Книга ще ни помогне да разберем

Добър въпрос. Трябва добре да разберете това. В съществуването, в живота няма нито едно събитие толкова просто, че да можеш да го разбереш само от една страна. Всяко събитие трябва да се разглежда в много измерения. Например, ако ударя с брадва по вратата и тя рухне, мога да твърдя, че това се е случило в резултат на удара. Подобно твърдение би било справедливо в смисъла, че ако не я бях ударил, вратата би останала цяла. След това със същата брадва мога да ударя по друга врата, но брадвата може да се счупи и вратата да не рухне... След това към нашето знание добавяме още един фактор - когато ударих първата врата и тя рухна, това стана не само благодарение на брадвата. Вратата бе готова да рухне. Може би се е износила, загубила е здравината си, но независимо по каква причина, вратата е била готова да се отвори. Следователно, в случилото се вратата има същата роля, както и брадвата. В единия случай брадвата удря и вратата рухва, в другия - брадвата се счупва и вратата не се отваря.

Затова, ако по време на шактипат нещо се случва, това не е само благодарение на шактипат. Втората страна, медитиращият, е вътрешно събран, готов, и в дадения случай и най-малкият тласък ще даде резултат. Ако такъв тласък не бе даден на медитиращия чрез шактипат, може би щеше да е нужно още известно време, за да достигне сахасрара. Следователно, Кунда-лини достига сахасрара не само благодарение на шактипат. Работата е само в съкращаването на времето -нищо повече. Медитиращият ще достигне във всеки случай.

Да предположим, че аз не ударя по вратата, но тя е вече толкова износена, че всеки миг ще падне - тогава тя може да падне дори от най-малкото подухване на вятъра. Но дори ако утихнат всички ветрове, вратата все пак ще падне под тежестта на времето. И тогава ще бъде трудно да се обясни как и защо е паднала. Но през цялото време тя е била готова да падне. Така че в основното цялата разлика е само във времевия промеждутък.

Например, Свами Вивекананда е бил посетен от проблясъка на Божественото в присъствието на Рамакришна. Ако само Рамакришна беше причина за случилото се с Вивекананда, тогава това можеше да се случи и с всички други, идвали при него. Рамакришна е имал стотици ученици. Ако единствената причина беше само Вивекананда, това можеше да се случи много по-рано. Преди да дойде при Рамакришна, Вивекананда посетил мнозина, но нищо не се случило. Следователно, Вивекананда е бил по своему готов, а Рамакришна по своему способен.

Когато такава готовност и такава способност се срещнат в определена точка, времевият интервал на случващото се се съкращава. Можеше да се случи така, че Вивекананда да не срещне Рамакришна в този момент

и това велико събитие да се случи след година, след две, или в следващия му живот, или след десет живота. Времето не е толкова важно. Ако човек е готов, рано или късно събитието се случва.

Обаче времевият промеждутък може да бъде съкратен. Много важно е да се разбере, че времето е фикция, подобие на сън, следователно то няма цена. Работата е там, че времето е феномен, толкова подобен на сън, че то няма никакво значение. Вие можете, задрямвайки за минута, за толкова кратко време да видите в съня си в най-дребни подробности целия си живот, започвайки от детството до старостта. Но когато се събудите, вие с труд ще повярвате, че подобен сън е продължил не повече от минута. Работата е там, че по време на сън е друга времевата продължителност. По време на сън за един миг могат да настъпят множество събития, следователно, времето е илюзия.

Съществуват насекоми, които се раждат на сутринта, а вечерта вече умират. Ние ги съжаляваме: "Нещастни създания!" - но не знаем, че за този кратък промеждутък от време те преживяват целия си живот в неговата пълнота - преминават през всичко, за което на нас са ни нужни седемдесет години. Няма никаква разлика - тези насекоми строят свой дом, намират спътник в живота си, създават потомство, воюват със себеподобните и дори достигат състояние на саняс - и всичко това за дванадесет часа. Но те имат друго възприятие за времето. Ние ги съжаляваме, мислейки си колко е кратък животът им, а те може би съжаляват нас, че ни трябват цели седемдесет години за това, за което на тях са им достатъчни дванадесет часа. Колко ли скучни им изглеждаме?

Времето зависи от ума - то е ментална постановка.

Продължителността на времето се колебае в зависимост от състоянието на ума. Когато сте щастливи, времето се съкращава, тече по-бързо. Ако имате неприятности или страдате от някаква болка - тогава времето продължава много дълго. Ако сте край смъртния одър на свой родственик, нощта изглежда, сякаш никога няма да свърши и слънцето повече няма да изгрее.

Скръбта удължава времето. Вие тъгувате и толкова много искате времето да тече по-бързо. Колкото по-силно го желаете, толкова по-бавно тече то, защото този опит е относителен - всъщност времето тече със своята обичайна скорост. Влюбеният чака и не дочаква своята възлюбена, струва му се, че тя е твърде бавна, а в същото време девойката лети към него, сякаш има криле. Но на младежа му се иска тя да се носи със скоростта на светлината.

И така, в скръбта времето изглежда забавено. Когато сте щастливи, когато се срещнете със своя възлюбен или с приятели и цялата нощ прекарвате в разговори, на разсъмване се удивявате, колко бързо е преминала тя. В тъгата и в радостта възприятието на времето е различно.

Времето зависи от ума, следователно, измененията могат да възникнат, ако на ума бъде нанесен удар. Например, ако ви ударят по главата, тя естествено ще ви боли. На тялото, както и на вашия ум може да бъде нанесен удар. Но вас не може да ви удари никаква външна сила, защото вие не сте нито тялото, нито ума. Но докато се отъждествявате с ума и тялото, на ума и тялото може да бъде нанесена вреда. А при увреждане на вашето тяло времевата скала може да се промени, вековете могат да се съкратят до мигове, и обратно.

Моментът, когато с вас се случва пробуждането, ще бъде потресаващ за вас. Изминали са две хиляди години от времето на Исус, пет хиляди години от времето на Кришна, много вода е изтекла, откакто по земята са ходили Мойсей и Заратустра. Удивително е, но в момента на своето пробуждане вие може да възкликнете: "Боже мой! Те също са се пробудили току-що!" И пропастта на времето веднага изчезва. Сега тези хиляди години са подобни на сън.

Затова, когато се пробужда един, се пробуждат всички. Много е трудно да се разбере това. В момента на своето пробуждане вие ставате съвременници на Буда, Кришна, Христос и Махавира. Те са близо до вас, сякаш също са се пробудили заедно с вас. Няма никаква времева разлика и не може да има.

Ако нарисуваме кръг и от центъра към окръжността прокараме множество линии, най-голямото разстояние между две линии ще се окаже на повърхността. Но колкото сме по-близо до центъра, движейки се надолу по двете линии, толкова повече се намалява разстоянието помежду им, докато съвсем не изчезнат в централната точка. Затова когато човек достигне центъра на такъв абсолютен опит, съществуващите на периферията разстояния - две хиляди, пет хиляди години - изчезват. Но такъв човек много трудно може да обясни своя опит, защото слушателите му все още пребивават на периферията. Затова не е изключена възможността за дълбоко неразбиране.

Един вярващ християнин ми зададе въпрос: "Какво мислите за Исус?" Аз отвърнах: "Не трябва да изказвам мнение за самия себе си!" Човекът бе изумен. "Вие сигурно не разбрахте въпроса ми - каза той, - исках да чуя вашето мнение за Исус. Аз възразих: "В мен също възникна усещането, че не ме разбрахте. Не трябва да изказваш мнение за самия себе си". Мъжът изглеждаше объркан. След това аз поясних: "Можеш колкото искаш да разсъждаваш за Исус, докато не Го познаеш. Но щом само Го познаеш, в този момент между теб и Него повече няма никаква разлика. Как тогава можете да изкажете своето мнение?"

Веднъж един художник поднесъл на Рамакришна нарисуван от него портрет. Живописецът се безпокоял дали светецът ще го хареса, но Рамакришна внезапно паднал на земята, докосвайки с чело стъпалата на изобразения на платното човек. Присъстващите помислили, че Рамакришна може би не е разбрал, че това е негов портрет. Затова художникът притеснен напомнил, че Рамакришна се покланя на своето собствено изображение.

"Забравих за това - отвърнал Рамакришна. - Тук е изобразено състояние на дълбоко самадхи, как може това да бъда аз? При самадхи няма никакъв "аз" и никакво "ти". Затова се поклоних на самадхи. Добре, че ми напомнихте, иначе хората щяха да започнат да се смеят." Но околните и не помислили да сдържат смеха си.

Езикът на окръжността е различен от езика на центъра. Затова когато Кришна казва: "Аз бях Рама", когато Исус твърди "Аз идвах по рано и ви говорих", когато Буда обещава: "Ще се върна отново", те говорят на езика на центъра, а на нас ни е много трудно да разберем този език. Последователите на будизма досега чакат идването на Буда на земята. Но истината е в това, че той е идвал много пъти. Дори идвайки отново, Буда ще остане непризнат, защото е невъзможно да се върне в същия облик. Това лице, тази форма са били феномен на съновидението, сега те са загубени завинаги.

И така, в центъра не съществува времеви промеждутък, затова времето, необходимо за да се случи Просветлението, се забавя или ускорява. То може да бъде много ускорено. За това може да помогне шактипат.

Вас ви интересува вторият човек, въвлечен в процеса на самадхи. Другият изглежда такъв (втори) само защото вие напълно се отъждествявате с границите на егото си. Затова Вивекананда е можел да си помисли, че станалото се е случило само благодарение на Рамакришна. Но щеше да е странно ако и Рамакришна се придържаше към същото мнение. За Рамакришна всичко станало по друг начин. Например, вие може да сте наранили дясната си ръка, а с лявата сте си сложите превръзка. Сега дясната ръка може да реши, че някой друг й е предложил помощ и да започне или да благодари, или да се откаже от лечението. Дясната ръка може да каже: "Аз не приемам помощ от други, аз съм независима". Но тогава тя просто не знае, че чрез лявата ръка тече същата енергия, както чрез дясната. Затова когато помощта идва чрез друг, това не е някой съвсем друг - това е вашата собствена готовност да призовете на помощ другата част на вашето собствено същество.

В древен египетски манускрипт е казано: "Никога не тръгвайте да търсите Учител. Той ще се появи пред вратата ви в момента, в който сте готови. Дори тръгвайки да търсите, как можете да търсите? Как ще го познаете? Ако сте достигнали способността да разпознавате Учителя, тогава вече няма какво повече да добавите към себе си".

Следователно, именно Учителят разпознава ученика. Ученикът не може да разпознае Учителя. Подобна възможност просто няма, такъв способ не съществува. Ако ви е трудно дори да разпознаете своето вътрешно същество, способни ли сте да познаете Учителя? В деня на вашата готовност нечия ръка, която всъщност е ваша собствена, ще се представи в качеството на ръководител и съветник. Тази ръка е ръката на някой друг, тъй като вие още не знаете. Но щом узнаете, няма да се бавите, за да поднасяте своята благодарност.

В дзенските манастири в Япония има такъв обичай: човекът, желаещ да постигне изкуството на медитацията, донася със себе си в манастира килимче, постила го на земята и сяда. Всеки ден той медитира върху килимчето, оставяйки го разгърнато през нощта. В денят, в който медитацията стане пълна, медитиращият събира килимчето и напуска манастира. Тогава учителят разбира, че медитацията е станала съвършена. Той не очаква благодарности - нима има нужда от това? И кой на кого трябва да благодари? Медитиращият не произнася нито дума. Учителят вижда как ученикът навива килимчето, и разбира - дошло е време за прибиране на килимчето. Това е хубаво. Не възниква необходимостта да се спазва ритуал дори за формална благодарност. Кой ще започне да благодари? А ако медитиращият направи такава грешка, учителят може да набие ученика и да го накара отново да разгърне килимчето, тъй като медитацията още не се е случила.

Представата за другия е свързана с вашето невежество - иначе къде ще видите друго? Това е единното в безбройно количество форми. Това е единното, предприемащо многобройни пътешествия. Това е единното, отразяващо се в множество огледала. Определено това е единното, оглеждащо се в огледалото, макар че това, което се отразява, прилича на друго.

Ще ви разкажа една суфи-притча. Веднъж в двореца влязло куче. Стените и подът били огледални и кучето изпаднало в затруднение. Накъдето и да се обърнело, навсякъде имало кучета и само кучета. Кучето се разстроило - колко много кучета има наоколо! То било само и в същото време обкръжено от множество себеподобни. Да излезе навън било невъзможно, защото дори вратите били огледални и в тях се отразявали кучета. Тогава бедното залаяло отчаяно и всички кучета в огледалата залаяли в отговор. Лаят изпълнил цялата зала, нещастното създание се мятало от страна на страна, без да знае, че страховете му са неоснователни, опитвайки се да нападне другите, а кучетата от огледалата правели същото. През цялата нощ кучето лаело и се борело, макар че в действителност било съвсем само. На сутринта слугите открили бездиханен труп. Кучето не издържало борбата с отраженията. Когато изпуснало дъх, целият шум се прекратил - огледалата потънали в тишина.

Има множество огледала и когато видим друг, това е само нашето отражение в различните огледала. Следователно, другият е само измама. Представата, че помагаме на другия, е илюзорна, и представата, че получаваме помощ от другите също е заблуда. Фактически, другият като такъв е илюзия.

Щом разберете това, животът значително се опростява. Тогава и вие не правите нищо за другия, приемайки го за друг, и не позволявате на другия да прави нещо за вас, усещайки го като друг. Тогава вие се разширявате във всички страни. Протягайки някому ръка за помощ, вие помагате на себе си. Ако някой ви помага, тогава той помага на себе си. Но неговото вътрешно разбиране идва едва след окончателното преживяване. Докато това не се случи другият определено остава друг.

Вреда е причинила не шактипат, а това, което е последвало след него. Но идеята за постигането и изгубването също е свойствена за състоянието на сън. Отвъд пределите на това състояние такова понятие не съществува.

С помощта на Рамакришна Вивекананда преживял проблясъка на самадхи, който все едно щеше да се случи с него благодарение на собствените му усилия, но много по-късно. Например, удрям с чук по вратата и тя се разрушава. Но с помощта на същия чук и пирони мога да поправя вратата. Чукът, разбил вратата, може и да я поправи - и в двата случая действа един и същи чук.

При Рамакришна възникнали определени трудности, за чието разрешение той бил принуден да привлече Вивекананда. Рамакришна бил необразован, селски човек. Неговият опит бил абсолютен, но той не разполагал със средства за изразяване. За него било много важно да използва друг като средство за предаване, като посредник, за да узнае светът за неговия опит. Ако той не бе привлякъл Вивекананда, вие никога нямаше да чуете за Рамакришна. Изпитвайки състрадание, той се опитал да предаде своя опит чрез другиго.

Ако аз, откривайки съкровище в дома си, не мога да вървя, то ще се кача на гърба на другиго, за да донеса съкровището в дома ви, ще използвам нечий друг гръб. Това ще му причини известно безпокойство, но моите намерения са да ви донеса съкровището. Но понеже не мога да ходя, съкровището може и да не бъде отнесено на другите.

Именно такъв е бил проблемът на Рамакришна. При Буда всичко е било различно. В личността на Буда Рамакришна и Вивекананда са се слели в едно. Буда е можел да изрази това, което е знаел. Рамакришна не е можел да изрази своето знание. Той се е нуждаел от друг човек, който да стане негово средство за изразяване. Затова той показал на Вивекананда проблясъка на вътрешното съкровище, но веднага казал, че ще държи ключа в себе си и ще му го даде само три дни преди смъртта на Вивекананда.

Вивекананда го молел да не му отнема това, което му било дарено, но Рамакришна отвърнал: "Теб те чака много труден път. Влизайки в самадхи, ти ще бъдеш изгубен завинаги за света и моята работа ще пострада. По-добре е да не изпитваш самадхи преди да завърши моята работа, тъй като ще можеш да се справиш с нея само до момента на достигане на самадхи. Рамчакришна не знаел, че хората продължават да работят и след достигането на самадхи. Той не е и можел да знае това - за него подобно нещо е било невъзможно.

Обикновено ние се ръководим от собствения си опит. След опита си със самадхи Рамакришна загубил способност за активни действия. Дълго време му било трудно дори да говори. Достатъчно било някой да произнесе името "Рама" и той моментално изпадал в транс. Някой можел да мине край него и да го поздрави: "Здравей, Рамджи!" и Рамакришна бил изгубен за света. Било му много трудно да запазва съзнание, дори споменаването само на едно име на Бога го отвеждало в други светове. Някой можел да произнесе: "Аллах!" и той излизал. Само при вида на джамия Рамакришна можел да изпадне в самадхи и вече не бил в състояние да излезе от него. Чувайки песента за предаността, той моментално изпадал в транс.

В съответствие със собствения си опит Рамакришна бил прав, смятайки, че същото може да се случи и с Вивекананда. Затова и казал: "Ти трябва да извършиш огромна работа и едва след това ще можеш да влезеш в самадхи". Целият живот на Вивекананда преминал в безуспешни усилия да достигне крайната цел и това му причинявало голяма болка.

Но не забравяйте, че болката принадлежи на самсара. Три дни преди смъртта му ключът бил върнат на Вивекананда, но дотогава той страдал от голяма болка. Писмата, написани от него седмица преди смъртта му, са пълни със страдание, агонията нараствала според безуспешните му стремежи към това, което е видял толкова бегло.

Вашите стремежи не са толкова напрегнати и страстни, защото не ви е известен обектът на желанието. Секунден проблясък и страстното желание ще се запали във вас. Можете да разберете това по следния начин - в тъмнината вие стоите с ръце, пълни със стъклени мъниста, смятайки, че това са несметни богатства. Вие сте неизказано щастливи. Но внезапно избухва мълния и вие виждате пред себе си цели планини от диаманти, а в ръцете си държите обикновени стъклени мъниста. Мълнията угасва, но оставя след себе си посланието, което трябва да предадете на другите. Следователно, мълнията е избухнала не за вас - вие трябва само да изпълните задачата да разкажете на хората за очакващото ги отпред съкровище. Така и на Вивекананда му предстояло да изпълни определена задача, която била необходима съставна част от задачата на Рамакришна. Това, което не достигало на Рамакришна, трябвало да бъде изпълнено от Друг.

Подобно нещо се е случвало многократно. Ако един човек не може да изпълни определена задача, на помощ му идват други. Понякога са необходими пет до десет сподвижници, за да се разпространи посланието на един човек. Рамакришна направил това от състрадание, макар че това създало определени трудности за Вивекананда.

Затова ви съветвам доколкото е възможно да избягвате шактипат, стремете се към благодатта. Само тази шактипат е полезна, която е близо до благодат. Този, който не създава привързаност, не носи със себе си обусловеност - когато никой няма да каже: "Известно време ще подържа ключа в себе си."

Идеалната шактипат трябва да става така, че посредникът дори да не се досеща за ставащото. Ако поискате да благодарите, не трябва да знаете къде да го търсите. Тогава ще ви бъде много по-лесно. Но в случаите, когато някой като Рамакришна се нуждае от чужда помощ, няма друг начин да го постигне, освен този, иначе безценният му опит ще бъде безвъзвратно изгубен. Рамакришна имал нужда от посредник и Вивекананда изпълнил тази задача.

Именно затова Вивекананда казвал, че всичко, казано от него, не му принадлежи. По време на чествания-та в Америка той признал, че изпитва болка, че почестите принадлежат на този, за когото присъстващите дори не се досещат. Когато някой го нарекъл велик човек, Вивекананда възразил: "Аз не съм достоен дори да лежа в прахта от нозете на този велик човек, което е мой Учител". И независимо от това, ако Рамакришна беше дошъл в Америка, щяха да го пратят в дом за бавнораз-виващи се, да го подложат на психиатрично лечение. Никой не би чул за него. Много повече дори - биха го обявили за побъркан.

Ние още не сме се научили да правим разлика между мирските и божествените луди, затова в Америка двата типа хора ги затварят в един и същи дом. Рамакришна би бил подложен на принудително лечение, докато Вивекананда бил обсипван с почести - защото всичко, произнесено от него, било разумно и разбираемо. Самият той не се намирал в състояние на божествено безумие. Той бил просто посланик, пощальон, който донесъл писмо от Рамакришна и го четял на хората. Но той можел да чете добре.

Мулла Насрудин бил единственият грамотен човек в своето село - представете си колко грамотен е бил в такъв случай! - затова всички негови съселяни го молели да пише писмата им. Веднъж при него дошъл съсед с подобна молба. Насрудин отказал, отбелязвайки, че го боли кракът. "Но какво отношение има към това кракът ти? Нали пишеш с ръка?" - удивил се съседът.

Нима не разбираш - възразил Насрудин. - Само аз мога да чета писмата, написани от мен. Затова ми се налага да ходя до адресатите в далечните селища, за да чета вашите послания. Аз ще го напиша, но кой ще им го прочете? Кракът ме боли много силно и докато не мога да ходя няма да пиша нищо."

Ако хора, подобни на Рамакришна, ви пишат писма, само те могат да ги четат, защото са забравили вашия език, а техният език е безсмислен за вас. Не е изключено такива хора да бъдат сметнати за безумци. Затова те трябва да избират посланик от нашата среда - някой, който умее да чете. Такъв човек не е нищо повече от пощальон, следователно, пазете се от Вивекананда. Той няма собствен опит. Всичко, за което говори, принадлежи другиму. В своето изкуство той е професионалист, словата са му подвластни, но опитът не е негов.

По тази причина много, отнасящо се до Вивекананда, е обвито в тайна. Той подчертава своите твърдения повече, отколкото е необходимо и това става, понеже осъзнава своето несъвършенство. Той си дава отчет за това, че всичко, за което говори, не произлиза от личните му преживявания. Мъдрият човек, обаче, винаги се съмнява - той се опасява, че не може да изрази с думи своя опит, своето преживяване толкова ясно, колкото го усеща вътре. Преди да говори, той мислено прехвърля хиляди способи, и все пак преживява, осъзнавайки, че казаното от него не е точно това, което иска да каже. Този, който не знае, върви отпред и казва това, което трябва да каже. Той не се колебае, тъй като точно знае, какво трябва да каже. Но за такива просветлени като Буда това винаги е представлявало трудност. На определени въпроси Буда не дава отговор, обяснявайки отказа си просто: "На този въпрос е трудно да се отговори". Затова хората казват: "В нашето село има мъдреци и по-добри от тях. Те знаят отговорите на всички наши въпроси. Те са по-умни от Буда. Ние ги питаме има ли Бог и те отговарят определено - да или не. Буда не отговаря, защото не знае".

На Буда му било много трудно да отговори с да или не. Затова той се колебаел и молел да питат за нещо Друго. Напълно естествено, хората смятали, че той не знае отговора и затова трябва да признае своето невежество. Но Буда не можел да признае това, защото знаел. Работата е там, че Буда говорел на език, различен от нашия, което и пораждало затрудненията. Затова често се е случвало хора, подобни на Рамакришна, да напуснат този свят, без да предадат изпратеното свише послание. Те просто не можели. Много рядко се случва съчетанието човек не само да знае, но и да може да донесе своето знание. Когато се случи такова рядко съчетание, ние наричаме тези хора аватара, въплътен Бог. Броят на просветлените се свежда не само до тези, които могат да говорят. Имало е мнозина, които така и не са могли да донесат своето послание.

Някой попитал Буда: "Ти имаш десет хиляди ученици, учиш хората вече четиридесет години. Има ли сред тях такива, които са достигнали това ниво на съзнание, което си достигнал ти?"

Буда отвърнал: "Мнозина са достигнали."

Човекът се удивил: "Защо не можем да ги разпознаем така, както разпознахме теб?"

Буда отвърнал: "Работата е там, че аз мога да говоря, а те не. Ако бях запазил мълчание, вие нямаше да ме познаете. Вие признавате само думите, не можете да разпознаете просветлението. Само съвпадение е, че аз не само зная, но и мога да говоря за това."

За Вивекананда съществувала трудност, която предстои да преодолее в своите бъдещи въплъщения. Но тази трудност била неизбежна, иначе Рамакришна не би възложил такава задача на любимия си ученик без необходимост. Вивекананда преживявал загубата, но тази загуба принадлежи на самсара. Но дори в такъв случай защо някой трябва да тълкува реалността на съня? Ако ни е необходим сън, защо да не виждаме приятни сънища?

Ще ви преразкажа една басня за Езоп:

Веднъж една котка заспала под едно дърво. Край нея преминало куче и също решило да почине. Котката изглеждала толкова доволна, че кучето поискало да узнае какво сънува.

Когато котката се събудила, кучето й задало въпроса си. Котката отвърнала: "О, това беше страхотен сън. От небето вместо дъжд падаха мишки."

Кучето погледнало към небето и казало: "Глупости, от небето никога не падат мишки. Ние също сънуваме, но в сънищата ни от небето падат кокали - в книгите ни пише същото. Мишките никога не падат като дъжд, глупава котко! Ако ще сънуваш, поне сънувай кокали."

За кучето кокалите имат смисъл, така че защо трябва да сънува мишки? Но за котката сънят с кокалите е лишен от смисъл.

Затова ви казвам - след като ще спите, защо трябва непременно да виждате лош сън? А ако ви е съдено да се пробудите, то използвайте максимално силата си, собствената си решимост - и не чакайте помощ от другите. Помощта ще дойде, но това е друго нещо. Не трябва да очаквате помощ, защото колкото повече чакате, толкова по-слаба става вашата решителност и настойчивост. Престанете да мислите в тази посока. Не чакайте помощ, полагайте максимални усилия и помнете, че сте напълно сами. Помощта идва от много извори - но това е друг въпрос.

Аз настоявам за личните усилия, за да не си създавате излишни препятствия. Когато получавате нещо от Другите, помощта винаги трябва да бъде непоискана и неочаквана за вас. Тя идва като вятър, а след това, подобно на вятър, може да си отиде.

Затова казвам, че Вивекананда през целия си живот остро е усещал загубата. По време на лекциите му неговите слушатели замирали от възторг. Понякога видимо усещали проблясъка на това, за което говорел. Но самият Вивекананда знаел, че това не се е случило с него. Трудно ще ми бъде да ви разкажа за някакво невероятно вкусно блюдо, което никога не съм опитвал. Може и да съм го опитал, но само насън, който е бил прекъснат. И представете си, че след това чуя: "Повече няма да видиш този сън, но иди и разкажи на другите". Нещо подобно се случило с Вивекананда. Това се превърнало в най-голямото му изпитание. Но той е човек много силен и бил в състояние да го издържи. Това също е част от състраданието, но тя не означава, че ви предстои да преживеете нещо подобно.