І. П Ъ Р В А Ч А С Т ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

І. П Ъ Р В А Ч А С Т

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Берлин, Петдесятница, 23 май 1904 г.

Трябваше да се очак­ва /*1/, че днес ще се съ­бе­ре ма­лоб­рой­на гру­па слушатели. Въпреки то­ва аз съм решил да про­ве­да та­зи ве­чер на­ше­то събрание, ка­то го­во­ря на оне­зи от вас, ко­ито при­със­т­ву­ва­те за нещо, свърза­но със Света троица.

Преди да започна, бих ис­кал да ви раз­ка­жа за ре­зул­та­та от мо­ето пос­лед­но по­се­ще­ние в Лондон, кой­то е, че по вся­ка ве­ро­ят­ност гос­по­жа Безант ще ни по­се­ти тук/*2/ през есента. Ние ще има­ме въз­мож­нос­т­та то­га­ва от­но­во да чу­ем ед­на от личностите, при­над­ле­жа­щи на на­й-­сил­ни­те ду­хов­ни вли­яния на на­ше­то време. Следва­щи­те две пуб­лич­ни лек­ции /*3/ ще бъ­дат из­не­се­ни в Клуба на ар­хи­тек­ти­те - на те­ма спиритизма, след ед­на седмица, и вър­ху сом­нам­бу­лиз­ма и хипнотизма, след­ва­ща­та седми- ца. След то­ва обик­но­ве­ни­те по­не­делниш­ни съб­ра­ния ще за­поч­ват да ста­ват от­но­во редовно. През ид­ва­щи­те чет­вър­тъ­ци /*4/ ще го­во­ря за те­осо- фска­та космология, за те­ософ­с­ки­те идеи от­нос­но сът­во­ре­ни­ето на вселе- ната. Онези от вас, ко­ито се ин­те­ресу­ват от та­ки­ва не­ща ще мо­гат да чу­ят много, ко­ето все още не е из­вес­т­но от обик­но­ве­на­та те­ософ­с­ка ли­тература. Аз же­лая да за­дър­жа за по­-къс­на да­та лек­ци­ите вър­ху ос­но­ви­те на те­осо­фи­ята /*5/.

Онова, за ко­ето ис­кам да го­во­ря днес ид­ва от ед­на древ­на окул­т­на тради- ция. С та­зи тема, раз­би­ра се, не можем из­чер­па­тел­но да се за­ни­ма­ем днес. Част от нея мо­же да се сто­ри невероятна. Бих по­мо­лил сле­до­ва­тел- но, що­то днеш­на­та лек­ция да бъ­де при­ета ка­то един епизод, в кой­то ни­що не се доказва, а са­мо се раз­каз­ват неща.

Хората днес праз­ну­ват сво­ите празници, без да имат ни на­й-­мал­ка идея от това, ко­ето те означават. Във вестниците, ко­ито със­тав­ля­ват глав­ния из­точ­ник на об­ра­зо­ва­ние и ос­вет­ля­ва­не на по­-го­ля­ма част на на­ши­те съвременници, чо­век мо­же да про­че­те и раз­лич­ни статии, пи­са­ни за та­ки­ва празници, ка­то пи­са­те­ли­те им ня­мат и на­й-­мал­ка­та идея за зна­че­ни­ето на та­къв един празник. Ала те­осо­фи­те е не­об­хо­ди­мо от­но­во да пог- лед­нат тях­но­то вът­реш­но значение. И та­ка днес ис­кам да от­п­ра­вя ва­ше­то вни­ма­ние към про­из­хо­да на един та­къв дре­вен празник: пър­во­из­точ­ни­кът на праз­ни­ка Света Троица.

Света Троица е един от на­й-­важ­ни­те праз­ни­ци и един от на­й-т­руд­ни­те за разбиране. За хрис­ти­ян­с­ко­то съзнание той оз­на­ме­ну­ва ид­ва­не­то на Све- тия Дух. Това съ­би­тие е опи­са­но ка­то чудо: Светия Дух бе из­лят над Апостолите, та­ка че те за­поч­на­ха да го­во­рят на все­въз­мож­ни езици. То- ва означава, че те са мог­ли да вля­зат във вся­ко сър­це и да го­во­рят спо­ред раз­би­ра­не­то на всекиго. Това е едно от тъл­ку­ва­ни­ята на Светата Троица. Ако ис­ка­ме да дос­тиг­нем до по­-­ос­нов­но разбиране, тряб­ва да нав­ле­зем по­-дъл­бо­ко във въпроса. Светата Троица - ка­то сим­во­ли­чен праз­ник - е свър­зан с на­й-­дъл­бо­ки­те тайни, с на­й-с­ве­ще­ни­те ду­хов­ни ­
качества на чо­ве­чес­т­во­то - то­ва е причината, по­ра­ди ко­ято е труд­но да се го­во­ри за него. Днес аз же­лая по­не да за­сег­на ня­кол­ко неща.

Онова, ко­ето праз­ни­кът Света Троица символизира, ос­нов­ни­ят принцип, от кой­то той по­лу­ча­ва сво­ето дълбо­ко вът­реш­но значение, е за­па­зе­но в един един­с­т­вен ръкопис, копие/*6/, от кой­то мо­же да се на­ме­ри във Ва- тиканската Библиотека, къ­де­то то се па­зи с на­й-­го­ля­ма грижа. Наистина не се спо­ме­на­ва праз­ни­кът Света Троица в то­зи ръкопис, но той по­ло­жи­тел­но ни раз­каз­ва за онова, за ко­ето праз­ни­кът Света Троица е са­мо един вън­шен символ. Почти ни­кой не е ви­дял то­зи ръкопис, ако не е бил пос­ве­тен в на­й-­дъл­бо­ки­те тай­ни на Католическата Църква или не е бил в със­то­яние да го про­че­те от Астралната Светлина/*7/. Едно ко­пие е в при­те­жа­ние на ед­на личност, ко­ято е би­ла твър­де мно­го кри­во раз­би­ра­на в света, но към ко­ято днеш­ни­те ис­то­ри­ци за­поч­ват да про­явя­ват интерес. Аз съ­що та­ка бих мо­гъл да ка­жа "бе­ше притежание" вмес­то "е в прите- жание", но чрез то­ва би се пре­диз­ви­ка­ло лип­са на яснота. Следователно аз от­но­во казвам: ед­но ко­пие е в при­те­жа­ние на граф Сен Жармен/*8/, кой­то е един­с­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва­щия из­точ­ник на сведе­ния за него.

Аз бих ис­кал да дам ня­кол­ко на­ме­ци за та­зи фор­ма на те­ософ­с­ки миро- глед. Ние ще бъ­дем чрез то­ва от­веде­ни до нещо, ин­тим­но свър­за­но с ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то през Петата Коренна Раса. Човекът въз­п­рие съв­ре­мен­на­та си фор­ма през тре­та­та Коренна Раса, вре­ме­то на Древната Лемурия, раз­вия по­-на­та­тък през Четвъртата Коренна Раса, вре­ме­то на Древна Атлантида и след то­ва прог­ре­си­ра до пе­та­та Коренна Раса с това, ко­ето той по то­зи на­чин бе придобил. Всеки, кой­то е чул мо­ите лек­ции вър­ху Атлантида/*9/ ще си спомни, че ясен спо­мен за оне­зи вре­ме­на все още съ­щес­т­ву­ват сред гърците.

Да от­к­ри­ем на­ши­те връзки/*10/, би тряб­ва­ло да про­ник­нем във две­те течения, при­над­ле­жа­щи на на­ша­та Пета Коренна Раса, ко­ито са дейс­т­ве­ни ка­то скри­ти си­ли в ду­ши­те на хо­ра­та и са чес­то в кон­ф­ликт ед­но с друго. Едното те­че­ние е на­й-­яс­но и на­й-­доб­ре пред­с­та­ве­но от онова, ко­ето ние на­ри­ча­ме египетски, ин­дуски и юж­но­-­ев­ро­пейс­ки ми­рог­лед за живота. Всичко, при­над­ле­жа­що по­-къс­но на Юдаизма и до­ри на Христи­ян­с­т­во­то съ­дър­жа мал­ко не­що от това. Ала в на­ша­та ев­ро­пейс­ка култу- ра, от ед­на страна, то­ва е би­ло смесе­но с оно­ва дру­го течение, ко­ето мо­же да се на­ме­ри в Древна Персия и - ако не обър­нем вни­ма­ние на онова, ко­ето каз­ват ан­т­ро­по­ло­зи­те и ети­мо­ло­зи­те и нав­ле­зем по­-дъл­бо­ко във въп­ро­са - от­но­во ги намираме, раз­тег­лен на Запад от Персия към об­лас­ти­те на тевтонците.

За те­зи две течения/*11/ аз поддържам, че две ог­ром­ни и важ­ни ду­хов­ни ин­ту­иции са в тях­на­та основа. Една­та на­й-­доб­ре бе раз­б­ра­на от древ­ни­те Риши. На тях бе раз­к­ри­та ин­ту­ици­ята на съ­щес­т­ва­та от по­-висш разряд,
та­ка на­ре­че­ни­те Деви/*12/. Онзи, кой­то е пре­ми­нал окул­т­но обу­че­ние и мо­же да про­веж­да из­с­лед­вания по те­зи въпроси, знае как­во са Девите. Тези чис­то ду­хов­ни същества, от Астралната или ум­с­т­ве­на­та сфера, имат двук­рат­на вът­реш­на природа, до­ка­то чо­веш­ка­та при­ро­да е трикрат- на. Тъй ка­то чо­ве­кът се със­тои от тяло, ду­ша и дух, а при­ро­да­та на Дева- та - до­кол­ко­то мо­же да бъ­де из­с­лед­ва­на - се със­тои са­мо от ду­ша и дух. Може би да при­те­жа­ва и дру­ги устройства, ала не сме в със­то­яние да ги от­к­ри­ем до­ри чрез окул­т­ни средства. Девата е един оду­ше­вен дух. Им- пулсите, чувствата, желанията, ко­ито жи­ве­ят не­ви­ди­ми вът­ре у човека, ала би­ват виж­да­ни ка­то свет­лин­ни ефек­ти от ясновидеца, те­зи ду­шев­ни сили, то­ва ду­шев­но тяло, ко­ето със­тав­ля­ва чо­веш­ко­то вът­реш­но съще- ство, под­к­ре­пя­но от фи­зи­чес­ко­то тяло, е на­й-­нис­ше­то тяло, ко­ето Деви­те притежават. Можем да го счи­та­ме за тях­но тяло. Интуитивната спо­соб­ност на ин­ду­са се е за­ни­ма­ва­ла глав­но с обо­жа­ва­не­то на те­зи Деви. Човекът на Индия виж­да та­зи Деви нав­ся­къ­де наоколо. Той ги виж­да ка­то твор­чес­ки сили, ко­га­то про­ник­не зад во­ала на външ­ни­те неща. Тази ин­ту­иция е ос­нов­на за ми­рог­ле­да на на­ро­ди­те на Южната зона/*11/. То- ва на­й-­сил­но е из­ра­зе­но в еги­пет­с­ко­то по­ня­тие за света.

Другата ин­ту­иция е би­ла основата, вър­ху ко­ято древ­ни­ят пер­сийс­ки ми- с­ти­ци­зъм е бил ос­но­ван и то­ва е во­де­ло до бла­го­го­ве­ние пред същества- та, ко­ито съ­що са би­ли по при­ро­да двукратни, Асурите. Те съ­що прите­жа­ва­ли онова, ко­ето ние на­ри­ча­ме душа, ала ду­шев­ни­ят им ор­ган бил вклю­чен вът­ре в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, раз­ви­то по един въз­ви­шен и ги­ган­т­с­ки начин. Индуският въз­г­лед за света, кой­то се е при­дър­жал към обо­жа­ва­не на Девата, е счи­тал Асурите за не­що по-нисше; до­ка­то онези, ко­ито кло­не­ли към глед­на­та точ­ка на се­вер­ни­те народи/*12/ се при­дър­жа­ли към Асурите/*13/, към фи­зи­чес­ка­та природа. Така в Северната зо­на се раз­ви по­-с­пе­ци­ал­но им­пул­сът към кон­т­ро­ли­ра­не не­ща­та на се­тив­ния свят по ма­те­ри­ален начин, към ед­но под­реж­да­не на све­та на ре­ал­нос­ти­те пос­ред­с­т­вом на­й-­ви­сок тех­ни­чес­ки напредък, чрез фи­зи­чески из­кус­т­ва и т.н. Днес ни­кой все още не про­дъл­жа­ва обо­жа­ва­не­то на Асу- рите, ала има мно­зи­на сред нас, ко­ито все още имат не­що от то­ва вът­ре у се­бе си. Оттам ид­ва склон­нос­т­та към ма­те­ри­алис­тич­на­та стра­на на жи­во­та и то­ва е ос­нов­на­та склон­ност на се­вер­ни­те народи/*14/. Всеки, кой­то приз­на­ва чис­то ма­те­ри­алистич­ни­те принципи, мо­же да бъ­де сигурен, че вът­ре у се­бе си при­те­жа­ва не­що от Асурите.

Сред при­вър­же­ни­ци­те на Асурите се раз­ви един стра­нен под­тик на чув- ство. Най-напред той се про­яви в духов­ния жи­вот на Персия. Персий- ците раз­ви­ха един страх от при­ро­да­та на Девите. Те из­пит­ва­ха страх, по­дозре­ние и ужас пред онова, ко­ето бе от чис­то ду­шев­на­-ду­хов­на приро- да. Това бе при­чи­на­та за го­ле­мия контраст, кой­то се­га наб­лю­да­ва­ме
меж­ду от­но­ше­ни­ето на пер­сий­ци­те и на индусите. В от­но­ше­ни­ето на пер­сийци­те чес­то се по­чи­та­ха оне­зи неща, ко­ито пък за ин­ду­си­те бя­ха ло­ши и по­-нис­ши и точ­но оне­зи не­ща се из­бяг­ва­ха от персийците, ко­ито пък ин­дий­ци­те почитаха. Персийското от­но­ше­ние към све­та бе по­то­пе­но в ед­но нас­ло­ение на душата, ко­ето се стра­ху­ва­ше и из­бяг­ва­ше вся­ко съ­щес­т­во от при­ро­да­та на Девите. Накъсо, об­ра­зът на Сатаната въз­ник­на в то­зи ми­рог­лед на света. Луцифер, съ­щес­т­во­то от Дух и Душа ста­на пред­мет на страх и ужас. Ето тук тряб­ва да тър­сим про­из­хо­да на вя­ра­та в Дявола. Това нас­т­ро­ение на ду­ша­та и про­ник­на­ло и в съв­ре­мен­ния въз­г­лед за света; в Средните ве­ко­ве Луцифер ста­ва фигура, от ко­ято са се стра­ху­ва­ли и ко­ято са избягвали.

Ние на­уча­ва­ме под­роб­нос­ти за то­ва във ве­че спо­ме­на­тия ръкопис. Ако в не­го прос­ле­дим те­че­ни­ето на зем­на­та еволюция, ще открием, че в сре­да­та на Третата Коренна Раса, Лемурийската Епоха, чо­ве­чес­т­во­то бе­ше об­ле­че­но във фи­зи­чес­ка материя. Погрешно по­ня­тие е, ко­га­то те­осо­фи­те вярват, че пре­раж­да­не­то ня­ма на­ча­ло и ня­ма да има край. Прераждането за­поч­ва в Лемурийската Епоха и от­но­во ще спре в на­ча­лото на Шестата Коренна Раса или Епоха. Само през из­вес­тен пе­ри­од от вре­ме в зем­на­та ево­лю­ция чо­ве­чество­то се преражда. Това със­то­яние е би­ло пред­шес­т­ву­ва­но от на­й-­ду­хов­но състояние, ко­ето из­к­люч­ва­ше не­об­хо­ди­мос­т­та от пре­раж­да­не и от­но­во ще след­ва ед­но ду­хов­но състояние, ко­ето съ­що та­ка ще пре­мах­не не­об­хо­ди­мос­т­та за прераждане.

Едновременно със сво­ето пър­во въп­лъ­ще­ние през Лемурийската Епоха не­опит­ния чо­веш­ки дух, със­то­ящ се от Атма, Будхи, Манас, по­тър­сил сво­ето пър­во фи­зи­чес­ко въплъщение. Физическото раз­ви­тие на зе­мя­та със сво­ите жи­во­тин­с­ко­-по­доб­ни съ­щес­т­ва не се бе раз­ви­ло до­тол­ко­ва по оно­ва време, це­ли­ят то­зи жи­вотин­с­ко­-чо­веш­ки ор­га­ни­зъм ни бе­ше тол­ко­ва нап­ред­нал тогава, за да мо­же да вклю­чи чо­веш­кия дух. Ала част от него, из­вес­т­на гру­па жи­вот­но­по­доб­ни съ­щес­т­ва бе се раз­ви­ла дотолкова, че се­ме­то на чо­веш­кия дух е мо­гъл да вле­зе в нея, за да да­де фор­ма на чо­веш­ко­то тяло.

Някои от индивидуалностите, ко­ито са се въп­лъ­ти­ли по оно­ва вре­ме са об­ра­зу­ва­ли ед­на мал­ка яд­ка от онези, ко­ито по­-къс­но се раз­п­рос­ти­рат по ця­ла­та зе­мя под име­то Адепти. Те са би­ли пър­во­на­чал­ни­те Адепти, а не онези, ко­ито ние днес на­ри­ча­ме посветени. Онези, ко­ито ние днес на­ри­ча­ме посветени, не са влез­ли във въп­лъ­ще­ние по оно­ва време. Не всич­ки са се въп­лъ­ти­ли по оно­ва време, ко­ито би­ха мог­ли да на­ме­рят чо­веш­ко­-жи­во­тин­с­ки тела, а са­мо ня­кои от тях. Някои дру­ги са се про­ти­во­пос­та­вя­ли на про­це­са на въп­лъще­ние по­ра­ди спе­ци­ал­на причина. Те са за­ба­ви­ли въп­лъ­ще­ни­ето си до вре­ме­то на Четвъртата Епоха. Библи­ята за­гат­ва за то­ва по един скрит и дъл­бок начин: "Синовете бо­жии ви­дя­ха дъ­ще­-

Това ще рече, че въп­лъ­ще­ни­ето на онези, ко­ито бя­ха по­ча­ка­ли е за­поч­на­ло през по­-къс­но време. Тази гру­па ние на­ри­ча­ме "Синове на Мъдро- стта" и поч­ти из­г­леж­да ка­то че ли око­ло тях има­ше и ня­как­во ви­со­ко­мерие, ня­ка­къв вид гордост. Като че си казваха, ние ще нап­ра­вим из­к­лю­че­ние от мал­ка­та гру­па Адепти. Ако и те­зи дру­ги­те съ­що се бя­ха въп­лъ­ти­ли в по­-ранш­ния период, чо­ве­чес­т­во­то ни­ко­га не би би­ло в със­то­яние да при­до­бие яс­но­та­та на съзнанието, ко­ято той при­те­жа­ва днес. Човек би бил дър­жан в ед­но тъпо, по­доб­но на транс със­то­яние на съзнание. Той би раз­вил оня вид съзнание, ко­ето мо­же да се от­к­рие в хора, ко­ито са би­ли хипнотизирани, в сом­нам­бу­ли и др.п. Накратко, чо­ве­кът би ос­та­нал в ед­но състояние, по­доб­но на сън. Ала ед­но не­що то­га­ва би лип­с­ва­ло - ед­но мно­го важ­но нещо, ако не на­й-­важ­но­то - не­му ще­ше да лип­с­ва чув­с­т­во­то за свобода, спо­соб­нос­т­та да уп­раж­ня­ва сво­ето ин­ди­ви­ду­ал­но раз­ли­ча­ва­не по от­но­ше­ние на доб­ро­то и зло­то пос­ред­с­т­вом соб­с­т­ве­но­то си съзнание, не­го­во­то соб­с­т­ве­но чо­веш­ко Аз.

Отлагането на въп­лъ­ще­ние - под формата, ко­ето то въз­п­рие ка­то ре­зул­тат от стра­ха на Девите, кой­то аз охарак­те­ри­зи­рах - то­ва в Книгата на Битие е на­ре­че­но "Грехопадението на Човека". Девите за­ба­ви­ха сво­ето въп­лъ­ще­ние и сля­зо­ха на земята, за да при­емат фи­зи­чес­ки тела, ед­ва ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то бе дос­тиг­на­ло ед­на по­-на­та­тъш­на сте­пен в сво­ето развитие. Поради то­ва те бя­ха в със­то­яние да раз­ви­ят ед­на по­-з­ря­ла фор­ма на съзнание, от­кол­ко­то то­ва би станало, ако бя­ха се въп­лъ­ти­ли по-рано.

Както виждате, це­на­та на чо­веш­ка­та сво­бо­да бе зап­ла­те­на с из­раж­да­не­то на не­го­ва­та природа, ка­то е ча­кал за въплъщение, до­ка­то е сля­зъл в по­-гъс­ти фи­зи­чес­ки условия. Дълбоко раз­би­ра­не на то­ва е би­ло за­па­зе­но в гръц­ка­та митология. Ако чо­век бе сля­зъл по­-ра­но във въп­лъ­ще­ние - та­ка каз­ва гръц­кия мит - то­га­ва би ста­на­ло онова, ко­ето Зевс желаеше, ко­га­то чо­век все още е жи­вял в рая. Зевс е же­ла­ел да нап­ра­ви чо­ве­ка щас­т­лив - ала ка­то ед­но не­съз­на­тел­но същество. Ясното съз­на­ние би би­ло при­те­жа­ва­но са­мо от бо­го­ве­те и човекът, би бил без чув­с­т­во за свобода. Бун- тът на Луциферовия Дух, дух на Дева вът­ре в човечеството, който е же­ла­ел да слезе, за да се из­диг­не от­но­во по соб­с­т­ве­на сво­бод­на во­ля се сим­во­ли­зи­ра от ле­ген­да­та за Прометей/*16/. Ала Прометей тряб­ва­ше да из­с­т­ра­да за сво­ите усилия, ка­то един орел - сим­вол на чрез­мерно же­ла­ние - къ­сал чер­ния му дроб и му при­чи­ня­вал на­й-с­мър­то­нос­на­та болка.

Така чо­ве­кът сля­зъл по­-дъл­бо­ко и тряб­ва­ло да пос­тиг­не чрез сво­ята соб­с­т­ве­на сво­бод­но­-съз­на­тел­на дей­ност онова, ко­ето той би пос­тиг­нал чрез ма­ги­чес­ки из­кус­т­ва и сили. Ала по­ра­ди то­ва че той бе сля­зъл по-дъл-
боко, той тряб­ва­ше да пос­т­ра­да бол­ки и мъки. Това съ­що е та­ка е ка­за­но и в Библията чрез думите: "В скръб ще раж­даш де­ца­та си"/*17/, "С пот на ли­це­то си ще ядеш хляб", и пр. Това е все ед­но ка­то да кажеш: чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да из­диг­не от­но­во се­бе си с по­мощ­та на културата.

Във фи­гу­ра­та на Прометей гръц­ка­та ми­то­ло­гия е сим­во­ли­зи­ра­ла сво­бод­но­то човечество, бо­ре­що се за култура. Той е пред­с­та­ви­тел на стра­да­що­то човечество, ала съ­щев­ре­мен­но е и онзи, кой­то да­ва свобода. Онзи, кой­то ос­во­бож­да­ва Прометей, е Херкулес, за ко­го­то се казва, че той пре­ми­нал през пос­ве­ще­ние в Елевзийските Мистерии. Всеки, кой­то сли­зал в под­зем­ния свят, е бил посветен, тъй ка­то сли­за­не­то в подзем­ния свят е тех­ни­чес­ки термин, оказ­ващ на посвещение. Това пъ­ту­ва­не до под­зем­ния свят е при­пи­са­но на Херкулес, на Одисей и на всички, ко­ито са по- светени, ко­ито же­ла­ят да во­дят чо­ве­ка от сво­ята епо­ха към из­во­ра на прас­та­ра­та мъдрост, към жи­вот на духа.

Тук се го­во­ри за тай­на­та на Светата Троица. Казано е, че чо­век ще тряб­ва да ча­ка за ид­ва­не­то на Светия Дух. Когато прис­тиг­не моментът, в ко- й­то чо­век ще бъ­де в със­то­яние да под­па­ли ис­к­ра­та на ду­хо­вен жи­вот вът­ре у се­бе си, ко­га­то фи­зи­оло­ги­чес­ка­та при­ро­да на чо­ве­ка ще бъ­де в със­то­яние да нап­ра­ви уси­лие за из­кач­ва­не чрез соб­с­т­ве­ни­те си сили, то­га­ва Светият Дух ще сле­зе вър­ху не­го и вре­ме­то за ду­хов­но съ­буж­да­не ще започне.

Човекът е сля­зъл до­лу до фи­зи­чес­ко­то тя­ло и тъй в кон­т­раст на при­ро­да­та на Ангелите, той е из­г­ра­ден от три принципа: Дух, Душа и Тяло. Девите, Ангелите, са на по­-ви­со­ко стъ­па­ло от човека, ала те не са при­ну­дени да над­с­ка­чат фи­зи­чес­ка­та при­ро­да ка­то човека. Тази фи­зи­чес­ка при­ро­да тряб­ва да бъ­де преобразена, така че да мо­же да по­еме жи­во­та на духа. Човешкото съз­на­ние в тялото, не­го­во­то съв­ре­мен­но фи­зи­оло­гич­но съзнание, са­мо­то то ще е в със­то­яние да за­па­ли ис­к­ра­та на ду­хов­но­то съ­щес­т­ву­ва­не в свобода.

Христовата жер­т­ва е един пример, кой­то показва, че чо­век ще е в със­то­яние да раз­гър­не по­-вис­ша фор­ма на съз­на­ние през своя жи­вот на фи­зи­чес­ко­то поле.

Така Великденската Мистерия се раз­к­ри­ва в сво­ята пълнота, са­мо ко­га­то я взе­мем за­ед­но с мис­те­ри­ята на Светата Троица. Ние виж­да­ме чо­веш­ко­то Аз по­ка­за­но за при­мер в не­го­вия Божествен Представител, ос­вобож­да­вай­ки се от нис­ше­то его и умиращо, за да мо­же на­пъл­но да бъ­де пре­об­ра­зе­но в сво­ята фи­зи­чес­ка при­ро­да и да бъ­де от­но­во под­ло­же­но на Върховния Бог. Възнесението е сим­вол на това. Когато чо­век е бил пре­об­ра­зен във фи­зи­чес­ко­то си тяло, ко­га­то от­но­во го от­да­ва на Духа, той ще е уз­рял да по­лу­чи из­ли­ва­не­то на ду­хов­ния живот, да пре­жи­вее онова, ко­ето се на­ри­ча "ид­ва­не­то на Светия Дух" спо­ред обяс­не­ни­ето на Онзи, кой­то е на­й-­ве­ли­ки­ят Представител на човечеството. Ето за­що съ­що та­ка е казано. "И има трима, кои то сви­де­тел­с­т­ву­ват на зе­мя­та /*19/, во­да­та и кръвта". Светата Троица е из­ли­ва­не­то на Духа в човека.

Най-висшата за­да­ча на чо­ве­чес­т­во­то е сим­во­лич­но из­ра­зе­на чрез праз­ни­ка Света Троица; то­ва е, че чо­век тряб­ва от­но­во да нап­ред­не от един ин­те­лек­ту­ален към един ду­хо­вен живот. Така как­то Прометей бе ос­вобо­ден от сво­ето стра­да­ние от Херкулес, та­ка чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де ос­во­бо­де­но от си­ла­та на Духа. Чрез сли­за­не­то в ма­те­рия чо­ве­чес­т­во­то е при­до­би­ло себесъзнание. Чрез факта, че той от­но­во ще се изкачи, той ще ста­не един са­мо­съз­на­те­лен Ангел. Онези, ко­ито обо­жа­ват Асурите и счи­тат Ангелите ка­то съ­щес­т­ва от са­та­нин­с­ка природа, ко­ито не са же­ла­ли да сля­зат в на­й-­го­ле­ми­те дълбини, смя­тат то­ва сли­за­не за не­що дяволско.

За то­ва се го­во­ри и в гръц­ка­та митология. Онзи, чи­ето със­то­яние на съз­на­ни­ето не е сво­бод­но - съ­зер­ца­телят е онзи, кой­то не же­лае да спе­че­ли спа­се­ние в пъл­на сво­бо­да и сле­до­ва­тел­но е про­тив­ник на Прометей - е Епиметей. Зевс му да­ва ку­ти­ята на Пандора, съдържанието, на ко­ято - стра­да­ния и бо­лес­ти - на­па­дат човечеството, ко­га­то тя бъ­де отворена. Единственият дар, кой­то остава, е надеждата; надеждата, че един ден, в ед­но бъ­де­що със­то­яние то­зи чо­век съ­що ще нап­ред­не към то­ва по­-вис­ше съзнание. Нему ос­та­ва на­деж­дата, че и той ще бъ­де освободен. Проме-

Така виждаме, че има два пъ­тя на живот, от­во­ре­ни за хората. Някои се дър­жат за чув­с­т­во­то на сво­бо­да и - ма­кар че е опас­но да се раз­ви­ва ду­хов­ност - все пак те я тър­сят в свобода. Другите са онези, ко­ито са до­волни от тъ­по­то ежед­не­вие и от сля­па­та вя­ра и ко­ито по­до­зи­рат опас­ност в Луциферовите уси­лия на тех­ни­те съб­ра­тя човеци. Основателите на външ­на­та док­т­ри­на на Църквата, са раз­к­ри­ва­ли дъл­бо­ко­то зна­че­ние на Луци­фе­ро­вия стремеж. Древните уче­ния по то­зи въп­рос се съ­дър­жа в скри­ти ръ­ко­пи­си /*20/, в тай­ни места, къде­то те не се виж­дат от никого. . Те са на раз­по­ло­же­ние на мал­ци­на хора, ко­ито са в със­то­яние да ги виж­дат в ас­т­рал­на­та светлина, а дру­го­яче са­мо на не­кол­ци­на посветени. Пъ- тят е из­пъл­нен с опасности, ала той е единственият, кой­то во­ди до вис­ша­та цел на ду­хов­на свобода.

Духът на чо­ве­ка тряб­ва да бъ­де свободен, а не затъпял. Това съ­що е цел­та и на Християнството. Здраве и лече­ние са свър­за­ни с ду­ма­та свещен. Един дух, кой­то е све­щен е в със­то­яние да лекува, той ос­во­бож­да­ва хо­ра­та от стра­да­ние и мъки. Здрав и сво­бо­ден е он­зи човек, кой­то е ос­во­бо­ден от око­ви­те на не­го­во­то фи­зи­оло­гич­но състояние. Тъй ка­то са­мо сво­бод­ния дух е здрав, чи­ето тя­ло по­ве­че не го гри­зе орелът.

И та­ка Света тро­ица мо­же да бъ­де ви­дя­на ка­то сим­вол на ос­во­бож­де­ни­ето на чо­веш­кия дух, ка­то ве­ли­кия сим­вол на чо­веш­ка­та бор­ба за сво- бода, за съз­на­ние за не­го­ва­та соб­с­т­ве­на свобода.

Ако Великденският Празник е праз­ни­кът на въз­к­ре­се­ни­ето в природата, то Празникът Света Троица е символ на ста­ва­не съз­на­те­лен за чо­веш­кия дух, праз­ни­кът на онези, ко­ито зна­ят и раз­би­рат и - на­пъл­но про­никна­ти от то­ва - тръг­ват да тър­сят свободата.

Онези ду­хов­ни дви­же­ния на съвременността, ко­ито во­дят до въз­п­ри­ема­не на ду­хов­ния свят в яс­но днев­но съз­на­ние - не в транс или под хип­но­за - са тези, ко­ито во­дят до раз­би­ра­не на та­ки­ва важ­ни сим­во­ли ка­то този. Ясно съзнание, ко­ето са­мо ду­хът мо­же да освободи, е това, ко­ето ни обе­ди­ня­ва в Теософското Общество. Не са­мо думата, а ду­хът да­ва сво­ето значение. Духът, кой­то про­из­ти­ча от Великите Учители, кой­то про­тича са­мо през малцина, ко­ито са в със­то­яние да кажат: "Аз зная, че те са там, ве­ли­ки­те Адепти, ко­ито са ос­нова­те­ли­те на на­ше­то ду­хов­но дви­же­ние - не на на­ше­то об­щес­т­во /*21/ - то­зи дух про­ти­ча в на­ша­та съв­ре­менна ци­ви­ли­за­ция и да­ва им­пул­са за бъдещето.

Нека ед­на ис­к­ри­ца на раз­би­ра­не на то­зи Свети Дух от­но­во да по­те­че в кри­во­раз­б­ра­ния Празник Света Троица, то­га­ва той ще бъ­де на­но­во ожи­вен и ще при­до­бие от­но­во значение. Ние ис­ка­ме да жи­ве­ем в един сми-­
слен свят. Всеки, кой­то праз­ну­ва празници, без да им да­ва и на­й-­мал­ка мисъл, е пос­ле­до­ва­тел на Епиметей. Човек тряб­ва да ви­ди онова, ко­ето го об­вър­з­ва към не­го­ва­та за­оби­ка­ля­ща сре­да и съ­що и онова, ко­ето е не­ви­ди­мо в природата. Ние тряб­ва да знаем, къ­де стоим. Защото ние чо­ве­ци­те не сме пред­наз­на­че­ни за ед­но тъпо, сънливо, полусъществувание, ние сме пред­наз­на­че­ни да раз­ви­ем ед­но свободно, на­пъл­но съз­на­тел­но раз­гъ­ва­не на ця­ло­то на­ше същество.