Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 23 ок­том­в­ри 1905 г. /вечерта/

И ще спо­ме­нем и друг един въп­рос съ­що така. Този въп­рос е: Как мо­же някой, кой­то все още не е раз­вил спо­соб­нос­т­та - ко­ято оба­че вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во е пред­наз­на­че­но да има в бъ­де­ще - за виж­да­не в свръх­се­тив­ни­те светове, как мо­же та­ка­ва ед­на лич­ност - ка­то знаем, че все­ки е по­тъ­нал в соб­с­т­ве­но­то си обик­но­ве­но въз­пи­та­ние и образование, да при­до­бие убеждението, че те­ософ­с­ки­те уче­ния са ис­тин­ни и че уси­ли­ята на те­осо­фи­ята са ва­лид­ни на практика? Доказателство ня­ма нуж­да да бъ­де при­до­би­то са­мо чрез окул­т­ни наблюдения; всъщ­ност те мо­гат та­ка да бъ­дат придобити, след ка­то пър­во бъ­дат из­в­ле­че­ни от друга област, име- н­но от ежед­нев­ния живот, кой­то всъщ­ност ни под­гот­вя да при­до­би­ем убеж­де­ния за вис­ши­те об­лас­ти на съществуване. Каквото се е случ­ва­ло в миналото, про­дъл­жа­ва да се случ­ва и днес в на­шия ежед­не­вен живот.

Ако прос­ле­дим чо­ве­чес­т­во­то на­зад до на­й-­ран­ни­те пе­ри­оди на не­го­во­то развитие, откриваме, че чо­век е про­из­ля­зъл от мно­го по-фина, мно­го по­-ду­хов­на субстанция, от­кол­ко­то е тази, от ко­ято той е нап­ра­вен днес

Съвременният чо­век има форма, със­то­яща се от три глав­ни те­ла - фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тяло. Етерното тя­ло е един вид про­то­ти­пен об­раз на фи­зи­чес­ко­то тяло. Астралното тяло, аурата, ко­ято об­вива и про­ник­ва чо­веш­ко­то същество, е структурата, в ко­ято ду­шев­ни­ят живот, жи­во­тът на ин­с­тин­к­ти­те и страстите, как­то и вся­ка мисъл, всич­ки

Съвременният човек, та­ка да се каже, е сгъс­тен от ос­нов­на­та ас­т­рал­на субстанция. Този про­цес про­дъл­жа­ва още, ежедневно. Когато два­ма ду­ши зас­та­нат един сре­щу друг, то то­га­ва пре­ди всич­ко тех­ни­те ас­т­рал­ни те­ла са, ко­ито зас­та­ват един сре­щу друг в обич или омраза, в доб­ро­та или неудоволствие, в гняв или доб­родушие, в ан­ти­па­тия или привли- чане. Взаимоотношението меж­ду хо­ра­та се със­тои от неп­ре­къс­на­та раз­мя­на на със­то­яни­ята и от­но­ше­ни­ята на ас­т­рал­но­то тяло. Когато аз зас­та­на пред дру­го лице, мо­ето тя­ло не из­питва ня­как­ва го­ля­ма промяна, ни­то пък мо­ето етер­но тяло, оба­че мо­ето ас­т­рал­но тя­ло по­ло­жи­тел­но из­пит­ва промяна. Ако ед­но ли­це ми ка­же нещо, из­пъл­не­но с ом­ра­за към мен, то то­га­ва въл­ни­те на ом­ра­за­та вли­зат в мо­ето ас­т­рал­но тя­ло и го променя. Аз тряб­ва да при­ема онова, ко­ето про­ти­ча от не­го в мо­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето то­га­ва е про­ник­на­то от мно­го по­-раз­лич­ни ат­ри­бу­ти в за­ви­си­мост от това, да­ли лю­бов и тър­пе­ние или гняв и не­тър­пе­ние про­ти­чат към мен от дру­го­то лице. Нещо мно­го по­доб­но ста­ва меж­ду учи­тел и ученик. Голяма е раз­ли­ка­та да­ли един учи­тел е с оби­ча­ща при­ро­да или тес­ног­ръд егоист. В ас­т­рално­то тя­ло на ед­но де­те има нещо, ко­ето се от­ли­ча­ва по вън­шен вид от ас­т­рал­но­то тя­ло на един възрастен. Астра- лното тя­ло на ед­но де­те е свет­ло и яс­но и чисто. И ни се раз­к­ри­ва ка­то не­що девствено, срав­не­но с едно ас­т­рал­но тя­ло, ко­ето се е раз­ви­ло в те­че­ние на живота. Какво е ас­т­рал­но­то тя­ло на ед­но дете? То е ка­то един не­ди­фе­рин­ци­ран об­лак от светлина, кой­то са­мо пос­те­пен­но при­до­би­ва форма. Онова, ко­ето пос­те­пенно ще фик­си­ра ас­т­рал­но­то тяло, все още не е за­поч­на­ло да се от­пе­чат­ва в него, та­ка че все още в не­го могат да се ро­дят мно­го неща. Астралното тя­ло ще бъ­де фор­ми­ра­но пос­ред­с­т­вом понятията, ко­ито де­те­то ще при­до­бие от не­го­ва­та за­оби­ка­ля­ща го среда. Тези по­ня­тия вли­зат в него, оц­ве­тя­ват го и го пра­вят различно.

Различните струк­ту­ри про­ти­чат в дет­с­ко­то ас­т­рал­но тя­ло и го формират, спо­ред то­ва как­во аб­сор­би­ра де­тето ка­то понятия, про­из­тек­ли от един ма­те­ри­алис­ти­чен или иде­алис­ти­чен мироглед. Така за­поч­ва един процес на прог­ре­сив­но из­пъл­ва­не на ду­ша­та с понятия. Ако де­те­то е гле­да­но без любов, ехо­то на то­ва без­любие про­явя­ва се­бе си в ас­т­рал­но­то тяло. И то­га­ва детето, един вид, се за­пе­чат­ва вът­ре в се­бе си сре­щу външ­ния свят. Всичко то­ва ни показва, че ед­но про­дъл­жи­тел­но пре­офор­мя­не на

ас­т­рал­но­то тя­ло фак­ти­чески ста­ва и че вза­имо­дейс­т­ви­ето с хо­ра­та има ог­ром­но вли­яние в то­ва преоформяне.

Така де­те­то има ед­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето е все още не­ди­фе­рин­ци­ра­но по форма, но ко­ето съ­дър­жа без­г­ранич­но изо­би­лие на възможности. Да взе­мем ас­т­рал­но­то тя­ло на ед­но дете, ко­ето е би­ло за­оби­ко­ле­но от един иде­алис­ти­чен учител, кой­то са­ми­ят има хар­мо­нич­на душа, кой­то гле­да на све­та с обич и въз­п­ри­ема не­го­ва­та кра­со­та и възвишеност, учител, кой­то е в със­то­яние да съз­да­ва вът­ре у се­бе си об­раз на кра­со­та­та на света; та­къв учи­тел ще раз­вие съ­що спо­соб­нос­т­та да нав­ле­зе в раз­по­ло­же­ние на дет­с­ка­та душа. Така той ще оку­ра­жи неж­ни­те и чув­с­т­ви­тел­ни струк­ту­ри в детето, в ко­ито той мо­же да нап­рав­ля­ва теченията, ко­ито се аб­сор­би­рат от соб­с­т­ве­на­та ас­т­рал­на суб­с­тан­ция на детето. Учител, кой­то е та­ка хар­мо­нич­но фор­ми­ран в се­бе си, неп­ре­къс­на­то от­п­ра­вя хар­мо­нич­ни по­то­ци към детето. Характеристиките на учи­те­ля съв­сем ес­тестве­но про­ти­чат и в детето, а за­ед­но с тях всич­ко от она­зи све­тов­на хармония, ко­ято учи­те­лят е по­ел чрез не­го­ва­та за­оби­ка­ля­ща об­с­та­нов­ка под фор­ма­та на красота. Като учител, той от­п­ра­вя към дет­с­ка­та при­ро­да ця­ло­то величие, ко­ето той, ка­то ве­ли­ко­ле­пен чо­век и до­бър наблюдател, е по­лу­чил и чрез то­ва вна­ся хар­монич­но раз­ви­тие в детето.

Нека ка­то кон­т­раст да взе­мем един учител, кой­то зас­та­ва пред де­те­то ка­то его­ист и пе­дан­тич­на лич­ност с тес­ног­ръ­ди по­ня­тия и идеи. Тези ка­чес­т­ва съз­да­ват струк­ту­ри в не­го­во­то соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ито му да­ват вън­шен вид ка­то че то е пок­ри­то с твър­да кора, ко­ято го пра­ви на­пъл­но ско­ва­но и тро­ма­во по структура. Неговото ас­т­рал­но тя­ло из­лъч­ва стрели, ко­ито та­ка ско­ва­но са зат­во­ре­ни са­ми в се­бе си, че не е въз­мож­но ас­т­рал­но­то тя­ло на де­те­то да ги абсорбира. Най-много, ко­ето става, те на­ра­ня­ват ас­т­рал­но­то тя­ло на де­те­то ка­то стрели, но не мо­гат да бъ­дат аб­сор­би­ра­ни от не­го и прос­то пре­ми­на­ват през него.

Да взе­мем не­що съв­сем ежедневно. Двама ду­ши си говорят. Човек мо­же мно­го доб­ре да наб­лю­да­ва в та­кива два­ма ду­ши вза­имо­дейс­т­ви­ето на тех­ни­те ас­т­рал­ни те­ла в ре­зул­тат на тях­но­то вза­им­но говорене.

Нещо но­во ви­на­ги из­ка­ча и се съз­да­ва в астрала, в ас­т­рал­на­та субстан- ция. Ще ви обяс­ня то­ва по след­ния на чин. Чрез сво­ите по­ня­тия един чо­век неп­ре­къс­на­то съз­да­ва струк­ту­ри в сво­ите ас­т­рал­ни тела. Те се про­явя ват под мно­го раз­лич­ни форми. Астралната субстанция, ко­ято ле­жи не­из­пол­зу­ва­на меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ни­те структури, се на­ри­ча "меж­дин­на ас­т­рал­на субстанция", за раз­ли­ка от тази, ко­ято е би­ла офор­ме­на в стру- к­тури. Тази меж­дин­на ас­т­рал­на суб­с­тан­ция неп­ре­къс­на­то се по­пъл­ва от ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция в на­ша­та за­обика­ля­ща среда, неп­ре­къс­на­то те­че на­вът­ре и навън, неп­ре­къс­на­то би­ва възобновена. Ала структурите, ко-­

ито чо­век си е из­ра­бо­тил пос­ред­с­т­вом начина, по кой­то той мис­ли и чув­с­т­ву­ва и решава, ос­та­ват фиксирани.

Нека сле­до­ва­тел­но да предположим, че има­ме два­ма души, за­ети в един обик­но­вен разговор. Единият от тях си е кул­ти­ви­рал сковани, фик­си­ра­ни понятия, ко­ито от своя стра­на са по­ро­ди­ли мно­го оп­ре­де­ле­ни фикси­ра­ни струк­ту­ри в ас­т­рал­на­та субстанция. Другият му го­во­ри и се опит­ва да му обяс­ни нещо. Какво трябва да се случи, ако един чо­век се опит­ва да изяс­ни не­що на друг? Той тряб­ва да ин­жек­ти­ра сво­ето соб­с­т­вено по­ня­тие в ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция на дру­гия човек. Това понятие, та­зи ми­съл по та­къв на­чин про­ти­ча в ас­т­рал­на­та суб­с­тан­ция на другия. Веднъж там, тя тряб­ва пър­во да бъ­де аб­сор­би­ра­на в меж­дин­на­та суб­с­танция и след то­ва да се пре­ра­бо­ти и да ста­не тран­с­фор­ми­ра­на по начин, съ­от­ветс­т­ву­ващ на формите, ве­че разви­ти там.

Нека предположим, че еди­ни­ят се опит­ва да обяс­ни на дру­гия нещо, свър­за­но с прераждане. Другият оба­че ве­че си е фор­ми­рал ско­ва­на идея за прераждането. Нека да предположим, че той е един пре­ду­бе­ден човек, кой­то си е офор­мил идеята, че пре­раж­да­не­то е не­що глу­па­во и абсурдно. Тази ми­съл съ­щес­т­ву­ва в не­го­ва­та ас­т­рал­на субстанция. И ето, че прис­ти­га но­ва­та ми­съл на го­во­ре­щия му и се раз­т­ва­ря в меж­дин­на­та ас­т­рал­на суб­с­тан­ция на другия. И след то­ва би тряб­ва­ло да бъ­де тран­с­фор­ми­ра­на чрез мислоформите, ве­че съ­щес­т­ву­ва­щи там. Това оба­че ня­ма да стане, за­що­то по­ня­ти­ята на вто­рия чо­век са твър­де сковани, твър­де определе- ни. Той не мо­же да прис­по­со­би но­воп­ре­да­де­на­та ми­съл към сво­ите соб­с­т­ве­ни мис­ло­фор­ми и следо­ва­тел­но не я разбира.

Колкото по­ве­че един чо­век дър­жи сво­ите по­ня­тия гъвкави, та­ка че те ви­на­ги да мо­гат да бъ­дат раз­т­во­ри­ми в за­оби­ка­ля­ща­та меж­дин­на субстан- ция, тол­ко­ва по­ве­че той ще раз­би­ра дру­ги­те хора, ко­ито среща. Това е причината, по ко­ято е тол­ко­ва труд­но да се пре­да­де те­ософ­с­ки жи­вот на ака­де­мич­но обу­че­ни хора. Понятията, при­до­би­ти в уни­вер­си­те­та по­раж­дат структури, ко­ито са сковани, оп­ре­де­ле­ни и зат­во­ре­ни в се­бе си, кои то не са лес­но разтворими. Академикът обик­но­ве­но ид­ва на ед­на те­осо- ф­с­ка лекция, из­пъл­нен от та­ки­ва структури, и ес­тес­т­ве­но не е в със­то­яние да раз­бе­ре те­ософ­с­кия живот. Би би­ло съв­сем по-друго, ако той бъ­де об­ра­зо­ван в ня­кои понятия: да, би мог­ло да бъ­де по-различно, за­що­то на­ис­ти­на ние има­ме са­мо ог­ра­ниче­но ко­ли­чес­т­во опит­ност и мно­го от онова, ко­ето смя­та­ме за правилно, ще тряб­ва да бъ­де про­ме­не­но за в бъдеще. Ако той би си ка­зал това, то­га­ва не­го­ва­та ду­ша все още ще бъ­де в със­то­яние да напредва.

Да взе­мем още дру­го положение, то­ва на човек, кой­то сре­ща друг, към кой­то из­пит­ва почит. Как се раз­к­ри­ва та­зи по­чит на някой, на­да­рен с ас­т­рал­но виждане? Благоговение оз­на­ча­ва да из­лъч­ва­ме то­зи вид мисли,
които по­тъ­ват в суб­с­тан­ци­ята на дру­го­то ас­т­рал­но тяло, ко­ито та­зи дру­га суб­с­тан­ция поглъща, та­ка да се каже. Ако вие нап­ри­мер има­те ед­на бла­го­го­вей­на мисъл, то­ва се из­ра­зя­ва от са­ми­те вас ка­то от­п­ра­ща­те то­ва благо­го­ве­ние към дру­гия чо­век ка­то ня­как­ва из­лъч­ва­ща се топлина. Тази из­лъч­ва­ща се ва­ша топ­ли­на се от­разя­ва в ас­т­рал­ния свят и се про­явя­ва ка­то ми­съл фор­ма на бла­го­го­ве­ние и при­вър­за­ност с един син­кав цвят. Топлото бла­го­го­вей­но чув­с­т­во по­раж­да ми­съл форма, ко­ято е син­ка­ва по характер.

Но кое е това, ко­ето се явя­ва ка­то синкаво. Вие мо­же­те да въз­п­ри­ема­те това, ако пог­лед­не­те в без­к­райност та на тъм­на­та вселена. Тя ста­ва си­ня за вас, по­ра­ди свет­ли­на­та в атмосферата. Също та­ка бла­го­го­вей­на­та ми­съл пра­ви астрала, кой­то пре­ди е бил тъмен, да се явя­ва пред вас с то­зи син­кав оттенък: за­що­то се­га е оц­ве­тен от блес­тя­що­то топ­ло чув­с­т­во на благоговение. Ако ед­но тъм­но мяс­то е за­оби­ко­ле­но от чув­с­т­во­то на бла- гоговение, то то­га­ва тъм­ния цен­тър из­г­леж­да синкав; та­ка как­то един пла­мък ви се виж­да да има синка­ва сърцевина, ко­ято е за­оби­ко­лен от светлина. Така е съ­що и с бла­го­го­вей­на­та мисъл. Тя е праз­но прос­т­ра- нство, из­пъл­не­но от топлина. И ако ня­кой пре­да­ва бла­го­го­вей­на ми­съл на друг, чрез то­ва му пред­ла­га въз­можнос­т­та соб­с­т­ве­но­то му съ­щес­т­во да по­те­че в то­ва праз­но пространство. Това е как ста­ва от­но­ше­ни­ето меж­ду лицето, към ко­ето е от­п­ра­ве­но бла­го­го­ве­ни­ето и лицето, ко­ето про­явя­ва благоговението.

Ако от дру­га страна, с чув­с­т­во на за­вист вие сре­ща­те някого, то то­га­ва дру­га мис­ло­фор­ма съ­щес­т­ву­ва във вас и вие я из­на­ся­те сре­щу него. Вие то­га­ва из­лъч­ва­те чер­ве­на­та мис­ло­фор­ма на егоизъм, на себелюбие. Това от своя стра­на об­зе­ма и дру­га мислоформа, ко­ято е из­пъл­не­на от по­ня­ти­ето за соб­с­т­ве­но­то се­бе на мисли тела, мо­же би в ре­зул­та­та на ня­как­ва амбиция. Това се из­ра­зя­ва не в праз­но прос­т­ран­с­т­во или в ня­как­ва праз­на структура, ала чрез форма, ко­ято е съ­вър­ше­но изпълнена, в ко­ято ни­що дру­го не мо­же да влезе. Тя е за­оби­ко­ле­на от чув­с­т­во­то на сту­де­ни­на и има точ­но про­ти­во­по­лож­на­та ми­съ­л-­фор­ма на един вън­шен пръстен със синьо око­ло вът­реш­на­та сър­це­ви­на от червено. Студенината на си­ния цвят от­б­лъс­к­ва всичко, което ис­ка да влезе, а не­поч­те­на­та чер­ве­на ми­съ­л-­фор­ма стои такава, как­ва­то е. Тя не въз­п­ри­ема нищо. Така един за­вис­т­лив човек, кой­то не мо­же да бла­го­го­вее пред нищо, стои в от­но­ше­ни­ето си към другите.

Това, ко­ето ста­ва в на­ше­то ас­т­рал­но тяло, не е ни­що дру­го ос­вен про­дукт на ежед­нев­ния живот. Само ня­кой, кой­то е обучен, мо­же да виж­да как­во ста­ва в ас­т­рал­но­то тяло. Обаче въз­дейс­т­ви­ята на те­зи про­це­си в ас­т­рал­но­то тя­ло са неп­ре­къс­на­ти на фи­зи­чес­ко­то по­ле и все­ки мо­же да раз­бе­ре то­ва за се­бе си в обик­но­вения живот. Всеки мо­же да нап­ра­ви

Всеки, кой­то раз­миш­ля­ва вър­ху то­ва за се­бе си; всеки, който, да речем, ка­то учител, се при­дър­жа не са­мо към соб­с­т­ве­ни­те си пе­да­го­ги­чес­ки по­ня­тия и идеи и ра­бо­ти не са­мо чрез онова, ко­ето говори, а съ­що и чрез онова, ко­ето той усеща, въз­п­ри­ема и мисли; всеки, кой­то на­пъл­но осъз- нава, че си вза­имо­дейс­т­ву­ват две ас­т­рални те­ла и знае как­во ста­ва на та­зи конфронтация; всеки, кой­то пра­ви всич­ко то­ва съ­що ще знае, че не­гов дълг е да пра­ви се­бе си неп­ре­къс­на­то все по-добър. До степента, до ко­ято той ста­ва по-добър, по­-доб­ро става и не­го­во­то вли­яние вър­ху тем­пе­ра­мен­та на детето. Той не раз­ру­ша­ва те­зи раз­по­ло­же­ния - напротив, той ги култивира.

Това е не­що съв­сем по­-раз­лич­но от то­ва са­мо да зна­ем истината, дейс­т­ви­тел­нос­т­та за онова, ко­ето по­лу­чава­ме об­рат­но ка­то бла­го­го­ве­еме пред друг човек, кой­то е дос­то­ен за то­ва - то­ва оз­на­ча­ва не­що съв­сем по- раз­лич­но да го изпиташ: ако ние пре­да­ва­ме на дру­ги хо­ра без­б­рой та­ки­ва ми­съл форми, об­ви­ти в топлина, чрез то­ва ние израстваме, чрез ве­ли­чи­ето на дру­гия човек. Това е не­що на­пъл­но раз­лич­но от са­мо­то схва­ща не на та­ки­ва не­ща с на­шия интелект, от то­ва са­мо да зна­ем как­во те пред- ставляват. В окул­тиз­ма ние се науча­ва­ме да граб­ва­ме жи­во­та по-усърд- но, ние се на­уча­ва­ме да схващаме, че нещата, ко­ито не са осезаеми, кои то не мо­гат да бъ­дат наб­лю­да­ва­ни чрез сетивата, все пак са действите- лни. Научаваме се да раз­би­ра­ме и це­ним це­лия об­сег и зна­че­ние на на­шия ду­ше­вен свят.

Може би ня­кой мо­же да казват, че то­ва са всъщ­ност те­оре­тич­ни тран- сформации. Не, те не са! Ние тряб­ва по съв­сем раз­ли­чен на­чин да бъ­дем убе­де­ни от­нос­но важ­нос­т­та на на­ши­те дейс­т­вия и отговорностите, ко­ито жи­во­тът пос­та­вя на на­ши­те рамене. Съвсем зем­ни не­ща на жи­во­та мо­гат да бъ­дат пов­ли­яни по то­зи на­чин от окултизма. Този, кой­то знае как­ви са ре­зул­та­ти­те в не­ви­ди­мия свят ка­то пос­лед­с­т­вия на мис­ли и чув­с­т­ва, ще схване, че е тол­ко­ва важ­но за не­го да не от­п­ра­вя ло­ши мис­ли към друг човек, кол­ко­то е да се въз­дър­жа от то­ва да стре­ля сре­щу него. Той знае, че хвър­ляй­ки ми­съл на ом­ра­за към ас­т­рал­ния чо­век е тол­ко­ва вред но за него, кол­ко­то хвър­ля­не­то на нож за фи­зи­чес­кия човек.

Да се раз­бе­ре то­ва е лесно; онези, ко­ито се сре­щат в гру­пи ка­то те­ософ­с­ки­те групи, ще го по­чув­с­т­ву­ват и изпитат. Тъй ка­то те на­ми­рат нов из­-
точ­ник на жи­вот там. Бихме мог­ли да си кажете, че има са­мо ед­на оп­росте­на дейс­т­ви­тел­ност за дру­ги­те хора, ала ед­на тро­ич­на за нас. Дру- гите хо­ра пре­жи­вя­ват ре­ал­нос­т­та са­мо чрез се­тив­ния свят. И не го мис­лят за ло­шо да си казват, че "за мис­ле­не­то не се пла­ща мито". Обаче всеки, кой­то е изу­ча­вал све­тов­ния ми­рог­лед на те­осо­фи­ята не мо­же да каже, че мис­ле­не­то не се заплаща, а е убеден вмес­то това, че е от­го­во­рен за онова, ко­ето мис­ли и чув­с­т­ву­ва за дру­ги хора. Вие из­на­ся­те то­ва чув­с­т­во на от­го­вор­ност в све­та ка­то на­й-­доб­рия плод на те­ософ­с­ка­та кон­цеп­ция за света. Дори ако сме са­мо на­чи­наещи при те­зи репетиции, все пак вли­я­еме вър­ху не­ви­ди­мия свят чрез скрития, окул­тен свят. Ние из­фин­ва­ме и ко­ри­ги­ра­ме све­та чрез скри­ти­те об­лас­ти на съществуването.

Това е ед­на­та стра­на как ние раз­би­ра­ме живота. Има оба­че и други. Чо- векът не жи­вее сам в све­та ка­то ин­дивид; той съ­що при­над­ле­жи на фа- милия, на един род, на ед­на нация, ще ре­че към ед­но по­-го­ля­мо цяло. Само в сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло той е фак­ти­чес­ки от­де­лен от другите. Астралното тяло, как­то ве­че съм споменавал, има по­рес­та вън- шност. Междинната суб­с­тан­ция е неп­ре­къс­на­то раз­по­ло­же­на да при­ема по­тоци от­вън и да се възобновява. Ако оба­че ние размисляме, че при­над­ле­жим на ед­на нация, на един род, на едно семейство, то то­га­ва то­зи въп­рос въз­п­ри­ема по­-го­ле­ми размери.

Ако наб­лю­да­ва­ме ас­т­рал­ни­те те­ла на ин­ди­ви­ду­ал­ни­те хора, ние откри- ваме, че поч­ти вся­ко ед­но се раз­ли­чава от те­зи на дру­ги­те по ос­нов­ния си цвят. Всяко има спе­ци­фич­на отсенка, ко­ято про­явя­ва се­бе си външ­но ка­то темперамент. Темпераментът из­ра­зя­ва се­бе си сле­до­ва­тел­но чрез ти­пич­но ос­нов­но оцветяване. Човек се свър­з­ва със сво­ята ця­лос­т­на за­оби­ка­ля­ща об­с­та­нов­ка по то­зи начин; Характерът на семейството, на ро­да или на нацията, към ко­ято той при­над­ле­жи из­ра­зя­ва се­бе си в ос­нов­но­то оцветяване.

Като окул­тист чо­век мо­же да пра­ви ин­те­рес­ни наблюдения, ако нап­ри­мер от­но­во по­се­ти един град, кой­то не е виж­дал да ре­чем в те­че­ние на 10 години. Ако чо­век наб­лю­да­ва не­за­ца­па­ни­те ас­т­рал­ни те­ла на децата, ще открие, че те при­те­жа­ват в до­пъл­не­ние на сво­ето лич­но ос­нов­но оцветяване, и дру­го ос­нов­но оц­ве­тя­ва не. Ако чо­век вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва те­зи дев­с­т­ве­ни ас­т­рал­ни те­ла при пър­во­то си по­се­ще­ние и ги срав­ни с онова, ко­ето от­к­ри­ва в ас­т­рал­ни­те те­ла на де­ца­та 10 го­ди­ни по-късно, ще види, че тех­ния вид се е про­менил. Има не­що в чо­веш­кия ин- дивид, ко­ето се дви­жи с ево­лю­ци­ята на гра­да или пле­ме­то или на­ци­онал­ността. Това е за­що­то по­то­ци­те в ед­но ко­лек­тив­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето е нав­ся­къ­де око­ло мен, са в неп­ре­къс­ната раз­мя­на с мо­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тяло, ко­ето пък жи­вее вът­ре в ко­лек­тив­но­то ас­т­рал­но тяло.

С то­ва се обяс­ня­ва на­ци­онал­ния темперамент, кой­то се из­ра­зя­ва чрез гру­по­во­то ас­т­рал­но тя­ло на нацията.

Всяка нация, вся­ко об­щес­т­во има ед­но та­ко­ва ас­т­рал­но тя­ло и то се сти­ча в ас­т­рал­ни­те те­ла на ин­ди­ви­ду­ални­те личности. Голяма дис­хар­мо­ния мо­же да се раз­вие по та­зи при­чи­на меж­ду ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­век и за да­ча­та на ця­ла­та нация; на­со­ки­те в ево­лю­ци­ята не ви­на­ги взи­мат съ­щия курс по це­лия свят. По-обширния по­ток чес­то из­п­ре­вар­ва по­-мал­ко об- ширния.

Нека нап­ри­мер да раз­г­ле­да­ме един народ. Народът ка­то струк­ту­ра не е бил слу­чай­но съб­ран за­ед­но в света, той не е не­що про­из­ве­де­но по слу- чайност; все­ки на­род нап­ро­тив има своя пред­пи­са­на за­да­ча в по­то­ка на чо­веш­ка­та еволюция. Всеки, кой­то раз­г­леж­да един на­род от по­-ви­со­ка глед­на точка, мо­же да разбере, че все­ки на­род има спе­ци­фич­на задача; че соб­с­т­ве­ни­ят му на­род ка­то ця­ло има да из­пъл­ни ед­на задача, ко­ято му е възложена. Всеки мо­же да ка­же на се­бе си: Аз при­над­ле­жа на то­зи на­род и по­ра­ди то­ва аз тряб­ва да по­мог­на за об­ща­та на­ци­онал­на за­да­ча - и аз съм в със­то­яние да дам та­зи помощ, за­що­то в мен жи­вее ед­на астрал- ност, ко­ято при­над­ле­жи на це­лия народ. Тази на­род­нос­т­на цел е яс­но из­ра­зе­на на ас­т­рал­но­то поле; това е ед­на це­ле­на­со­че­на ми­съл - нещо, ко­ето жи­вее на по­-вис­ши­те по­ле­та от астралното. За да се ме­ди­ти­ра вър­ху мис­ли­те за све­тов­ни­те закони, чо­век тряб­ва да се из­диг­не над ас­т­рал­но­то по­ле до ум­с­т­ве­но­то по­ле /девакан/.

Например 4-та­та Подраса, от ко­ято про­из­ле­зе на­ша­та Раса, раз­ви се­бе си от ед­на мал­ка гру­па хо­ра в Азия и се пре­вър­на в Юдео-Гръко-Латинс- ката Раса. Тя има­ше за­да­ча да из­пъл­ни пър­ва­та ми­сия на Християнство то от ет­ни­чес­ка глед­на точка, мисълта, вдъх­но­вя­ва­ща та­зи Раса бе­ше да се раз­п­рос­т­ре Християнството в своя пър­ви ста­дий по ця­ла Европа и окол­ни­те области. Това е ед­на ет­ни­чес­ка мисъл.

В ран­ни­те вре­ме­на иде­ята за пре­раж­да­не и кар­ма бе все­мир­но приета. След то­ва нас­тъ­пи ос­нов­на промяна; хо­ра­та бя­ха въз­пи­та­ни във вярва- нето, че от­дел­ния фи­зи­чес­ки жи­вот бе­ше на­й-­важ­ни­ят живот. Това е мно­го оче­вид­но в гръц­ко­то изкуство, за­що­то то раз­ви усе­та за външ­на­та форма. В то­ва се на­ми­ра и об­ла­го­ро­дя­ване­то на фи­зи­чес­ко­то по­ле за външ­ни­те сетива. След то­ва в рим­с­кия на­род бе раз­вит законът; то­ва има­ше сво­ето въз­дейс­т­вие пря­ко вър­ху фи­зи­чес­ко­то поле. Накрая, Хри- стиянството про­ник­на в за­ко­на с мо­рал­ност, та­ка че е един­с­т­вен жи­вот на зе­мя­та при­до­би го­ля­ма важ­ност в смисъл, че ця­ла­та веч­ност за­ви­си от него. Това е ед­на ед­нос­т­ран­чи­ва мисъл, ала тя бе­ше пра­вил­на и необхо- дима. Католическите на­ро­ди по­еха вър­ху се­бе си ми­си­ята за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на Християнството, раз­не­со­ха го по Северна Европа, чрез ко­ето пък гер­ман­с­ки­те на­ро­ди по­лу­чи­ха но­ва мисия.