще видиш как изглежда наистина. Ние видяхме. Искаш ли да ти разкажа? Искаш ли да...

- Млъквай! - изрева Хенри и се хвърли напред.

Майк отскочи настрани и му подложи крак. Хенри рухна на пода и се плъзна по изтърканата мозайка като хокейна шайба. Главата му срещна единия крак на масата, край която тази вечер Неудачниците бяха споделяли спомените си. За миг остана да лежи зашеметен и пръстите му отпуснаха оръжието.

Майк се метна нататък, метна се към ножа. В този момент би могъл да довърши Хенри; имаше време да забие в шията на врага подаръка от майчината си църква с надписа ИСУС СПАСЯВА, а сетне да позвъни на полицията. Щеше да има разследване и разни неприятни формалности, но не чак толкова много - в Дери подобни безумни жестокости бяха част от нормалния живот.

Спря го внезапната мисъл - дошла прекалено светкавично, за да бъде случайна - че ако убиеше Хенри, делото на То щеше да укрепне също толкова, колкото и ако Хенри убиеше него. И още нещо; другото изражение, което бе открил в лицето на Хенри - умореното, объркано изражение на изтормозено дете, тласнато по пътя на злото в името на някаква незнайна цел. Хенри бе израснал в отровната среда на лудия Бъч Бауърс; навярно бе станал жертва на То още преди и да подозира за неговото съществуване.

Затова вместо да забие ножа за книги в неподвижната шия на Хенри, Майк падна на колене и посегна към неговото оръжие. То помръдна в ръката му - сякаш по своя собствена воля - и пръстите му стиснаха острието. Отначало не усети болка; само видя как кървава струя бликва от трите пръста на дясната му ръка и облива наранената длан.

Дръпна се. Хенри се превъртя и пак сграбчи ножа. Майк се надигна на колене и двамата кръстосаха погледи. Кървяха - Майк от ръката, Хенри от носа. Лудият тръсна глава и в мрака се разлетяха тъмни капки.

- Мислехте се за много умни! - дрезгаво кресна той. - Скапани женчовци бяхте и нищо повече! В честен бой щяхме да ви смажем!

- Остави ножа, Хенри - тихо каза Майк. - Ще повикам полицията. Ще дойдат и ще те върнат в "Джунипър хил". Ще напуснеш Дери. Ще бъдеш на сигурно място.

Хенри искаше да отговори, но не намери думи. Не можеше да каже на омразната черна маймуна, че няма сигурно място - нито в "Джунипър хил", нито в Лос Анджилис, нито в тропическите лесове на Тимбукту. Рано или късно щеше да изгрее луната, леденостудена и бяла като кост, рано или късно щяха да прозвучат гласовете и луната щеше да се превърне в лицето на То, щеше да бъбри, да се киска, да заповядва. Той преглътна гъста смес от сополи и кръв.

- Не се биехте честно!

- Ами ти? - запита Майк.

- Мръсно, въшливо, черно, катраносано, маймунско, скапано негро! - изрева Хенри и пак се втурна към него.

Майк с лекота отскочи от сляпата, тромава атака, но изведнъж загуби равновесие и се просна по гръб. Хенри пак се блъсна в масата, отлетя назад, завъртя се и впи пръсти в рамото на негъра. Майк замахна с ножа за хартии и усети как острието потъва дълбоко в ръката на врага. Хенри изкрещя, но вместо да го пусне, стисна още по-здраво. Придърпа се към Майк; пред очите му висяха сплъстени кичури, кръвта шуртеше от смачкания нос по дебелите му устни.

Майк се помъчи да провре крак под ребрата на Хенри и да го отхвърли назад. Хенри завъртя ножа в искряща дъга и петнадесет сантиметра стомана пронизаха бедрото на Майк. Стоманата потъна в плътта леко и гладко, като в буца топло масло. Хенри изтегли окървавеното острие и в същия миг Майк го отблъсна назад с вик на усилие и болка.

Мъчително се изправи на крака, но Хенри скочи по-бързо и Майк едва успя да избегне следващата му убийствена атака. Усещаше как ужасяващо мощен поток кръв се стича по крака му и пълни обувката. Изглежда, че е улучил бедрената артерия. Господи, спукана ми е работата. Кръв навсякъде. Кръв по пода. Мама му стара, и обувките ще се скапят, а пък ги купих само преди два месеца...

Хенри отново налетя, пъхтейки като разгонен бик. Майк се люшна настрани и пак замахна с ножа за хартия. Острието раздра парцаливата риза на Хенри и проряза дълбока бразда над ребрата му. Докато Майк го отблъскваше назад, Хенри изпъшка.

- Мръсно, нечестно негро! - проплака той. - Гледай какво направи!

- Остави ножа, Хенри - каза Майк.

Изотзад долетя хихикане. Хенри се озърна... и изпищя от непоносим ужас, притискайки бузите си с длани като шокирана стара мома. Майк стрелна поглед към регистраторското бюро. Раздаде се мощен, вибриращ звук - чат-боннггг! - и иззад бюрото изхвръкна главата на Стан Юрис. В кървавата отрязана шия се впиваше като тирбушон огромна пружина. Лицето му беше омазано с бял грим. На бузите пламтяха петна от руж. В очните кухини бяха втъкнати големи оранжеви помпони. Чудовищната играчка подскачаше и кимаше над пружината като някой от грамадните слънчогледи край къщата на Нийбълт стрийт. Устата се отвори и писклив, весел гласец закрещя:

 

- Убий го, Хенри! Убий негрото, убий черната маймуна, убий го, убий го, УБИЙ ГО!

Майк се завъртя към Хенри, усещайки с отчаяние, че е бил изигран... и същевременно смътно се запита чие лице е видял лудият върху пружината. Лицето на Стан? На Виктор Крис? Или може би на баща си?

С пронизителен писък Хенри се метна срещу Майк и автоматичният нож в ръката му подскачаше нагоре-надолу като игла на шевна машина.

- Гхааааа, негро! - пищеше лудият. - Гхааааа, негро! Гхааааа, негро!

Майк отскочи назад, но в същото време нараненият му крак се подгъна и той грохна на пода. С този крак вече не усещаше почти нищо. Беше станал чужд и студен. Сведе очи и видя, че кремавият му панталон се е обагрил в пурпур.

Ножът на Хенри профуча пред носа му.

И докато Хенри налиташе за нов удар, Майк замахна с църковния нож за хартия. Лудият се наниза на острието като бръмбар. Топла кръв обля китката на Майк. Раздаде се пукот и когато отдръпна ръка, той видя, че стиска само дръжката с надпис ИСУС СПАСЯВА. Острието бе останало в корема на Хенри.

- Гхааааа! Негро! - изпищя Хенри, притискайки длан над стърчащото назъбено парче. Между пръстите му се процеждаше кръв. Той я гледаше с разширени от смайване очи.

Отрязаната глава продължаваше да подскача над кървавата пружина с радостни крясъци и смях. Замаян, готов всеки миг да припадне, Майк се озърна и видя този път като чудовищна тапа от шампанско да изскача главата на Бълвоча Хъгинс. Носеше каскетче на "Нюйоркските янки", обърнато с козирката назад. Майк изръмжа от болка, но звукът беше някак далечен, глух. Усещаше, че седи в локва топла кръв... неговата кръв. Ако не успея да си пристегна бедрото с турникет, ще умра.

- Гхааааааааааа! Нееееегрооооо!

Продължавайки да стиска с едната ръка окървавения си корем, а с другата автоматичния нож, той бавно затътри нозе към изхода. Люшкаше се като пиян и движението му през кънтящата зала напомняше траекторията на топче във флипер. Треперещата му ръка събори куп вестници. Накрая той стигна до изхода, тласна едното крило на вратата и потъна в нощния мрак.

Майк губеше съзнание. С почти безчувствени пръсти той задърпа токата на колана си. Най-сетне успя да го разкопчее и да го изниже от гайките. Омота го около кървавия крак, точно под слабините, и затегна с всичка сила. Като придържаше колана с една ръка, той запълзя към бюрото. Там имаше телефон. Не знаеше как ще докопа слушалката, но засега това нямаше значение. Важното беше да стигне до бюрото. Светът се люшкаше, гаснеше, чезнеше зад сива пелена. Майк изплези език и го захапа жестоко. Болката бе мигновена и вълшебно ясна. Мъгливият свят отново се избистри. Осъзна, че още стиска отчупената дръжка и я захвърли настрани. Ето го най-после бюрото - по-високо от Еверест.

Майк подви здравия крак под тялото си и се надигна, като стискаше ръба на бюрото със свободната ръка. Устата му се кривеше в трепереща гримаса, очите му се превърнаха в тесни цепки. Накрая успя да се изправи. Застанал на един крак като щъркел, той придърпа телефона с трепереща ръка. Отстрани бяха залепени три номера: пожарна, полиция и болница. Сякаш от двадесет километра разстояние видя как показалецът му тромаво набира номера на болницата: 555-3711. Когато чу сигнала, той затвори очи... и мигом ги разтвори широко, защото отсреща се раздаде гласът на Пениуайз Клоуна.

- Здрасти, негро! - провикна се Пениуайз, после в ухото на Майк нахлу като натрошено стъкло пискливият му смях. - Кажи нещо, де! Как си? Май че си малко умрял, к'во ще речеш? Хенри май си свърши работата! Искаш ли балонче, Мики? Искаш ли балонче? Ало, здрасти! Дай пари за пасти!

Майк завъртя очи към циферблата на големия часовник, Мюлеровия часовник, както го наричаха, и без капчица изненада видя вместо него лицето на баща си, посивяло и изпито от рака. Виждаше се само бялото на извитите нагоре очи. Изведнъж баща му изплези език и часовникът започна да бие.

Майк изтърва ръба на бюрото. За миг се полюшна на здравия крак, после рухна долу. Над него слушалката се люшкаше на шнура като магически талисман. Вече нямаше сили да стиска колана.

- Ало, здрасти, братче! - радостно крещеше Пениуайз от подскачащата слушалка. - Тука Кралят на рибарите! Тъдява си имаме само един Крал на рибарите, ама и той множко ни идва! Нал тъй, мой човек?

- Ако има някой там - изпъшка Майк, - ако има истински глас зад онова, което чувам, моля, помогнете ми. Казвам се Майкъл Хенлън и се намирам в Общинската библиотека. Умирам от загуба на кръв. Ако сте там, знайте, че не мога да ви чуя. Не ми разрешават да ви чуя. Ако сте там, моля, побързайте.

Той легна на една страна и се сгуши с колене пред гърдите. Омота края на колана около дясната си ръка и насочи цялата си воля само към нея, докато светът потъваше в меки балони от сив памук.

- Ало, здрасти, как сте? - пищеше Пениуайз от разлюляната слушалка. - Здрасти, черни педерасти! Ало, здрасти! Ало

4.

Канзас стрийт / 12:20 ч.

...здрасти - каза Хенри Бауърс. - Как си, путенце?

Бевърли мигновено се завъртя, готова да побегне. Никой от тях не бе очаквал толкова бърза реакция и тя навярно щеше да хукне с летящ старт... ако не беше косата й. Хенри стрелна ръка, сграбчи развяните рижави къдрици и я дръпна назад. После се ухили право в лицето й. Дъхът му беше тежък, горещ и зловонен.

- Как си? - запита Хенри Бауърс. - Накъде така? Пак на игра със скапаните си приятели, а? Аз пък мисля да ти отрежа носа и да ти го натъпча в гърлото. К'во ще речеш?

Тя се задърпа. Хенри се разсмя, стисна косата още по-здраво и разлюля главата й насам-натам. Ножът зловещо блестеше в облачното августовско пладне.

Внезапно отекна протяжният вой на клаксон.

- Хей! Вие там! Какво правите, момчета? Пуснете момичето!

Гласът принадлежеше на стара дама, седнала зад волана на добре запазен Форд, модел 1950. Тя бе отбила до тротоара и се подпираше на покритата с одеяло седалка, за да надникне през дясното прозорче. Когато видя откровения гняв по лицето й, Виктор Крис за пръв път се отърси от унеса и тревожно погледна Хенри.

- Какво...

- Моля ви! - пронизително изпищя Бев. - Той има нож! Нож!

Гневът на старата дама се превърна в тревога, изненада... и страх.

- Какво правите, момчета? Пуснете я веднага!

На верандата на отсрещната къща - Бев виждаше съвършено ясно - Хърбърт Рос стана от сгъваемия стол, пристъпи до парапета и погледна към улицата. Лицето му беше безизразно, също като лицето на Бълвоча Хъгинс. Той сгъна вестника, обърна се и спокойно влезе в къщата.

- Пуснете я! - дрезгаво изкрещя старата дама.

Хенри се озъби и изведнъж хукна към колата, влачейки Бевърли подир себе си. Тя се препъна, падна на коляно, пролази напред. Болката в главата беше чудовищна, непоносима. Усети как космите се изтръгват от кожата.

Старицата изпищя и трескаво вдигна страничното стъкло. Хенри замахна с яростен рев и ножът изхрущя по прозорчето. Жената вдигна крак от педала на съединителя. Старият Форд се търкулна на тласъци по Канзас стрийт, изскочи на тротоара и двигателят заглъхна. Продължавайки да влачи Бевърли, Хенри хукна нататък. Виктор облиза устни и се огледа. Бълвоча побутна нагоре козирката на бейзболното си каскетче и озадачено пъхна пръст в ухото си.

За миг Бев зърна пребледнялото, изплашено лице на старицата; видя я как отчаяно натиска ключалките на вратите - първо отдясно, после откъм своята страна. Двигателят на Форда избуча и заработи. Хенри строши с ритник десния стоп.

- Марш оттук, курво спаружена!

Фордът се смъкна от тротоара и гумите му изскърцаха по асфалта. Идващият насреща пикап рязко зави настрани и шофьорът натисна клаксона. Отново усмихнат, Хенри завъртя глава към Бев и точно тогава гуменката й се заби право в слабините му.

Усмивката на Хенри се превърна в страдалческа гримаса. Ножът се отрони от пръстите му и издрънча на тротоара. Другата му ръка разхлаби хватката около гъстите й къдрици (с едно последно ужасно дръпване), после той рухна на колене, изпищя без звук и се хвана за топките. Бевърли зърна между пръстите му кичур от рижата си коса и в този миг целият й страх прерасна в ненавист. Тя вдъхна дълбоко и изстреля върху темето му колосална храчка.

После се завъртя и побягна.

Бълвоча направи три тромави крачки след нея и спря. Двамата с Виктор пристъпиха към Хенри, който ги блъсна настрани и мъчително се изправи, продължавайки да стиска топките си с две ръце; не му беше за първи път през това лято.

Той се прегъна, вдигна автоматичния нож и изхъхри:

- ...вайте.

- Какво, Хенри? - боязливо запита Бълвоча.

Хенри завъртя към него потното си лице, изпълнено с толкова болка и пламтяща, безумна омраза, че Бълвоча отскочи назад.

- Казах... хайде... идвайте - глухо процеди той и закуцука като пиян подир Бевърли, без да изпуска слабините си.

- Вече не можем да я хванем, Хенри - тревожно се обади Виктор. - По дяволите, ами че ти едвам вървиш.

- Ще я хванем - изпъшка Хенри. Без да осъзнава, бе надигнал горната си устна в свирепа кучешка гримаса. По челото и пламналите му бузи се стичаха лъскави капки пот. - Ще я хванем и още как. Защото знам къде отива. Отива в Пущинака при скапаните си

 

 


1   ...   21   22   23   24   25   26   27   28   ...   39


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница