Книга, в която героят си ти! Островът на бродещите мъртви алан Шарп Island of the Walking Dead by Allan Sharp cambridge university press 1986

38

Щом се настанихме в мазето, заключих тежката махагонова врата и заковах няколко здрави дъски напреки на касата. После зачакахме, цял час не се случи нищо.

Сетне откъм външната страна на вратата отекна първият удар, след това още няколко, всеки от които с такава сила, сякаш бе нанесен с тежък ковашки чук. Вратата удържа.

- Кога аз бил дете - рече Били. - моя майка мене учи каква рима пази от магия: „Десет, десет. Библията, десет!”

- Да я кажем заедно - нареди Сю.

Всички изрецитирахме: „Десет, десет. Библията, десет”, ала думкането продължи. Пъхнах ръка в джоба си и пръстите ми стиснаха талисмана. Изтичах до вратата и го мушнах между вратата и една от дъските, които бях заковал напреди на касата. Мигновено настъпи тишина!

Първи заговори сеньор Алварес.

- Не са си отишли. Само чакат, докато тя намери друг начин. Има едно нещо, което трябва да узная!

- Почивайте - възразих аз. - Ударили са ви по главата.

- Не - отвърна той, успявайки да се изправи. - Може би нямам много време. Знам какво говоря. Капитанът... искам да видя капитана на Мари Галант. Неговите кости сред складираните тук ли са?

Помислих, че бълнува, но посочих един скелет съвсем близо до него.

- Един от малкото запазени скелети - обясних аз. - Можахме да го идентифицираме благодарение на личните му украшения. Казвал се е...

- Янес Пинсон - прекъсна ме сеньор Алварес. - Погледнете стъпалата му. Вижте, че на тях има по шест пръста.

Сеньор Алварес свали едната обувка и чорапа си. Той също имаше шест пръста на крака си (39)!

39

- Тя няма това право - заявих аз. - Не може да съди от името на онези трийсет хиляди души, и вие не носите вина за стореното от вашия праотец преди близо пет века. Ще направим всичко възможно, за да ви защитим.

Сю и Били потвърдиха съгласието си.

- Благодаря ви за всичко - отвърна сеньор Алварес. - ала такава е съдбата ми. Има един много стар документ в семейните архиви, в който се говори за проклятие – проклятие, което ще се вдигне чак след двадесет и едно поколения. Ако човекът, чийто кости лежат тук, е първото поколение, тогава аз съм двадесет и първото.

Докато говореше, усетихме миризма на изгоряло. Погледнахме към вратата. Талисманът бе почнал да дими. Втурнах се към един от съдовете с вода, но изведнъж лумна пламък и талисманът изчезна. Ударите по вратата веднага се подновиха. В дървото се появи цепнатина и две от дъските, които бях заковал напреки, се разхлабиха.

- Казах ви, че ще намери някакъв начин - продума сеньор Алварес. - И не мога да допусна да поемете наказание, предназначено единствено за мен.

Той се запъти към вратата. Спуснах се след него, когато нов трус с голяма сила запрати всички ни на пода. Все още зашеметен, тръснах глава, за да дойда на себе си. Видях, че сеньор Алварес дърпа разхлабените дъски от вратата, а тя самата вече явно се клатеше под ударите и с всеки миг в дебелото дърво се появяваха нови цепнатини.

Не можех да спра мислите, които изпълваха съзнанието ми. Всеки момент вратата щеше да поддаде и съществата щяха да бъдат сред нас. Ако оставя сеньор Алварес да върви, щяхме ли ние останалите да бъдем пощадени (44)? А ако той не отиде, дали това щеше да означава сигурна смърт за всички ни (42)?

40

Издирването продължи три дни. С помощта на доброволци беше претърсена всяка педя земя на острова. Езерата, пристанището, дори части от рифа бяха изследвани от гмуркачи и лодки, носещи подводни телевизионни камери.

От сеньор Алварес нямаше и следа, но това не беше единствената загадка. Сейбъл и Чарли от хана също бяха изчезнали. Проведоха се три разследвания, но и при трите случаят оставаше „отворен”.

Сю и аз се върнахме в Англия. След няколко месеца ми предложи работа по друга спасителна експедиция в Мексиканския залив. Докато бях там, на разкопки извън Евърглейдс Сити, получих странно писмо от доктор Ана Уейнрайт, която ме молеше да я посетя в Насау. След десет дни наистина го сторих.

Всички археологически находки, извадени от Мари Галант, били пренесени с кораб в Института по археология в Насау. Доктор Уейнрайт проявяваше специален интерес към болестите на хората от миналото и бавно пресяваше огромното количество човешки материал, който бяхме открили.

- Два от вашите скелети - започна тя -направо ме озадачават. Единият е на испанския капитан Пинсон. Помните, че скелетът беше цял и се разпознаваше по личните украшения. Беше особен и с това, че имаше шест пръста на ходилата.

Помнех го добре.

- Другият е лукаянски, черепът е идеален образец. Отново цял скелет, този път женски, но неидентифициран.

- Е, и? - подканих я аз, може би вече малко нетърпеливо.

- Нещо не е наред. И двата са скорошни, според мен от година и половина. Абсолютно съм сигурна!

Запитах я какво предлага да направим.

- Питайте какво предлагах да се направи! Снощи някой е влязъл тук с взлом. И двата скелета са изчезнали, но нищо друго не е взето. Вие какво бихте правили само с бележките ми и без доказателства, които да ги подкрепят?

41

- Отговориха ни - промълви той тихо. - Трябва да потопи Мири Галант със собственото й оръдие!

- Та ние дори нямаме барут - отвърнах аз.

- Ние има барута! - заяви Били. - Има още едно буре, което аз не могъл носи; там, в една от тях бараки!

Преди да успея да отговоря, Били вече тичаше.

- Трябва ни уплътнител - рече Чарли. - Накъсайте дрехите си на тънки ивици, ще имаме нужда и от пръчка, за да натъпчем уплътнителя и барута.

Изведнъж се почувствах така, сякаш изживявах кошмар. Сигурен бях, че оръдията ще се пръснат и въпреки това, когато Били се върна с барута, му помогнах да ги напълни и зареди, напъпвайки уплътнителя от скъсани дрехи и вдигайки петнадесет килограмите гюлета до отворите на тумбестите месингови дула.

Чарли запали факла от усукано платно, скъсано от подплатата на сакото на сеньор Алварес.

- Това са зомби! - отвърна Чарли и преди някой друг да успее да проговори, изстреля първото гюле.

Нещо проблясна и се разнесе грохот. Гюлето цопна близо до кораба. Второто оръдие гръмна. Фокмачтата рухна върху грота. Третото гюле улучи средата на кораба. Чух как гръмна четвъртото оръдие, но погледът ми бе прикован в кораба, обгърнат от пламъци по цялото си протежение. Грохотът от експлозията стигна до мен и главата ми забуча.

Пристанището беше пусто. Отвъд входа му виждах трепващите светлинки на влекачите и спасителния катер. Обърнах се да видя Чарли. Той лежеше до четвъртото оръдие, чието дуло бе сцепено на две. Едно тънко парче месинг, подобно на острие на кама, стърчеше от гърдите му точно над сърцето. Чарли бе мъртъв! Сега над нас се разнесоха гласове. Отец Николас и Морт Джаксън тичаха надолу по стълбите за пристанището.

След като му даде последно причастие и все още коленичил до трупа на Чарли, отец Николас леко повдигна тъмния бретон от челото на Чарли (43).

42

Последният трус беше откъртил голямо парче мазилка, която покриваше каменната зидария отдолу. Били отиде при Сю. Видях как той я повдигна към тавана на мазето. Разнесе се внезапен тропот и на пода тупна една ръждясала желязна решетка. Сеньор Алварес спря да се дърпа.

- Има изход! - викаше Сю. - Виждам задния двор!

Отново погледнах към вратата. Пукнатините бяха видимо повече, отколкото преди няколко секунди. Нямахме избор. Трябваше да излезем!

Ландроувърът още седеше в дъното на двора, но шумът от мотора щеше да уведоми съществата за бягството ни. Затичахме по стария път надолу към пристанището. Ако можехме да намерим лодка, щяхме да подирим убежище на борда на спасителния катер.

Слязохме, препъвайки се, по стъпалата. Чак като стигнахме последното, изведнъж изтръпнах - нещо не бе в ред. В морето би трябвало да има четири влекача и един спасителен съд, но сега не бяха там, не се виждаше никаква светлинка!

Докато се взирах в мрака, младата луна се издигна над къщите на града, разпръсквайки по водата бледата си светлина. През входа на пристанището влизаше кораб - тримачтова испанска търговска шхуна с пълен такелаж и вдигнато гротово платно - корабът пореше безшумно водата и също тъй безшумно се пенеха вълните от двете страни на носа му.

- Опитах се да ви спра! Предупредих ви за опасностите! Сега вие освободихте ужасни сили, които не можете да овладеете!

Гласът идваше отблизо, бе силен и... човешки! Откъсвайки взор от кораба-призрак, аз се обърнах и на стъпалата над главите ни видях Чарли! Гледах го как вдига ръце към небето.

- Земис! Древни духове! Покровители на лукаянския народ. Спрете това!

Отговори му само тишина, а след малко вятърът донесе шепот откъм морето:

- Капитане! Капитан Пинсон! Дойдохме за теб (41)!

43

- Той навярно бе последният лукаянец - рече отец Николас. - Освен това беше син на онази жена Сейбъл, обучен за магьосник, но отдавна отказал се от пътя на злото. Последната му изповед ме накара да дойда и да ви предупредя.

Това бе отговорът на първия от множеството въпроси.

Сийбрук, Малкълм и двамата гмуркачи бяха продължили да работят, опитвайки се отчаяно да спасят потъналия кораб от унищожение. Бяха се върнали на борда на спасителния катер горе-долу по същото време, когато ние със Сю, сеньор Алварес и Били сме стигнали на пристанището. Бяха видели как картината на потъналия кораб изчезва от телевизионните монитори. Качили се на палубата навреме, за да наблюдават стрелбата на оръдията, макар че не бяха забелязали никакъв кораб-призрак. Когато се върнали при мониторите, те отново работели, но показвали празна пукнатина в рифа. От Мари Галант нямало и следа!

Когато с Морт Джаксън се върнахме в къщата. Вече зазоряваше. Вратата на мазето беше силно напукана, но бе удържала. От „създанията” на Сейбъл нямаше и помен. Съдбата на самата Сейбъл беше отделен въпрос.

Помолих Морт да отида с него в колибата й. Той се съгласи. Спря колата си малко встрани и тръгнахме пеша. Щом наближихме колибата, усетих, че нещо се движи бързо и шумоли до краката ни. Морт подритна един проточил се филиз на пълзяща лоза и две бели рачета побягнаха уплашено, като се скриха под близкия леплив храст.

- Почакай тук - нареди Морт и тръгна сам към колибата. Видях го да влиза. Не след дълго се появи отново и в същия миг повърна. Понечих да приближа, но той ми махна да се отстраня.

- Нищо ми няма - увери ме той. Като подритна друг рак, който пълзеше до крака му. - Това са земни раци. Местните хора ги наричат „гробищни раци” и вярват, че се хранят с човешки трупове. Аз самият никога не съм го вярвал, но нещо е изяло по-голямата част от тялото, проснато вътре!

Сейбъл бе платила ужасната цена на поражението. Сеньор Алварес беше останал здрав и читав, след като бе надживял проклятието, траяло цели двадесет и едно поколения.

44

Чух Сю да вика. Отворих очи и извърнах глава в тази посока. Видях, че трусът е откъртил голямо парче мазилка, оголвайки каменната зидария отдолу. Мазилката беше паднала върху Сю и Били, но те изглежда не бяха пострадали. Сю се беше изправила и викаше, че сега се е показвала една желязна решетка. Това можеше да е изход!

Отново погледнах към вратата. Заради няколкото изгубени секунди бе станало много късно! Вратата зееше отворена. Сеньор Алварес беше изчезнал!

С мъка се изправих на крака. Сю и Били също бяха видели какво се е случило и вървяха плътно зад мен, когато се заизкачвах по стълбите. Стигнахме до преддверието. То беше празно и външната врата зееше отворена, увиснала на една единствена паната. Навън имаше само мрак и тишина - нито шум от борба, нито стъпки, нищо.

Взехме фенерчета от кабинета и внимателно огледахме цялата къща. Нищо не ни подсказваше накъде бяха отвели сеньор Алварес.

Качихме се на ландроувъра и намерихме Морт близо до пристанището. Разказах му онова, което се бе случило.

Издирването продължи цяла нощ. Призори кацна първият от няколкото самолети от Насау. След час гъмжеше от толкова полицаи, колкото островът никога не бе виждал. Много от местните хора се включиха в подновеното издирване. Били беше един от тях.

Сю изглежда едва се държеше на краката си. Убедих я да се върне в хана и да поспи. През последните часове едва ли можех да помисля за Мари Галант. Сега се намирах близо до пристанището и реших да разбера как се справя Сийбрук.

Той тъкмо бе дошъл на брега. С него беше и целият му екип, вече завърнал се на острова. Щяха да се опитат да издигнат Мари Галант (45)!

45

Забелязах, че камерите, които даваха картина от потъналия кораб отгоре, са изключени. Все пак отстрани го виждахме по цялото протежение.

Сийбрук и двамата гмуркачи сигурно бяха работили цяла нощ. Видях, че всички найлонови чували са нагласени и маркучите за сгъстен въздух са изведени на повърхността, готови за издигане. Нито един от гмуркачите не бе останал долу на кораба. Освен това видях, че има силно приливно течение. След два часа приливът щеше да отслабне. Аз лично не бих избрал точно този момент за издигането, но не смятах да оспорвам преценката на Сийбрук.

Гледах как чувалите се надуват, видях как люлката се премества и бавно започва да се издига и отделя от дъното. Влекачите бяха подготвени да поемат опъна с помощта на дебели въжета: Сийбрук изглежда нарочно се стремеше де удари люлката в стената на пукнатината! Видях я КаК се блъсна и няКои от гредите се строшиха.

- Вече е много Късно да променям решението си - Каза СийбруК. - ВКлючи Камерите над корпуса.

Гледах надолу към дъното на корпуса на Мари Галант, разположен в люлката. Там лежеше проснат с лице нагоре един труп. Беше сеньор Мигел Алварес, но това не беше всичко. Ръцете на два скелета го бяха обгърнали здраво! За миг ми се стори, че се движат, но после на другите монитори Видях, че целият кораб се разпада и силното приливно течение отнася отломките.

Сийбрук не беше критикуван за „неуспеха” си, а напротив, съчувстваха му, че е бил принуден да прави опит с издигането, преди корабът да е унищожен от поредните земни трусове!

След три дни издирването на сеньор Алварес бе преустановено. Нито Сейбъл, нито Чарли бяха открити на острова. Официално и тримата се водят за „безследно изчезнали”!

„КНИГА, В КОЯТО ГЕРОЯТ СИ ТИ!”