Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

Заключение

Тук не става дума просто за метафорично пренасяне на смисли от традиционни към модерни общества. Нашата цел беше конструирането на модел, който да ни позволи да се вникнем по-добре в културните ситуации, които опитваме да интерпретираме. Най-сериозната опасност в нашия подход беше прекомерното разширяване на понятието за дар, от което съдържанието му да почне да е размива. Даровият обмен беше за нас една институция, която “окултурява” природното, той е преход към света на смислите по пътя на забраната/отказа и интерсубективното разменяне на местата между същото и другото. От една страна дарът граничи с отношенията на войната, от друга – с договорните отношения. За разлика от войната, даровият обмен е начин на преодоляване на агресията, на разрешаване на конфликти и в този мисъл се вписва в по-общия клас форми на самодисциплиниране на човешкото общество, който Елиас нарича “процес на цивилизацията”. Що се отнася до договорния обмен, при него съществува такъв тип посредник, който позволява да се измери и калкурлира предварително даваното, дължимото и интересът на всяка от страните, откъдето наместо мисълта за другото в плана на културното съзнание изплува мисълта за същото.

Водеща в нашия анализ беше динамичната двойка дар/договор мислена като едно “бинарно напрежение” (по израза на Хърцфелд) между другото и същото. Конкретната историческа констелация на тези два регистъра на човешко взаимодействие ни е струват един важен ключ към разбирането на това как в дадена култура се произвеждат смисли, как се пораждат в нея силите на сцепление и атомизация, как се конструира нашето и чуждото.

Евристичната сила на този модел се проявява особено ясно в анализа на модерната епоха, където двата регистъра се поляризират по невиждан досега начин: моралният синкретизъм на дара се разпада на една все по-ангелска норма на щедрост и грижа за другия и на все по-депресивни констатации за реалността и неизбежността на егоизма. Възходът на медиите и подмяната на религията от идеологиите прави даровата етика обект на симулация; в модерното национално, идеологическо и глобализирано пространства започват да циркулират не дарове, а образи на дарове и това кара етиката на дара да избяга по-надълбоко, да мутира в нови форми.

Тук се появява и водещият за цялата ни работа проблем за политическото. Веднъж инструментализирана в модерния свят на идеологиите, даровата етика лесно става средство за легитимиране на властта. И заедно с това, както трябва да е станало ясно от настоящата работа, тази външна легитимация бързо отстъпва на една по-същностна вътрешна, където “наистина” някой дава и жертва за общото благо. Слагаме кавичките, защото както нееднократно подчертахме в настоящата работа, дарът е недоказуем – той е функция на определена интерпретация, почива в една голяма степен на измерението на въображаемото. Тъкмо това ни накара да поставим вярата в безкористния субект на дара в динамична опозиция с подозрението към параноичния преследвач, такава, каквато я описва психоанализата. Ако приземим проблема на терена на политическото, става дума за една нарастваща разкъсаност между доверието в искреността на другия и подозрението в това, че той ви манипулира с користни цели.

Тази нарастваща интерпретативна несигурност през последните два века предизвиква все по-голямо наддаване в дара, все по-голяма радикализация на жертвеното от една страна, и успоредно с него - като неминуем огледален ефект – все по-голяма подозритеност, все по-дълбоко подкопаване на вярата в него. В нашия анализ ние се опитахме да изведем това развитие от самата двойнствена природа на дара, който е основа за идентификация с другия (радост от осъществяване на неговите желания, желаене чрез него), но също така предизвикателство и противопоставяне на този друг (съревнование за това кой ще даде повече, кой ще натрупа повече престиж). Даровите инвестиции – материални и нематериални, реални и въображаеми - са най-старият начин социалните позиции да градят престиж, да се сдобиват с легитимност, а това значи да се печели и преразпределя власт. Всяко покоряване започва с налагане на вяра в ресурсите на претендиращите за власт; всяка революция – с подкопаване на тази вяра. Този процес на омагьосване, разомагьосване, ново омагьосване и т.н. става все по-бърз в модерната епоха (предтавата за рационализирания, отчужден или разомагьосан свят са само епизод в това движение).

Но даровият обмен е и инсценировка на отношенията между мен и другия, онова отношение, което ме прави възможен. Ето защо изработванетно на образ за това взаимоотношение е начин за аза да се изтръгне от настоящето, да се пре-измисли. Утопизмът на дара (който според нас е важно измерение на всеки утопизъм) е именно такъв начин на цялостна промяна на правилото на играта, конструиране на други аз и ти, на друг, по-справедлив обмен. Този утопизъм ни позволява да навлезем дълбоко в структурата на човешкото желание, но заедно с това и да бъдем критични към политико-утопическите тежнения на нашето време, разкъсано между крайности. От една страна - отчаяният опит азът да се основе върху самия себе си и паниката от невъзможността светът да се обновява. Наместо дар, жертва, ново раждане, ново начало – лифтинг, чудовищни инвестиции за поддържане на застаряващи тела, замразяване с течен азот в очакване на безсмъртието. От друга – търсене на нови пространства на даровото самоосъщствяване, еуфорията на глобалния дар, правен едновременно на всички и навсякъде, “въобразена” общност от нов порядък с невиждани до сега размери.