2. Структура Повествователната структура на творбата е многопластова (разказ в разказа) и отворена (възможност за добавяне на нови истории). Всяка отделна част е въведена от определен разказвач, а всички те са обединени от свръхповествовател, който рамкира цялото чрез думите: „всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец” (в началото на книгата) и „Европейци сме ний, ама все не сме дотам.” (в края й).
Повествовател и герой
1. В първата част на книгата Началното изречение на книгата, въвеждащо образа на обединителната фигура на централния герой, гласи: „Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия - и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец.” Алегоричният му характер е повече от очевиден. Безспорен факт е, че чрез образите на агарянски ямурлук и белгийската мантия авторът провокира алюзия* за историческата съдба на българската нация в годините на формирането и самоутвърждаването й. Образът на ямурлука естествено се асоциира с представите за Ориента, а този на „белгийската мантия” - с влиянието, което Западът оказва не само върху културното преобразяване на довчерашния роб, но и върху политическия модел на новоосвободената българска държава („белгийската мантия” е алюзия за белгийската конституция, ползвана като модел при създаването на Търновската конституция). Според Алеко българската културна идентичност* в края на Х/Х век, белязана от изостаналост, неразвитост и духовна ограниченост, предполага усилие за сближаване с европейското и загърбване на ориенталското. Но случва ли се това?... - В Европа бай Ганьо е видян като „въсточен човек” - малокултурен и неадекватен спрямо другия свят, а горчиво-ироничното възклицание в края на книгата „Европейци сме ний, ама все не сме дотам” сякаш има характер повече на тревожно заключение, отколкото на снизходителна самоирония...
Отношението на повествователя към Бай Ганьо в първата част не е еднозначно - то е ту насмешливо, ту снизходително, ту гневно. Преобладаващи са завоалираният критицизъм и иронията, но се прокрадва и надежда в поправимостта на героя („Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец (...), но съжалих го (...) аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив — главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи.”).
