Леден гамбит

8 Скват ― жилище, незаконно обитавано от бездомници ― бел. прев.
9 Термопластичен, подобен на гума материал ― бел. прев.

7.
ВЕНСАН ЕСПЕРАНДИЙО ВДИГНА ЕДНАТА СИ ВЕЖДА, когато видя червения като рак Серваз да влиза в кабинета му на булевард „Амбушюр“.
– Май те е хванало слънцето? ― предположи той.
– По-скоро отражението на слънцето върху снега. А на всичко отгоре се качих и на хеликоптер.
– Ти ― на хеликоптер?!
Есперандийо знаеше отдавна, че шефът му не обича нито високата скорост, нито височините. Ако някой караше с над сто и трийсет километра в час, пребледняваше и се вкопчваше в седалката.
– Имаш ли нещо против главоболие?
Венсан Есперандийо отвори едно чекмедже.
– Аспирин? Парацетамол? Ибупрофен?
– Нещо разтворимо.
Помощникът му извади бутилка минерална вода и чаша и му ги подаде.
Постави пред Серваз и голяма кръгла таблетка, а после и той глътна някаква капсула с много малко вода. През отворената врата се чу как някой почти до съвършенство изимитира цвилене на кон. Чуха се смехове.
– Глупаци ― промърмори Серваз.
– Имат известно право. Целият криминален отдел е мобилизиран заради един кон…
– Кон, който принадлежи на Ерик Ломбар…
– Ааа…
– Ако го беше видял, и ти като мен щеше да се питаш дали злосторниците, извършили това, не са способни и на нещо друго…
– Казваш „злосторниците“? Смяташ ли, че са много?
Серваз хвърли поглед към очарователното русокосо момиченце, което широко се усмихваше от екрана на компютъра на Есперандийо. Около едното му око бе изрисувана огромна звезда, която му придаваше вид на клоун.
– Виждаш ли се да мъкнеш двеста килограма месо сам-самичък посред нощ, че и да го окачиш на три метра над земята?
– Да. Сериозен аргумент ― отстъпи помощникът му.
Серваз сви рамене и се огледа. Щорите бяха спуснати, въпреки че небето на Тулуза беше сиво. От едната страна на кабинета се виждаха покривите на къщите, а от другата, през стъклената преграда ― коридорът. Второто бюро,
където седеше новото попълнение на отдела Самира Чун, беше празно.
– Какво става с дечурлигата?
– Най-големият е временно задържан. А както вече ти казах, другите двама са си вкъщи.
Серваз поклати глава.
– Говорих с бащата на едното момче ― продължи помощникът му. ― Застраховател. Съсипан е. Не разбира как е могло да се случи. Но като му казах името на жертвата, побесня. „Ама този тип е скитник! По цял ден е пиян. Нали няма да вкарате децата в затвора заради един бездомник?!“
– Така ли каза?
– Дума по дума. Прие ме в огромния си кабинет. Първото нещо, което ми каза, беше: „Синът ми нищо не е направил. Не сме го възпитали така. Виновни са другите... Бил е подкокоросан от Жером. Баща му е безработен.“
Произнесе последната дума, като че ли човекът участва в трафик на наркотици или е педофил…
– Кой е синът му?
– Момчето, което се казва Клеман.
„Водачът на групата“ ― си каза Серваз. ― Какъвто бащата, такъв и синът. И същото презрение към другите хора.
– Адвокатът им се е свързал със следователя ― продължи Есперандийо. ― Очевидно са начертали стратегията си… Ще обвинят най-големия.

– Сина на безработния…
– Да.
– Слабото звено.
– Повръща ми се от тези хора ― вметна Есперандийо.
Гласът му беше младежки. Говореше бавно, елегантно, като подчертаваше всяка дума. Заради гласа и известната превзетост в държанието му някои колеги смятаха, че не се интересува само от жени, пък били те красиви като неговата. Серваз също си бе задавал този въпрос, когато Есперандийо постъпи при тях. Венсан имаше особен вкус на обличане, от който някои хора се отвращаваха. Кроманьонците на отдела смятаха, че дрехите на полицая трябва да демонстрират всички атрибути на грубостта и войнстващата мъжественост.
Впрочем животът бе щедър към Есперандийо. На трийсет години вече имаше щастлив брак и много красиво момиченце на пет години, чиято усмивка озаряваше целия кабинет от екрана на компютъра му. Серваз бързо се бе сближил с помощника си и бе канен на вечеря у тях поне шест пъти за две години, откакто Венсан работеше в отдела. Всеки път се чувстваше обезоръжен от чара на госпожа и господин Есперандийо. И двамата биха могли с успех да бъдат интервюирани за списания, да участват в реклами на паста за зъби, пътувания или семейни ваканции.
Имаше и един инцидент между новодошлия и ветераните на отдела, обзети от желание да го убият при вероятността да делят всекидневието си с млад колега ― вероятно бисексуален. Серваз бе принуден да се намеси.
Заради този случай си създаде няколко дългосрочни врагове: двама закоравели мъжаги, които имаха излъчването на бикове. Никога нямаше да му простят, особено единият, когото Серваз бе пораздрусал по време на разправията. Но пък за сметка на това Серваз завинаги бе спечелил признателността и уважението на Есперандийо. Той го помоли да стане кръстник на второто му дете, защото Шарлен Еспарандийо беше отново бременна.
– Обади се журналист от „Франс 3“, а също и неколцина от пресата. Искаха да знаят дали имаме доказателства срещу дечурлигата. Но най-вече искаха да разберат дали не сме ги били. „Носят се слухове за полицейско насилие върху малолетни“… Така се изразиха… Предават си един на друг въпросите. Копи–пейст ― само това могат да правят. Само че все някой им е подхвърлил този слух…
Серваз сбърчи чело. Ако журналистите задълбаеха в тази посока, телефонът щеше да се скъса да звъни. Щеше да има изявления, опровержения, пресконференции. А накрая министърът щеше да се изтипоса пред телевизията и да обещае, че „ще изясни напълно случая“. А дори да докажеха, че всичко е било по правилата (ако изобщо успееха),
съмнението щеше да остане.
– Искаш ли кафе? ― попита Венсан.
Серваз кимна. Есперандийо стана и излезе. Серваз се загледа в примигващите в полумрака екрани на компютрите.
Замисли се отново за тримата младежи, за причината, довела ги до безумното им деяние. Да, на тези младежи продаваха мечти и лъжи по цял ден. Цинични търговци предизвикваха тяхното неудовлетворение със стоките си.
Посредственост, порнография, насилие, лъжи, омраза, алкохол, наркотици ― всичко това се продаваше на ярко осветените витрини на консуматорското общество, а младите хора бяха най-любимата им мишена.
Есперандийо се върна с кафетата.
– Ами стаите на тийнейджърите? ― попита Серваз.
В това време в кабинета нахълта Самира Чун. Тази сутрин новото попълнение носеше късо кожено яке ―
прекалено тънко за сезона, блузон, на който пише „Аз съм анархистка“, кожен панталон и високи червени ботуши,
впити в краката ѝ като ръкавици.
– Здравейте! ― каза тя.
Слушалките на айпода ѝ се клатушкаха върху блузона ѝ. В ръката си държеше картонена чаша с димяща напитка.
Серваз отвърна на поздрава ѝ, както винаги едновременно очарован и объркан от карикатурното излъчване на подчинената си.
Самира Чун имаше китайски произход по бащина линия и френско-марокански ― по майчина. Беше разказала на
Есперандийо (който побърза да осведоми Серваз), че майка ѝ била дизайнер по вътрешно обзавеждане с международна слава. Била се влюбила до полуда в клиент от Хонконг преди двайсет и шест години, който, ако се вярваше на Самира, бил изключително интелигентен, но когато майка ѝ се върнала бременна в Париж, разбрала, че бащата на Самира бил пристрастен към силните наркотици и почти всеки ден посещавал проститутки. У Самира имаше нещо смущаващо: съвършено тяло и едно от най-грозните лица, които Серваз беше виждал. Изпъкналите ѝ
очи бях повдигнати и издължени с дебела очна линия, огромната ѝ уста бе начервена с ярко, направо агресивно червило, а под нея стърчеше остра брадичка. Eдин женомразец от отдела бе определил лицето ѝ по следния начин:
„С нея всеки ден е Хелоуин!“ Трябваше обаче да се отдаде дължимото на гените и образованието ѝ. Самира имаше мозък бръснач. И не го щадеше. Бързо бе усвоила основите на занаята и неведнъж бе проявявала инициатива.

Съвсем спонтанно Серваз ѝ поверяваше все по-трудни задачи, а тя често оставаше след работа, за да ги изпълни.
Преди да заговори шефа си и Есперандийо, Самира качи токовете на ботушите си върху бюрото и се отпусна на облегалката на работния си стол.
– Претърсихме стаите на момчетата ― каза тя и така отговори на въпроса на Серваз. ― Общо взето, не намерихме кой знае какво, с изключение на едно нещо.
Серваз я погледна.
– У първите двама имаше доста жестоки видеоигри. От онези, дето трябва да взривиш главите на противниците си, за да спечелиш максимален брой точки, или дето трябва да бомбардираш цели народи, за да изтрепеш враговете си с всякакви най-модерни оръжия. Доста кръв се лее в тези игри.
Серваз си спомни за една неотдавнашна полемика в пресата за въпросните видеоигри. Обидените им издатели бяха заявили, че „са извънредно внимателни по проблема с насилието и не вършат нищо непредпазливо“. Бяха характеризирали част от обвиненията като „неприемливи“. А в същото време продължаваха да предлагат игри, в които играчът можеше да се отдаде на убийства, обири и мъчения. По този случай ерудирани психиатри се бяха изказали „научно“, че няма никаква връзка между видеоигрите и насилието, което проявяват младежите. Други проучвания, напротив, доказваха, че като се отдават на видеоигри, младежите проявяват все по-голямо безразличие и изобщо не изпитват съчувствие към човешките страдания.
– Затова пък у момчето, което се казва Клеман, нямаше никакви игри, но имаше конзола за електронна игра.
– Като че ли някой бе почистил ― вметна Есперандийо.
– Бащата ― предположи Серваз.
– Да ― отвърна помощникът му, ― предполагаме, че е разкарал всички игри, за да представи в по-добра светлина сина си. И за да бъдат обвинени другите двама…
– Не запечатахте ли стаите?
– Да, само че семейният адвокат се позова на факта, че те не са част от местопрестъплението…
– Момчетата нямаха ли компютри в стаите си?
– Да. Прегледахме ги, но някой се е постарал да изтрие всичко. Въпреки че бяхме наредили на родителите да не пипат нищо. После трябваше да се върнем със специалист, който да накара твърдите дискове да проговорят.
– Можем да ги обвиним в предумишлено убийство, ако успеем да докажем, че са планирали престъплението. Това ще сведе до нулева тезата за нещастен случай.
Серваз я погледна въпросително.
– Как така?
– Ами досега нищо не доказва, че са го убили умишлено. Жертвата имаше доста алкохол в кръвта. В защитата си адвокатите ще твърдят, че причината за смъртта е удавяне. Зависи какво ще покаже аутопсията.
– Удавяне в петдесет сантиметра вода?!
– Защо не? Вече сме виждали подобно нещо.
Серваз се замисли за миг. Самира беше права.
– Ами отпечатъците?
– Чакаме ги.
Тя свали краката си от масата и стана.
– Трябва да тръгвам. Имам среща със следователя.
– Добър „новобранец“, нали? ― каза Есперандийо, когато тя излезе от стаята.
Серваз кимна с усмивка.
– Човек би казал, че я цениш.
– Работи добре, дисциплинирана е и има желание да се учи.
Серваз се съгласи. Беше се колебал дали да повери разследването за бездомника на Венсан и Самира. Работеха в един кабинет, имаха доста общи вкусове (например за начина на обличане), изглежда се разбираха ― толкова,
колкото се очакваше от тях, а и двамата имаха твърди характери.
– В събота организираме малко тържество ― каза Венсан. ― Поканен си. Шарлен настоява да дойдеш.
Серваз си помисли за смущаващата красота на съпругата на помощника си. Последния път, когато се видяха, беше облечена в червена вечерна рокля, която подчертаваше тялото ѝ, а дългите ѝ червеникави коси танцуваха на светлината като пламъци. Беше усетил гърлото му да се свива. Шарлен и Венсан бяха очарователни домакини, но той нямаше намерение да бъде част от приятелския им кръг. Затова отклони поканата под претекст, че е обещал същата вечер да бъде с дъщеря си.
– Оставил съм досиетата на хлапаците на бюрото ти ― чу гласа на помощника си, когато вече излизаше.
В кабинета си Серваз сложи мобилния си телефон да се зарежда и включи компютъра. След две секунди на

телефона му се появи знак за съобщение и той го отвори. Против волята си. Почти смяташе, че мобилните телефони са последният стадий на отчуждението. Но Марго го бе насилила да си вземе такъв, след като се бе появил с половин час закъснение на една от срещите им. Татко, ето ме и аз. Моиш ли да се освободиш в събота? Целивки.
„Ама че език! Пак ли ще се покатерим на дърветата, след като сме слезли оттам?“ ― помисли си Серваз. За миг му се стори, че си е изгубил ключа. Да, същото впечатление му правеше съвременният свят. Чувстваше се толкова странно, както ако би скочил право в XVIII век и пътуваше с машина на времето. Набра номер от телефона и чу гласа на дъщеря си, която обясняваше на агресивен звуков фон, че ще се обади на всеки, който я потърси. Серваз си помисли, че адът е пренаселен с некадърни музиканти.
Погледът му падна върху досието на бездомника. Логично бе да се задълбочи в него незабавно. Дължеше го на клетия човек, чието отдавна скапано съществуване бе завършило по възможно най-глупавия начин. Само че нямаше сили за това. Беше си наумил нещо друго. Влезе в гугъл и набра на клавиатурата две думи. Търсачката му предостави
20 800 резултата. За групата „Ерик Ломбар“. По-малко, отколкото ако бе написал името на Обама или „Бийтълс“, но все пак значително количество. Впрочем в това нямаше нищо учудващо. Ерик Ломбар бе харизматична личност,
любимец на медиите. Може би заемаше пето или шесто място в списъка на френските богаташи. Серваз бързо пробяга първите страници. Много сайтове предоставяха биографията на Ерик Ломбар, на баща му Анри и на дядо му Едуар. Имаше и препечатани статии от икономическата преса, клюкарските рубрики и дори от спортните новини, защото Ерик Ломбар бе основал конна база за подготовка на шампиони. Няколко статии бяха посветени и на спортните подвизи на самия Ерик Ломбар ― истински атлет и авантюрист, страстен алпинист, маратонец,
майстор в триатлона, пилот в редица ралита. Дори бе участвал в експедиции до Северния полюс и Амазония.
Имаше много негови снимки на мотор, в пустинята или как управлява самолет. Статиите изобилстваха от английски думи, чийто смисъл Серваз не знаеше: freeride, base jump, kitesurf
10
… Имаше и негова снимка, която бе включена в почти всички материали. Викинг… Това си помисли Серваз, като я видя за първи път. Руси коси, руса брада, стоманеносини очи. Загорял от слънцето. Енергичен. Мъжествен. Сигурен в себе си. Гледаше в обектива,
както вероятно гледа и събеседниците си: с нетърпение да изживее бъдещето или настоящето. Жива реклама за групата „Ломбар“. Възраст ― 36 години.
От юридическа гледна точка групата „Ломбар“ бе командитно дружество с акции, но пък дружеството майка
„Ломбар ентърпрайзис“ бе холдинг. Четирите главни филиала на холдинга бяха „Ломбар медия“ (книги, вестници,
периодични издания, аудио-визуални материали, разпространение), „Ломбар груп“ (спортни облекла, дрехи,
пътувания, луксозни стоки) ― четвърта в света сред големите играчи в бранша, „Ломбар шими“ (фармацевтика и химически продукти) и „Ломбар еър“ ― лидер в аеронавтиката, космическото пространство, отбраната и свързаните с тях проучвания. От последната фирма групата „Ломбар“ чрез холдинга майка притежаваше петнайсет процента. Ерик бе неин командитен управител и председател на съвета на директорите на холдинга. Освен това бе изпълнителен директор на „Ломбар груп“ и на „Ломбар шими“. Бе завършил университет по търговия във Франция и имаше диплома от „Лондон скул ъф економикс“. Беше започнал кариерата си в един от филиалите на известната със спортните си стоки и оборудване „Ломбар груп“.
В групата „Ломбар“ работеха 78 000 души, разпределени в близо седемдесет и пет страни, и оборотът за предишната година беше 17 928 милиона евро, с приход 1537 млн. евро, чиста печалба за групата 677 млн. евро и финансов дълг от 3458 млн. евро.
На всеки нормален човек би му завило свят от тези цифри, но не и на големите международни играчи в областта на финансите. Серваз си даде сметка, че Ломбар бе запазил остаряващата електроцентрала единствено по исторически и сантиментални подбуди. Империята „Ломбар“ се бе родила тук, в Пиренеите.
В окачването на коня на горната станция на лифта злосторниците бяха вложили символика. Искаха да наранят
Ерик Ломбар: от една страна, осквернявайки семейната му история, а от друга ― нанасяйки удар по най-голямата му страст ― конете.
Във всички статии пишеше, че от всички страсти на последната издънка на династията Ломбар най-силната е страстта му към конете. Ломбар притежаваше конезаводи в много страни: Аржентина, Италия, Франция, но винаги се връщаше при първата си любов ― конната база, където бе направил първите си опити на ездач, близо до семейния замък в долината Коменж.
Серваз изведнъж проумя, че постановката в централата не бе деяние на някой луд, избягал от института „Варние“,
а сериозно обмислен и планиран, напълно съзнателен акт. Прекъсна четенето, за да поразмисли. Колебаеше се дали да тръгне по път, който ще оголи всички тайни на индустриалната империя посредством разкриване убийството на един кон. Пред очите му обаче непрекъснато бе тялото на обезглавения кон, окачено на горната станция на лифта.
Не можеше да се отърси от преживения шок. Какво бе казал Маршан? „Господин Ломбар има много врагове.“
Телефонът иззвъня. Серваз отговори. Беше Д’Юмиер, която му каза:

– Пазачите са изчезнали.
– НИКОГА НЕ ИМ ОБРЪЩАЙТЕ ГРЪБ
!
― каза доктор Ксавие.
Зад големите панорамни стъкла залязващото слънце сякаш подпалваше планините и осветяваше с червената си лава залата.
– Бъдете внимателна. Всяка секунда. Тук нямаме право на грешка. Ще се научите бързо да разпознавате сигналите:
блуждаещ поглед, самодоволна усмивка, леко учестено дишане. Бъдете постоянно нащрек и не им обръщайте гръб.
Диан кимна в знак на съгласие. Към тях се приближаваше пациент. Държеше едната си ръка върху корема.
– Къде е линейката, докторе?
– Линейката ли? ― попита доктор Ксавие с усмивка.
– Да. Линейката, която да ме откара в родилното. Изтекоха ми водите.
Пациентът беше мъж на около четирийсет години. Висок около метър и деветдесет и сигурно тежеше сто и петдесет килограма. Косите му бяха дълги, а лицето ― скрито под гъста брада. Очите ― малки, трескави. До него доктор Ксавие приличаше на малко дете, но не изглеждаше никак разтревожен.
– Скоро ще дойде ― отговори той. ― Момче ли е или момиче?
– Ще се роди Антихристът ― заяви мъжът.
После се отдалечи. Диан забеляза, че един санитар го следи с поглед на всяка крачка. В общата зала имаше петнайсетина пациенти.
– Има доста богове и пророци ― поясни доктор Ксавие, без да се разделя с усмивката си. ― През всички времена лудостта черпи източниците си от религията и политиката. По-рано нашите пансионери виждаха навсякъде комунисти. Сега е ред на терористите. Елате.
Психиатърът се приближи до кръгла маса, където трима мъже играеха на карти. Единият приличаше на затворник с мускулестите си татуирани ръце, другите двама имаха съвсем нормален вид.
– Представям ви Антонио ― каза Ксавие, като посочи татуирания мъж. ― Бил е в Чуждестранния легион. За съжаление е смятал, че лагерът им е пълен с шпиони. Една нощ удушил един от тях. Нали така, Антонио?
Антонио кимна, без да отмести погледа си от картите.
– „Мосад“ ― отвърна той. ― Навсякъде са.
– Робер пък се е сърдел на родителите си. Не ги е убил, но доста ги е наранил. Трябва да кажем, че родителите му го карали да върши тежка работа във фермата още от седемгодишен, хранели го само с хляб и мляко и го принуждавали да спи в мазето. Робер е на трийсет и седем години. Трябвало е да затворят родителите му, а не него,
ако питате мен.
– Гласовете ми казаха какво трябва да направя ― обясни Робер.
– Ето го и Грег накрая. Може би той е най-интересният. Изнасилил е десет жени за по-малко от две години.
Набелязвал си ги в пощата или в супермаркета. Проследявал ги, за да види къде живеят. После, докато спели,
нахлувал в домовете им, биел ги, връзвал ги и ги слагал по корем, преди да запали лампата. Пропускам подробностите какво ги е карал да преживеят. Знайте само, че ще носят травмите си цял живот. Е, не ги е убивал.
Вместо това започвал да им пише… Бил убеден, че след отношенията им те се влюбвали и били бременни от него… Давал им името и адреса си, така че полицията моментално го сгащила… Грег и днес продължава да им пише. Естествено ние не изпращаме писмата му. Ще ви ги покажа. Прекрасни са.
Диан погледна Грег. Съблазнителен мъж на трийсетина години. Кестеняв, със светли очи. Но когато погледът му срещна нейния, тя потрепери.
– Продължаваме ли?
Тръгнаха по дълъг коридор, залят от светлината на здрача. Отляво имаше врата с прозорче като илюминатор.
Чуваха се гласове. Бърз нервен говор. Диан погледна през прозорчето и изживя истински шок. Видя проснат върху операционна маса мъж с кислородна маска на лицето и електрошокове на слепоочията. Около него се суетяха санитари.
– Какво е това? ― попита тя.
– Електроконвулсивна терапия ― поясни Ксавие.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: