Книга, в която героят си ти! Островът на бродещите мъртви алан Шарп Island of the Walking Dead by Allan Sharp cambridge university press 1986

2

Сякаш се разтвориха две половини на калъп. В новообразуваната пукнатина лежеше кораб, почти напълно освободен от корала, който го бе скривал и съхранявал в продължение на векове. Беше тримачтов испански търговски кораб, снабден с оръдия. Казваше се Мари Галант и с изключение на големия пробив в корпуса бе почти невредим.

Сигурно минути след отделянето си от брега се е натъкнал на подводния риф. Дъното му е било раздрано от острите като бръснач „коралови глави” и навярно е потънал като пирон, отнасяйки със себе си всички на борда. Вероятно се е настанил в някоя естествена вдлъбнатина, а коралът е обрасъл отгоре му достатъчно бързо, за да предпази шпанхоутите от обичайните опустошения на корабните червеи.

Първото откритие беше, че около стотина от хората на борда - мъже, жени и деца - бяха наблъскани като говеда в малкия трюм. Мари Галант беше кораб за пренасяне на роби, а тези в трюма - лукаяни, чието обещано „пътешествие до рая” за щастие се е оказало кратко.

Необходимата сума за изваждането на потъналия съд се изчисляваше на повече от четири милиона щатски долара и нямаше никакво съкровище, което да направи операцията финансово привлекателна. Следователно беше съвсем неочаквано, когато един човек - сеньор Мигел Алварес, испански банкер от бахамската столица Насау. - предложи да плати всичко.

Щом веднъж се намериха пари, нещата тръгнаха много бързо. За началник на обекта бе определен Карл Сийбрук, прочул се с работата си по изваждането на гръцките галери, потънали в битката при Саламин. По това време работех в Портсмът, Англия, върху останките на Мери Роуз. Предложиха ми да отговарям за археологическата част. Сю Станард - една от колежките ми - бе назначена за моя асистентка. За девет месеца се сформира пълен екип. След още три месеца спасителният катер зае позиция, в очакване да започнем работа (3).

3

В същия този период крехките шпанхоути на кораба бяха обковани с дървен кофраж или „люлка”. Към нея щяха да бъдат прикрепени огромни найлонови чували. Когато се напълнеха с въздух, те щяха да издигнат люлката и кораба до повърхността. Влекачите трябваше да стабилизират движението на люлката по време на издигането, за да не би приливаните течения да я отнесат към стените на пукнатината. Всичко бе готово вече от десет дни в очакване на мига, когато приливите и времето щяха да предоставят най-добри възможности за успешно издигане.

Знаех, че приливните прогнози сочат другия вторник или сряда за два от вероятните дни. Затова се изненадах, като разбрах, че Сийбрук е насрочил издигането за понеделник, ако времето се задържи. Това бе по-рано, отколкото той самият желаеше, но все повече се безпокоеше заради земните трусове, които зачестяваха и се засилваха.

Ние със Сю Станард бяхме изправени пред проблем. Сеньор Алварес чакаше в Насау, готов да долети в Сан Салвадор вечерта преди издигането. Сю и аз - може би единствените членове от екипа, които още работеха - подреждахме скромна изложба от най-хубавите извадени от кораба образци, за да зарадваме сеньор Алварес. Оръдията на пристанищната стена бяха част от нея. Днес беше четвъртък и не ни достигаше един ден, за да довършим изложбата.

Навярно без да осъзнава още колко много работа има. Сийбрук предложи двамата със Сю да вземем един от ландроувърите и да прекараме дълъг уикенд на езерото Грани. Той добави, че Малкълм отива при разкопките си и бихме могли да го закараме дотам и обратно.

Малкълм беше един от дърводелците в екипа, но също и много запален любител археолог. Разкопките му представляваха полуизровено място в другия край на острова. Където се е намирало ранно лукаянско поселище.

Помислих си, че Сю има нужда от почивка. Аз можех да остана да работя през уикенда, а Сю - да тръгне с Малкълм в петък сутринта. Това нямаше да е пълноценна почивка, но все пак някакво разнообразие, което знаех, че ще й достави удоволствие (5). Ако и аз замина, пък било то и в петък вечерта, щеше да се наложи да се задоволя с много по-малка изложба от предварително планираната (7).

4

- Запасяваш се с ром, а? - пошегувах се аз.

- Де да беше ром! - отвърна Били. - Туй е чер барут. Зех две таквиз, дойдоха с пощенския кораб. Много тежат и ги нося по едно на гръб.

В наше време барутът беше нещо необичайно, но се сетих, че Били притежава пушка музеен екземпляр - седемцевна, залпова, която се пълнеше откъм дулото.

- Реших, че ми трябва - продължи Били. - Последни две нощи. Като ходя на лов за нощни животни, виждам призраци. Зная, че са призраци, щото като стрелям с пушка по тях, те не издават звук, а... изчезва бързо-бързо. Може би аз взема нещо от Сейбъл, да не се доближават.

Всички острови си имаха шаман или мъдрец, който продаваше талисмани, лекарства, билкови отвари, дори правеше по някое заклинание. За Сан Салвадор това бе жена на име Сейбъл, която живееше в изоставена дърварска колиба край Голямото езеро.

- А може би по-добре да не взимам - измърмори Били. - Не ща таквиз неприятности. К’вито си имаше Къфи Палмър с полицая.

Тук аз наострих уши и попитах какви неприятности.

- Много отдавна. Онази Сейбъл, тя взима костите от гробището за магьоснически работи. Кара Къфи скрие ги, когато мисли полицай разбрал. Тя донесла на Къфи големи, големи неприятности. Аз вървя. Време да бърза мене днес.

Били си тръгна. Бях се запътил да прекарам деня в града. Сега се чудех дали да не се върна в къщата и да поприказвам с Къфи, когато дойде следобед (6). Но можеше и да греша, бих предпочел да забравя цялата история, отколкото Къфи да ме напусне (8).