Леден гамбит

скърцане на чистачките и безпокойния шум от ауспуха на колата.
– Журналистка ли сте?
– Психоложка. Отивам в института „Варние“.
Полицаят я изгледа. Беше се облегнал на отвореното стъкло. Едър русокос мъж, висок около метър и деветдесет.
През пращенето на полицейските честоти Диан дочу ромона на планинската река.
– Какво ще правите в този край? Идвате отдалеч… Швейцария не е близо…
– Институтът е психиатрична болница, а аз съм психолог. Може би схващате връзката?
Мъжът ѝ върна документите.
– Добре. Тръгвайте.
Като подкара отново колата, тя се запита дали френската жандармерия винаги упражнява такъв контрол над автомобилистите, или нещо се бе случило. Пътят следваше извивките на промъкващата се между дърветата река и описваше много завои (според справочника ѝ ставаше дума за „планински поток“). После гората изчезна и отстъпи място на равнина, широка поне пет километра. Следваше дълъг прав път, покрай който имаше пусти къмпинги,
чиито флагове се вееха тъжно на вятъра, бензиностанции и красиви къщи, приличащи на алпийски хижи, както и цяло дефиле от рекламни табели, хвалещи достойнствата на съседните ски курорти…
СПОРЕД ТАБЕЛАТА С ЯРКИ ЦВЕТОВЕ в края на пътя се намираше Сен Мартен дьо Коменж, с 20 863 жители.
Над града сиви облаци удавяха върховете на планината. Тук-там светлината успяваше да ги пробие и като прожектор на фар озаряваше някой извисяващ се връх или профила на стръмен склон. На първото кръгово движение Диан изостави посоката „център на града“ и пое по малка уличка надясно, зад сграда, върху чиито огромни панорамни прозорци биеше на очи с неоновите си букви надписът „Спорт и природа“. По улиците имаше доста пешеходци и паркирани коли. Докато гледаше оживлението, насърчавана от познатото и успокояващо намигане на чистачките, в паметта ѝ пробягаха думите на Шпицнер: „Не е много весело място за млада жена!“
Пътят стана стръмен. За миг погледът ѝ се спря върху покривите долу. Снегът се бе превърнал в черникава кал,
която шляпаше отдолу по колата. „Наистина ли искаш да отидеш там, Диан. Това място няма нищо общо с Шан
Долон…“ Шан Долон беше швейцарският затвор, където тя работеше след дипломирането си: правеше експертизи и се занимаваше със сексуално извратени. Срещаше се с крадци рецидивисти, с педофили, със „сексуалното посегателство в семейството“ ― достоен за възхищение евфемизъм за кръвосмесителните изнасилвания. Трябваше да прави и експертизи ― с други думи, да установи дали малолетните, които твърдяха, че са жертва на сексуално насилие, не лъжат. С ужас бе открила, че до голяма степен тази дейност зависи от идеологическите и моралните принципи на експерта и експертизите често са в ущърб на обективността.
– Разправят какви ли не невероятни неща за института „Варние“ ― ѝ бе казал Шпицнер.
– Говорих по телефона с доктор Варние. Направи ми много добро впечатление.
– Да, Варние e добър ― бе признал Шпицнер.
Тя обаче знаеше, че ще я посрещне не Варние, а неговият наследник, който сега бе начело на института ― доктор
Ксавие от Квебек. Идваше от института „Пинел“ в Монреал. Варние се оттегли от поста си преди шест месеца. Той прегледа кандидатурата ѝ, прие я благосклонно, но по време на немалкото им телефонни разговори я предупреди за множеството трудности, които я чакаха в новата ѝ работа.
– Мястото не е лесно за млада жена, доктор Берг. Не говоря само за института, но и за околностите. Тази долина…
Сен Мартен… Защото Коменж ― това са Пиренеите. Зимите са дълги, а забавленията редки… Освен ако обичате зимните спортове, разбира се.
– Аз съм швейцарка, не го забравяйте ― бе отговорила шеговито Диан.
– В такъв случай ще ви дам един съвет: да не допускате работата да ви погълне изцяло, да си оставяте свободни часове и да ги прекарвате навън. Защото с времето мястото може да стане… обезпокоително…
– Ще се помъча да го запомня.
– И още нещо: няма да имам удоволствието да ви посрещна. Честта се пада на доктор Ксавие от Монреал. Лекар с много добра репутация. Трябва да пристигне следващата седмица. Много е ентусиазиран. Както знаете, в Квебек са по-напред от нас в работата с агресивните пациенти. Струва ми се, че сблъсъкът на гледните ви точки ще бъде интересен.
– И аз мисля така.
– Отдавна трябваше да има помощник на шефа на клиниката. Но, така или иначе, досега не бях проявил особена активност в тази посока.
Диан продължаваше да пътува под свода на дърветата. Пътят вървеше все нагоре и най-накрая потъна в тясна и залесена с дървета долина, която изглеждаше скрита в някаква опасна интимност. Бе свалила стъклото на колата

наполовина и вътре нахлуваше аромат на листа, мъхове, сняг и борови иглички, който гъделичкаше ноздрите ѝ.
Ромонът на близък поток почти заглушаваше шума на мотора.
– Самотно местенце ― каза на висок глас Диан, за да си даде кураж.
Тя караше предпазливо в тази сива зимна утрин. Фаровете ѝ сякаш одираха кората на елите и буковете. Над пътя минаваше лифт. Клоните на дърветата се облягаха на стоманените въжета, сякаш нямаха сили да стоят изправени.
От време на време гората се оттегляше и се появяваха затворени и изоставени хамбари с керемидени покриви,
покрити с мъх.
Малко по-далеч, над един завой, забеляза сгради. Скриха се, но след завоя се показаха отново. Досами гората се редяха много бетонни сгради. Всички имаха големи панорамни прозорци на партера. От шосето тръгваше черен път,
прекосяваше реката по железен мост и пресичаше снежна поляна, която се простираше пред тях. Сградите очевидно бяха празни, а видът им ― доста запуснат. Бяха напълно изгубени в края на долината. От вида им, кой знае защо,
Диан потръпна.
ВАКАНЦИОНЕН ЛАГЕР „ДИВИТЕ КОЗИ“
Табелата се търкаляше на земята в началото на черния път. Нямаше никакъв указателен надпис. Все още никаква следа от института. Очевидно институтът „Варние“ не търсеше реклама. Диан си помисли дали не се е объркала. До нея, на седалката, бе разгъната карта в мащаб 1:25 000. След километър и още поне десетина завоя забеляза място за паркиране, оградено с каменен парапет. Намали скоростта и завъртя волана. Ланчията подскачаше по локвите и пръскаше кал. Диан взе пътната карта и слезе. Влагата начаса обгърна тялото ѝ като лепкав и леден чаршаф.
Разтвори картата, без да обръща внимание на снега. Сградите на лагера, покрай които бе минала, бяха обозначени с три малки правоъгълника. Малко по-нататък се виждаха други два правоъгълника, които образуваха буквата Т.
Макар че нямаше никакви други указания за предназначението им, очевидно това беше институтът, защото пътят свършваше тук, а върху картата нямаше никакъв друг знак.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: