Красимир марков психология, управление, организация велико Търново 2014 Рецензенти

Терминът конфликт има латински произход и означава сблъсък на страни, мнения или сили. За ролята на конфликта като екстремална ситуация говори факта, че цялата история на човешката цивилизация е наситена с конфликти както между отделни страни и народи, малки и големи социални общества и отделни хора, така и такива обхващащи цели континенти. По най-приблизителни оценки само за ХХ век конфликтите са отнели около триста милиона човешки жертви. За своята писана история през последните пет хиляди години хората са участвали приблизително в петнадесет хиляди войни, при това участието в тази най-страшна форма за разрешаване на социалните противоречия се основава само на документирани данни. Често, даже най-сериозните конфликти възникват и се разширяват по съвсем дребни поводи и причини, което налага разглеждането на същността на конфликта както като екстремална ситуация, така и с отчитане на неговото влияние върху човешката психика. Независимо, че първите цялостни концепции за конфликта са се появили в края на ХІХ и началото на ХХ век, то проблема за конфликта е вълнувал умовете на човечеството още от дълбока древност. Първите достигнали до нас сведения за изследване на проблема на конфликта се отнасят около VІІ в.пр.н.е. в древен Китай, по което време китайските мислители са се опитвали като източник на развитието на всичко съществуващо взаимоотношенията между положителните и отрицателните страни на материята Ян и Ин, които се намират в непрекъснато противоборство и водят до конфронтация на техните носители. Подобни идеи са развити и древна Гърция в периода VІ-V в.пр.н.е. от Анаксимандър и Хераклит като към този период се отнасят и първите изводи за такъв социален конфликт като войната. Гръцките философи се разделят по позициите си относно ролята на войната като Хераклит считал, че тя е необходима и се явява баща и цар на всичко съществуващо, докато Платон и Епикур я отнасят към най-големите злини за човечеството. В средните векове религиозни мислители и хуманисти също споделят подобни мнения като Августин Блаженни и Тома Аквински я допускат, а Еразъм Ротердамски и Ж. Ж. Русо са против нея [24].

Един от първите опити за системен анализ на социалния конфликт е направил Николо Макиавели. Рационалното зърно в неговите идеи е, че той пренебрегва съществуващите тогава религиозни идеи за божественото като източник на общественото развитие и счита конфликта за универсално и непрекъснато състояние на обществото, намиращо своите корени в користната природа на човека и стремежа на различните групи към непрекъснато обогатяване [24].

Съвременната конфликтология приема конфликта като нормално явление на обществения живот с идеята не да закриваме очи пред конфликтните ситуации и конфликтите, а да се стремим да изясним определени правила за регулиране на конфликта и защита от развиването на конфликта. Развитието на всяко общество е сложен процес осъществяващ се на базата на зараждането, разгръщането и разрешаването на обективни противоречия. Причините за тези противоречия са много и различни от материални ресурси, през жизнени нагласи, властни пълномощия, като се стигне до емоционално психологическите различия между хората. В този смисъл конфликтите обхващат цялостната дейност на хората и по своята същност се явяват вид социално взаимодействие, което предполага противоборство между страните участващи в конфликта. В основата на конфликта лежат субективни и обективни противоречия, но противоречието и конфликта не бива да се отъждествяват. Противоречие може да има много продължително време и да не възникне противоборство между хората и групите. В основата на конфликта лежат тези противоречия, които се основават на несъвместими интереси, потребности и ценности.

• 
  Създаване на преки и косвени пречки за осъществяване на намеренията или плановете на другата страна.
  
• 
  Неизпълняване от едната страна на поети ангажименти и задължения.
  
• 
  Вземане и задържане на нещо, което по мнение на отсрещната страна не трябва да бъде притежание на другата.
  
• 
  Нанасяне на пряка или косвена вреда на имуществото или репутацията на другата страна.
  
• 
  Унижаващи човешкото достойнство действия.
  
• 
  Заплахи или други принуждаващи действия, заставящи човек да прави това което не иска или не е длъжен да прави.
  
• 
  Физическо насилие.
  

Всеки конфликт в своето развитие преминава през различни етапи. Особеността е, че тези етапи не са задължителни, т.е. някой от тях може да бъде прескочен, различна е и тяхната продължителност, но те винаги следват в една и съща последователност във всеки един конфликт.

Кои са тези етапи и каква е тяхната характеристика:

- предконфликтна ситуация – за нея е характерен ръста на напрежение предизвикан от определени противоречия между потенциалните субекти на конфликта. Както вече подчертахме наличието на противоречие не означава непременно прерастването им в конфликт, в конфликт прерастват само тези противоречия, които се осъзнават от неговите субекти като непримирими. Тази уговорка позволява да уточним, че на този етап някакви възможности за предотвратяване на конфликта съществуват. Възможна е и ситуация, при която напрежението в отношенията не прераства в открит конфликт, но се съхранява продължително време поради което такава ситуация наричаме скрит (латентен) конфликт.

Самата предконфликтна ситуация от своя страна може да бъде разделена на три фази, които имат своите характерни особености: първа – възниква противоречие по повод на някакъв спорен обект, това е съпроводено с нарастване на недоверието и напрежението между страните, което от своя страна води до предявяване на едностранни или взаимни претенции и в крайна сметка до ограничаване на контактите между страните; втора – поражда се стремеж да се докаже правомерността на собствените претенции и да се обвини другата страна, че не желае да разреши спора по „справедлив” начин под което естествено се подразбира начина на всяка една от страните. Това води до затваряне в собствените стереотипи и поява на враждебност в емоционалната сфера; трета – структурата на взаимоотношение и взаимодействие между страните се разрушава, преминава се от взаимни обвинения към заплахи, расте агресивността, другата страна приема образа на врага и се формира готовност за борба с него.

Преминавайки през тези фази предконфликтната ситуация постепенно се трансформира в открит конфликт, въпреки че сама по себе си тя може да съществува достатъчно дълго без това да се случи. За да настъпи открития конфликт е необходимо да преминем през следващия етап, който се нарича:

• 
  инцидент – инцидентът е формалния повод, случай използван за начало на непосредствен сблъсък между страните. Самият инцидент може да възникне случайно, може да се породи от естествения ход на събитията, може да бъде провокиран от едната или другата от страните или може да бъде предизвикан от трета сила (косвен участник), преследваща в този конфликт собствени цели. В литературата са описани четири типа инцидент на базата на характера на неговото възникване: първи – обективен, целенасочен инцидент (съзнателно целенасочено провокиран); втори – обективен, нецеленасочен инцидент (не търсим съзнателното му провокиране, но той възниква по силата на обективни обстоятелства); трети – субективен целенасочен инцидент (когато човек влиза в конфликт, за да разреши собствените си проблеми); четвърти – субективен нецеленасочен инцидент (при случайно сблъскване на интересите на две или повече страни).
  

- едната или двете страни се стремят да намерят компромис заглаждайки възникналите противоречия;

- бягство от конфликта – когато едната от страните си дава вид, че нищо не се е случило или най-малкото, че това което се случва не я засяга;

- инцидентът е старт за началото на открит конфликт;

• 
  активно конфликтно поведение (поведението, което предизвиква конфликта);
  
• 
  пасивно конфликтно поведение (поведението, което отговаря на предизвикателството);
  
• 
  конфликтно компромисно поведение (при което страните на конфликта не са изгубили надежда за компромис, обикновено се проявява от една от страните);
  
• 
  компромисно поведение (и двете страни търсят изход от конфликта);
  

Какви варианти на развитието на събитията са възможни в етапа разрешаване на конфликта: първи – да има определен превес на едната от страните, който да й помогне да наложи на по-слабата страна своите условия за прекратяване на конфликта; втори – противоборството да се води до пълното поражение на една от страните; трети – противоборството да приеме затегнат характер и поради недостиг на ресурси да се води „по навик”; четвърти – страните да отидат на взаимни отстъпки и изчерпвайки ресурсите си да прекратят конфликта без в него да има явен победител; пети – конфликта да бъде преустановен под влияние на трета сила;

В литературата [24, 25, 53, 76] са посочени възможните начини за прекратяване на конфликта, които са насочени преди всичко към промяна на конфликтната ситуация. По-важни от тях са:

- отстраняване на обекта на конфликта;

- замяна на един обект с друг;

- отстраняване на една от страните на конфликта;

- промяна на позициите на една от страните в конфликта;

- промяна на характеристиките на обекта и субекта на конфликта;

- получаване на нови сведения за обекта на конфликта или за създадени допълнителни условия;

- недопускане на пряко или косвено взаимодействие между участниците в конфликта;

- достигане от участниците в конфликта до единно решение или обръщане към трета страна за арбитраж.

Тези начини за завършване на конфликта имат смисъл ако участниците в конфликта определят цената на конфликта и цената на изхода от конфликта: цена на конфликта – цената на конфликта за всяка от страните се образува от сумата на три величини – разхода на време на енергия, време и сили; - вредата нанесена от действията на другата страна; - загубите свързани с влошаването на общата ситуация; цена на изхода от конфликта – това е разликата между загубите, с които е съпроводен изхода и придобивките, които този изход ни дава. Естествено ако придобивките са повече ние имаме изгода от прекратяването на конфликта. Тук има особеност, която се заключава в това, че ние усещаме загубите при изхода от конфликта напълно реално, докато възможните придобивки от този изход са нещо хипотетично, поради което оценяваме загубите по-високо. При тази ситуация е ясно, че ако отчитаме само цената на изхода на конфликта няма да имаме изгода от неговото прекратяване следователно трябва да съпоставим цената на конфликта и цената да изхода на конфликта, при което ако цената на конфликта е по-малка, то е ясно, че изхода от него ще ни излезе твърде скъпо и има смисъл да продължаваме конфликта. В крайна сметка цената на конфликта и цената на изхода на конфликта при своето сравнение могат да ни дадат отговор на въпроса струва ли си да продължаваме конфликта или би следвало да го прекратим.

• 
  признание за наличието на конфликт;
  
• 
  приемане на процедури, правила и норми за преговорите;
  
• 
  набелязване на основните спорни въпроси;
  
• 
  търсене на възможни варианти за решение на проблемите;
  
• 
  търсене на съгласие по всеки спорен въпрос и за конфликта като цяло;
  
• 
  изпълняване на приетите договорености и обещания.
  

• 
  доколко ни се е удало в хода на конфликта и на последващите преговори да постигнем поставените цели;
  
• 
  с какви методи и по какъв начин се е водило противоборството;
  
• 
  колко големи са загубите на страните;
  
• 
  в каква степен е уронено чувството за собствено достойнство на всяка от страните;
  
• 
  отдало ли ни се е в резултат на сключеното примирие да свалим емоционалното напрежение;
  
• 
  с какви методи са се водили преговорите;
  
• 
  доколко ни се е удало да балансираме интересите на страните;
  
• 
  компромиса наложен ли е на една от страните, от трета страна или е резултат на взаимни отстъпки;
  
• 
  каква е реакцията на околната среда на резултатите от конфликта.
  

Разглеждайки функциите на конфликта би следвало да отбележим, че те се определям в зависимост от това, дали се отнасят до цялостната социална структура или до отделните участници. Доколкото проблема за цялостната социална структура и функциите на социалния конфликт в нея е не толкова психологически, въпреки че той има такива аспекти, колкото управленски и социологически на тях няма да се спираме. Само ще отбележим, че ако една група представлява свободно структурирана организация, то при нея конфликта се приема като норма, съществуват разнообразни механизми за неговото регулиране и като правило той способства за по-голяма жизнеспособност на групата, за възприемчивост към прогреса и обратно, ако групата е тоталитарно структурирана конфликта по принцип не се признава и единствената възможност за неговото разрешаване е подтискане със сила. За нас са по-интересни функциите на социалния конфликт по отношение на неговите основни участници. Тук функциите също могат да бъдат разделени на положителни и отрицателни като към положителните спадат:

• 
  конфликта способства за пълно или частично отстраняване на противоречията;
  
• 
  позволява по-добре да се оценят индивидуално психологическите особености на хората, участващи в него, тъй като той подлага на тест ценностната ориентация на човек и неговата психична устойчивост в трудна ситуация;
  
• 
  позволява да се отслаби психичното напрежение, което е естествена реакция в конфликтната ситуация, което пък е последвано от снижаване на интензивността на отрицателните емоции;
  
• 
  конфликта служи като източник на развитието на личността, усъвършенствайки междуличностните отношения. Личността придобива опит за разрешаване на трудни ситуации;
  
• 
  конфликта може да подобри качеството на индивидуалната дейност;
  
• 
  при отстояване на справедливи цели в конфликта личността повишава своя авторитет пред останалите;
  

• 
  повечето конфликти се отразяват негативно върху психичното състояние на участниците в тях;
  
• 
  конфликтите, които не се развиват благоприятно могат да бъдат съпроводени с психическо или физическо насилие, което значи, че те травмират потърпевшата страна;
  
• 
  като трудна ситуация конфликтът винаги се съпровожда със стрес, с всички произтичащи от това последици, за които вече стана дума;
  
• 
  конфликтът е деструкция на системата за междуличностни отношения, проявяваща се във враждебност, неприязън и ненавист като понякога в резултат на конфликта взаимоотношенията между страните изобщо се прекратяват;
  
• 
  формирания в този смисъл образ на врага довежда до готовност за действие в негова вреда;
  
• 
  конфликтът може да окаже негативно въздействие върху индивидуалната дейност на човека, дотолкова доколкото той заема цялото негово внимание и отнема болшинството от неговите сили;
  
• 
  конфликтът закрепва в поведението на личността като социален опит насилствените начини за решаване на проблемите, който после се използва във всички сходни ситуации;
  
• 
  в голяма степен конфликтите влияят отрицателно на развитието на личността, тъй като формират у него неверие, че съществува справедливост или убеденост, че другите винаги са прави, а ние не сме, което пряко влияе на мотивационната сфера.
  

Социалния конфликт е събирателно понятия описващо много форми на групово противоборство. Той се различава по форма, мащаб, тип, състав на участниците, причини и последствия.

По форма на проявление социалния конфликт бива антагонистичен (непримирим) и агонистичен (примирим), който в литературата се описва с термините конфронтация, съперничество и конкуренция.

По критерий обект на конфликта, конфликтите биват: икономически; социално-политически; идеологически; социалнопсихологически; социално битови.

Ако приемем за критерий продължителността и степента на напрежение в конфликта, той може да бъде разделен на следните видове: бурен и бързо протичащ; остър и продължителен; слабо проявен и бавно протичащ; слабо проявен и бързо протичащ.

При критерий количество участващи страни конфликтите биват: двустранни; тристранни и многостранни.

Американския социолог Ройч като използва за критерий мотивацията на конфликта и субективното възприемане на ситуацията предлага следната класификация: лъжлив конфликт (субектът възприема ситуацията като конфликтна без да има реални основания за това); потенциален конфликт (има реални основания за конфликт, но до момента едната или двете страни не ги знаят); истински конфликт (реален сблъсък между страните). Самият истински конфликт от своя страна може да бъде: конструктивен; случаен или условен; изместен; невярно преписан [цит. по 24].

Ако за критерий изберем особеностите на страните конфликтите биват: междуличностни; между личността и групата; вътрешно групови; между малки и големи социални общности; междуетнически и междудържавни.

Особена категория конфликт, на който няма да се спираме доколкото той няма пряко отношение към екстремалните ситуации, въпреки че би могъл да породи такива е вътрешно личностовия конфликт, който е конфликт на мотивите и се описва с вариантите конфликт между: искам и не искам; мога и не мога; искам и не мога; трябва и не трябва; трябва и не мога; трябва и не искам.

Стратегии на поведение в конфликта - изследванията на стратегиите на поведението в конфликта се описва в три плоскости на поведение: поведенска сфера; когнитивна сфера; емоционална сфера като стратегиите на поведение (копинг) се разпределят в тези плоскости с отчитане на степента на адаптивните им възможности като адаптивни, неадаптивни и относително адаптивни.

Към адаптивните варианти на копинг стратегиите в поведенската сфера се отнасят сътрудничеството и алтруизма, които предполагат поведение, при което личността съвместно със социалното си обкръжение се стреми да реши проблема или сама намира и предлага решение на проблема.

Адаптивни копинг стратегии в когнитивната сфера са проблемен анализ, установяване на собствените ценности, съзнание за самообладание. Следователно тук поведението на личността е насочено към анализ на възникващите трудности, възможните варианти за тяхното преодоляване, повишаване на самооценката и самоконтрола.

Адаптивни копинг стратегии в емоционалната сфера са протеста, оптимизма, т.е. това поведение на личността, което отразява емоционалното състояние на личността и нейната увереност в наличие на възможен изход от всяка една ситуация.

Към неадаптивните варианти на копинг стратегиите в поведението се отнасят избягването, отстъплението, което предполага поведение на пасивност, уединение, изолация и стремеж да се избяга от активното решаване на проблемите.

В когнитивната сфера неадаптивен вариант на копинг стратегии са смирението, дисимилацията, игнорирането, които се явяват пасивни форми на поведение, на отказ от преодоляване на трудностите, поради неверие в собствените сили и възможности при умишлено недооценяване на неприятностите.

В емоционалната сфера неадаптивен вариант на копинг стратегии са подавяне на емоцията, покорност, самообвинение или агресивност, т.е. варианти на поведение характеризиращи подтиснатото състояние на безнадеждност и покорност у личността, преживяването на злоба и прехвърлянето вината върху себе си или върху останалите.

Към относително адаптивните варианти на копинг стратегии на поведение в поведенската сфера са компенсация, конструктивност, т.е. форми на поведение характеризиращи се с временен отказ от решаване на проблема с помощта на алкохола, различни психоактивни лекарствени средства или занимания с хоби, пътешествия.

Относително адаптивни варианти на копинг стратегии в когнитивната сфера са относителността, придаването на смисъл и религиозността, т.е. форми на поведение насочени към оценка на трудностите в сравнение с други такива и придаване на особен смисъл на тяхното преодоляване, на вяра в Бог и на твърдост на тази вяра при сблъсък със сложни проблеми.

Относително адаптивни варианти на копинг стратегии в емоционалната сфера са емоционалното разтоварване и пасивна кооперация, т.е. поведение, което е насочено към снемане на напрежението най-вече чрез прехвърляне на отговорността за решаване на проблемите върху други хора.

Американският психолог и социолог Томас е разработил система за класификация на стиловете на поведение на индивида във външния конфликт [по 76]. Тя включва както активни и ефективни стилове, така и пасивни форми на реагиране. Каква е неговата класификация на стиловете на поведение: сътрудничество – стил, насочен към разрешаване на противоречията лежащи в основата на конфликта, характеризира се с това, че субекта на конфликта е ориентиран към разрешаването на задачите, а не към хората и може във връзка с това да жертва своите ценности за достигане на общите цели. Това е стилът, който като правило притежават неформалните лидери, които са способни да управляват не само хората, но и собственото си поведение; съперничество – стил на поведение, който в голяма степен е по-присъщ на активните и агресивни представители на мъжкия пол. То предизвиква често максимална съпротива от партньорите по общуване, тъй като проблемите се решават еднолично. Това е и най-опасния стил на поведение, който може да доведе до пряка конфронтация между страните; компромис – стил на поведение на внимателните, рационално мислещи хора, ориентиран към съхраняване на стабилни социални отношения, дори и ако това е в ущърб на общите цели и задачи. Изисква ясно разбиране на ситуацията и способност да се отлага развитието на проблемите във времето; приспособяване – стил ориентиран към съхраняване на социалните отношения, проявява се предимно при представителите на женския пол, които заемат подчинена социална позиция и във връзка с това проявяват неадекватна занижена самооценка. Субектът прилагащ този стил, осъзнава наличието на конфликта и се мъчи да се приспособи към него чрез прилагане на различни тактики на поведение в това число и някаква форма на психологическа защита. Честото използване на този стил лишава практикуващите го от инициатива и способност за активно действие, което рано или късно води до нарастване на напрежението и вътрешни конфликти; избягване – стил ориентиран към съхранение на статуса на собственото аз, поради което е и най-пасивен, обикновено се свежда до отричането наличието на конфликт и не признаване на неговото съществуване. Тактиката тук се заключава в принизяване на значимостта на събитията предизвикващи конфликта или избягване от конфликтната ситуация.

Като правило изследванията сочат, че добре адаптирания в социалната среда индивид обикновено използва голяма част от посочените стилове на поведение в зависимост от съдържанието на конкретния конфликт като се съобразява дали конфликта е в професионалната, в семейната или в приятелската среда.

В използването на различните стилове се проявяват и характерологичните особености на личността. За екстроверта доминиращ стил в конфликта преди всичко е съперничеството, а след това сътрудничеството. За интроверта най-използвани стилове са избягването и приспособяването.

Това показва, че стиловете на поведение в конфликта са свързани с индивидуално психологическите особености на човека, неговия опит и конкретното съдържание на ситуацията довела до конфликт като в последното най-важно е поведението на партньора по взаимодействие.

Извеждането на психологическата защита на личността като форма на поведение се налага от това, че това поведение се проявява не само в конфликта, а и във всички останали екстремални ситуации, които описахме досега.

Проблемът за психологическата защита е разработен от З. Фройд като за първи път той го споменава като понятие в края на ХІХ век, като разглежда психологическата защита като особен механизъм отслабващ напрежението при интрапсихичен (вътрешен) конфликт между безсъзнателните импулси и интериоризираните изисквания на околната среда. Като класически психоаналитичен подход концепцията за психологичната защита е представена от А. Фройд в книгата й „Его и механизмите на защита” (1936). В последствие последователите на З. Фройд и А. Фройд – Левин и Шибутани описват условията за включване на психичната защита, нейните цели и функции.

В ежедневния живот много често се сблъскваме със ситуации, когато някаква наша потребност по някакви причини не може да бъде удовлетворена. В тези случаи поведението се регулира с помощта на механизмите на психологическата защита. Самата психологическа защита се определя като нормален механизъм, насочен към предпазване на личността от разстройство на поведението. Този вид психична дейност се реализира под формата на специфични начини за преработка на информацията, които ни позволяват да съхраним достатъчно високо ниво на самоуважението си в условията на емоционален конфликт. Това означава, че механизма на психологичната защита е свързан с мотивационните механизми в частност с реорганизация на вътрешните ценности на личността и изменение на йерархията на тези ценности и мотиви. При което се постига принизяване на нивото на субективна значимост на съответното преживяване, за да се сведат до минимум травмиращите моменти.

Защитните механизми започват своето действие, когато достигането на целите по нормален път не е възможно.

Кои са основните защитни механизми и с какво те се характеризират?