8. Героите Изследователите на романа причисляват героите към различни групи в зависимост от това, какво е отношението им към националната кауза, към подготовката на въстанието, към революционните промени, настъпили в Бяла черква, както и съобразно личното им участие в колективното начинание. Там, където има сблъсък между героите, той е породен от различните им убеждения и от нееднозначното им отношение към революцията. То варира от явна враждебност до жертвоготовна преданост, от скептичност до ентусиазъм, от показна симпатия до подлост и вероломство*. Единствено равнодушието е извън фокуса на изобразяване от страна на Вазов.
„Поборниците и мъчениците на националната кауза” са Огнянов, Рада, Соколов, Кандов, а предателите са чорбаджи Юрдан Диамандиев и зет му Кириак Стефчов. Една трета група са колебаещите се – тези, които има какво да губят: чорбаджи Мичо Бейзадето, чорбаджи Марко, („Ние сме тука в ада! Бунт? Такова нещо, не дай Боже, то ще бъде пропаст!... Няма да остане камък тука”). И все пак тъкмо Марко дава черешата си за топ и изрича новата си молитва: „Лудите, лудите, те да са живи!”. Здравомислието му на тежък чорбаджия отстъпва пред масовото въодушевление. То в персонален* вид повтаря психологическите промени, настъпили у по-голяма част от българите в навечерието на Априлското въстание. Ако „старата” молитва на този добър българин и дълбоко религиозен християнин е била Бог да запази семейството му, то „новата” молитва е за „лудите”, които вярват, че могат да променят реда в 500-годишното царство.
Въплъщение на предаността и жертвоготовността са:
Огнянов - човек на възвишените страсти, отдаден на делото, с ясно съзнание за мисионерство, праволинеен и целеустремен, подобно на „пусната в полето стрела”;
Соколов - жизнерадостен и енергичен, с авантюристичен дух, деен и темпераментен; натура, за която общото дело е нова „възможност да вложи някъде кипящата енергия на своята експанзивна* натура”;
Рада – девойката „със свенлива и нежна душа”, която не се поколебава да остане във воденица наред с мъжете, избрали достойна смърт пред настъпващите орди на Тосун бей;
скептичният* Кандов - интелигент и съзерцател, „надъхан с книжни идеи по време на следването си в Русия”, резервиран спрямо замисъла и целите на подетата борба - да се замени султана с княз, но все пак заел своето място на клисурските позиции.
С неуспеха на въстанието се свързва и открояването на една друга група герои, чийто ентусиазъм или „деморализация” зависи от развоя на събитията. Показният патриотизъм на г-н Фратю, демонстриран при подготовката на въстанието (шумните наздравици за „българското liberte”) някак много бързо се трансформира в показна привързаност към султана, когато Бяла черква не въстава, а потъва в „позора на паденията”. Но оценявайки трезво обстоятелствата, Вазов сякаш проявява благородна снизходителност към такъв тип герои: „Всяка низост на падналия беше позволена, защото всяко насилие на победителя беше допустимо. Vae victis…”(от лат. ез. „Горко на победените!” - бележки Нина Георгиева).
Различна е обаче в екстремните* ситуации реакцията на друга група герои, които продължават да действат там, където другите не могат, и да правят това, което за другите е непосилно:
Колчо Слепеца - пратеник и спасител: промъква сред препълнената с хора църква, за да предупреди Бойчо Огнянов, че го търсят заптиетата; служи за свръзка, когато Огнянов и Рада трябва да се срещнат след погрома на въстанието;
Милка Тодоричкина - блудницата: единствена не захлопва вратата пред Соколов, гонен от потеря; само тя не се поддава на „благоразумните безсърдечия” на всички довчерашни другари и съзаклятници на доктора, отказали му помощта си, защото страхът е възвърнал робските им рефлекси;
- Мунчо - лудият, който в края на романа, сред опустялата „като парясано гробище” Бяла черква единствен се осмелява да протестира с „колосална попържня против Мохамеда и султана” срещу издевателствата на Тосун бей; всички останали са се изпокрили, завладени отново от старите си навици.
