5. Мотиви, функциониращи в романа и характерни за цялото Вазово творчество: „Под игото” концентрира в себе си повечето от Вазовите проблемни внушения и мотиви, характерни за произведенията му с националноосвободителна тематика:
за бързото революционно съзряване на българин
- за лудостта и пиянството от едно голямо дело, разбирани като екзалтация* („Пиянството на един народ”)
- за всеобщия характер на въстанието - героите в романа принадлежат към различни социални слоеве:
- занаятчии (абаджии и чизмари) – Безпортев
- селяни - Боримечката
- дребни и средни чорбаджии – чорбаджи Мичо Бейзадето
- интелигенция - Кандов, Соколов, Рада, Бойчо Огнянов
- духовенство - отец Йеротей, дякон Викентий
- за цената на пролятата кръв (главата „Пробуждане”)
за изключителната роля на будната, водаческата личност в подготовката и осъществяването на историческите поврати
- за победоносното застъпничество на Русия (главата „Радини вълнения)
6. Ключови метафори в романа: - проглеждането - осъзнаването на факта, че робството не е единственият начин на живот;
- „пиянството” – опиянението от „великото” начинание;
- „лудостта” – загубата на чувството за трезва и вярна преценка на реалността; отърсването от робския страх;
- „пробуждането” - отрезвяването, възвръщането на чувството за реалност, настъпило след погрома на въстанието.
7. Убежищата на бита и бунтът на роба Описанието на бита на българите от края на Възраждането не е битоописателство. То няма за цел да даде културно-етнографска* фактология (каквато тенденция е налице в повестта на Каравелов „Българи от старо време”), а да пресъздаде начина на живот, социалните рефлекси, стереотипите на времето „под игото”.
Една от финалните глави на първа част в романа носи названието „Бог високо, цар далеко”. Заглавието й повтаря известна пословица - плод на многовековния робски опит на българите, според който всеки сам и заедно със семейството си трябва да отговаря за оцеляването си. Различни места от произведението показват какви именно са „тактиките” на това оцеляване: млади момичета и жени да не замръкват извън дома си; да не се минава през турски села нито денем, нито нощем; да се откупуват спокойствието и честта с пари или със златни накити; да се преглъщат обидите, униженията, зависимостта и ограниченията. В основата на всичко това е страхът на роба - основателен, но и задържащ историческите процеси. Бунтът в романа представя първо снемането на този страх, а след това - промяната в отношението към 500-годишното статукво*: Кралича убива насилниците във воденицата; Петър Овчаров и брат му Данаил погубват двете заптиета, пребили до смърт баща им; пияният Безпортев посред бял ден яхва турчин на пътя... Усещането на героите за края на султановото царство може да бъде резюмирано чрез думите на селяните от Алтъново: „Още малко остая, па или ние тях, или те нас... да се свърши барем… То такъв живот се не живее…”(главата „Бог високо, цар далеко”). Емоцията, изместила страха, е една масова екзалтация*, увлякла всички - от малки до големи, в действия нетипични, опасни и дръзки: пеят се революционни песни пред бея; водят се разговори за българската свобода; деца леят куршуми в килерите; жени месят пексимет* за бунтовниците; търсят се знамения и пророчества за падането на империята; официалният турски шпионин предупреждава революционния комитет за опасността, която го грози; монах открадва пари за общото дело от игумена, а той го благославя…
