Интернет като утопия на щедростта

6.1. Интернет като утопия на щедростта

Разбира се ако съществува наистина глобална медия, която унифицира поведенията в този край на века, това е интернет. Няма да бъдем учудени да открием в неговата основа една глобализация не само на пазарния принцип, но и една нова радикализация на даровата етика. Глобалната мрежа възникна като продължение на публичния сектор, за осъществяване на комуникации между военни (в случай на разрушение на инфраструктурата при ядрена война) и на университетски преподаватели. Но такъв проект за безкористна (или просто вътрешно-ведомствена или професионална) размяна бързо се разви в друга посока, за да се превърне в утопията на най-големия в историята пазар откъснат от всякаква територия и съответно независим от всякакви граници. Двете радикализации - глобалния дар и глобалния пазар - както няколкократно подчертавахме, са свързани и взаимно се предполагат, те са две страни на същото шизофренно разбито лице на модерността.

На едната страна на барикадата стои традиционното разбиране за собствеността, в случая – за интелектуалната собственост, която разглежда програмния продукт като нещо средно между технология, машина или произведение на изкуството. Много собственост произвежда и много печалба. Така например само емблематичната Майкрософт за 1997 година спечели 3,5 милиарда долара при оборот 11,4, като за фирмата работеха само с 22 300 душим²³⁰; през 1999 акциите на фирми за продажба по интернет растяха най-бързо по световните борси. Глобализацията на пазара, според президента на мега-компанията Бил Гейтс, засилва преимуществата на капитализма – по-големи пазари, повече конкуренция и оттам по-ефикасен труда и по-високо качество, по-кратък път между търсене и предлагане, по-бързо въртене на капитала и оттам по-големи печалби. “Адам Смит би се зарадвал да види всичко това”.²³¹

Идеологията на другия лагер, започнала като една смътна интелектуална нагласа, не закъсня да кристализира. “Днес радикалните програмисти, пускащи по мрежата безплатни програми са единствените, които се противопоставят на империята Майкрософт”.²³² В началото на осемдесетте години Ричард Сталмън, изледовател от Масачузетския технологически институт лансира идеята за безплатния софтуер, която по-нататък залегна в създаването на Фондацията за безплатен софтуер и редица фирми. За да избегне юридически проблеми, Сталмън въвежда понятието “всеобщ публичен патент” (general public licence), което предпазва даден софтуерен продукт от всички опити да бъде ограничена неговата употреба, разпространение и модификация.²³³ Зад всичко това стои вдъхновеното от хора като Пастьор и Джеферсън разбиране, че софтуерът е като идеите и трябва да принадлежи на всички (както например таблицата за умножение). Ако отидем по-надалеч, софтуерът се мисли като същностен елемент от способността да бъдеш човек в новия свят. По същия начин в повечето развити страни човешкото тяло и неговите части не може да се превърне в собственост и трябва да бъдат задължително дарявани (например в случаите на трансплантация).

Или ако в идеологията на авторското право на големите компании компютърът е машина, която се купува и произвежда стойност, за активистите на общия публичен патент става дума за същностна част от духовното измерение на човека, без която ти вече не можеш да бъдеш равен с другите хора. И понеже всеки има право да бъде човек, софтуерът трябва да бъде споделен, да бъде в основата си shareware²³⁴, за малко присвоен от даден автор или производител (“собствеността е кражба”, казваше Прудон през миналия век). В обръщение влиза понятието copyleft, което, според една непреводима игра на думи, е обратното на авторското право (copyright) : така към идеята за споделяне и дарова етика в областта на компютърните технологии се добавя и един левичарски момент (copy+left). ²³⁵

Манифестът на Сталтмън от 1984²³⁶ е една истинска утопия на дара във виртуалния свят и си заслужава да бъде представен малко по-подробно. “За мен златно правило е, че ако харесвам една програма, трябва да я споделя с други хора, които я харесват. Продавачите на софтуеър искат да разделят потребителите и да ги владеят, принуждавайки всеки потребител да приеме да не споделя с другите своите програми. Аз отказвам да скъсам връзките на солидарност с другите потребители по този начин.” Всичко е свързано и с един екзистенциален избор - Сталтмън напуска Лабораторията за изкуствен интелект към Масачузетския технологически институт, където тенденцията към “негостоприемност” била отишла твърде далеч. Целта, която си поставя, е да събере достатъчно безплатни програми, които да позволят човек да мине без да плаща, само на шеъруеър ; за тази цел той търси помощта и свободното време на колеги-програмисти, които не харесват комерсиализацията на компютърните програми, която ги изправя пред един все по-силен конфликт между възможността да печелят повече пари и “фундаменталния акт на приятелство с други програмисти”, който предполага споделяне. “Пазарните отношения забраняват на програмистите да третират другите като приятели… те трябва да избират между приятелството и закона”.

Възниква въпросът от какво ще живеят програмистите, решили да предоставят труда си безплатно на виртуалната приятелска общност. Решенията, които Сталтмън предлага, от една страна връщат авторите на програми в предмодерната епоха, предлагайки им да преподават и да се занимават с поддръжка, тоест от собственици на продукт да се превърнат в непосредствени участници в междучовешкото взаимодействие. От друга той говори за спонтанния ответен дар, който ще предизвика тяхното щедро действие : получилите шеъруеър ще пращат малка сума на създателя в знак на благодарност, но не като форма на заплащане.²³⁷ Третата идея е от фискалистки (т.е. преразпределителен) порядък – въвеждането на “софтуерен данък”, например върху закупуването на всеки персонален компютър, който после държавата (коя държава? - следва да се попитаме) ще инвестира в развитие на програмирането. В последна сметка всичко това ни приближава към един пост-недоимъчен свят (post-scarcity world), където никой няма да е принуден да работи твърде много, за насъщния : “хората ще се отдадат на приятни занимания като програмиране, след като са посветили необходимите десет часа на седмица за задължителни занимания като юрисдикция, семейни консултации, поправка на роботи и изследване на астероиди. Няма да бъде нужно да се живее от програмиране.”

Съвсем естествено изглежда даровото взаимодействие между учените, онези, които от самото начало са сред най-ревностните интернавти. Учените по правило не зависят от продажбата на продукта си, тъй като са на някаква фиксирана заплата ; свободното даване на продукта по мрежата увеличава престижа им, създава приятелтва, възможности за покани и сътрудничества. Подобен е случаят с политическите, художествените и граждански активисти : мрежата е по-важна от непосредствената печалба.

Впрягането на техниката в общностни проекти с лява, най-често анархистична окраска датира още от 1968-ма, когато възникват многобройни радиостанции, отказващи финансиране и от държавата, и от бизнеса и разчитащи на подкрепата на своите слушатели.²³⁸ Връщането към етиката на дара (ние работим безкористо за слушателите – те ни се отплащат колкото могат) създава чувство на принадлежност към каузата и сплотява журналисти и слушатели. Впрочем подобно развитие вече отдавна познават медии като списанието и вестника, възниквали често като вместилище на идеални инвестиции за даден интелектуален, научен или политически кръг.²³⁹ Но и в двата случая медията има двусмислено положение : от една страна зад нея стои референтната група на съмишленици, от друга през медията се говори на потенциалния “всеки”. Тази двойнственост е доведена докрай при интернет. С щракването на мишката вие непосредствено давате своя текст, програма или рисунка на всички, едновременно, навсякъде. По-радикален жест досега никога не е бил измислян.

Но мрежата има и много по-прагматични задачи. В глобалното мега-пространство, където не функционерат държавни закони и контрол човешките взаимоотношения могат да се основат единствено на онова, което Мос открива в пред-държавните форми на съвместен живот – етиката на дара. Интернавтите си разменят информация, музикални парчета, програми и какво ли не на принципа на натуралната размяна и реципрочността. И за да зарилича това още повече на “глобално село”, движението на продуктите е съпроводено от облак слухове и клюки, разразяващи се със скоростта на светлината, които трябва да зададат ценностни параметри в този хоризонтален свят (т.е. да остойностят даровете, които циркулират по мрежата и за които не е сигурно дали изобщо струват нещо). Накрая дарът като стратегия на увеличаване на собтвения престиж има и своя трансгресивен двойник : хакерството. Ще проникнете, ще вземете без да ви дават, но не за да спечелите нещо от това, а съвършено безкористно, заради чистата слава – дейност ситуирана между художествения пост-авангард и политическия тероризъм.²⁴⁰ Начини на субективиране в един свят, станал изведнъж много по-голям от вчера.