Космически граници

Ръката я задърпа назад, извъртя я, насочи я в обратната посока. Беше позната ръка - ръката на Майкъл Толанд, който я затегли със себе си.

Умът и казваше, че я води надолу. Сърцето и казваше, че той знае какво прави.

"Ритай!" - прошепна гласът на майка и.

И Рейчъл зарита колкото сили имаше.

От липсата на кислород му се виеше свят. Той се опита да държи Рейчъл във водата, ала нещо я изтръгваше от ръцете му. "Течението!" Невидимата сила упражняваше все по-голям натиск и заплашваше да я откъсне от него. Изведнъж тялото на Рейчъл му се изплъзна - но нагоре. Пред озадачения поглед на Толанд Рейчъл се издигна над водата.

Самолетът "Оспри" изтегляше Рейчъл на спасително въже. Преди двадесет минути в бреговата охрана бяха получили съобщение за експлозия в морето. След като бяха изгубили следите на хеликоптера, който трябваше да се намира в района, те се бяха уплашили от злополука. Не им оставаше друго, освен да въведат последните му известни координати в навигационната си система и да се молят за благополучен изход.

На осемстотин метра от осветения "Гоя" течението отнасяше горящи останки. Приличаха на моторница. Наблизо във водата плуваше мъж и диво размахваше ръце. Прибраха го. Беше гол - освен единия му крак, който бе омотан в изолирбанд.

Изтощен, Толанд се взираше в бучащия над него самолет. Хоризонталните му перки бясно шибаха морето с въздушни струи. Когато Рейчъл стигна горе, няколко чифта ръце нервно я издърпаха вътре. Докато наблюдаваше чудотворното и избавление, Толанд видя, че до люка е приклекнал гол мъж.

"Корки? - Сърцето му се изпълни с радост. - Ти си жив!"

Отгоре му хвърлиха въже - падна на три метра от него. На Толанд му се искаше да заплува натам, но вече усещаше всмукването на циклона. Безмилостната хватка на морето го обгръщаше и отказваше да го пусне.

Течението го всмука под повърхността. Той се мъчеше да изплува, ала изпитваше непреодолима умора. "Ти си жилав човек" - казваше му някой. Той зарита. Когато главата му се показа над вълните, видя, че въжето все още е далеч от него. Течението продължаваше да го тегли надолу. Във вихъра на вятъра и грохота на самолета Толанд вдигна очи и видя Рейчъл. Тя го гледаше и безмълвно го викаше при себе си.

Трябваха му само четири мощни удара с ръце, за да стигне до въжето. С последни сили вмъкна ръката и главата си в ремъците и се отпусна. Изведнъж океанът започна да пропада под него. Толанд погледна надолу в мига, в който се отвори зейнал въртоп - мегациклонът най-после бе достигнал повърхността.

Уилям Пикъринг стоеше на мостика на "Гоя" и с нямо удивление наблюдаваше зрелището, което се разиграваше пред очите му. В морската повърхност отдясно на кърмата се образуваше грамадна вдлъбнатина. Водовъртежът имаше диаметър стотици метри и бързо се разширяваше. Океанът описваше зловещо гладък кръг около фунията на циклона. От дълбините вибрираше гърлен стон. Директорът смаяно гледаше разширяващата се към него дупка - беше като зейналата паст на някакъв митичен бог, жаден за жертвоприношения.

"Сънувам" - помисли си Пикъринг.

Изведнъж с експлозивно съскане, което пръсна стъклата на мостика, от въртопа изригна огромен стълб пара. В небето се издигна колосален гейзер, чийто връх изчезваше в мрачните облаци.

В същия миг стените на фунията станаха по-стръмни, въртопът светкавично се разшири и запоглъща океана. Кърмата на "Гоя" рязко се люшна към бездната. Пикъринг изгуби равновесие, падна на колене и като дете пред Бог, се вторачи в глъбините. Последните му мисли бяха за дъщеря му Даяна. Молеше се преди смъртта си да не е познала такъв страх.

Ударната вълна от парата запрати самолета настрани. Докато пилотите овладяваха управлението и завиваха ниско над обречения "Гоя", Толанд и Рейчъл се държаха за ръце. Долу видяха Уилям Пикъринг, коленичил с черното си палто до парапета на загиващия кораб.

Кърмата се надвеси над огромния воден кратер и въжето на котвата най-после се скъса. С гордо издигната във въздуха кърма "Гоя" се плъзна през ръба и после по стръмната водна стена. Светлините му продължаваха да сияят, докато изчезваше в бездната.
131
Утрото беше ясно и свежо. Вятърът вдигаше въртопи от листа в подножието на паметника на Вашингтон. Най-големият обелиск на света обикновено се будеше пред собствения си мирен образ в огледалното езеро, но днес сутринта настъпи с хаос от блъскащи се репортери, които се трупаха около паметника.

Когато слезе от лимузината си и закрачи като лъв към очакващите го журналисти, сенатор Седжуик Секстън се чувстваше по-велик от самия Вашингтон. Беше поканил десетте най-големи национални мрежи и им бе обещал скандала на десетилетието. "Нищо не привлича лешоядите така, както миризмата на смърт" - помисли си Секстън.

Държеше белите пликове, всеки елегантно запечатан с неговия восъчен герб. Ако информацията бе сила, Секстън носеше ядрена бойна глава.

Сенаторът бе като опиянен от очакващата го слава. Със задоволство видя, че импровизираната му сцена има две "рамки на славата" - големи паравани, поставени от двете страни на подиума като сини завеси - стар трик на Роналд Рейгън, който осигуряваше изпъкването му на всеки фон.

Секстън влезе отдясно - появи се иззад единия параван като актьор иззад кулисите. Репортерите бързо заеха местата си на няколкото реда сгъваеми столове. На изток слънцето тъкмо изгряваше над купола на Капитолия и освети сенатора с розово-златистите си лъчи като с райска светлина.

"Идеален ден да стана най-могъщият човек на света".

– Добро утро, госпожи и господа - каза Секстън и остави пликовете на катедрата пред себе си. - Ще се опитам да ви обясня нещата максимално кратко и безболезнено. Информацията, която ще споделя с вас, честно казано, е доста смущаваща. В тези пликове има доказателство за измама на най-високо правителствено равнище. Срам ме е да ви призная, че преди половин час ми се обади президентът и ме помоли - да, умоляваше ме - да не разгласявам уликите. - Той смаяно поклати глава. - И все пак аз съм човек, който вярва в истината. Колкото и да е мъчителна.

Сенаторът замълча за миг и вдигна пликовете. Репортерите ги проследиха с поглед като кучета, предвкусващи някаква неизвестна вкусотия.

Президентът се бе обадил на Секстън преди половин час и му беше обяснил всичко. Бил разговарял с Рейчъл, която била на някакъв самолет. Колкото и да било невероятно, изглежда, Белият дом и НАСА били невинни участници в това фиаско - планът бил замислен от Уилям Пикъринг.

"Не че има значение - помисли си Секстън. - Зак Херни пак ще го отнесе".

Искаше му се да е муха на стената на Белия дом и да вижда лицето на президента в мига, в който Херни бе разбрал, че Секстън говори пред публика. Бяха се уговорили точно в този момент да се срещнат в Белия дом, за да обсъдят как най-добре да съобщят на страната истината за метеорита. Херни сигурно смаяно стоеше пред телевизора и разбираше, че не може да направи нищо, за да спре ръката на съдбата.

– Приятели - продължи Секстън и погледна репортерите откровено. - Сериозно обмислих всичко. Възнамерявах да изпълня желанието на президента и да запазя тези сведения в тайна, но трябва да послушам сърцето си. - Той въздъхна и сведе глава като човек, приклещен в ъгъла от историята. - Истината си е истина. Няма да си позволя по никакъв начин да въздействам на вашето тълкуване. Просто ще ви изложа фактите.

В далечината се чу рев на мощни хеликоптерни ротори. За миг Секстън се зачуди дали президентът не пристига панически от Белия дом с надеждата да спре пресконференцията. "Това ще е върхът на сладоледа - весело си помисли сенаторът. - Тогава Херни определено ще изглежда виновен!"

– Не ми е приятно да го правя - усетил идеалния момент, продължи сенаторът, - но се чувствам длъжен да съобщя на американския народ, че са го излъгали. -

Летателната машина се приближи и кацна от дясната страна на площада. Секстън погледна натам и с изненада видя, че това изобщо не е президентският хеликоптер, а голям самолет "Оспри". На корпуса пишеше: БРЕГОВА ОХРАНА НА САЩ. Люкът се отвори и отвътре излезе някаква жена. Носеше оранжева канадка на бреговата охрана и изглеждаше така, все едно е преживяла война. Огледа се и закрачи към импровизирания пресцентър.

Отначало сенаторът не я позна. После се смая.

"Рейчъл? - Той зяпна. - Какво прави тук ТЯ, по дяволите?"

От тълпата се надигна смутен шепот.

Секстън залепи на лицето си усмивка, обърна се към репортерите и извинително вдигна показалец.

– Бихте ли ме извинили за момент? Ужасно съжалявам. - Той добродушно въздъхна. - Семейството стои над всичко. Неколцина журналисти се засмяха.

Рейчъл бързо се приближаваше. Той не се съмняваше, че е най-добре срещата между баща и дъщеря да се проведе насаме. За нещастие в момента това не бе възможно.

Секстън погледна към един от параваните, усмихна се още по-широко, махна на дъщеря си и тръгна към нея под такъв ъгъл, че тя трябваше да мине зад паравана. Секстън я пресрещна там, скрит от очите и ушите на пресата.

– Скъпа? - усмихна се сенаторът и разпери ръце. - Каква изненада!

Рейчъл го зашлеви през лицето.

Сама с баща си зад паравана, тя се втренчи в него с омраза. Беше го ударила силно, ала той дори не бе трепнал. Фалшивата му усмивка се стопи и се преобрази в гняв. Гласът му се снижи до демоничен шепот.

– Не биваше да си тук!

Рейчъл видя яростта в очите му и за пръв път в живота си не се уплаши.

– Обърнах се към теб за помощ и ти ме предаде! Едва не ме убиха!

– Явно ти няма нищо. - Гласът му звучеше почти разочаровано.

– НАСА е невинна! - заяви Рейчъл. - Президентът ти го каза! Какво правиш тук? - По време на краткия си полет до Вашингтон със самолета на бреговата охрана беше провела множество телефонни разговори с Белия дом, баща си и дори с обърканата Гейбриъл Аш. - Нали обеща на Зак Херни да отидеш в Белия дом!

– Ще отида - подсмихна се той. - След изборите.

На Рейчъл и се догади от мисълта, че този човек е неин баща.

– Това, което правиш, е лудост!

– О? - засмя се Секстън, обърна се и посочи подиума, който се виждаше зад паравана. На катедрата го очакваха няколко бели плика. - В тези пликове е информацията, която ми прати ти, Рейчъл. Ти. Кръвта на президента е по твоите ръце.

– Пратих ти информацията, когато имах нужда от помощта ти! Когато смятах, че са виновни президентът и НАСА!

– Като имам предвид доказателствата, НАСА определено изглежда виновна.

– Но не е! Хората заслужават шанс сами да признаят грешките си. Ти и без това си спечелил изборите. Със Зак Херни е свършено! Знаеш го. Остави човека да се оттегли с достойнство.

Секстън изпъшка.

– Страшно си наивна. Не става въпрос за каква да е победа на изборите, Рейчъл. А за власт. За решителна победа, величави дела, смазана опозиция и власт над силите във Вашингтон, за да можеш да свършиш нещо.

– На каква цена?

– Не бъди такава моралистка. Аз просто излагам доказателствата. Хората могат сами да си направят изводите кой е виновен.

– Знаеш как ще изглеждат нещата.

Той сви рамене.

– Може би времето на НАСА е дошло.

Сенатор Секстън усещаше, че репортерите зад паравана стават неспокойни, и нямаше намерение цяла сутрин да виси тук, за да слуша морализаторствата на дъщеря си. Мигът на славата го очакваше.

– Повече няма какво да говорим - каза той. - Предстои ми пресконференция.

– Моля те като твоя дъщеря - настоя Рейчъл. - Не го прави. Помисли какво ще стане. Има по-добър начин.

– Не и за мен.

От тонколоните зад него се разнесе пращене и Секстън се обърна. Една закъсняла репортерка се надвесваше над трибуната му в опит да включи микрофона си в мрежата.

"Тия идиоти не могат ли да пристигат навреме?" - ядосано помисли сенаторът.

В бързината репортерката събори купчината пликове на земята.

"По дяволите!" Секстън се запъти натам, като проклинаше дъщеря си. Когато стигна до катедрата, жената пълзеше на четири крака и събираше пликовете. Секстън не виждаше лицето и, но очевидно бе от телевизионна мрежа - дълго кашмирено палто, подходящ шал и ниско нахлупена мохерна барета, на която беше закачен пропуск от Ей Би Си. "Тъпа кучка" - помисли си Секстън.

– Дайте ми ги - изсумтя той и протегна ръка. Жената вдигна последните пликове и му ги подаде, без да го погледне.

– Извинете… - очевидно засрамена, измърмори тя. После изчезна в навалицата.

Сенаторът бързо преброи пликовете. "Десет. Добре". Никой нямаше да му открадне овациите. Той нагласи микрофоните и шеговито се усмихна на репортерите. - Предполагам, че е най-добре да ги раздам преди някой да пострада! Журналистите нетърпеливо се засмяха. Дъщеря му се обади иззад паравана:

– Не го прави. Ще съжаляваш. Той не и обърна внимание.

– Моля те, довери ми се - вече по-високо настоя Рейчъл. - Това е грешка.

Секстън вдигна пликовете и изправи ръбовете им.

– Татко - умолително каза Рейчъл. - Това е последният ти шанс да постъпиш както трябва. "Да постъпя както трябва ли?" Сенаторът покри микрофона, обърна се, сякаш се прокашляше, и изсъска:

– Същата си като майка си - дребнава идеалистка. Жените просто не разбират истинската природа на властта.

Когато се обърна към нетърпеливите репортери, Седжуик Секстън вече беше забравил за дъщеря си. Високо вдигнал глава, той слезе от подиума и раздаде пликовете на очакващите журналисти. Десетте плика светкавично потънаха в тълпата. Сенаторът чу чупенето на печатите и разкъсването на хартията. После внезапно се възцари мълчание.

В тишината Секстън можеше да чуе - не, да види! - съдбовния момент в кариерата си. " Метеоритът е измама. И аз съм човекът, който я разкри!"

Сенаторът знаеше, че на репортерите ще им трябва време да проумеят истинското значение на това, което виждат: радарни изображения на втора шахта в леда, жив океански вид, почти идентичен с фосилите на НАСА, доказателства за хондрули, образувани на Земята. Всичко това водеше до едно изумително заключение.

– Господин сенатор? - заекна една репортерка - зяпаше смаяно плика в ръцете си. - Тези неща истински ли са? Секстън мрачно въздъхна.

– Да, боя се, че са съвсем истински.

В тълпата се надигна смутен шепот.

– Ще ви дам възможност да разгледате тези страници и после ще отговоря на въпросите ви и ще се опитам да хвърля известна светлина върху това, което виждате - заяви Секстън.

– Господин сенатор? - озадачено попита друг журналист. - Тези снимки… автентични ли са?

– Сто процента - твърдо заяви Секстън. - Нямаше да ви ги покажа, ако не бяха.

Объркването на пресата като че ли се усили и на сенатора дори му се стори, че чува смях. Не очакваше такава реакция. Започваше да се опасява, че е надценил способността на медиите да свържат очевидните точки.

– Хм, господин сенатор? - странно развеселен, се обади някой. - Официално ли потвърждавате автентичността на тези снимки?

Секстън се ядоса.

– Ще го кажа за последен път, приятели - свидетелствата в ръцете ви са сто процента верни. И ако някой може да докаже противното, ще си изям шапката!

Зачака ги да се разсмеят, ала не се случи нищо. Пълно мълчание. Безизразни погледи. Репортерът, който се беше обадил последен, се приближи към Секстън, като прелистваше ксерокопията.

– Имате право, господин сенатор. Това е скандална информация. - Той замълча за миг и се почеса по главата. - Не знам защо сте решили да споделите с нас такова нещо, особено след като толкова категорично го опровергахте съвсем наскоро.

Секстън нямаше представа какво иска да каже журналистът. Мъжът му подаде листовете, сенаторът ги взе, погледна ги - и за миг почувства главата си абсолютно празна.

Виждаше непознати снимки. Черно-бели. Двама души. Голи. Преплетени ръце и крака. В първия момент не разбра какво е това. После го осени. Удар под кръста.

Ужасен, той рязко вдигна глава. Репортерите вече се смееха. Половината предаваха новината по телефона.

Секстън усети, че го потупват по рамото, и замаяно се обърна. Рейчъл.

– Опитахме се да те спрем - каза тя. - Дадохме ти всички възможности. До нея стоеше друга жена.

Разтреперан, Секстън я погледна. Това бе репортерката с кашмиреното палто и мохерната барета - жената, която беше съборила пликовете. Кръвта му се вледени.

Тъмните очи на Гейбриъл сякаш прегаряха дупки през него. Тя разтвори палтото си, за да му покаже няколкото бели плика, пъхнати под мишницата и.

– Чух, че ни напускате - каза Херни. Гласът му звучеше разочаровано.

Гейбриъл кимна. Въпреки че президентът благосклонно и беше предложил убежище от пресата в Белия дом, тя предпочиташе да не бяга от тази буря, като се крие в епицентъра и. Искаше да е колкото може по-далеч. Поне за известно време. Херни я погледна с уважение.

– Изборът, който направихте тази сутрин, Гейбриъл… - Той замълча за миг, сякаш не му достигаха думи. Очите му бяха ясни - изобщо не можеха да се сравняват с онези загадъчни дълбини, които някога я бяха привлекли към Седжуик Секстън. И все пак, дори на фона на това могъщо място, тя виждаше искрената доброта в погледа му, виждаше чест и достойнство, които нямаше да забрави.

– Направих го и заради себе си - отвърна младата жена.

Херни кимна.

– Въпреки това ви дължа благодарност. - Той се изправи и и даде знак да го последва в коридора. - Всъщност се надявах, че ще останете достатъчно дълго, за да мога да ви предложа пост в бюджетния си екип. Гейбриъл го погледна колебливо.

– Да престанем да пилеем и да започнем да поправяме ли?

Президентът се подсмихва.

– Нещо такова.

– Струва ми се, и двамата сме наясно, господин президент, че в момента съм по-скоро бреме.

Той сви рамене.

– Тогава да изчакаме няколко месеца. Докато всичко премине. Много велики хора са изпадали в подобни ситуации и това не им е пречило. - Херни и намигна. - Неколцина от тях дори са станали президенти на Съединените щати.

Гейбриъл знаеше, че е прав. Безработна от няколко часа, тя вече бе отхвърлила още две предложения за работа - от Йоланда Кол в Ей Би Си и "Сейнт Мартинс Прес", където и предлагаха неопределен аванс, ако публикува откровена автобиография.

"Не, благодаря!"

Докато двамата вървяха по коридора, Гейбриъл се замисли за снимките, които в момента показваха по всички телевизии.

"Щетите за страната можеха да са по-тежки - каза си тя. - Много по-тежки".

След като бе отишла в Ей Би Си, за да вземе снимките и журналистическия пропуск на Йоланда, Гейбриъл пак се беше вмъкнала в кабинета на Секстън, за да направи копие на пликовете. Междувременно бе принтирала и чековете от компютъра на сенатора. След срещата при паметника на Вашингтон беше връчила копия на чековете на смаяния сенатор Секстън и бе поставила исканията си: "Дайте на президента шанс да съобщи за грешката с метеорита, иначе ще публикувам и останалата информация". Сенаторът беше погледнал купчината финансови документи, бе се заключил в лимузината си и беше потеглил. Оттогава не бяха чували за него. Когато стигнаха до задната врата на Заседателната зала, Гейбриъл чу шума на очакващата тълпа. За втори път през последното денонощие светът се събираше, за да чуе извънредното обръщение на президента.

– Какво ще им кажете? - попита тя.

Херни въздъхна. Изражението му си оставаше поразително спокойно.

– През годините многократно съм се уверявал в едно нещо… - Той сложи ръка на рамото и и се усмихна. - Просто нищо не може да замени истината.

Докато го гледаше как крачи към подиума, Гейбриъл изпита неочаквана гордост. Зак Херни бе на път да признае най-голямата грешка в живота си и колкото и да беше странно, никога не бе изглеждал по-достойно.

"Аз съм в Белия дом - сети се Рейчъл. - Спала съм цял ден".

По заповед на Зак Херни самолетът на бреговата охрана откара изтощените Майкъл Толанд, Корки Марлинсън и Рейчъл Секстън от паметника на Вашингтон в Белия дом, където им поднесоха разкошна закуска, прегледаха ги лекари и им предложиха да си изберат, които си искат от четиринадесетте спални в сградата. Всички бяха приели.

Рейчъл не можеше да повярва, че е спала толкова време. Включи телевизора и смаяно видя, че президентът вече е дал пресконференция. Рейчъл и другите бяха предложили да стоят до него, докато съобщава за разочарованието с метеорита: "Всички заедно допуснахме тази грешка". Ала Херни бе настоял сам да поеме това бреме.

– За съжаление, изглежда, че в края на краищата НАСА не е открила доказателства за живот в космоса - казваше по телевизията един политически коментатор. - За втори път през последните десет години Управлението погрешно обявява, че метеорит съдържа признаци за извънземен живот. Този път обаче сред заблудените бяха някои високоуважавани граждани.

– При други обстоятелства - включи се друг коментатор - бих казал, че измама с такива мащаби, каквито тази вечер описа президентът, ще е гибелна за неговата кариера… обаче като се имат предвид тазсутрешните събития при паметника на Вашингтон, предполагам, че шансовете на Зак Херни да спечели изборите са по-големи от всякога. Първият коментатор кимна утвърдително.

– Е, в космоса няма живот, но и предизборната кампания на сенатор Секстън остана безжизнена. А сега, когато се появи нова информация за сериозните финансови затруднения на сенатора… На вратата се почука.

"Майкъл" - помисли си Рейчъл и бързо изключи телевизора. Поне се надяваше да е той. Не го бе виждала от закуска. Когато пристигнаха в Белия дом, не искаше нищо повече от това да заспи в обятията му. Макар да виждаше, че той изпитва същите чувства, Корки се намеси, настани се на леглото на Толанд и подробно започна да разказва и преразказва как се бил опикал и така се спасил. Накрая, вече напълно изтощени, Рейчъл и Толанд се запътиха към отделни спални.

На път за вратата Рейчъл се погледна в огледалото и с удивление видя колко смешно е облечена. Беше намерила в скрина само едно старо горнище на анцуг, което висеше до коленете и като нощница. Чукането се повтори.

Тя отвори вратата и с разочарование видя на прага агентка от Секретната служба - стройна и красива. Носеше син блейзър.

– Госпожице Секстън, господинът в спалнята на Линкълн е чул телевизора ви. Помоли ме да ви предам, че щом вече сте будна… - Агентката замълча за миг и повдигна вежди. Очевидно не и бяха непознати нощните игри на горните етажи на Белия дом. Рейчъл се изчерви.

– Благодаря. Жената я поведе по коридора към проста наглед врата.

– Спалнята на Линкълн - каза тя. - И както винаги казвам пред тази врата, спете спокойно и се пазете от призраци.

Рейчъл кимна. Легендите за призраци в спалнята на Линкълн бяха стари почти колкото самия Бял дом. Говореше се, че Уинстън Чърчил видял тук призрака на Линкълн, както и безброй други, сред които Елинор Рузвелт, Ейми Картър, актьорът Ричард Драйфус и върволица от камериерки и икономи. Твърдеше се, че кучето на президента Рейгън часове наред лаело пред тази врата.

Мислите за исторически духове внезапно накараха Рейчъл да разбере светостта на тази стая. Изведнъж се засрами, застанала така с дългия анцуг, босонога, като студентка, тайно вмъкваща се в момчешка стая.

– Това позволено ли е? - прошепна тя на агентката. - Искам да кажа, това все пак е спалнята на Линкълн. Жената и намигна. - Нашата политика на този етаж е: "Не питай, не казвай".