Глава втора Групите в организацията. Възможности за управление на малките групи

Още древните философи са казали, че човек е обществено животно. Трябва да разбираме тази мисъл в смисъл на това, че ние не можем да съществуваме без общностите и естествено без хора няма общности. Без наличието на групи не е възможно осъществяване нито на обществен живот, нито на обществено производство. Тази значимост на проблема за групите го извежда като един от важните в областта на много социални науки, в това число и в психологията.

Формулираните дефиниции на понятието „група” във психологическата литература са многобройни. Социалният психолог Вернер Ландекър по този повод иронично отбелязва, че единомислието при определянето на понятието група е преди всичко в твърдението, че това понятие се отнася до повече от едно лице [46]. Въпреки това, могат да се изведат пет основни насоки, които общо взето обхващат най-значителните тенденции в разбирането и изследването на социалните групи [71]:

Най-уязвимата страна на схващането за социалната група като всяко множество от хора е, че понятието за група е по-скоро събирателно отколкото синтетично. Няма никакво указание, че групата е нещо наистина цялостно. За повечето социолози и психолози е несъмнено, че социалната група не се свежда нито до отделните човешки индивиди, нито до тяхната аритметична сума. Както посочва Тамотсу Шибутани следвайки идеите на Кули социалната група е функционална единица. Тя притежава безлична форма, има над индивидуален характер и е нещо повече от сбора на отделните личности. Интересна хипотеза предлага Петко Симеонов, той счита, че сумата от личностните характеристики на членовете на социалната група е по-голямо число от сумата на груповите белези на същата група. Освен това и в качествено отношение социалната група е нещо по-малко (по цели, интереси, мисли, чувства, мотиви и т.н.) от сбора на индивидуалните качества на индивидите, членове на групата. Фактически той подкрепя становище за качествената разлика между социалната група и сумата от нейните членове като акцентира върху степента на личностна идентификация с групата. Това схващане за групата като най-широка общност не просъществува дълго време в литературата, разбира се и днес може да се срещне прекомерно широка употреба на това понятие като група на военните в България, групата на жените в България, което е пример за социална категория, но не и за група.

Характерно за такова становище е приемането на широк спектър на проявите на социалните групи. Такива са както брачната двойка и приятелските групи, така и формалните организации, селищата, националните малцинства. Дефинициите на групата в рамките на това разбиране се различават по своите акценти върху комуникативните, нормативните и функционалните връзки между груповите членове.

Така Макайвър и Пейч определят групата като „каквато и да е съвкупност от личности между които се появило обществено отношение”, а Хартли дефинира групата, като две или повече личности, които си взаимодействат. В този дух има основание позицията на Мартън да се приеме като преходна между разбирането на групата като интегративно образование и като микрогрупа. Той определя групата като определен брой хора, които си взаимодействат в съответствие с установени образци или като определен брой хора между които има установени социални отношения. В този съществен критерий за установяване на наличието на група е в това, че взаимодействащите лица смятат себе си за членове, т.е., те имат определени очаквания към формите на взаимодействие, които са морално задължителни за тях и за другите членове, но не и за тези които са извън групата. И на трето място според него е особено важно дали дадените лица намиращи се във взаимодействие се определят от другите като принадлежащи към групата. Комбинирането на трите критерия дава възможност за относително ярко очертаване на границите на членство или нечленство в групата [по 20].

Социалната група, като малка група - това схващане се разглежда като логическо продължение на становището за групата като интегративно образувание. То е една от най-популярните сред западните социални психолози и има вече значителни изследователски традиции. За най-ярък изразител на това направление се сочи Джордж Каспър Хоумънс и неговия най-известен труд „Човешката група” (1950). Там той прави следното пояснение „под група ще разбираме определен брой лица, които често общуват помежду си за по-голям период от време и които са достатъчно малко на брой, за да може всяко лице да общува с всички останали и то не опосредствано чрез други хора, а лице в лице, това се нарича първична група. Подобно становище за група защитава и Жарж Гурвич за когото групата частично, но реално колективно единство основано на колективни относително постоянно и активни нагласи, което е предназначено да изпълнява определени общи цели.

Същински потоп от разработки за микрогрупите залива западната социологическа литература, особено от средата на 30-те до края на 70-те години. Илюстрацията на този факт е библиографията приложена към наръчника за изследване на малката група на Хеър (1976), включваща няколко хиляди публикации върху малките групи. През 1946 година се провежда първият семинар върху микрогрупите организиран от Робърт Бейлс в Харвартския университет, като още в средата на 50-те години в американските университети се четат 45 специални курса изцяло посветени на малките групи и още около 200 курса имащи отношение към същата проблематика. И днес изследването на малките групи е едно от най-развитите направления в съвременната социална психология на Запад.

Какво породи този интерес към микрогрупите? Времето в което се проявяват трите основни направления за западната социална психология бихевиористкото на Елтън Мео, социометрическото на Джейкъп Леви Морено и гещалтпсихологическото на Курт Левин е време на глобални промени. Някои частни науки обща психология, психиатрия, социология, показаха възможност за контрол и управление на малките групи, което беше доста обещаващо. Нещо повече стигна се до абсолютизация, като западногерманеца Хофщетер заяви, че всички конфликти в обществото се предизвикват от специфичния характер на отношенията в малките групи. Трябва също така да признаем, че изследванията на малките групи е едно от най-малко изкушените от абстрактни теоретизирани направления. Всичко тук се разработи и решава от позициите на прагматизма, на емпирично равнище.

Една от най-новите тенденции сред Западната психология на малката група придобила своята популярност към средата на 80-те години на ХХ век е използването на така наречената система за многоравнищно наблюдаване на групите СИМЛОК. Тази система представлява комплексна методика за изучаване на малките групи. Тя е максимално опростена и може да се прилага и от отделен последовател без необходимостта от каквато и да е специална апаратура. Предвижда се попълването на няколко стандартизирани въпросника за характеризиране на поведението и взаимодействието на членовете на групата. Тази теория е разработена от Беилз, който съчетава в нея някои от предишните си възгледи с тези на Левин и Морено. Явявайки се нова интеграция на тези концепции СИМЛОК има три основни измерения, които в съчетание изграждат главните елементи на социално психическо взаимодействие и възприятие в групата. Тези три измерения са: поведение (господство – подчинение; приятелство – неприятелство; целево ориентирано – емоционално), ценност (материален успех – аскетично самоотричане; приемаш установена власт – отричаш установена власт), посока (нагоре - надолу; позитивна - негативна; напред – назад), съчетаванията на тези измерения и техните варианти в конкретните случаи ни представя според Бейлс, основната матрица на груповото взаимодействие. Това показва, че е налице сериозен опит за теоретико-методическа интеграция на основните теории за малките групи без особени претенции за обща теория, а като стандартизирана методика за изследване поведението на групите и техните членове. У нас до към втората половина на 60-те години в публикациите за малките групи доминираше критиката върху основните направления в западната социална психология. Има основание обаче да се очаква много настъпателно развитие на социалната психология у нас по проблемите на малките групи, главно поради новите реалности на производството сложили се у нас.

Вече казахме, че под група ще разбираме съвкупност от хора, които се намират преди всичко в непосредствена интеграция и комуникация едни с други. За да се осигури необходимата групова интеграция е необходим определен минимум от екстензивност, интензивност и интимност. Преходни и повърхностни комуникации например на хора събрани около авария с транспортно средство или злополука са краен случай и недостатъчен критерий. В такъв случай се говори за ефимерна група. Все повече се налага мнението, че малката група се определя като общност, в която обществените отношения се осъществяват под формата на непосредствени лични контакти.

Когато разглеждаме историята на изследванията на малката група в психологията можем да определим следните направления и подходи: теория за полето – води началото си от работите на К. Левин [по 40]. Основния акцент тук е, че поведението на личността е продукт на полето на взаимозависими детерминанти, при което структурните свойства на полето се представят с понятия заимствани от топологията и теорията за множествата, а динамичните се определят с понятията психологически и социални сили; интеракционистка концепция – привържениците й считат, че групата е система от взаимодействащи индивиди, функционирането на които в групата се описва с три основни понятия: индивидуална активност, взаимодействие и отношение; теория за системите – в нея се развива идеята за групата като система от взаимосвързани позиции и роли; социометричен подход – представения от много емпирични изследвания на вътрешногруповите отношения, но влиянието на тези разработки за развитието на теорията на малката група е минимална; психоаналитично направление – основано на идеите на З. Фройд то се фокусира преди всичко върху мотивационните и защитните механизми на личността; общопсихологически подход – основан е на идеята, че много от представите за човешкото поведение в частност могат да се приложат и към груповото поведение като това се отнася преди всичко за такива индивидуални процеси, като ученето, явленията в когнитивната сфера и мотивацията; емпирикостатистическо направление – извежда основните понятия на груповата теория от резултатите от статистическите процедури, най-вече от факторния анализ; формално моделен подход – конструира модели на груповото поведение използвайки математически апарат, включен в теорията на графите и теорията на множествата; подход на подкрепата – базира се на идеята на Б. Скинър за оперантното обуславяне. В руската психологическа школа съществуват и други изследователски подходи като: дейностния подход, параметричния подход и организационно-управленския подход.

Динамика и формиране на малката група - динамичността на всяка една група се определя от това, че тя се създава, преминава през определени етапи на съзряване и функциониране. След като тя е съвкупност от хора групата не може да бъде застинало, нединамично образувание. Формирането на група се налага по няколко причини: първо – както вече подчертахме хората са същества, създадени да живеят в общности; второ – при хората съществува механизма на индентификацията при развитието и формирането на личността, което означава, че потребността на човек да се идентифицира с някого и по този начин да се обвърже с групата е привлекателна; трето – при хората съществува и потребност от упражняване на власт, а тази потребност може да бъде реализирана само ако съвместно действаме с други хора, т.е. ако има група; четвърто – биологичната потребност от постижения при хората също може да бъде реализирана преди всичко в група.

При разглеждане на проблема за етапите на развитието на групата следва да разгледаме няколко модела на групообразуване: стратометричен – издига в ролята на критерий за построяване на групата: първо – степента на опосредстване на междуличностните отношения от съдържанието на съвместната дейност; второ – съдържанието на съвместната дейност. Развитието на групата се описва като движение, при което създаващите се групи могат да варират от положително (колектив) до отрицателно (корпорация), а в центъра се разполагат дифузната, просоциалната и асоциалната група (А. Петровский); параметричен – разработен от Л. Умански и основан на идеята, че в групата съществуват социалнопсихологически параметри явяващи се своеобразни критерии на развитието на групата: единство на целите и мотивите, групова подготвеност за дейност, интелектуално-емоционално единство на групата, стресоустойчивост и надеждност на групата и др. [15]; двуфакторен модел – разработен от Б. Тъкмън описва динамиката на груповия процес, изхождайки от условията, при които се формира групата и разглеждайки две сфери на групова активност: междуличностна включваща: етап на проверка и зависимост, етап на вътрешен конфликт, етап на развитието на груповата кохезия (сплотеност), етап на съотнасянето на функциите и ролите; делова включваща: етап на ориентиране в задачата, етап на емоционален отговор на изискванията на задачата, етап на открит обмен на релевантни интерпретации и етап на вземане на решение.

През 70-те години на ХХ век Тъкмън и Йенсен [16] описват пет етапа в развитието на групата: формиране – етап на усилена комуникация, интеракция и перцепция между хората, при които всеки се стреми от една страна да получи информация за останалите, а от друга страна да покаже положителното в себе си и така да впечатли останалите; „близка борба” – това е етап на конфронтация, съществува враждебност и различия на интересите. Водят се преговори, при които всеки преговаря с всички и разкрива личните си цели. Основен момент тук е управлението на конфликта при ръководството на групата; установяване на норми – през този етап се уточняват работните правила и нормите на поведение, ролите и очакванията като начините на съвместна дейност се описват по логиката кой, какво, как, с кого и защо ще го прави; изпълнение на цели – този етап е етап на относителна зрялост на групата, засилени са координацията, комуникациите и интеракциите с оглед на достигане на предварително поставените цели; разпадане – етап на разформиране на групата, което може да се получи по две причини, от една страна ако групата е постигнала своите цели и е изпълнила своите задачи, и от друга страна ако хората напуснат групата.

Структура на групата – авторите анализиращи структурната характеристика на групата подчертават, че тя се отличава с неравномерност. Анализа на груповата структура по нива се състои в определяне на системата на вътрешногруповите отношения, йерархично разположени в пространството на груповото функциониране. Различните типове дейност предполагат и различни системи на деловите и емоционалните вътрешногрупови отношения. Общо взето те могат да бъдат описани с думите неофициални и официални отношения, като официалните се приемат като делови, а неофициалните като емоционални. Друг възможен подход при анализа на груповата структура е свързан с разбирането за групата като за многомерно образувание. Преди всичко тук се упоменават следните измерения на груповата структура: формално статусни – даващи представа за субординацията (нивата на подчиненост) в групата в системата на официалните отношения; социометрични – характеризира субординацията в системата на вътрешногруповите междуличностни предпочитания и по същество дава неформалната статусна структура на групата; комуникативни мрежи – разглеждат субординацията в групата от гледна точка на позицията на индивида в системата на информационния поток; социална власт – отразява субординацията по линията на йерархията в групата, като определя позицията на хората в зависимост от тяхната способност да оказват влияние върху другите. Д. Френч и Б. Рейвън [16] определят пет типа социална власт: възнаграждаваща, принуждаваща, легитимна, референтна и експертна; лидерство – отразява субординацията на хората в зависимост от ценностния им потенциал и ценностният им принос в дейността на групата.

Авторите, ориентирани към разглеждането на груповите процеси и подчертаващи времевите измерения в структурата разглеждат три структурни модела: модел на Д. Хоумънс – основан е на идеята, че съществуват няколко основни момента на груповото поведение, като индивидуалните действия на членовете на групата, емоционалното им отношение един към друг и тяхното взаимодействие разбирано като взаимосвързано поведение. Всяка група има своеобразна граница, външна за която се явява социалната среда разбирана като физическа, техническа и социална. Елементите на групово поведение, проявени във външната среда образуват външната система, а тези елементи, които лежат в основата на груповото поведение и не се подбуждат непосредствено от външната среда представляват вътрешната система; двумерен модел на Р. Бейлс – акцентира върху взаимодействието между деловия и междуличностния аспекти на груповата структура. Нарастващата в процеса на групова дейност фукционална специализация на членовете на групата води до диференциация на техните позиции, преразпределение на достъпа до наличните ресурси, до различие в степените на влияние върху останалите. За успешното функциониране на групата е необходимо да се балансират помежду им две измерения – инструментално и експресивно; теория за груповата синталност – разработена от Р. Кетел концепция за груповото поведение, в която ключово понятие е синергията, разбирана като индивидуална енергия насочена към разгръщане на групова активност. Една част от нея се изразходва за съхраняване на групата, а друга за достигане на груповите цели.

• 
  Нормите са продукт на социално взаимодействие, възникват в хода на груповия живот и служат като пропуск за включването на групата в по-големите социални общности;
  
• 
  Групата не установява норми за всяка една ситуация, а ги формира само за действия и ситуации имащи някаква значимост за самата група;
  
• 
  Нормите могат да се прилагат за ситуацията като цяло, отнасяйки се за всички членове на групата, но могат да регламентират и една или друга роля в различни ситуации;
  
• 
  Нормите се различават по степента на приемането им от групата;
  
• 
  Нормите се различават по степента и вероятността на допустимите отклонения от тях и диапазона на прилаганите за нарушенията им санкции.
  

• 
  Групиране – разпространено наименование за обединяването на дискретни единици във възприятието зависещи от факторите определяни като гещалтни.
  
• 
  Групов език – категорийна система използвана от членовете на една специфична група или от различни групи с цел взаимно разбиране. Той се формира в генезиса на групата и може често да се променя в зависимост от обстоятелствата. Груповият език има специален словесен състав, който може да се отличава от този на други групи по предпочитани думи, словесни новообразувания, които често се разбират само от членовете на тази група, а също така и думи табу.
  
• 
  Групова атмосфера (групов климат) – това е преживяването членовете на дадена група и от външни лица характерен начин на изразяване на всякакъв вид отношение между членовете на групата. Тези отношения са различни и са продукт на традиции, но също и на конкретната дейност, условията в които живеят групите и техните перспективи, при което от значение са свойствата на отделните личности. Същността на комплексното образуване на груповата атмосфера може да се охарактеризира със следните единични моменти: преживяна групова структура, т.е. симпатиите и антипатиите.
  
• 
  Стил и тон - в комуникативното поведение на членовете на групите; признаване на другите членове на групата и чувство, че всеки сам се ползва с признание; степен на идентификация с групата и нейните норми и цели; преживяване на съвместното решаване на задачите (успех – неуспех); връзки на членовете на групите с ръководителя и т.н.
  
• 
  Групова динамика – в широк смисъл това е анализът на отношенията в групата в генетичен аспект. Понятието води началото си от Курт Левин. Той поставя изискването да се изследва това, което се променя в действителността и при това се използват конструиращи вместо класифициращи методи с оглед математическото описание на полето. Тези възгледи се съчетават много добре със социометрията на Морено.
  
• 
  Групова ентропия – разработена от Кубе и Генцерхойзер. Това информационно теоретичната мярка за характеризиране на груповата структура по отношение на правените избори и отхвърляния и използвана като критерий в експеримента за избор на партньор. Структурираността е най-голяма, когато всички членове на групата имат връзки с един неин член, т.е. когато един неин член се избира или отхвърля от всички. Дадена група и най-малко структурирана когато избирането и отхвърлянето са разпределени равномерно.
  
• 
  Групова структура – съвкупност от съществуващите между членовете на групата връзки, които са последица от сътрудничеството в групата. Груповата структура не бива да се отъждествява със социологическите понятия, социална или обществена структура. В зависимост от конкретното отношение връзки могат да съществуват или само между няколко или между всички членове на групата. В социалнопсихологичен аспект, структурирането на групата се отъждествява със зависимостта на проблемите, които тя решава. Структурата на междуличностните преценки по отношение на задачите оказва решаващо влияние върху реалните процеси на сътрудничество в групата. Колкото по-развита е групата, толкова по ясно различими са отделните групови структури. Развитието и диференциацията на една група зависят пряко от поставените изисквания и от тяхното качество.
  
• 
  Групова интеграция – процес на обединяване на различните индивиди в група. Постигнатото при това състояние ниво на интегрираност на група се изразява в понятията кохезия и кохерентност. Фестингер определя и понятието привлекателност на групата за отделният индивид. От гледна точка на социалната психология интегрираната група се отличава не само със своята сплотеност, но също така и с критичното си и следователно диференцирано отношение към отделните членове. Тази диференцираност се проявява на три равнища: 1. партньорът може да бъде ценен и при различия в мнението на отделните проблеми. 2. отделните членове се оценяват по различен начин при различните задачи. 3. на основата на генерализацията на оценките независимо от конкретната задача членовете на групата се ползват с различно признание и уважение.
  
• 
  Групова норма – действаща вътрешногрупова оценка на социалното поведение. Става дума за определянето на поведенчески образци чрез подбор и оценка при което критерий е полезността на поведението за постигането на груповите цели. Освен норми, които са проверени в много ситуации и са приети за полезни има и други норми, които влияят на поведението, като екстраполация, чрез трансфер или генерализация върху конкретната ситуация.
  
• 
  Групова оптимизация – съзнателно въздействие върху процесите на груповото развитие имащо за цел съчетаването на висока работоспособност, предимство на постиженията в групата и ефективно формиране на личността. При това трябва да се има предвид следните условия влияещи върху груповата оптимизация: 1. вид и степен на комплексност на задачите. 2. големина на групата. 3. комуникационна и информационна структура. 4. престижна структура. 5. ценностна и нормативна система. 6. ръководство.
  
• 
  Групова хомогенност – свойствата на дадена група да бъде еднородна по един или няколко признаци. При това използването на понятието еднородна обхваща определен диапазон, т.е. допустима е определена ширина на вариацията в изразеността на един или повече признаци.
  
• 
  Групова цел – определена от функцията, респективно от главната задача на групата идеална представа (предвиждане) за резултатите от съвместната дейност. Груповата цел при микрогрупата изпълнява ориентировъчна функция като в много случаи зависи от целите, които имат по-висшите организационни структури и обединения.
  

От гледна точка на съществуването в организацията класификацията на групите придобива малко по-различен вид: формални и неформални групи – на базата на принципа на тяхното възникване организационно или спонтанно; проектни групи – създаване на реализация за определен проект и представляващи формални групи с времеви специфични задачи; първични и вторични – по признак големина, първичните са малки, членовете им са в непрекъснат контакт, вторичните са по-големи и отношенията в тях са в по-голяма степен формализирани; съвместно работещи – това са групи независими една от друга в организационно отношение, обединява ги изпълнението на обща задача, могат да бъдат формални или неформални; противостоящи групи – между, които съществуват противоречия по повод на разпределението и използването на суровини, материали, персонал, информация и т.н. и референтни – групи, към които хората обикновено се самоотнасят (група на инженерите, група на преподавателите и т.н.).

От чисто психологическа гледна точка интересна е класификацията, която се прави от 60-те години на ХХ век, според която групите в организацията се различават помежду си по уменията и равнището на интеракция. В този смисъл се говори за: апатични групи – състоящи се от хора с минимална квалификация или липсваща такава, които проявяват стремеж да работят индивидуално, между тях липсва солидарност и има нисък морал; ератични групи – състоят се от хора с малка квалификация, но с голяма интеракция помежду им, което формира силна група с авторитарен лидер, но често непредсказуема като поведение; консервативна група – стабилна група, придържаща се към ценностите и традициите на организациите, състояща се от хора с много висока квалификация, с голяма съпричастност помежду си и високо чувство за групова принадлежност. Консервативна се нарича затова, защото допуска много трудно нови членове (академици, професори и т.н.).

Предложените виждания за групата изобщо и за малката група в частност, както и за техните социалнопсихични особености в никакъв случай не изчерпва изключителното многообразие от теории, възгледи и изследвания на проблема, което предполага проявяващите интерес към изучаването на групите да го насочат в конкретната област, от която имат потребност.