Смислоразличителна функция на ударението (семантична, словообразувателна и формообразуваща). Възможността българското словно ударение да пада на коя да е сричка в думата се използва за разграничаване на еднакви по звуков състав думи и граматични форми. Разликите в значението на думи като парá – пáра, вълнá – вълна, обѝчай – обичáй и др. се дължи на различното място на ударението в думите и морфемите.
Място на ударението. Ударението в българския език е свободно и подвижно. Това се определя от мястото на ударената сричка в думата. Свободно или разноместно е ударението, когато не е закрепено позиционно за определена сричка или определена част от дума. То може да стои на която и да е сричка: да пада на първата сричка (нѝва), на втората (водá), на третата (телефóн) и др. Освен това при изменение на думата и при образуване на различни граматични форми ударението може да се мести от една сричка или морфема на друга – например от основата на окончанието и обратно. В такива случаи свободното ударение е подвижно. Например: грáд, градът, градовè. Ударението може да запази своята позиция във всички форми на думата. Например: брáт, брáтя, брáтов, брáтски и т.н. Свободното и подвижното ударение не означава, че думите може да се произнасят с ударение на която и да е сричка. Българското словно ударение може да се определи и като лексикализирано – защото промяната в мястото на ударението е свързана с промяната на значениято на думата или с нарушаване на нейния установен и общоприет звуков облик. В книжовния език преобладава неподвижното ударение в словоизменението. Подвижността му е по-често явление в областта на словообразуването. Напр. ударение върху наставката: ковáч, носáч, книжáр, граничáр и др. В книжовния език не съществуват фонетични правила, които да определят мястото на ударението в думите. Всяка многосрична дума се характеризира с исторически установено и общоприето ударение на определена сричка, чието място днес е унифицирано в голяма степен в сравнение със старите славянски акцентни отношения. Да се усвои думата като лексикална единица, означава тя да се изговори и възприеме с характерното ѝ ударение.
