Леден гамбит

4 Фантазмографският метод използва дразнители, които отключват психичните отклонения у пациентите и ги подбуждат към извършване на престъпление.
Плетизмографският метод потвърждава мисловните процеси на пациентите чрез реакциите на тялото ― например ускоряване на дишането, на пулса, появата на ерекция и други ― бел. прев.
5 Филм на Стенли Кубрик от 1971 г. по едноименния роман на Антъни Бърджес, където главният герой, садистът Алекс, се „превъзпитава“ чрез поредица от извратени филми, но накрая се връща към същинския си образ ― бел. прев
6 Кийт Харинг (1958–1990) ― американски художник, скулптор и общественик. Рисува графити и създава творби в стил поп арт ― бел. прев.

5.
– ЧЕЛИ ЛИ СТЕ „Машината на времето“?
Двамата вървяха по дълги пусти коридори. Стъпките им отекваха и шумът наред с бърборенето на психиатъра дразнеха ушите на Диан.
– Не ― отвърна тя.
– От Хърбърт Уелс. Социалиста, обсебен от технологическия прогрес, социалната справедливост и класовата борба. Пръв от всички е засегнал теми като генетичните манипулации ― в „Островът на доктор Моро“ и лудостта в науката ― в „Невидимият“. В „Машината на времето“ неговият герой пътува в бъдещето. Открива, че Англия се е превърнала в нещо като земен рай и че в нея живеят миролюбиви и безгрижни хора: елоите.
Без да откъсва погледа си от Диан, доктор Ксавие пъхна картата си в друго устройство.
– Елоите са потомци на привилегированите слоеве на буржоазното общество. В продължение на хиляди години достигат такава степен на комфорт и стабилност, че интелигентността им отслабва, и то дотам, че прекарват всекидневието си като петгодишни деца. Векове наред не полагат никакви усилия и затова се уморяват лесно. Те са красиви, нежни, кротки и весели същества, но и по детски безразлични. Когато един от тях се удавя пред очите им,
никой не му се притичва на помощ.
Диан го слушаше с едно ухо, а с другото се опитваше да долови някакви признаци на живот и да се ориентира в лабиринта.
– Когато пада нощта, героят открива една още по-ужасяваща действителност. Елоите не са сами. Под земята живее още една раса ― омразна и страшна. Това са морлоките, потомци на пролетариата. Заради алчността на господарите си те са се отделили от висшите класи дотам, че са се превърнали в отделна раса. Грозна, колкото другата е грациозна и красива, населяваща дъното на подземните галерии и кладенците. Толкова са отвикнали да бъдат на светло, че излизат от леговищата си само когато се спусне нощта. Ето защо, щом слънцето залезе, елоите бягат страхливо от идиличните поля и се скриват в полуразрушените си дворци. Защото, за да оцелеят, морлоките са станали канибали…
На Диан започна да ѝ писва от бърборенето на психиатъра. Какво искаше да каже и каква бе целта му? Очевидно си умираше от удоволствие да се слуша, като говори.
– Нима това не е доста точно описание на нашите общества, госпожице Берг? От едната страна са елоите, чиито интелигентност и воля са изчезнали заради добруването и липсата на опасности, а са нараснали егоизмът и безразличието им. От другата са хищниците, които им напомнят стар урок ― урока за страха. Ние с вас сме елои,
госпожице Берг, а нашите пациенти са морлоки…
– Не е ли това малко опростена гледна точка?
Той не обърна внимание на забележката ѝ.
– А знаете ли каква е поуката от тази история? Защото, разбира се, има такава: Уелс е смятал, че отслабването на интелигентността е естествена последица от… изчезването на опасността, че едно животно, в пълна хармония с околната среда, е прост механизъм. Природата не вика на помощ интелигентността, освен когато навикът и инстинктът са недостатъчни. Интелектът се развива само там, където има промяна, и там, където има опасност.
Усмихна се широко и дълго не сваляше поглед от Диан.
– Да поговорим малко за персонала ― предложи тя. ― Досега не видяхме кой знае колко хора. Всичко ли е автоматизирано?
– Използваме трийсетина санитари, шестима мъже ― медицински братя, един лекар, един сексолог, един главен готвач и още седем души в кухнята (в тях влиза и обслужващият персонал), както и девет техници по поддръжката.
Разбира се, всички са на половин работен ден. Защото бюджетът е намален, а това ни принуждава да постъпваме така. Изключение правят тримата санитари, които работят през нощта, старшата медицинска сестра, готвачът и…
аз. С други думи, през нощта тук спим шест души. Плюс охранителите, които ― надявам се ― не спят. Ако броим и вас ― ставаме седем ― завърши той с усмивка.

– Шест души за… осемдесет пациенти?
„Колко ли са охранителите?“ ― запита се Диан изненадана. Помисли си за тази огромна сграда, опразнена през нощта, с осемдесет опасни психопати, затворени в дъното на пустите коридори, и по тялото ѝ пробяга тръпка.
Ксавие като че ли отгатна състоянието ѝ. Усмивката му стана още по-широка. В същото време погледът му я обгърна цялата ― черен и блестящ като нефтено петно.
– Вече ви казах, че мерките за сигурност са прекалено много. В института „Варние“ не е имало нито едно бягство и нито един значим инцидент от основаването му.
– А какви медикаменти използвате?
– Както знаете, антиобсесивните лекарства са по-ефикасни от класическите. Основното ни лечение се състои от медикамент на хормонална основа, към който прибавяме и антидепресанти. Лечението въздейства пряко върху хормоните, свързвани със сексуалната активност, и намалява натрапливите смущения. Разбира се, това лечение е напълно неефикасно, що се отнася до седмината пациенти от отделение А…
Докато Ксавие говореше, бяха влезли в огромна зала. Оттам тръгваше стълба с ажурни стъпала, зад които се виждаше стена от груби камъни. Диан предположи, че това е една от стените, които бе видяла на идване, с малки прозорчета като в затвор. Каменни стени, бетонни стълбища, циментен под. Интересно какво ли е било предназначението на сградата в самото начало. Огромен прозорец гледаше към планините, които лека-полека нощта поглъщаше. Изненада се, че се е стъмнило толкова рано. Не бе усетила как лети времето. Внезапно пред тях се появи мълчалива сянка и тя едва се сдържа да не хлъцне от изненада.
– Госпожице Берг, представям ви нашата старша медицинска сестра Елизабет Ферне. Как са вашите „шампиони“
тази вечер, Лиза?
– Малко са нервни. Не знам как, но са научили какво се е случило в централата.
Гласът ѝ беше студен, властен. Старшата медицинска сестра бе жена на четирийсет и няколко години със строги,
но не и неприятни черти на лицето. Косите ѝ бяха кестеняви. Държеше се като човек, който усеща превъзходството си над другите. Погледът ѝ бе откровен, но издаваше, че е винаги нащрек и че по някакъв начин се отбранява. Като чу последното изречение, Диан си спомни за загражденията по пътя.
– Жандармерията ме спря, когато идвах насам ― каза тя. ― Какво се е случило?
Ксавие дори не си направи труда да ѝ отговори. Изведнъж Диан се бе превърнала в човек, когото в момента можеше да пренебрегне. Лиза Ферне обърна към нея кафявите си очи, а после впери поглед в психиатъра.
– Нали не смятате да я водите в отделение А тази вечер?
– Госпожица Берг е новият ни психолог, Лиза. Ще остане тук известно време. Ще има достъп до всичко.
Очите на медицинската сестра отново се спряха на Диан.
– В такъв случай, предполагам, че ще се виждаме често ― каза Лиза Ферне и тръгна нагоре по стъпалата.
Бетонната стълба водеше към още една врата ― най-горе в сградата. Не беше остъклена, а изработена от дебела стомана с правоъгълно прозорче. През него Диан видя още една такава врата ― като в подводниците и в трезорите на банките. Отгоре ги снимаше камера.
– Добър вечер, Люка ― поздрави доктор Ксавие, като вдигна глава към обектива. ― Ще ни отвориш ли?
Лампа с два диода промени цвета си от червен на зелен и Ксавие дръпна тежката врата. Влязоха в къс изолиращ коридор и зачакаха мълчаливо тя да се затвори. В ограниченото пространство Диан усети до себе си металния аромат на парфюма на старшата сестра. Изведнъж през втората врата се дочу вой, който ги накара да потреперят.
Мина дълго време, докато заглъхне.
– Върху седемте пациенти от отделение А ― заговори доктор Ксавие, който сякаш не бе чул воя ― практикуваме специална аверсивна терапия. Нещо като „дресиране“ ― употребяваше думата за втори път и Диан отново се притесни. ― Повтарям: тези индивиди са чисти социопати: не изпитвам угризения, нито емпатия, нито пък имам надежда, че ще се излекуват. Извън дресирането се задоволяваме с минимална терапия: например контролираме редовно нивото на серотонин. Защото при много ниско ниво на серотонин в кръвта може да проработят импулсите на насилието. Що се отнася до останалото, не трябва никога да им се дава възможност да навредят някому.
Чудовищата не се страхуват от нищо. Знаят, че няма да излязат никога оттук. Никаква заплаха или проява на власт не достигат до умовете им.
Чу се някакъв сигнал и Ксавие постави ръката си с маникюр върху втората блиндирана врата.
– Добре дошли в Ада, госпожице Берг… Само че не тази вечер. Лиза е права. Тази вечер ще вляза сам, а Лиза ще ви отведе обратно.
СЕРВАЗ ВТРЕНЧИ ПОГЛЕД ВЪВ ВТОРИЯ ПАЗАЧ
:
–
Значи нищо не си чул?

– Не.
– Заради телевизията?
– Заради радиото ― отвърна мъжът. ― Когато не гледаме телевизия, слушаме радио.
– На най-силното?
– Да, пускаме го доста силно.
– А какво гледахте и слушахте тази нощ?
Пазачът въздъхна. Беше говорил вече с представителите на жандармерията, а сега и с това ченге… Разправяше своята версия за фактите за трети път.
– Футболен мач. „Олимпик–Марсилия“ ― „Атлетико–Мадрид“.
– А след мача си пуснахте някое DVD, така ли?
– Да.
Обръснатата му глава блестеше на неоновата светлина. Серваз забеляза белег, който минаваше през лицето му. Още с влизането си в помещението инстинктивно бе решил да говори на „ти“. С такива индивиди се налагаше човек стремително да нахлуе в жизненото им пространство, да им се покаже кой командва.
– А кой филм гледахте?
– Филм на ужасите. Сериал. Казва се „Очите на нощта“.
– А звукът, как беше?
– Вече ви казах, че беше силен…
Дългите промеждутъци с мълчание на Серваз притесняваха пазача. Усети, че трябва да поясни малко повече.
– Колегата ми е малко глух… А освен това сме сами тук. Тогава защо да се притесняваме?
Серваз кимна разбиращо. Отговорът на пазача съвпадаше с думите на колегата му.
– Колко време трае един мач?
Пазачът го погледна така, сякаш Серваз идваше от друга планета.
– Два пъти по четирийсет и пет минути… Плюс спиранията на играта и почивката… Два часа…
– Ами филмът?
– Де да знам. Час и половина… два часа…
– В колко часа започна мачът?
– Купата на Европа… В 20 часа и 45 минути…
– Хм… Значи стигаме до дванайсет и половина след полунощ… После направихте едно кръгче, нали?
Пазачът се смути.
– Не.
– Защо?
– Гледахме още един филм.
Серваз се наведе. Изненада се, като видя отражението си в прозореца. Навън беше нощ. Температурата сигурно бе под нулата.
– Пак ли филм на ужасите?
– Не…
– Какъв тогава?
– Порнофилм…
Серваз вдигна едната си вежда и отправи към пазача жестоката си озъбена усмивка.
– Аха… Разбирам… И до колко часа?
– Де да знам… Горе-долу два часа…
– Брей! Ами после?
– Какво после?
– Направихте ли едно кръгче?
Този път раменете на пазача увиснаха.
– Не.
– Още един филм ли гледахте?
– Ами не… Отидохме да спим…
– Не сте ли задължени да обикаляте?
– Задължени сме.
– Колко често?
– На всеки два-три часа.
– А снощи не сте обикаляли нито веднъж или не съм разбрал?

Пазачът гледаше върховете на обувките си. Сякаш цялото му внимание бе обсебено от едно малко петънце.
– Не.
– Нещо не чух…
– Не!
– Защо?
Този път пазачът вдигна глава.
– Ама вижте… На кого ще му скимне да се качва тук посред зима?!… Никога никой не идва тук… същинска пустиня… Тогава за какво да обикаляме като смахнати?
– Нали за това ви плащат? Ами графитите по стените?
– Понякога идват младежи… Ама през лятото…
Серваз се наведе още малко и лицето му се оказа само на няколко сантиметра от лицето на пазача.
– Значи, ако някоя кола се е качила, докато сте зяпали филма, не сте я чули?
– Не…
– Ами ако някой се е качил с лифта?
Пазачът се поколеба за миг. Това не убягна на Серваз.
– Също.
– Сигурен ли си?
– Ами че… да…
– Ами вибрациите?
– Какво вибрациите?
– Лифтът предизвиква вибрации. Усетих ги. Вие не ги ли усетихте тази нощ?
Ново колебание.
– Бяхме увлечени от филма…
Лъжеше. Серваз бе напълно убеден в това. Цяла верига от лъжи, които двамата пазачи бяха уточнили помежду си,
преди да се появят представителите на жандармерията. Същите отговори, същите колебания.
– Мач плюс два филма… това прави около пет часа ― изчисли Серваз, като че ли беше келнер, който прави сметката на клиент. - Само че по време на филм няма непрекъснато шум, нали? Има промеждутъци с тишина…
Дори във филм на ужасите? Особено във филм на ужасите… Когато напрежението расте, когато съспенсът е в кулминационната си точка… ― Серваз се наведе още над пазача, като почти докосна лицето му. Усещаше лошия му дъх, а също и страха му. ― Актьорите не вият или пищят през целия филм, нали, нито пък се колят през цялото време… Ами лифтът? Колко време е необходимо да се качи човек горе? Петнайсет минути? Двайсет минути?
Толкова трябват и за да слезе. Виждаш ли накъде бия?! Все пак е невероятно съвпадение оглушителното скърцане на лифта да е било изцяло заглушено от трясъците във филма, какво ще кажеш? Какво мислиш по въпроса?
Пазачът го погледна като преследвано животно.
– У вас ли е още дивидито?
– Ами… да…
– Чудесно, ще направим малка възстановка… И ще видим дали на практика е възможно частното ви парти да е заглушило всички шумове… Ще опитаме същото и с някой футболен мач, че и с порнофилм… Ей така, за да изясним нещата.
Серваз видя как по лицето на пазача се стичаше обилна пот.
– Бяхме пили малко ― подхвърли той тихо, толкова тихо, че Серваз го накара да повтори.
– Моля?
– Бяхме пили…
– Много ли?
– Не беше малко.
Пазачът вдигна ръце с дланите нагоре.
– Вижте… Не можете да си представите какви са нощите тук, господин комисар… Видяхте ли обстановката?
Когато нощта падне, човек има чувството, че е сам в целия свят… Като че ли е насред… нищото… на пуст остров.
Изгубен остров сред океан от сняг и лед ― добави той с изненадващ лиризъм. ― В централата на никого не му пука какво правим тук през нощта. За тях сме невидими, не съществуваме… Единственото, което искат, е никой да не поврежда оборудването…
– Не съм комисар, а майор. Ама все пак не пречи някой да се покатери дотук, да разбие вратата, да пусне лифта и да натовари мъртъв кон вътре ― каза търпеливо Серваз. ― А това отнема време. Не може да мине незабелязано.
– Бяхме затворили капаците. Снощи имаше буря. А отоплението едва работи. Тогава запушваме процепите и пием

много, за да се стоплим. Пускаме телевизора или музика, за да не чуваме вятъра. И като сме пияни, вземаме всеки шум за шум от бурята. Вярно е, че не си вършехме работата, ама това с коня не сме го направили ние.
„Едно на нула за него“ ― отбеляза Серваз. Можеше да си представи как изглежда бурята на това място. Поривите на вятъра, снега, старите пусти сгради, в които става течение… Капаците на прозорците, които скърцат…
Инстинктивният страх, подобен на страха, обхващал първобитните хора пред неконтролируемия гняв на природата.
Той се проявява дори у двама закоравели типове като пазачите.
Поколеба се. Версиите на двамата мъже съвпадаха. И все пак той не им вярваше. Откъдето и да погледнеше на нещата, бе сигурен в едно: и двамата лъжеха.
– Е, КАКВО СТАНА? ― попита Циглер.
– Показанията им съвпадат.
– Да.
– Прекалено.
– Това е и моето мнение.
Майар, Циглер и той се бяха събрали в една стаичка без прозорци, осветявана от мигащ неонов цилиндър. На стената имаше плакат, на който бе изписано „Трудова медицина, измерване на личните рискове“ с инструкции и телефонен номер. Върху лицата на Циглер и Майар се четеше умора. Серваз знаеше, че и с него е така. На това място и в този час имаха усещането, че са достигнали да края на силите си, до края на света и до края на нощта.
Някой беше донесъл чашки с кафе. Серваз погледна часовника си: 5 часът и 32 минути. Директорът на централата си бе отишъл преди два часа, като преди това бе казал „довиждане“ на всички. Очите му бяха зачервени от умора.
Серваз смръщи вежди, като видя, че Циглер трака по клавиатурата на някакъв лаптоп. Въпреки умората се бе съсредоточила върху доклада си.
– Уговорили са се какво да приказват, преди да ги разделим ― заключи тя, докато поглъщаше кафето си. ― Може да е така, защото те са извършителите, а може и да крият нещо. Какво ще правим?
Серваз помисли малко, смачка картонената си чашка и я хвърли в кошчето, но не успя да го улучи.
– Нямаме нищо срещу тях ― каза той и се наведе, за да вземе чашката. ― Така че ги пускаме да си вървят.
Представи си отново пазачите. Никой от двамата не му вдъхваше доверие. Бе срещал безброй такива типове за седемнайсет години служба. Преди да пристъпи към разпита, Циглер му бе казала, че са „стиковани“, като имаше предвид, че имената им излизаха в STIС
7
. Само че това нямаше кой знае какво значение. В системата имаше регистрирани двайсет и шест милиона нарушения, като някои от тях ― от пета степен ― бяха причислявани към дребните прегрешения. За ужас на защитниците на човешките права, които бяха отредили на френската полиция антинаградата „Биг брадър“ за създаването на системата за проследяване ― истинско чудо на информатиката.
Серваз и Циглер разровиха, че и двамата пазачи имаха криминални досиета. Всеки бе изтърпял по няколко наказания в затвора ― относително кратки, като се имат предвид споменатите факти: нанасяне на побой и сериозни наранявания, заплахи за убийство, отвличания, изнудвания и още цяла серия различни насилия,
включително и към партньорките си. Но макар че криминалните им досиета бяха пълни с факти колкото годишен справочник, и двамата бяха прекарали в затвора само по пет години.
По време на разпитите били кротки като агънца, показвайки, че са „се поправили“ и че са си взели поука.
Показанията им бяха еднакви, но в тях липсваше искреност. Обичайно бръщолевене, което само един адвокат би могъл да превърне в нещо значимо. Но инстинктивно Серваз бе усетил, че ако не беше ченге и им бе задал същите въпроси на някой пуст паркинг, щеше да прекара неприятни минути, защото и двамата щяха да се опитат да му сторят зло.
Серваз прокара ръка по лицето си. Хубавите очи на Ирен Циглер бяха потънали в сини кръгове и той я намери още по-привлекателна. Беше съблякла униформеното си яке и неоновата светлина си играеше с русите ѝ коси. Погледна шията ѝ. Отстрани забеляза наполовина скрита в яката на ризата ѝ татуировка, която представляваше китайска идеограма.
– Да направим пауза и да поспим няколко часа… Каква е програмата за утре?
– Конната база ― отвърна тя. ― Изпратих хора да запечатат бокса. Експертите ще поемат ангажиментите си от утре.
Серваз си спомни, че Маршан бе споменал за взлом.
– Ще започнем от персонала на базата. Не може никой да не е видял или чул нещо. Капитане ― обърна се той към
Майар, ― няма да имаме нужда от вас. Ще ви държим в течение.
Майар кимна с глава.
– Има два важни въпроса, на които трябва да отговорим най-напред. Къде е главата на коня? И защо са си

направили труда да окачат коня на горната станция на лифта? Тази постъпка непременно има някакво символично значение.
– Заводът е собственост на групата „Ломбар“ ― каза Циглер, ― а Фридъм е любимият кон на Ерик Ломбар.
Очевидно посланието е изпратено за него.
– Може би е обвинение? ― предположи Майар.
– Или отмъщение.
– И отмъщението може да е обвинение ― каза Серваз. ― Човек като Ломбар сигурно има врагове, но не виждам как някой съперник в бизнеса ще се захване с такъв сценарий. Да търсим по-скоро сред служителите ― сред онези,
които са били уволнени или които са с регистрирани психически отклонения.
– Има и друга хипотеза ― каза Циглер, докато затваряше лаптопа си. ― „Ломбар“ е многонационална компания,
представена в много страни: Русия, Южна Америка и Югоизточна Азия… Възможно е групата в един момент да е пресякла пътищата на мафията или на други престъпни групировки.
– Много добре. Да имаме предвид всички налични хипотези и за момента да не изключваме нито една от тях. Има ли приличен хотел наблизо?
– В Сен Мартен има повече от петнайсет хотела ― отговори Майар. ― Зависи какъв търсите. На ваше място бих опитал в „Льо Русел“.
Серваз си записа името на хотела, като непрекъснато мислеше за пазачите, за мълчанието и смущението им.
– Тези типове се страхуват ― каза той неочаквано.
– Какво?
– Пазачите. Нещо или някой ги е наплашил.

7 Картотека на Министерството на вътрешните работи във Франция с имена и досиета на нарушители ― бел. прев.

6.
СЕРВАЗ СЕ СЪБУДИ ВНЕЗАПНО ОТ ЗВЪНА на мобилния си телефон. Погледна към будилника. 8 часът и 37
минути. По дяволите! Не беше чул алармата. Трябваше да помоли собственичката на хотела да го събуди. Ирен
Циглер щеше да дойде да го вземе след двайсет минути. Взе телефона.
– Серваз.
– Как се развиват нещата горе?
Гласът на Есперандийо… Както винаги помощникът му беше в управлението преди всички. Серваз си представи как чете книжки с японска анимация или тества новите приложения на полицията за обработка на информацията.
Видя падащия на челото му кичур и марковия пуловер, купен от жена му.
– Трудно е да се каже ― отговори той, като се отправяше към банята, ― да кажем, че не прилича на нищо познато.
– Я виж ти! Бих искал да участвам!
– Ще го гледаш на видеото.
– На какво прилича?
– Кон, закачен на горната станция на лифта, на две хиляди метра надморска височина ― обясни Серваз, като опитваше температурата на водата със свободната си ръка.
Кратко мълчание.
– Кон? На горната станция на лифта?
– Да.
Отново сякаш безкрайно мълчание.
– Мамка му! ― изрече внезапно Есперандийо, докато очевидно пиеше нещо близо до микрофона на мобилния си телефон.
Серваз би се обзаложил, че беше нещо ободрително ― някаква разтворима таблетка, а не кафе. Есперандийо бе специалист по добавките: за събуждане, за сън, за памет, против кашлица, хрема, мигрена, стомашни болки…
Невероятно! Защото не беше стар полицай, когото очаква пенсия, а млад човек ― едва ли имаше и трийсет години.
Беше в чудесна форма. Тичаше три пъти в седмицата покрай Гарона. Нямаше проблеми с триглицеридите и холестерола. Измисляше си безкрайни главоболия или поне част от тях, а някои се превръщаха в реални, защото си внушаваше, че ги има.
– Кога се връщаш? Тук дечурлигата твърдят, че в полицията са ги били… Адвокатът им пък казва, че старицата била пияница и че показанията ѝ не стрували нищо. Поиска от следователя незабавно освобождаване на най- големия тийнейджър. А другите двама са си по къщите.
Серваз поразмисли малко.
– Ами отпечатъците?
– Ще са готови чак утре.
– Обади се на заместник-прокурора. Кажи му да задържи големия. Знаем, че са те. Отпечатъците ще „пропеят“.
Нека поговори със следователя. Притисни малко и лабораторията.
Серваз затвори. Беше се разсънил напълно. Излезе изпод душа. Бързо се изсуши и облече чисти дрехи. Изми си зъбите и се огледа в огледалото над мивката, като в това време си мислеше за Ирен Циглер. Изненада се, че се оглежда по-дълго от обикновено. Запита се как ли го възприемаше тя. Може би като добре изглеждащ, но ужасно уморен млад мъж. Или като малко ограничено, но ефикасно ченге? Разведен мъж, чиято самота се чете по лицето му, а това се вижда и от състоянието на дрехите му. Ако той самият трябваше да се опише, какво би видял?
Несъмнено кръгове около очите, гънка при устните и гневна бръчка между веждите. Все едно че току-що бе изваден от пералнята. Въпреки многото „зловещи“ неща във външния му вид Серваз бе убеден, че излъчва нещо младежко,
жарко, дръзко. По дяволите! Какво го прихващаше! Приличаше на разгорещен юноша. Сви рамене и излезе на балкона. Хотел „Льо Русел“ се намираше във високата част на града и панорамата от стаята на Серваз обхващаше голяма част от покривите. Облегна се на перилата и се вгледа в отдръпващия се от тесните улички мрак и

заливащата града сияйна зора. В девет сутринта небето над планините беше прозрачно и светло като кристален купол. Там горе, на две хиляди и петстотин метра надморска височина, ледниците излизаха от сянката и блестяха на слънцето, а то оставаше скрито. Право пред него се простираха старият град и историческият център. Отляво, отвъд реката, се намираха жилищата за социално слаби граждани. От другата страна на котловината, на два километра,
подобно на вълна, се издигаше висок залесен хълм, „наранен“ от широката траншея за кабините на лифта.
От наблюдателницата си Серваз виждаше как сенките се промъкват по малките улички в центъра на града ― хора,
които отиваха на работа, както и фаровете на камионетките, зареждащи магазините със стока, кацналите върху бучащите си скутери тийнейджъри, които отиваха в колежите и в гимназиите, търговци, които вдигаха металните ролетки на магазините си. Серваз настръхна. Не от студ, а защото току-що пред очите му бе изплувал закаченият горе кон и се замисли за човека или хората, които бяха сторили това.
Надвеси се над перилата и видя Циглер, която го очакваше, облегната на служебното си „Пежо 306“. Вместо униформа бе облякла пола и кожено яке. Преметнала чантата си през рамо, пушеше цигара. Серваз слезе при нея и я покани да пият по едно кафе. Беше гладен и искаше да хапне нещо, преди да тръгнат. Тя погледна часовника си,
направи физиономия, без желание се откъсна от колата и го последва вътре. „Льо Русел“ бе хотел от трийсетте години със зле отоплени стаи, безкрайни потискащи коридори и високи тавани с корнизи. В замяна на това залата за закуска ― широка веранда с приятни, украсени с цветя маси, предоставяше гледка, от която човек оставаше без дъх. Серваз се настани на една маса, близо до панорамния прозорец, и си поръча черно кафе и филийка с масло, а
Циглер ― портокалов сок. На съседната маса испански туристи, първите за сезона, говореха, без да спрат, и енергично натъртваха на всяка дума.
Серваз вдигна глава и вниманието му привлече една подробност, която го накара да се замисли. Циглер не само бе облякла цивилни дрехи, но и бе закачила на лявата си ноздра пръстен, който блестеше на нахлулата през прозореца светлина. В неговите представи такова бижу можеше да украсява лицето на младо момиче, но не и на офицер от жандармерията. „Времената се менят“ ― каза си той.
– Добре ли спахте? ― попита Серваз.
– Не. Накрая взех половин таблетка сънотворно.
– Аз пък не чух алармата. Е, поне хотелът е спокоен. Още няма много туристи.
– Ще се появят след две седмици. По това време на годината винаги е спокойно.
– Горе, над лифта, има ли ски база? ― попита Серваз, сочейки двете линии стълбове по планината отсреща.
– Да „Сен Мартен 2000“. Четирийсет километра, двайсет и осем писти, шест от които са доста трудни. Има четири открити едноместни ски лифта и десет закрити. На петнайсет километра оттук е и пистата „Пейрагюд“.
Карате ли ски?
По лицето на Серваз се появи зъбатата му усмивка, но сега в нея се долавяше и насмешка.
– Последния път, когато се качих на ски, бях на четиринайсет години. Не пазя хубав спомен… Не съм спортен тип.
– Въпреки това изглеждате във форма ― каза Циглер с усмивка.
– Като вас.
Неочаквано думите му я накараха да се изчерви. Разговорът вървеше на пресекулки. Предишната вечер бяха просто двама полицаи, натоварени с едно и също разследване, които си обменяха професионални мнения. А тази сутрин бяха двама души, които несръчно се опитват да се опознаят.
– Мога ли да ви задам един въпрос?
Серваз кимна.
– Вчера поискахте допълнително разследване за тримата работници. Защо?
Келнерът донесе поръчката им. Беше стар и тъжен, като хотела. Серваз го изчака да се отдалечи и ѝ разказа как бяха преминали разпитите на петимата мъже.
– Какво впечатление остави у вас този Тарийо?
Серваз си спомни грубото лице и студения поглед на Тарийо.
– Интелигентен мъж, но събрал много гняв.
– Интелигентен… Това е интересно.
– Защо?
– Цялата тази постановка… лудостта… Мисля, че човекът, който го е направил, е не само луд, но и интелигентен.
Много интелигентен.
– В такъв случай може да елиминираме пазачите ― вметна Серваз.
– Може би. Освен ако един от тях двамата не симулира.
Тя извади лаптопа си от чантата и го отвори на масата ― между портокаловия си сок и кафето на Серваз. Отново го осени същата мисъл. Времената се меняха и щафетата поемаше ново поколение разследващи полицаи. Може би ѝ

липсваше опит, но бе пÒ на „ти“ с новите технологии, а опитът неизбежно щеше да дойде.
Ирен пишеше нещо и той се възползва от това, за да я наблюдава. Беше много различна от предишната вечер,
когато се запознаха и когато носеше униформа. Разгледа малката татуировка на врата ѝ ― китайската идиограма,
която се показваше от яката на пуловера ѝ. Сети се за Марго. Каква бе тази мода с татуировките? И пиърсингите.
Какво значение трябваше да им придаде? Циглер имаше и татуировка, и пръстенче на носа. Може би носеше по- интимни бижута и другаде? На пъпа, на гърдите, дори около пубиса, както бе прочел някъде. Тази мисъл го смути.
Нима това променяше начина ѝ на разсъждение? Запита се какво ли представлява интимният живот на млада жена като нея, давайки си сметка, че от няколко години неговият се бе превърнал в пустиня. Прогони тази мисъл.
– Защо жандармерията? ― попита той.
Тя вдигна глава и се поколеба за миг.
– Искате да кажете ― защо съм избрала жандармерията ли?
Той кимна, без да сваля поглед от нея. Ирен се усмихна.
– Мисля, защото е сигурно работно място, а и за да съм различна от останалите.
– Тоест?
– Бях във факултета по социология. Участвах в една анархистка група. Дори живях в един скват
8
. Полицията и жандармерията бяха нашите неприятели ― фашисти, кучета пазачи на властта, преден пост на реакцията. Хора,
които закриляха дребнобуржоазния комфорт и които потискаха слабите, бездомниците, емигрантите. Баща ми беше жандармерист. Не беше като другите, но аз все мислех, че приятелите ми от факултета бяха прави в разсъжденията си, а баща ми е просто изключение. Това е всичко. А после, след завършването, когато видях как приятелите ми революционери стават лекари, помощник-нотариуси, банкови чиновници или експерти във фондации… Взеха да приказват за пари, за инвестиции, за възвръщаемост на инвестициите… Тогава започнах да си задавам някои въпроси. И понеже бях без работа, се явих на конкурса и го спечелих.
„Толкова просто…“ ― каза си той.
– Серваз не е тукашно име.
– Нито пък Циглер.
– Родена съм в Линголсхайм, близо до Страсбург.
Канеше се да ѝ каже нещо за себе си, когато мобилният ѝ телефон забръмча. Тя направи знак, че се извинява, и отговори. Забеляза как смръщи вежди. Като затвори телефона, го погледна с безизразен поглед.
– Беше Маршан. Намерил е главата на коня.
– Къде?
– В конната база.
ДВАМАТА ИЗЛЯЗОХА ОТ СЕН МАРТЕН по друг път, а не от пътя, по който бе пристигнал Серваз. Минаха покрай планинското седалище на жандармерията, чиито служители помагаха на хора, занимаващи се с рискови спортове. След три километра напуснаха главното шосе и поеха по второстепенен път. Пътуваха през голяма равнина, заобиколена от планини, които си оставаха в далечината. Серваз имаше усещането, че си отдъхва. Скоро от двете страни на пътя се появиха бариери. Слънцето блестеше ослепително над белотата на снега.
– Намираме се в собствеността на семейство Ломбар ― съобщи Ирен Циглер.
Караше бързо въпреки неравностите и дупките. Пристигнаха до място, където пътят пресече горска алея. Двама конници, мъж и жена, с каскети на главите ги гледаха, докато пресичаха алеята. Конете им бяха кафяви с черни опашки ― като на умрелия кон.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: