Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче 65 Преработено и допълнено издание

В Дзогчен се обяснява, че както човек не може да разпознае Основното сияние, без да е осъзнал истински природата на ума си и без да е стабилизирал практиката Трекчьо, така и без стабилна практика Тьогал е невъзможно да се разпознае бардо на дхармата. Ако човек владее до съвършенство Тьогал и стабилизира сиянието на природата на ума през живота си, вече е опознал пряко същите проявления, с които ще се срещне в бардо на дхармата. Енергията и светлината са в нас, макар че в момента са скрити. Цветовете, звуците и формите на нашата истинска природа се освобождават и изгряват, когато тялото и грубите нива на ума умрат.

Това бардо обаче може да се използва за постигане на освобождение не само чрез Тьогал. Практикуващите Тантра будисти свързват проявленията в бардо на дхармата със собствената си практика. В Тантра божествата са начин за общуване. Трудно е да се свържем с присъствието на просветлени енергии, ако те нямат нужната форма или основа. Божествата се разбират като метафори, които персонифицират и улавят неограничената енергия и качествата на ума на мъдростта на будите. Персонифицирането им като божества позволява на практикуващия да ги разпознае и да се свърже с тях. Чрез обучение в създаване и поглъщане на божествата, чрез визуализация той осъзнава, че умът, който възприема божеството, и самото божество не са отделни неща.

В тибетския будизъм съществуват практики - ийдам⁶ - за определено божество или буда, с които медитаторът има силна кармическа връзка, които смята за олицетворение на истината и чиито образи извиква в съзнанието си. Вместо да гледат на проявленията в дхармата като на външни, практикуващите Тантра ги свързват със своята ийдам-практика и се сливат с виденията. Тъй като чрез практиката са разпознали ийдам като естественото сияние на просветления ум, те са в състояние да гледат на проявленията чрез тази способност за разпознаване и да ги оставят да се проявят като съответното божество. С това пречистено възприятие практикуващият разпознава каквото и да възникне в дхармата като проявление на ийдам. По този начин чрез силата на практиката си и чрез благодатта на божеството той ще постигне освобождение в бардо на дхармата.

Ето защо тибетските традиции съветват обикновените хора и несъвършените, незапознати с ийдам медитатори, каквото и проявление да възникне, да го приемат и разпознаят веднага като Авалокитешвара - Буда на състраданието - или Падмасамбхава, или Амитаба - този, с когото са запознати най-добре. Казано накратко, начинът, по който сте практикували през живота си, е този, по който трябва да опитвате да разпознаете проявленията в бардо на дхармата.

Друг удобен начин да гледаме на бардо на дхармата е да го приемем като дуалност, изразена в най-чиста форма. От една страна ни е предоставена възможност да постигнем освобождение, а от другата ни изкушават навиците и инстинктите ни. По едно и също време ние изживяваме чистата енергия на ума и неговата обърканост. Сякаш някой ни подтиква да вземем решение, да изберем едното или другото. Едва ли има нужда да казвам обаче, че за да ни се представи тази възможност за избор, през живота си трябва да сме усъвършенствали и стабилизирали практиката си в необходимата степен.

ЗА ПОВЕЧЕТО ХОРА преживяването на смъртта просто означава преминаване в състояние на безпаметност в края на процеса на умирането. Трите стадии на вътрешното разграждане могат да протекат толкова бързо, колкото да щракнеш три пъти с пръсти. Бялата и червената „есенции" на бащата и майката се срещат в сърцето и възниква чернотата, наречена „Пълно постигане". След това изгрява Основното сияние, но ние не успяваме да го разпознаем и изпадаме в безсъзнателност.

Както вече казах, това е първото неразпознаване или стадият на неве­дението, наречено на тибетски Ма Ригпа - противоположното на Ригпа. С това за нас започва нов цикъл на самсара, прекъсната за миг в момента на смъртта. След това започва бардо на дхармата и отново преминава неразпознато. Това е второто неразпознаване Ма Ригпа. Първото нещо, което долавяме, е усещането, че „земята и небето се разделят отново" -изведнъж се събуждаме в междинното състояние, което се намира между смъртта и новото раждане. Това се нарича бардо на възникването, или сипа бардо, и е третото бардо на смъртта.

След като не сме успели да разпознаем Основното сияние и бардо на дхармата, семената на всичките ни обичайни склонности се активират и събуждат. Бардо на възникването обхваща времето между тяхното събуждане и влизането ни в утробата на новия живот.

Думата „сипа" от словосъчетанието „сипа бардо" означава „възник­ване", но също така „възможност" и „съществувание". В сипа бардо за ума, който вече не е ограничен и затормозен от физическото тяло в този свят, съществуват безброй много „възможности" за „възникване" - прераждане в различни сфери. Това бардо има външно „съществуване" - на менталното тяло и вътрешно „съществуване" - на ума.

Една важна характеристика на бардо на възникването е, че умът поема водеща роля, докато бардо на дхармата се развива в селенията на Ригпа.

Така че в бардо на дхармата имаме тяло от светлина, а в бардо на възник­ването имаме ментално тяло.

В бардо на възникването умът е надарен с удивителна яснота и под­вижност, но посоката, в която той се движи, се определя единствено от обичайните наклонности в нашата предишна карма. Затова то се нарича и „кармическо" бардо на възникването, защото, както казва Калу Ринпоче: „Това е изцяло автоматичен и сляп резултат от нашите предишни действия или карма и нищо, което се случва тогава, не е подвластно на съществото - просто силата на кармата си играе с нас."¹

На този етап умът достига следващата фаза в постепенното си разгръщане: от най-чистото си състояние - Основното сияние - чрез неговата светлина и енергия - виденията в бардо на дхармата - до най-грубото проявление на ментална форма в бардо на възникването. Сега настъпва процес, обратен на разграждането - появяват се ветровете, а заедно с тях и състоянията, свързани с неведението, желанието, гнева. След това, тъй като споменът за миналото ни кармическо тяло все още е свеж, приемаме „ментално тяло".
МЕНТАЛНОТО ТЯЛО

Нашето ментално тяло през бардо на възникването има някои особени характеристики. То разполага с всички сетива, удивително леко е, ефирно и подвижно и е казано, че осъзнава седем пъти по-ясно, отколкото в живота. Освен това е надарено със зачатъци на ясновидство, което не се поддава на съзнателен контрол, но така или иначе менталното тяло може да чете чужди мисли.

В началото това тяло има същата форма като тялото от последния живот, но без никакви дефекти и е в разцвета на силите си. Дори и в този живот да сте инвалид, в бардо на възникването ще имате съвършено ментално тяло.

Според едно от най-старите учения в Дзогчен менталното тяло е голямо колкото осем или десетгодишно дете.

Поради силата на понятийното мислене, известно още като „кармически вятър", менталното тяло не може да остане неподвижно дори за миг. То непрекъснато се движи. Може да попадне където пожелае само чрез мисъл. Тъй като менталното тяло няма физическа основа, то може да преминава през твърди препятствия, като стени или планини.²

Менталното тяло може да вижда през триизмерни обекти. Тъй като вече не разполагаме с бащината и майчината „есенния" на тялото, нямаме и слънчева или лунна светлина, а само мъждукащ проблясък, осветяващ пространството непосредствено пред нас. Ние виждаме други същества от бардо, но живите същества не могат да ни видят, освен тези, които са развили нужното ясновидство посредством медитация.³ В такъв случай можем да срещнем и да разговаряме мимолетни мигове с много други пътешественици в света на бардо - тези, умрели преди нас.

Тъй като петте елемента съществуват във външността на менталното тяло, то ни се струва материално и все още чувстваме остър глад. Според ученията за бардо менталното тяло се подхранва с миризми и изгорели дарове, но може да се възползва от тях само ако са посветени на него.

В това състояние умствената дейност е много бърза - мислите се редуват светкавично една след друга и можем да правим много неща едновременно. Умът продължава да борави с вкоренените си навици и наклонности, особено привързването към преживяванията, и с вярата, че те са реални.

През първите седмици на бардо имаме впечатлението, че сме мъж или жена, както в предишния си живот. Не си даваме сметка, че сме мъртви. Връщаме се у дома, за да се срещнем с близките си. Опитваме да разговаряме с тях, да ги докоснем, но те не отговарят, не показват с нищо, че ни забелязват. Колкото и да се мъчим, няма начин да ги накараме да ни видят. Наблюдаваме безпомощно как плачат за нашата смърт. Напразно опитваме да използваме вещите си. На масата вече не слагат прибори за нас, малко по малко се освобождават от нашите неща. Ние се чувстваме объркани, гневни, оскърбени - „като риба - казва „Тибетска книга за мъртвите", - която се мята върху нагорещен пясък".

Ако сме много привързани към тялото си, може дори да опитаме отново да влезем в него или витаем над него. В някои случаи менталното тяло остава край вещите и тялото си със седмици и дори години. Въпреки всичко може и да не осъзнаем, че сме мъртви. Едва когато видим, че не хвърляме сянка, че не се отразяваме в огледалото, че стъпките ни не оставят следи, започваме да го разбираме. Шокът, който преживяваме поради това, може да се окаже достатъчен, за да загубим съзнание.

В бардо на възникването отново преживяваме миналия си живот, виждаме дребни подробности, отдавна избягали от паметта ни, посещаваме дори места, на които, както казват учителите, „някога само сме се изплюли". На всеки седем дни сме принудени да преживяваме отново смъртта с всичките й страдания. Ако смъртта ни е била спокойна, преживяванията сега са спокойни, ако е била мъчителна, те също са мъчителни. И не бива да забравяме, че това става при седем пъти по-чувствителна съзнателност от тази в живота ни и че в преходния период на бардо на възникването отрицателната карма от предишните прераждания се завръща силно концентрирана и разтърсваща.

Нашето неспокойно, самотно скитане из света на бардо е като кошмар и точно като в кошмар ние вярваме, че имаме физическо тяло и наистина съществуваме. Всички преживявания в това бардо обаче са породени в ума ни, създадени от кармата ни и от завръщащите се навици.

Ветровете на елементите се завръщат и както казва Тулку Ринпоче: “Човек чува силни звуци, предизвикани от четирите елемента - земя, вода, огън и вятър. Чува звук от лавина, която не престава да се срутва зад гърба му, звук от буйна река, звук от голям бушуващ огън, като във вулкан, и звук от силна буря.⁴ Когато опитваме да избягаме от тях в непрогледния мрак, пред нас се отварят три различни „дълбоки и ужасни" пропасти -бяла, червена и черна. Те, както казва „Тибетска книга за мъртвите", са нашите собствени гняв, желание и неведение. Обливат ни смразяващи порои, виелици от гной и кръв, преследват ни безтелесни, заплашителни крясъци, гонят ни хранещи се с риба демони и хищни зверове.

Вятърът на кармата ни отнася, без да можем да се задържим някъде. В „Тибетска книга за мъртвите" пише: „В този момент отзад ще ви подеме ужасяващото торнадо на кармата - страховито, непоносимо, свирепо." Погълнати от страха, ние се мятаме напосоки, носим се безпомощно из мрака на бардо, подобно на семенца от глухарче. Измъчвани от жажда и глад, търсим убежище навсякъде. Възприятията ни се променят всеки миг - „като изстреляни от катапулт", както пише „Тибетска книга за мъртвите", изпадаме ту в радост, ту в тъга. В ума ни се поражда копнеж за физическо тяло, но тъй като не можем да намерим такова, страданията ни се увеличават още повече.

Целият пейзаж, цялата околна среда са оформени от кармата ни - така, както светът на бардо е населен с кошмарните образи на собствените ни заблуди. Ако обичайното ни поведение в живота е било положително, въз­приятията и преживяванията ни в бардо ще са примесени с блаженство и щастие. Ако сме причинили мъка и страдание на другите, сега ще прежи­веем болка, мъка и страх. В Тибет се говореше, че рибарите, ловците и касапите ще бъдат нападнати от чудовищни преображения на жертвите си.

Хората, които проучват близките до смъртта състояния и особено „преживяването" на живота, което е характерно за всички тях, често се питат: „Как бихме могли да си представим ужаса на преживяванията в бардо на един наркобарон, на един диктатор или на нацистки палач?" Изглежда след смъртта преживяваме отново всички страдания, за които пряко или косвено сме отговорни.
ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА БАРДО НА ВЪЗНИКВАНЕТО

Цялото бардо има средна продължителност от четиридесет и девет дни, а минимална - една седмица. Но за всеки човек тя е различна, точно както някои доживяват и сто години, а други умират в младостта си. Някои остават в света на бардо и се превръщат в духове или призраци. Дуджом Ринпоче казваше, че през първите двадесет и един дена от това бардо човек все още е под силното влияние на предишния си живот и през този период живите все още могат да помогнат на умрелия. След това бъдещият живот бавно се оформя и влиянието му става доминиращо.

Трябва да чакаме в бардо, докато успеем да осъществим кармическа връзка с бъдещите си родители. Понякога мисля за бардо на възникването като за транзитен пункт, в който изчакваме до четиридесет и девет дни, преди да се прехвърлим в новия си живот. Има обаче два типа хора, на които не се налага да чакат в това междинно състояние, тъй като кармата им е толкова силна, че веднага ги препраща към следващото прераждане. Първият тип са тези, които са живели положителен и полезен за другите живот, които са тренирали ума си с духовна практика и силата на реализацията им ги отнася направо към добро прераждане. Вторият тип са тези, чийто живот е бил отрицателен и вреден - те също се отправят към следващото си прераждане, каквото и да е то.
ПРИСЪДА

В някои описания на бардо се говори за съд, както в много други световни религии и култури. Вашата чиста съвест - бял ангел хранител -се явява като ваш защитник и изброява добрите дела, които сте извършили, а лошата ви съвест - черен демон - излага обвиненията. Доброто и лошото се събират като черни и бели камъчета. „Господарят на смъртта", който председателства „заседанието", след това поглежда огледалото на кармата и произнася присъдата.⁵

Струва ми се, че между подобни описания и близките до смъртта преживявания има някои интересни паралели. В крайна сметка този „ съд " се провежда в ума ни. Ние сме едновременно съдии и подсъдими. „Интересно е да се отбележи - пише Реймънд Муди, - че в случаите, които изследвах, съдия не е съществото от светлина, което изглежда приема и обича тези хора и без това, а самият индивид, който бива съден."⁶

Една жена, преживяла подобно състояние, казва на Кенет Ринг: „Показват ти собствения ти живот и ти го оценяваш... съдиш себе си. Всички грехове вече са ти простени, но въпросът е: можеш ли сам да си простиш това, че не си направил нещата, които е трябвало да направиш, или пък дребните лъжи, до които може би си прибягвал? Можеш ли сам да си простиш - ето това е присъдата."⁷

Описанията на този „съд" показват, че в края на краищата при последната равносметка има значение мотивацията зад всяко наше действие, че не можем да избегнем последствията от миналите си постъпки, думи и мисли, а също и от навиците и отпечатъка, който те са оставили у нас. Това означава, че сме изцяло отговорни не само за сегашния си живот, но и за бъдещите си прераждания.
СИЛАТА НА УМА

Тъй като в това бардо умът ни е удивително лек, подвижен и уязвим, каквито и мисли да възникнат - добри или лоши, - те имат огромна сила и влияние. Тъй като нямаме физическо тяло, на което да се облегнем в преценките си, мислите стават реалност. Представете си острата болка и гнева, които може да изпитаме, ако видим например колко нехайно се провежда погребалната ни церемония, как алчни роднини се карат за вещите ни или пък как приятели, които сме обичали дълбоко и сме си мислили, че те също ни обичат, говорят за нас подигравателно, обидно или пък пренебрежително. Подобна ситуация потенциално е много опасна, тъй като реакцията ни може да бъде толкова силна, че веднага да ни тласне към неблагоприятно прераждане.

Тогава, в бардо на възникването, всеобхватната сила на мисълта е ключов проблем. В това съдбовно време ние сме напълно уязвими за навиците и наклонностите, които сме позволили да се развият в нас и да доминират в живота ни. Ако не ликвидираме тези навици и наклонности сега, докато сме живи, ако не им попречим да завладеят ума ни, в бардо на възникването ще се превърнем в тяхна безпомощна жертва и силата им ще ни блъска насам и натам. И най-малкото раздразнение в бардо на възникването може да има опустошителни последствия. Ето защо се смята, че човекът, който ви чете „Тибетска книга за мъртвите", трябва да е някой, с когото имате силна връзка - в противен случай дори звукът на гласа му може да ви раздразни и вбеси, което би имало ужасни последствия.

Ученията ни дават много описания за чувствителността на ума в бардо на възникването. Най-впечатляващото от тях го оприличава на нажежено до червено желязо, което може да бъде огъвано във всички посоки, докато изстине, и което бързо се втвърдява в придадената му форма. Ето защо, казано е, че и една-единствена положителна мисъл може да ни отведе направо към просветление, а дори и най-слабата отрицателна реакция може да ни хвърли в дълги и непоносими страдания. Едва ли е възможно да се намери по-силно предупреждение от това, изразено в „Тибетска книга за мъртвите":

„Тибетска книга за мъртвите" се стреми да събуди връзката на умре­лия с духовната практика, ако е имал такава, да го насърчи да се откаже от привързаността си към хора и вещи, да изостави копнежа за физическо тяло, да не се поддава на желание или гняв, да култивира в себе си доброта, а не враждебност, и дори и да не помисля за отрицателни действия. Тя напомня на умрелия, че няма нужда да се страхува - от една страна, ужасяващите преживявания в бардо не са нищо повече от негови собствени заблудени и пусти по природа проекции, а от друга, самият той има „ментално тяло от обичайни склонности", което също е пусто. „Пустота не може да навреди на пустота."

Променящата се и несигурна природа на бардо на възникването също може да бъде източник на много възможности за освобождение и податливостта на ума в него може да се превърне в наше преимущество. Просто не трябва да забравяме едно - необходимо е в ума ни да се появи поне една положителна мисъл. Ако си припомним някое учение, което ни е вдъхновявало да се стремим към природата на ума, ако сме имали и едничко добро намерение да практикуваме или силна връзка с духовната практика - дори само това може да се окаже достатъчно, за да се освободим.

В бардо на възникването буда-сферите не се явяват спонтанно, както в дхармата. Ако обаче си ги припомните, можете да се пренесете там направо и чрез силата на своя ум да продължите към просветлението. Казано е, че ако успеете да призовете някой буда, той незабавно ще се яви пред вас. Но не бива да се забравя, че макар и възможностите да са неограничени, все пак трябва да имаме поне някакъв, ако не пълен контрол над ума си, а това е много трудно, тъй като в това бардо той е уязвим, фрагментиран и неспокоен.

Така че когато сме в бардо на възникването и успеем дори за миг да възвърнем самообладанието си, трябва незабавно да си спомним духовната си практика, да си спомним учителя си или някой буда, да го призовем с цялата си сила. Ако през живота си сме свикнали да се молим винаги, когато се окажем в трудно положение или нещата се изплъзнат от контрол, тогава ще бъдем в състояние веднага да извикаме в ума си някое просветлено същество като Буда или Падмасамбхава, като Тара или Авалокитешвара, като Христос или Дева Мария. Ако можем да ги призовем искрено, с всеотдайност и с цялото си сърце, ще бъдем освободени чрез силата на благодатта им в пространството на ума на тяхната мъдрост. Може да ни се струва, че докато сме живи, молитвите нямат кой знае какъв резултат, но в бардо на възникването силата им е неподозирана.

Описанието на бардо на възникването, което изложих пред вас, ясно показва колко е трудно в този момент да фокусираме ума си, ако не сме били предварително обучени. Помислете си колко трудно е да си спомним някоя молитва и колко безпомощни и безсилни се чувстваме, когато сънуваме кошмар. Да съберем мислите си в бардо на възникването е също толкова трудно, ако не и по-трудно. Ето защо в „Тибетска книга за мъртвите" толкова често се повтаря основният призив: „Не разсейвайте вниманието си!" Както е казано в нея:

„За миг те биват разделени,

Когато сме в бардо на възникването и наближи времето на прераждането, копнежът ни за подкрепата на физическо тяло става все по-силен и започваме да търсим всяка възможност, за да се преродим. Ще започнат да се появяват различни признаци, подсказващи в коя сфера е вероятно да се преродим. Шестте сфери на съществуванието излъчват светлина с различен цвят и някоя от тях ще ни привлече към себе си в зависимост от това, кое отрицателно чувство доминира в ума ни. Веднъж попаднем ли в тези светлини, измъкването е много трудно.

След това ще се появят образи и видения, свързани с различните сфери. Колкото по-запознати сме с ученията, толкова по-добре ще разбираме какво означават те. В различните учения тези признаци са описани почти еднакво. Според някои от тях, ако ще се преродим като бог, ще получим видение, че влизаме в небесен палат с много етажи. Ако ще се преродим като полубог, ще си представим, че отиваме на бойното поле или че сме сред огнени оръжия. Ако ще се преродим като животно, ще се видим в пещера, в дупка в земята или в птиче гнездо. Ако във видението ни има пън на отсечено дърво, гъста гора или тъкана материя, ще се преродим като гладен дух. Ако ще се преродим в ада, ще почувстваме, че ни водят напълно безпомощни към черна дупка, надолу по тъмен път, към мрачна земя с червени и черни къщи или към град от желязо.

Има и много други признаци - например посоката, в която гледаме или в която се движим. Ако ще се преродим в сферата на боговете, погледът ни ще е обърнат нагоре. Ако ще се преродим в сферата на животните, ще гледаме право напред, като птиците. Ако ще се преродим в сферите на гладните духове или на ада, ще гледаме надолу, сякаш се гмуркаме.

Ако се появят някои от тези признаци, трябва да се пазим, за да не попаднем в никое от тези нещастни прераждания.

В същото време ще желаем силно и ще копнеем за някоя от сферите и инстинктивно ще бъдем привлечени от нея. Ученията предупреждават за опасността в трескавото си желание да се преродим да се устремим към всяко място, което ни се струва, че предлага някаква сигурност. Ако желанието ни се осуети, гневът, който това ще предизвика, би бил достатъчен, за да сложи внезапен край на бардо на възникването и потокът на отрицателните ни мисли да ни отнесе към следващото прераждане. Както виждате, бъдещото прераждане зависи изцяло от желанието, гнева и неведението.

Представете си, че бягате към някакво убежище, за да се скриете от преживяванията в бардо. След това, ужасени от мисълта да го напуснете, ви обзема привързаност и приемате ново прераждане, независимо какво и къде. Според „Тибетска книга за мъртвите" може да се объркаме дотолкова, че да не отличим доброто от лошото място за прераждане. Или пък да чуем как гласовете на любимите ни същества ни зоват, или омайващи песни, които можем да последваме - за да се окажем в долните сфери.

Трябва много да внимаваме да не влезем сляпо в някоя от тях. Всъщност съществува чудесната възможност да повлияем на съдбата си и да я променим още в момента, в който осъзнаем какво става с нас. Отнесени от вятъра на кармата, ще попаднем на мястото, където бъдещите ни родители се любят. Когато ги видим, се появява емоционално привличане. Поради минали кармически връзки започваме едновременно да се чувстваме силно привлечени или отблъснати. Привличане и желание към майката и неприязън и завист към бащата означават, че ще се преродим като момче, а обратното - като момиче.⁸ Но ако се поддадем на такива силни чувства, те могат да ни притеглят към по-низша сфера.

Можем ли да направим нещо, за да избегнем прераждането или поне да го насочим? Ученията за бардо ни дават два типа напътствия - единият е как да предотвратим прераждането, а вторият, ако не успеем да направим това, как да изберем по-добро прераждане. Първото напътствие е за това, как да затворим входа към прераждането. Най-добрият начин е да изоставим всякакви емоции, като гняв, желание или завист, и да признаем, че никое от преживяванията в бардо не съществува реално. Да успеем да постигнем това и после да отпуснем ума си в неговата чиста, пуста природа, е достатъчно, за да се предотврати прераждането. „Тибетска книга за мъртвите" ни съветва:

Майката и бащата, силната буря, вихрушките, гръмотевиците, ужасяващите представи и всички зрителни явления са илюзорни в своята същност. Както и да се появят, те не са истински. Всички субстанции са фалшиви и неистински. Те са като мираж:, те са непостоянни, те не са непроменливи. Каква е ползата от желанието? Каква е ползата от страха? То е все едно да смяташ несъществуващото за съществуващо...

„Тибетска книга за мъртвите" продължава:

„Всички вещества са моят собствен ум, а този ум е пустота, невъзникнала и неограничена. " Помислете си това и оставете ума си естествен и концентриран - сам в собствената си природа като вода, налята във вода, такъв, какъвто е - открит и отпуснат. Като го оставите свободен, в естествения покой, можете да бъдете сигурни, че утробата - вход за всички сфери на прераждането -със сигурност ще се затвори.

Вторият по значение метод за предотвратяване на прераждането е да погледнем на родителите си с очите на буда, с очите на учителя си или на божеството ийдам. Най-малкото, трябва да събудим в себе си чувство на отрицание на желанието и да мислим за чистите буда-сфери. Това ще предотврати прераждането и може да го насочи към някоя от тях.

Ако не сме в състояние да стабилизираме ума си достатъчно, за да направим дори и това, остават методите избиране на прераждане, които са свързани с признаците на различните сфери. Ако желаем на всяка цена да се преродим, ако искаме да го направим, за да можем да следваме духовната си пътека и да помагаме на другите, трябва да се преродим в сферата на хората. Само там съществуват благоприятни условия за духовен напредък. Ако ще се преродим в благоприятно положение в сферата на хората, според ученията ще почувстваме, че влизаме в красива и богата къща или в град или се смесваме с човешка тълпа, или ще видим двойки, които правят любов.

В противен случай нямаме избор. Мястото на раждането ни привлича така неумолимо, че ставаме като „птица, подмамена да влезе в клетка, като суха трева, обхваната от огън, или като животно, затъващо в блато." „Тибетска книга за мъртвите" казва: „О, синко/дъще на просветлено семейство, дори и да не искаш да отидеш, ти нямаш собствени сили, ти си безпомощно същество и трябва да се подчиниш."

Въпреки всичко, както ученията непрекъснато ни напомнят, винаги съществува надежда. Сега е времето за молитва. Ако се съсредоточим и го поискаме искрено, дори и в този момент можем да се преродим в някоя от буда-сферите. Може да поискаме и да се преродим в семейство, което ще ни даде възможност да открием духовната пътека и да продължим по нея към освобождението си. Ако имаме силна карма, която ни тласка към определена сфера, може да се окаже, че нямаме избор - все пак молитвите и стремежите ни от миналото могат да пренасочат съдбата ни, така че да се преродим в живот, който един ден да ни доведе до освобождение. Дори когато влизаме в утробата, може да продължим да се молим това да се случи. Даже в този момент може да си представим себе си като някое просветлено същество - по традиция учителите съветват това да бъде Ваджрасатва⁹, - което благославя утробата, в която влизаме, като светилище, като „място за боговете", и да продължим да практикуваме.

Сега, когато бардото на възникването изгрява над мен,

ще съсредоточа ума си в една посока,

ще се стремя да удължа резултатите от добрата карма,

да затворя входа на прераждането и да не бъда прероден.

Сега е времето, когато се нуждая от постоянство

и чисти възприятия -

откажи се от отрицателните емоции

и медитирай върху същността на учителя си.

В крайна сметка именно стремежът на ума да се засели в определена сфера ни тласка към прераждането. Неговата склонност да се втвърдява и да се привързва намира краен израз в самото физическо прераждане. Това е следващата фаза в процеса при преминаване през различните бардо.

Ако успеем да насочим ума си към прераждане като човек, цикълът се затваря. Отново ще се родим в естественото бардо на този живот. Когато видим сношението на майка ни и баща ни, умът ни ще бъде привлечен необратимо и ще влезе в утробата. Това е краят на бардо на възникването и сега умът бързо преминава отново през фазите на разпадане и изгрева на Основното сияние. След това отново идва тъмното преживяване на пълното постигане и в този момент се осъществява връзката с утробата.

И така, животът започва, както е завършил - с Основното сияние.