Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче 65 Преработено и допълнено издание

При близките до смъртта преживявания умът веднага се освобождава от тялото и преминава през състояния, много сходни със състоянията на менталното тяло в бардо на възникването.

Близките до смъртта преживявания много често започват с усещане за напускане на тялото - хората виждат собственото си тяло отстрани, а също така и обстановката наоколо. Това напомня на вече казаното „Тибетска книга за мъртвите":

„Помня, че излязох от упойката и след това се издигнах нагоре извън' тялото си, над леглото, и гледах собствения си труп. Имах чувството, че съм само мозък и очи, нямам спомен за тяло."¹⁵

Мъж, прекарал инфаркт, казва на Кенет Ринг: „Сякаш бях някъде горе, в пространството, и само умът ми функционираше. Никакво усещане за тяло, само мозък и нищо друго. Без тегло, нямах нищо."¹⁶

Вече описах как в бардо на възникването мъртвите са в състояние да чуят и видят живите си близки, но не са в състояние - и понякога това е болезнено - да комуникират с тях. Една жена от Флорида разказва на Майкъл Сейбъм как е наблюдавала майка си от някаква точка близо до тавана: „Никога няма да забравя тъгата, която ме обзе, защото не можех да й кажа, че съм добре. Някак си знаех, че с мен всичко е наред, но нямаше как да й го кажа..."¹⁷

„Помня, че ги видях долу във вестибюла - жена ми, най-големия ми син, най-голямата ми дъщеря и лекаря... Не знаех защо плачеха."¹⁸

Друга жена разказва: „Бях някъде горе и виждах как тялото ми се гърчи и как майка ми и прислужницата пищят, защото мислеха, че умирам. Толкова ми дожаля за тях... Обзе ме дълбока тъга. Но чувствах, че там горе съм свободна и няма за какво да страдам."¹⁹

„Носех се във въздуха и бях много по-млад... Имах чувството, че се виждам в нещо като отражение, където бях с двадесет години по-млад, отколкото в действителност."²⁰

Освен това те откриват, че могат да се придвижват моментално, само със силата на мисълта си. Един ветеран от Виетнам казва на Майкъл Сейбъм:

„Имах чувството, че мога да се озова там, където си помисля, само за миг... Чувствах се превъзходно, притежавах сила. Можех да направя каквото си пожелая... Там е по-истинско, отколкото тук."²¹

„Спомням си, че изведнъж се оказах на бойното поле, където ме улучиха... Сякаш изведнъж се материализирах там и в следващия миг вече бях тук. Беше колкото да намигнеш."²²

Много от преживелите близки до смъртта състояния говорят за някакво ясновидско познание „от началото до края на времето"²³.

Една жена разказва на Реймънд Муди: „Изведнъж узнах всичко, което се е случило от самото начало и което щеше да продължава безкрай... за секунда узнах всички тайни на вековете, смисъла на Вселената, на звездите, на Луната... на всичко."²⁴

„И тогава настъпи един момент... не, няма как да го опиша... но ми се струваше, че знам всичко... За миг тогава нямаше нужда от никаква комуникация. Имах чувството, че каквото и да поискам да науча, ще го науча."²⁵

Докато бях там, се чувствах център на всичко. Чувствах се просветлен и пречистен. Струваше ми се, че мога да разбера смисъла на всичко. Всичко беше на мястото си, всичко имаше своето значение, дори и мрачните времена. Струваше ми се, че всичко е една мозайка и всяко нещо си е на мястото.

4. Срещи с другите

В „Тибетска книга за мъртвите" се казва, че менталното тяло в бардо на възникването се среща с други същества от света на това бардо. По същия начин преживелите близки до смъртта състояния споменават, че са разговаряли с други, които са умрели. Ветеранът от Виетнам разказва на Майкъл Сейбъм, че докато тялото му лежало на бойното поле и той го наблюдавал отгоре:

Една жена, чието сърце спряло поради упойка при вадене на зъб, казва:

В бардо на възникването менталното тяло ще срещне видения и признаци на различните сфери. Сравнително малък процент от преживелите близки до смъртта състояния говорят за вътрешни светове, за рай, за градове от светлина и трансцедентална музика.

Една жена разказва на Реймънд Муди:

Някъде в далечината... виждах град. Имаше сгради. Отделни една от друга. Светеха ярко. Хората там бяха щастливи. Имаше фонтани, искряща вода... мисля, че е точно да се каже град от светлина... Беше чудесно. Имаше красива музика. Всичко блестеше... Беше чудесно... Но ако бях влязла там, струва ми се, никога нямаше да се върна... Казаха ми, че ако отида там, няма да мога да се върна... че аз трябва да реша.²⁹

Друг човек разказва на Марго Грей:

Не всички описания на близките до смъртта състояния обаче са така положителни, както би трябвало да се очаква от това, което казахме за тибетските учения. Някои хора разказват за ужасяващи преживявания, свързани със страх, паника, самота, отчаяние и помрачение, силно напомнящи описанията за бардо на възникването. Един човек разказва на Марго Грей, че „бил погълнат в нещо като огромна черна вихрушка, като водовъртеж". Хората, които съобщават за подобни преживявания, имат чувството, че се движат надолу, а не нагоре - като тези, които ще се преродят в по-низшите сфери:

Други хора говорят за преживявания, които могат да бъдат наречени само „адски" - ужасен студ или непоносима горещина, измъчен вой или рев на диви зверове. Една жена разказва на Марго Грей:

Човек, преживял спиране на сърцето, говори: „Слизах надолу, дълбоко в земята. Имаше гняв и изпитвах ужасен страх. Всичко беше сиво. Чуваха се страховити звуци, сякаш диви зверове ръмжаха и скърцаха със зъби като обезумели."³⁴

Реймънд Муди описва няколко души, които са видели същества, уловени там, поради неспособността им да се освободят от привързаността си към физическия свят - вещи, хора и навици. Ето какво казва една жена за тези „объркани" хора:

Това, което би трябвало да е главата им, беше отпуснато надолу. Изглеждаха тъжни и потиснати. Влачеха се като оковани с верига затворници... Изглеждаха изтощени, сиви, безцветни. И сякаш се движеха по този начин цяла вечност, без да знаят накъде са тръгнали, без да знаят кого да следват или какво да търсят. Когато минах покрай тях, дори не вдигнаха глави да ме погледнат. Сякаш си мислеха: „Всичко е свършено. Какво правя? Защо е всичко това?" Изглеждаха напълно обезнадеждени, съсипани, съкрушени - без да знаят къде отиват, без да знаят кои са или каквото и да било друго. Струваше ми се, че се движат цяла вечност без определена посока, вместо да седят на едно място. Тръгваха направо, но изведнъж свиваха вляво, правеха няколко крачки и отново свиваха вдясно. И изобщо нямаше какво друго да правят. Търсеха нещо, но какво - аз не мога да кажа.³⁵

В разказите за близките до смъртта състояния понякога се споменава някаква граница - точка, след която няма връщане назад. В тази точка човек избира (или му се казва) да се върне назад, към живота. Разбира се, в тибетските учения за бардо няма нищо подобно на това, защото в тях се говори за хора, които наистина са умрели. Все пак и в Тибет има преживели нещо подобно на близките до смъртта състояния - наричат се „делок" - и разказите им удивително си приличат.

Един любопитен, малко известен на Запад феномен, но много добре познат на тибетците, е делок. На тибетски de lok означава „върнал се от смъртта". Делок са привидно „умрели" хора в резултат на болест и оказали се за известно време в бардо. Те посещават сферата на ада, където стават свидетели на съда над мъртвите и на страданията им, а понякога - райските и буда-сферите. Може да ги придружава божество, което ги охранява и им обяснява какво преживяват. След седмица делок биват връщани на земята с послание от Господаря на смъртта, с което той подканя живите да се отдадат на духовна практика и добродетелен живот. Често пъти на делок им е много трудно да накарат живите да повярват на думите им и през остатъка от живота си продължават да разказват преживяванията си, за да ги подтикнат към пътеката на мъдростта. Житията на най-известните тибетски делок са записани и се рецитират в цялата страна от пътуващи певци.

Голяма част от преживяванията на делок съвпадат не само с описанията в ученията за бардо, като например „Тибетска книга за мъртвите", но и с описаните близки до смъртта преживявания.

Лингза Чьокий била известна делок от XVI век, живяла в нашия край. В биографията си тя разказва как не успяла да разбере, че е мъртва, как осъзнала, че е излязла от тялото си, и видяла, че на леглото й лежи труп на прасе, облечено с нейните дрехи. Опитала напразно да поговори със семейството си, което медитирало за смъртта й. Обзел я силен гняв, задето не й обърнали внимание и не й дали да яде. Когато децата й се разплакали, имала чувството, че вали порой от кръв и гной, който й причинил силна болка. Разказва, че всеки път, когато медитирали, я обземала радост, а когато най-накрая застанала пред учителя си, който също медитирал, отпуснат в природата на ума си, и умът й станал едно с неговия, я изпълнило неописуемо щастие.

След известно време някой, когото тя помислила за баща си, я повикал и тя го последвала. Пристигнала в света на бардо. Там имало мост, по който се отивало в сферата на ада и до мястото, където Господарят на смъртта броял добрите и лошите деяния на мъртвите. Там тя срещнала много хора, които й разказали историите си, и видяла един голям йога, пристигнал в сферата на ада, за да освобождава съществата. Най-накрая Лингза Чьокий била върната на замята, защото се оказало, че е допусната грешка с името й и още не й е дошло времето. Тя се върнала в тялото си с посланието на Господаря на смъртта, оздравяла и до края на живота си разказвала това, което научила.

Явлението делок не е нещо, за което се говори само в миналото, подобни случаи има и в наше време. Случва се делок да напуснат тялото си за цяла седмица. Понякога се срещат с хора, за които не им е било известно, че са умрели, които искат от тях да предадат на близките им молбата да изпълняват определени практики заради тях. Делок се връщат в тялото си и предават посланието. В Тибет това се смяташе за нормално, но имаше и най-различни методи за откриване дали делок е истински или не. Дъщерята на Дилго Кхиентсе Ринпоче казва на Франсоа Помаре - автор на книга за делок, - че докато делок е извън тялото си, отворите му се запушват с масло, а лицето се намазва с тесто от ечемичено брашно³⁶. Ако маслото не се разтопи и тестото не се напука - делок е истински.

Днес традицията на делок се поддържа в хималайските райони на Тибет. Изпълняват я най-обикновени хора, по-често жени, които притежават огромна вяра. В определени дни те „умират" за няколко часа и служат като куриери между живите и мъртвите.
ПОСЛАНИЕТО НА БЛИЗКИТЕ СМЪРТТА СЪСТОЯНИЯ

Както видяхме, между ученията за бардо и близките до смъртта състояния има много прилики. Има и значителни разлики. Най-голямата от тях, разбира се, е тази, че преживелите тези състояния не умират, докато ученията за бардо описват какво става с хората, които преживяват истинска физическа смърт и които ще се преродят. Тези различия могат до известна степен да се обяснят с факта, че преживелите близки до смъртта състояния не изминават целия път до смъртта - някои от тях са били „мъртви" само за минута.

Има автори, които предполагат, че близкото до смъртта състояние отразява етапите на процеса на разграждане в бардо на умирането. Струва ми се, че е преждевременно да се правят опити за свързване на близкото до смъртта състояние с описанията на бардо, защото този, който го е преживял, буквално е бил „близо до смъртта". Аз разказах на моя учител Дилго Кхиентсе Ринпоче за близките до смъртта състояния и той каза, че това явление принадлежи към естественото бардо на този живот, тъй като съзнанието само временно напуска тялото на „умрелия" и обикаля различни сфери.

Според Дилго Кхиентсе Ринпоче клиничната смърт и близките до смъртта състояния принадлежат на естественото бардо на този живот. Може би такива хора са на прага на следващите бардо, но не са прекрачвали този праг, за да могат да се върнат назад. Каквото и да преживяват, те все още са в бардо на този живот. Дали светлината, за която говорят, има нещо общо с изгряването на Основното сияние? Възможно ли е преди да изгрее това огромно слънце те да зърнат първите лъчи на появата му?

Каквото и да е значението на преживяванията от този тип, аз продължавам да се вълнувам от разказите за тях и особено от последствията, които предизвикват, защото те убедително потвърждават будистката гледна точка. Две от тези последствия вече споменах — това са дълбоката промяна и духовното събуждане на преживелите близки до смъртта състояния, а също така и влиянието на „погледа върху целия минал живот" върху живота им по-нататък. Този „поглед", който се споменава в почти всички разкази, съвсем ясно показва неизбежността на кармата, а също така и значителните последствия, които могат да имат за нас всички наши действия, думи и мисли. Основното послание, което преживелите близки до смъртта състояния получават от срещата им със смъртта или със „съществото от светлина", е съвсем същото като посланието на Буда в ученията за бардо — че основните и най-важни качества на живота са любовта и познанието, състраданието и мъдростта.

Тези хора започват да разбират това, което ни казват ученията за бардо - че животът и смъртта са в самия ум. И увереността, която повечето от тях придобиват след тези преживявания, отразява това по-дълбоко разбиране за ума.

Освен това съществуват и някои удивителни прилики между близките до смъртта състояния, заедно с последствията им, и различните мистични и необичайни състояния на съзнанието. Например някои от изпадналите в мнима смърт говорят за паранормални явления - получават пророчески, прекогнитивни видения, „поглед напред", които се оказват удивително точни. Други говорят за преживявания, които по всяка вероятност са свързани с енергията кундалини³⁷ или получават ясновидски и лечителски способности.

Много от преживелите близки до смъртта състояния говорят съвсем откровено и красноречиво за красотата, любовта, покоя и блаженството, до които са се докоснали. На мен ми се струва, че са се докоснали до излъчването на природата на ума и едва ли е изненадващо, че това предизвиква дълбока духовна промяна при толкова много хора. Все пак, както казва Марго Грей, „няма нужда да преживяваме мнима смърт, за да преживеем висшата духовна реалност"³⁸. Тази висша духовна реалност е тук и сега, в този живот, стига да можем да я открием и да навлезем в нея.

Искам да отправя едно много важно предупреждение: не позволявайте тези разкази за близки до смъртта състояния, които са толкова вдъхновяващи, да ви накарат да вярвате, че единственият начин да се докоснете до подобен покой и блаженство е да умрете! Нещата не са и не могат да бъдат така елементарни.

Понякога хората, които преживяват болки и страдания, чувстват, че не могат да издържат повече, и е възможно разказите за близките до смъртта състояния да ги изкушат да сложат край на живота си. Това може да изглежда просто разрешение на проблемите, но то не е съобразено с факта, че всичко, което преживяваме, е част от живота. Не е възможно да избягаме. Ако опитаме да го направим, по-късно отново ще се срещнем със страданията, но в много по-тежка форма.

Освен това, въпреки че в повечето от събраните разкази за близките до смъртта състояния се говори за положителни преживявания, не е ясно дали това отразява действителното съотношение между добрите и лошите, ужасяващи преживявания, или просто, че лошите се помнят по-трудно. Хората не желаят - съзнателно или несъзнателно - да си припомнят мрачните и предизвикващи страх преживявания. Освен това преживелите мнима смърт подчертават, че трябва да променим живота си сега, докато не сме го загубили, защото, както казват те, „Имаме много важна мисия, докато сме тук"³⁹.

Основното и най-важно нещо е да променим живота си сега, без отлагане. Нима не би било трагично, ако това основно послание на близките до смъртта състояния — че животът е нещо свято и трябва да се изживее пълноценно и целенасочено - се изгуби и преиначи в повърхностна, романтична представа за смъртта? А няма ли да е дори още по-трагично, ако този лекомислен оптимизъм още повече задълбочи пренебрегването на отговорността, която носим към самите себе си и към човечеството, което заплашва да унищожи планетата?

Неизбежно някои хора се опитват да покажат, че преживяванията в близките до смъртта състояния представляват нещо друго, не духовни преживявания, а учени скептици са се мъчели да ги обясняват опростено чрез физиологични, неврологични, химични и психологични фактори. Но изследователите на тези състояния, които също са лекари и учени, оборват подобни обяснения едно по едно и продължават да твърдят, че те не могат да обхванат всички наблюдавани явления. Ето какво пише Мелвин Море във великолепната си книга „По-близо до светлината: Да се поучим от близките до смъртта състояния при децата":

Мелвин Море казва също така:

С други думи, самият напредък в медицинските технологии създава възможност за истинска революция. Мелвин Море пише:

Една от причините да напиша тази книга е желанието ми да покажа, че това, което казва Мелвин Море, е възможно - технологиите и духовността могат и трябва да съществуват заедно, ако желаем напълно да развием човешкия си потенциал. Нима една завършена хуманитарна наука не би имала куража да приеме и проучи фактите на мистичното, фактите на смъртта и умирането както те се разкриват в близките до смъртта преживявания и в тази книга?

Брус Грейсън, един от водещите изследователи на близките до смъртта състояния, пише:

Науката трябва да опита да обясни близките до смъртта преживявания, защото в тях е ключът към собственото ни развитие... Историята ни учи, че единствено като правим опити да обясним явленията, които в момента са непонятни за нас, можем да развиваме нови методи. Вярвам, че близките до смъртта състояния са една загадка, която може да принуди учените да развият нов научен метод - метод, който би използвал всякакви източници на познание, не само логическата дедукция на интелекта и емпиричните наблюдения на материалния свят, но и директното преживяване на мистичното.

Брус Грейсън освен това казва, че близките до смъртта преживявания не се появяват случайно: „От многогодишните си наблюдения на тези прежи­вявания мога да кажа, че ги имаме, за да се научим да помагаме на другите."

Кенет Ринг вижда още една възможност и значение на близките до смъртта преживявания. Той си задава въпроса защо толкова много хора преминават през тях и се преобразяват духовно в наше време. В продължение на много години като един от най-смелите пионери в това изследователско поле той се е убедил, че преживелите близки до смъртта състояния са „посланици", които ни подтикват към една по-висша и благородна духовна реалност, които ни призовават да променим без отлагане начина си на живот - да прекратим всякакви войни, всякакви разделения между религиите и хората, да защитим и спасим околната среда:

Вярвам... че човечеството като цяло се стреми да се пробуди за едно ново и no-висше съзнание... и че близкото до смъртта преживяване може да се разглежда като еволюционно средство, което да доведе до тази промяна у милиони хора след известен период от време.

Може би истинността на тези думи зависи от всички нас - от това дали ще имаме смелостта да приемем изводите, които може да се направят от близките до смъртта преживявания и от ученията за бардо, и като променим себе си и света около нас, постепенно променим цялото бъдеще на човечеството.

От началото на китайската окупация, през 50-те години, до сега са извършени много зверства. Духовните учители, монасите и монахините бяха сред първите жертви, защото китайските комунисти най-много от всичко желаеха да пречупят духа на хората, да заличат всякакви следи от духовен живот. През годините до мен са достигали множество разкази за изключителна и трогваща смърт, свидетелство и последна почит за истината, която китайците така отчаяно се мъчат да унищожат.

В тази част на Тибет, от която съм аз, провинция Кхам, имало един стар кхенпо, или абат, който прекарал много години в планините. Китайците обявили, че смятат да го „накажат", и за всички било ясно -това означавало изтезания и смърт. Изпратили специален отряд да го арестува и доведе. Този кхенпо вече бил немощен и не можел да ходи, така че китайците намерили някакъв стар и слаб кон за последното му пътуване. Качили го на коня, завързали го на седлото и го повели надолу към военния лагер. Кхенпо започнал да пее. Китайците не разбирали думите, но другите арестувани монаси по-късно обяснили, че пеел „песни за жизнения опит" - хубави песни, спонтанно избликнали от дълбините на радостта от реализацията му. Групата продължавала да се спуска бавно надолу по планината. Войниците били мълчаливи и с каменни лица, някои от монасите плачели. Но кхенпо продължавал да пее.

Малко преди да стигнат до военния лагер, той млъкнал и затворил очи, а групата продължила мълчаливо. Когато влезли през портала на лагера, видели, че кхенпо е издъхнал, тихо бил напуснал тялото си.

Какво е това, което знаел той, за да може да е така спокоен дори и пред лицето на смъртта? Кое в тези последни минути му е дало смелостта и радостта, за да може да запее? Може би е пеел нещо като следните куплети от „Съвършеното излъчване" - последния завет на Дзогчен-учителя от XIV в. Лонгченпа:

В безоблачна нощ пълната луна

„Господарка на звездите" ще изгрее...

Това без съмнение са думи на човек, достигнал най-висока реализация и всичко, което може да донесе тя - радостта, безстрашието, свободата и разбирането, които са целта на ученията и на човешкия живот. Мисля си за учителите като Лонгченпа и за моите собствени учители Джамянг Кхиентсе, Дуджом Ринпоче и Дилго Кхиентсе Ринпоче и си представям съществата, достигнали тяхната дълбочина на реализация като величествени планински орли, които се реят над живота и смъртта и ги виждат такива, каквито са в действителност, с цялата им сложна и тайнствена взаимосвързаност.

Да гледаш през очите на планински орел - през погледа на реализацията - означава да гледаш света и да виждаш как границата между живота и смъртта, която си смятал за даденост, се размива и изчезва. Физикът Дейвид Бом описва реалността като „непрекъсната цялост в плавно движение". И учителите виждат - пряко и с пълно разбиране - именно това плавно движение на непрекъснатата цялост. Това, което ние в неведението си наричаме „живот", и онова, което в неведението си наричаме „смърт", не са нищо друго, освен различни аспекти на тази цялост и на това движение. Това е необятният и променящ ни простор, разкрит пред нас от ученията за бардо, който великите учители са превъплътили в себе си.