Глава трета Стрес. Стресът в организацията и възможности за преодоляването му

В съвременния свят стресът е характерно състояние на хората. Те го изпитват от появата си на белия свят та чак до смъртта си. С развитието на цивилизацията последствията на стресовите въздействия върху организма се увеличават и задълбочават. Сега в различните области на науката едва ли има друг проблем, който да привлича такова внимание, както стресът. Посветената на него литература наброява десетки хиляди заглавия. Само в САЩ и Канада функционират повече от 20 центъра за изучаването му. Създаден е Международен институт за стреса.

Естествен е интересът към проблемите на стреса в организацията. Допълнително увеличеният брой на стресорите създават все по-големи проблеми на ръководителите от всички степени за справяне със стреса. Това налага по-пълното изучаване на психологията на стреса и на стратегиите за справяне с него.
1. Какво е стрес?

1.1. Същност на стреса.

Думата стрес е безусловен шампион сред най-широко употребяваните в обикновения живот научни понятия. Хората, употребяващи думата стрес, в голямата си част искат да изразят, че се чувстват раздразнени, уморени.

Понятието стрес звучи еднакво на много езици. Около 60 г. след като бе предложен от Х. Селие, терминът стрес влезе в ежедневния речник на всеки образован човек. При това стресът не е „привилегия" само на човека. Той се наблюдава при животните, в това число и при рибите. В последно време се появиха съобщения за наличие на стресови реакции и при растенията.

Думата стрес има отдавнашна история. Произлиза очевидно от латинското stringer „задържа". За първи път тя се появява в произведенията на английския поет Роберт Манинг, който в 1303 г. пише: „И тази храна беше манната небесна, която господ изпрати на хората, преживели в пустинята четиридесет зими и намиращи се в голям стрес" [цит по 86].

Терминът стрес от stress (англ.) означава „налягане, натиск, напрежение" е въведен в медицината за първи път от Х. Селие. През 1936 г. в сп. „Природа" от 4 юни в раздела „Писма до редактора" е публикувана кратка бележка от 74 реда на младия изследовател Ханс Селие под заглавие „Синдром, предизвикан от различни повреждащи агенти". X. Селие (1907 -1982) е лекар по образование, биолог със световна известност, директор на Института за експериментална медицина и хирургия (от 1976 г. Международен институт за стреса). В продължение на 50 години той разработва проблемите на общия адаптационен синдром и стреса.

Всъщност концепцията за стреса е доста стара. Сигурно още на праисторическия човек му е минавала през главата мисълта, че изнемогата след тежък труд, продължителното пребиваване при студ и жега, загубата на кръв, мъчителният страх и всяко заболяване имат нещо общо. Той не е разбирал сходствата в реакцията си при тези състояния, но когато е имал подобни усещания, е разбирал, че е достигнал предела на възможностите си.

Великият френски физиолог Клод Бернар през втората половина на XIX век за първи път доказва, че вътрешната среда на живия организъм трябва да съхрани постоянството си при всякакви изменения на околната среда. В началото на XX век американският физиолог Ненън разработва концепция за реакциите на организма в екстремална ситуация.

Приносът на X. Селие в науката се състои не в откриването на нов факт или явление, а в способността да се изтълкува познатото по новому [по 86].

Развитието на стреса във времето Селие разделя на три етапа: 1. реакция на тревога; 2. етап на съпротива; 3. етап на изтощение. Тези три фази Селие сравнява образно с етапите на човешкия живот: детството (с присъщата на тази възраст ниска съпротива и силни реакции на дразнителите); зрялост (когато настъпва изолация и се увеличават съпротивителните сили); старост (с необратима загуба на способността за съпротива и постепенно отслабване, завършващо със смърт).

Трифазната природа на стреса, обоснована от Селие дава възможност да се твърди, че способността към адаптация не е безгранична. Студът, мускулното натоварване, кръвотечението и други стресори могат да се понесат от човешкия организъм само за определен срок. Селие сравнява запасите от адаптационна енергия на организма с наследено богатство - можеш да вземеш от него, но не можеш да внасяш в същата сметка. Може безразсъдно и разточително да пилеем способността си за адаптация, но можем да се научим да използваме съществуващия запас дълго време, изразходвайки го с най-голяма полза за организма.

Какво все пак имат предвид учените, употребявайки думата стрес? В своята книга „Стрес без дистрес" Селие дава следното определение: „Стресът е неспецифична реакция на организма на всяко предявено към него изискване^”. Да разгледаме това определение. Първо какво да разбираме под думата неспецифична. Всяко предявено към организма изискване е в някакъв смисъл своеобразно или специфично. При студ ние треперим, за да отделим повече топлина, а кръвоносните съдове се свиват, за да намалят загубата на топлина от повърхността на тялото. На слънце се изпотяваме и потта ни охлажда. Обаче всички въздействия спрямо организма имат нещо общо и то е, че предявяват изискване за пренастройване. Това изискване именно е неспецифичното и то се състои в адаптация към възникващата трудност, каквато и да е тя. Казано по друг начин, освен специфичният ефект, въздействащите върху нас агенти предизвикват също и неспецифичната потребност да се осъществи приспособяване и по този начин да се възстанови нормалното състояние на организма. Според Селие от гледна точка на стресорната реакция няма значение приятна или неприятна е ситуацията, с която се е сблъскал човекът. Ако на майка съобщят, че синът й е загинал в боя, тя изпитва страшна мъка. Но ако след време се окаже, че той не е бил убит, а е взет в плен и се върне, тя ще изпита голяма радост. Специфичните резултати от тези събития -мъка и радост, са противоположни, но тяхното стресорно действие -неспецифичното изискване за приспособяване към дадена ситуация, може да бъде еднакво.

Стресът в ежедневния живот на човека бива два вида -положителен стрес - еустрес, и отрицателен стрес - дистрес. Единият е свързан с желателен, а другият с нежелателен ефект.

От стреса е невъзможно да се избяга. Обикновено когато говорим, че човек изпитва стрес, разбираме силния стрес или дистрес. Даже в състояние на пълно отпускане при сън човек изпитва някакъв стрес. Сърцето помпа кръв, стомахът преработва вечерята, дихателните мускули обезпечават движението на гръдния кош, даже мозъкът не си почива напълно (контролира органите, ражда сънищата). Пълната свобода от стрес е смърт.

Друга важна идея на Селие в концепцията за стреса отговаря на въпроса по какъв начин една и съща стресова реакция нанася различни поражения в организма. Известно е, че качествено различни дразнители не предизвикват задължително еднакъв синдром у различните хора. В същото време даже един и същ дразнител може да доведе до различни поражения при различни хора. Необходими са били много години на изследвания, за да се докаже, че качествено различните дразнители се отличават по своето специфично действие. Техният неспецифичен стресорен ефект всъщност е еднакъв, ако не го пренася някакво специфично свойство на дразнителя. Обстоятелството, че даже един и същи стресор може да предизвика нееднакви поражения у различните хора, Селие свързва с „обуславящите фактори", които избирателно усилват или спират едно или друго проявление на стреса. „Обуславянето" може да бъде вътрешно (генетично предразположение, възраст, пол) и външно (приемане на хормони, лекарствени препарати, диета).

Да разгледаме някои съвременни научни подходи към изучаването на стреса [по 69]:

Разгледаното пo-гope положение на Селие за неспецифичния общ адаптационен синдром, което господства в науката много години, в последно време се счита за доста преувеличено. Американският физиолог Мейсън доказа, че някои вредни физически условия (физическо натоварване, глад, горещина) не предизвикват общ адаптационен синдром. Има данни и затова, че дори и да възникне адаптационният синдром, то не всички негови симптоми се проявяват. Трябва да се обърне внимание и на други слаби страни на концепциите на Селие. Концентрирайки вниманието си върху физиологичната ответна реакция на организма на стресора, той игнорира ролята на психичните процеси. Сега много изследователи предполагат, че физиологичната ответна реакция на човека се определя не непосредствено от присъствието на стресора, а от неговото психично въздействие върху личността. По този начин ентусиазмът по повод на неспецифичната (физиологична) реакция на стрес (по Селие) и надеждите, които много учени възлагаха на нея като на определяща стресова реакция, започва да отслабва. Има всички основания да се мисли, че едва ли съществува единен и неизменен тип реакция по отношение на стреса.

По този начин съгласно съвременните виждания стресът може да се определи като феномен на осъзнаване, възникващ при сравнение на изискванията, предявявани към личността, с нейните възможности да се справи с тези изисквания. Отсъствието на равновесие в този механизъм при необходимост да се справим с изискванията предизвиква възникването на стреса и ответната реакция на организма. Тази ответна реакция представлява опит да се справим с източника на стрес. Преодоляването на стреса включва психични (тук влизат когнитивна (познавателна) и поведенска стратегия) и физиологически механизми. Ако опитите да се справим със ситуацията се оказват неефективни, стресът продължава и може Да доведе до патологична реакция, а наличието на патологична реакция и много продължително стресово състояние могат да предизвикат функционални и органични увреждания.

В последните години не само в разговорната реч понятието стрес все повече се замества с понятието емоционален стрес. Има се предвид напрегнатия съвременен живот и влиянието на породените от това отрицателни емоции, както и свързаните с тях конфликтни ситуации. Основна причина за пораждането на т. нар. емоционален стрес е продължителната невъзможност да се удовлетворят важни потребности за организма от биологично и социално психологично естество. Този проблем може да се породи също и от отрицателното въздействие на редица екологични и професионални фактори като шум, повишено ниво на замърсяване и други физически фактори, както и под влиянието на някои социални фактори, които описахме по горе като изолация, отчуждение и т.н.
1.3. Реакции на организма при стрес.

1.3.1. Основни степени на стресовата реакция.

Както вече казахме, стресовите реакции са естественият отговор на нашето тяло към напрегнати, предизвикващи ни, неприятни или други подобни ситуации. Протичането на една стресова реакция можем да разгледаме, ако си представим, че тялото ни е в нормално физиологично и психично състояние. Под действие на стресора преминаваме през фаза на натрупване; фаза на активиране; фаза на почивка. Какво е съдържанието на тези фази [по 98]:

• 
  В момента, в който дадено дразнение е възприето от филтриращата и оценъчната система като опасен и неприятен стресор, определен дял от главния мозък (хипоталамусът) задейства фазата на натрупване и организиране на силите. Вагусовата нервна система се включва и мигновено съкращава почти всички функции на кръвообращението и обмяната на веществата (така наречената секунда на стъписване). Тази фаза на натрупване може да бъде с различна продължителност и интензивност.
  
• 
  При фазата на активизиране в движение се привеждат функциите на тялото, за да може то да реагира подобаващо на стресора (примерно: бягство или нападение).
  
• 
  След като стресорът е отстранен или изчезнал, настъпва фазата на почивката. Тогава по правило активността спада под нормалното равнище.
  

При нормална реакция всички събития, ситуации, информации и т.н. светкавично, съзнателно или несъзнателно, се преценяват от главния мозък на принципа важно - маловажно; приятно - неприятно; опасно - безопасно (това става в междинния мозък, т.нар. лимбична система). При отрицателни емоции определен дял от лимбичната система се възбужда и тази възбуда се прехвърля към съседните райони. Хипоталамусът (командната централа на вегетативната нервна система) предизвиква чрез активизирана част на нервните разклонения (симпатикус) привеждане в състояние на работоспособност сърцето и други органи. Симпатикусът въздейства върху хипофизата, което я възбужда да отделя хормоните адреналин и норадреналин в кръвта, тези хормони от своя страна влияят обратно върху симпатикуса, усилвайки дейността му. Колкото по-продължителна е стресовата ситуация, толкова е по-голямо значението на ответната реакция, с помощта на която тялото се настройва за допълнително натоварване. Изходна точка е мозъчният придатък хипофизата. При стрес той изпраща сигнализиращи вещества, които между другото предизвикват отделяне на други хормони от надбъбречните жлези. Най-известен от тях е кортизолът. По този начин се деблокират енергийните резерви, складираните мазнини. Същевременно организмът става по-податлив към инфекциозни заболявания, тъй като имунната система отслабва. При този сложен процес се привеждат в състояние на най-висока производителност само някои органи и функции, а по-маловажните за отстраняването на стреса се съкращават до минимален поддържащ режим - например храносмилането и сексуалността [по 98].

Много от функциите на тялото се регулират от нервната система, осигуряваща възможност за съзнателен контрол върху тези функции (соматична нервна система или сензорна и двигателна нервна система). Противоположно на това, действията, управлявани от вегетативната нервна система в голяма степен са извън подобен контрол. Вегетативната нервна система регулира функциите на органите на тялото и спомага то автоматично да се приспособява към постоянно променящите се външни условия. Тя отговаря за гладката мускулатура, кръвоносните съдове, сърцето, жлезите, вътрешните органи. За по-комплексни механизми, като например обмяната на веществата, топлинната регулация и т.н., най-висшият обединителен център за управление на вегетативната нервна система се намира в хипоталамуса (т.е. в централната нервна система). Вегетативната нервна система, която е извън ЦНС, се състои от две анатомично и функционално разделени части - симпатикус (действащ за повишаване на работоспособността) и вагус (парасимпатикус), действащ обратно.

- честотата на сърдечната дейност се ускорява (нивото на адреналина се повишава);

- кръвното налягане се повишава (адреналин, норадреналин); -скелетната мускулатура се напряга;

• 
  скелетната мускулатура се оросява по-силно и се повишава способността й да реагира (А);
  
• 
  кръвоносните съдове се свиват, кожата става по-хладна (НА);
  
• 
  дишането се ускорява (А,НА);
  
• 
  зениците се разширяват - способността за възприемане се увеличава;
  
• 
  сексуалните функции се понижават;
  
• 
  резервите от захар и мазнини се мобилизират чрез черния дроб и се предоставят на мускулните клетки (А, кортизон);
  
• 
  предразположението към инфекции нараства (К);
  
• 
  разграждането на натрупванията в далака и в циркулиращата кръв води до увеличаване на червените кръвни телца (повишава се съдържанието на кислород), белите кръвни телца (повишава се имунната им съпротивителна способност), тромбоцитите (ускорява се съсирването на кръвта);
  
• 
  повишава се вниманието и скоростта на реакциите.
  

Най-чести заболявания като последица от стреса са: повишено кръвно налягане, атеросклероза, сърдечни неврози, главоболие и мигрена, болки в гърба, смущения в дишането (астма), киселини, Е гастрит, язва на стомаха, смущения в съня, смущения в говора, кожни болести, импотентност (стерилитет, фригидност), предразположение към простудни заболявания, запек, генитални смущения [по 98].

Недостатъците на стратегиите при стрес могат да се компенсират отчасти от ръководителите с познаване на специфичните стресови реакции на хората и прилагане на някои подходи, доказали ефективността си при стресови събития [по 86, 94, 98]:

• 
  от страна на тялото - напрежение и болки в главата и гърба, болки в стари рани и счупвания; сърцебиене, учестено дишане; раздразнен стомах до повръщане, диария и често уриниране; чувство на умора - всяко действие се извършва с огромно усилие;
  
• 
  от страна на психиката - тревога, безпокойство, напрегнатост; трудности в концентрацията, паметта и общуването; неспокоен сън, кошмарни сънища, чувство на тъга и виновност; загуба на доверие в себе си и в останалите.
  

Това са прояви, които следва да се разглеждат като предупреждение и изискват специално внимание. Същевременно наличието им не означава, че тези, които ги показват, следва непременно да се разглеждат като медицински загуби и трябва да се евакуират. Но дори и нормалните, често срещани признаци се превръщат в сериозни, ако продължават да нарушават изпълнението на задачата след взетите мерки; не се подобряват след достатъчна почивка; човек се държи много различно от обичайното за него. Кои са по-сериозните прояви на стресовата реакция:

- по-сериозни прояви от страна на тялото - не може да се задържи на едно място, непрекъснато е в движение; стряска се при внезапни шумове и движения; трепери, свива се от страх; загуба на телесни функции без физиологична причина („парализа" на ръка или крак, загуба на зрение или слух); вцепеняване от ужас до продължителна обща неподвижност; физическо изтощение, забавени движения (стои ; или седи на едно място); празен втренчен поглед-олюляване;

- по-сериозни психични прояви - забързан говор (непрекъснато прави предложения); спори, влиза в конфликти, предприема безразсъдни действия; занемарени грижи за себе си и хигиената си и безразличие към опасностите; нарушения в паметта по отношение на заповеди, предишни действия, лоши събития или за време, място, действия; тежко заекване, затруднен говор до пълна загуба на говора; страхува се да заспи поради страх от кошмари, опасности; вижда и чува неща, които всъщност не съществуват; бърза промяна на настроението (пристъпи на плач, желание да си мъртъв); социална отдръпнатост и изолация; отпуснато безразличен, няма интерес дори към храна; странно поведение или паническо отбягване при опасност.

В научната литература стилът на справяне със стрес, включващ определени реакции на противодействие, се нарича копинг [по 98].

Възможностите на копинга за профилактика на стреса са от значение, тъй като физиологичните стресови реакции са различни в зависимост от това, дали за хората в състояние на стрес е възможно или не да преодолеят ситуацията.

Психологическият анализ на поведението на хората в стресови ситуации помага да се разкрият основните причини за емоционална устойчивост или неустойчивост. Поведението на психически устойчивата личност се проявява по следната схема: задача; актуализиране на мотива; осъществяване на действието; осъзнава не на трудностите; негативна емоционална реакция; способност за преодоляване на трудностите; понижаване на силата на отрицателните емоции; подобряване на функционирането и оптимизация на равнището на активизация.

Тази схема при емоционално неустойчивите личности е друга задача; мотив; осъществяване на действието; осъзнаване на трудностите; негативна емоционална реакция и хаотично търсене на изход; вглъбяване при осъзнаване на трудностите, нарастване на силата на негативната емоция, влошаване на функционирането, понижаване на мотивацията или отбранителната реакция.

Основната причина за дезорганизацията на поведението при емоционално неустойчивите личности се състои в липсата на ефективен начин за преодоляване на стреса и в преживяване на личностна заплаха. При неустойчивите личности понякога се наблюдава проява на самоиндукция на отрицателно емоционално напрежение -дезорганизация на стресовото състояние, което още повече дезорганизира поведението. Емоционално неустойчивият човек се чувства напълно безпомощен - както по отношение на трудните за него задачи, така и по отношение на своето поведение в стресови ситуации. В резултат на този процес се формира така нареченият синдром на заучената безпомощност, означаващ крайна степен на неустойчивост към стресовите ситуации. Този синдром възниква при преживяване на силен стрес, който личността не може да преодолее самостоятелно. Една от важните задачи на съвременната психопрофилактика е да не допуска формирането на подобни деструктивни нагласи в поведението на хората.

В своето поведение всеки човек, в зависимост от индивидуалните си особености, може да избере едната от двете възможности -да се научи правилно да реагира и да преодолява стресовите състояния или да избягва стресовите ситуации. Втората възможност в екстремални ситуации е трудно осъществима. Това означава, че трябва да се ориентираме не към ликвидиране на източниците, предизвикващи стреса, а към формиране на уменията за правилна оценка на стресовите ситуации и на възможности за преодоляване на отрицателните емоционални състояния.

Двете представени алтернативи на поведение не се изключват взаимно и не бива да се абсолютизират и противопоставят напълно една на друга. В зависимост от ситуацията е целесъобразно да се използва едната от двете възможности - да се предпазваме от стрес, като избягваме стресовото натоварване, или да преодоляваме отрицателното емоционално състояние, като повишаваме съпротивителните сили на организма си срещу стреса. В този смисъл обща рецепта срещу стреса няма.

Затова има различни стратегии на справяне със стреса, които биха могли да се използват в различните ситуации:

Дизайн на човешкия фактор - насочена е към направляване на въздействието на средата, за да се намали натоварването или изискванията й. В този смисъл същността е в моделирането на средата. Този, който структурира системата на работната среда в организацията, трябва да се съобразява със специфичните характеристики на работата и изисквания на средата, които ще се изпълняват в оперативна обстановка.

Тренинг и симулация - целта е да се повлияе при формиране на оценката за стресора. Ефективният тренинг и симулиране на обстановката ще осигурят индивида с познание, самопознание и самочувствие, което ще доведе до развитие на положително очаквано представяне и ще даде резултати при дейност в условия на стрес. Това се получава чрез осигуряване на условия за изпълнение на задачите, като се създава и стресова ситуация. Осигурява се изпълнението на добре усвоени човешки действия.

Намаляване на ефекта от стреса върху дейността чрез селекция - целта е да се подберат индивиди, най-подходящи за действие в стресова среда. Това означава, че тези хора могат или да не възприемат средата като стресова, или да са по-малко уязвими от ефекта на стреса. В тези случаи при подбора се обръща внимание на хора, реагиращи на стреса в по-малка степен или по различен начин от останалите.

Пътища за третиране на пострадалите от стрес

Както вече посочихме, пострадалият от стрес се чувства безпомощен и неспособен да се справи с емоционалните последици от травмата. Терапията цели да се промени виждането на пострадалия за самия него, като безпомощен и пострадал човек, да го убеди, че той може да се справи добре със задачите като нормален човек и да работи независимо от симптомите. Третирането се насочва към адаптацията, а не към симптомите. То се основава на няколко принципа:

1. Бързо преминаване към нормално и адаптивно функциониране дори и при наличие на симптоми и безпокойство - с този принцип се подкрепя схващането, че нормалната дейност е добър прогностичен знак в различните посттравматични ситуации.

В повечето държави последиците от тежкия стрес се лекуват в различни медицински заведения. Обикновено пострадалите са приемани в тях на различни нива на медицинско обслужване в зависимост от степента на травмата. Всяко ниво се придържа и към определено ниво на лечение. Ако лечението на едно ниво не е успешно, тогава се отива към следващото, но по същество се спазва изискването, че най-успешно се провежда терапията на тежкия стрес в непосредствена близост до местоживеенето и близките.

2. Опора върху естествената обществена подкрепа, а при отсъствие на такава - създаване на алтернативна подкрепа. Социалната подкрепа е фактор, който може да намали интензивността на осъзнатата заплаха или да увеличи ефикасността на осъзнатостта на индивида и групата при справяне със заплахата. Тук от съществено значение е сплотеността и подкрепата на семейството. Подкрепящата система може да помогне при определяне на симптомите, породени от тежкия стрес като нормални за ситуацията, и по този начин предпазване от поставяне на медицинска диагноза. Социалната подкрепа влияе положително и при повишаване на духа на групата. В условията на трудни, критични ситуации в организацията социалната подкрепа е от жизнено значение. Проявена като висока степен на сплотеност, тя повишава чувството на оптимизъм и надеждата за благоприятно разрешаване на проблемите.

3. 
   Възприемане от пострадалия на схващането, че е здрав и може да се справи с положението - заключава се в окуражаване на пострадалия, поощряване и стимулиране на възможностите и способностите му и забрана за поставяне на медицински диагнози, тъй като те допълнително стресират човека.
   
4. 
   Легитимизиране и окуражаване на съответните реакции. В резултат от травма пострадалият може да преживее всичко отново в сънищата си. Това трябва да се приеме като нормална реакция на организма и да се включи в терапията, а не да се обявява за болестно състояние.
   

Преди всичко трябва да кажем, че повечето от изследванията на стреса са за ежедневния живот, много малко са насочени към остро проявление на стреса в особени дейности. Общата насока на тези изследвания се покрива с целта да се елиминират неподходящите за дадена дейност. И много по-малко са тези, които дават възможност за откриване на наистина подходящите за тази дейност, поради което ще се спрем на тях.

Най-тясно свързана с ефективното представяне е нагласата за изпълнение на задачата. По-задълбочени изследвания в това отношение правят Хейтрон (1953), според когото емоционалната стабилност влияе положително на груповата ефективност, и Гриър (1955), според когото параноичните и изнервящи тенденции в организацията влияят понижаващо върху ефективността [по 103].

Според Хагън (1982) съществуват няколко причини, поради които има недостатъчно надеждни личностни връзки между ответната реакция и стреса [по 107]:

• 
  трудно е да се открият тесни връзки между личностните променливи и съпротивата при стрес, което прави недостатъчно надеждни мерките за стресова устойчивост или уязвимост;
  
• 
  концептуално объркване при определянето и измерването на личностните променливи;
  
• 
  изследванията са извлечени, като се изхожда от идеята за проучване на болестните състояния, породени от стреса. Това отвлича вниманието от ефективната дейност на нормалните хора.