Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от копие

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

МАНИХЕИЗЪМ

Помолени сме да ка­жем не­що за Свободното-Масонство. То не мо­же да бъ­де раз­б­ра­но обаче, до­ка­то не раз гле­да­ме пър­во­на­чал­ни­те ду­хов­ни те- чения, свър­за­ни със Свободното-Масонство, ко­ито мо­гат да бъ­дат ви­дени ка­то не­го­ви източници. Едно до­ри по­-важ­но ду­хов­но течение, от­кол­ко­то Розенкройцерството, бе­ше Манихеизмът. Така че на­й-­нап­ред не­об­хо­ди­мо е да го­во­рим за то­ва мно­го по­-важ­но дви­же­ние и след това, по-нататък, мо­жем да хвър­лим свет­ли­на вър­ху Свободното-Масонство.

Онова, ко­ето имам да каз­вам по то­зи въпрос, е свър­за­но с раз­лич­ни­те неща, чи­ето вли­яние е раз­п­рос­т­ра­нено вър­ху ду­хов­ния съв­ре­ме­нен жи­вот и ще вли­яе и през ид­ва­щи­те времена. И да илюс­т­ри­рам как някой, който де­ятел­но е ан­га­жи­ран в то­ва поле, неп­ре­къс­на­то ид­ва до не­що - ма­кар и са­мо по за­оби­ко­лен на­чин - ка­то въведение, ко­ето при мно­го слу­чаи аз съм опис­вал в проб­ле­ма за Фауст /*1/, ка­то е осо­бе­на важ­ност за съв­ре­мен­ния ду­хо­вен живот. И то­ва е при­чи­на­та по­ра­ди ко­ято съв­ре­мен­но­то ду­хов­но дви­же­ние бе свър­за­но с проб­ле­ма за Фауст в пър­ви брой на "Луцифер" не е без из­вес­т­на причина.

За да мо­га да све­да нещата, с ко­ито се занимаваме, във връз­ка ед­но с друго, тряб­ва да за­поч­нем от ед­на духов­на тенденция, ко­ято на­й-­нап­ред се про­яви око­ло 3-то­то сто­ле­тие сл. Хр. Това е онова, ду­хов­но движе- ние, чий­то ве­лик опо­нент бе Свети Августин/*3/, ма­кар че пре­ди да оти­де на стра­на­та на Католическата Църква са­ми­ят той бе при­вър­же­ник на та­зи вяра. Трябва да го­во­рим за Манихеизма, кой­то бе ос­но­ван от един човек, на­ри­чащ се­бе си Мани/*4/ и жи­ве­еше око­ло вре­ме­то на 3-то­то сто­ле­тие сл. Хр. Това дви­же­ние се раз­п­ростря от ед­на част на света, ко-­

Какво има да ка­же външ­на­та ис­то­рия за Мани - то­ва е мно­го просто.

Тази ис­то­рия казва, че ня­ко­га жи­вял в Близкия Изток един търговец, кой­то бил мно­го учен. Той ком­пи­лирал че­ти­ри важ­ни трудове: първо, "Мистерия" /"Musteria"/, второ, "Капитола"/"Capitola"/, трето, "Еванге- лиум "/"Evangelium"/, четвърто, "Тезаурус"/"Thesaurus"/. По-нататък се разказва, че при не­го­ва­та смърт той ос­тавил те­зи тру­до­ве на сво­ята вдо- вица, ко­ято би­ла персийка. Тази вдо­ви­ца от своя стра­на ги ос­та­ви­ла на един роб, чи­ято сво­бо­да тя бе от­ку­пи­ла и го бе освободила. Това е ка­за­ни­ят Мани, кой­то то­га­ва из­в­ля­къл сво­ята мъд­рост от те­зи трудове, ма­кар че той е бил съ­що та­ка пос­ве­тен и в мис­те­ри­ите на Митра /*9/. Мани е на­ре­чен "Синът на Вдовицата", а не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли се на­ри­чат "Синове на Вдовицата". Обаче Мани го­во­рил за се­бе си ка­то за "Парък- лит" /"Утешителят"/ /*10/, Светия Дух, обе­щан на чо­ве­чес­т­во­то от Хри- стос. Ние би тряб­ва­ло да разбираме, че той виж­дал се­бе си ка­то едно въ- п­лъ­ще­ние на Светия Дух; Той не е ис­кал да каже, че той е бил Един- ственият. Той е обяснявал, че Светият Дух се пре­раж­да и че той е ед­но та­ко­ва прераждане.

Срещу учението, ко­ето той обя­ви по на­й-­бу­рен на­чин се про­ти­во­пос­та­ви Августин, след ка­то се бе прех­върлил към Католическата Църква. Авгу- стин про­ти­во­пос­та­вя­ше сво­ите Католически въз­г­ле­ди на Манихейско то учение, ко­ето той виж­да­ше пред­с­та­ве­но в ед­на личност, ко­ято той на­ри­ча­ше Фаустус /Фауст/ /*11/. Идея та на Августин е, че Фаустус е опо­нент или про­тив­ник на Християнството. Тук ле­жи про­из­хо­дът на Гьо- теви­ят Фауст и на не­го­во­то виж­да­не на злото. Името "Фауст" мо­же да прос­ле­дим на­зад до то­ва ста­ро Августи­но­во учение.

Често се го­во­ри за Манихейското учение, че то се раз­ли­ча­ва от Запад- ното Християнство чрез не­го­во­то раз лич­но тъл­ку­ва­не на злото. Докато Католишкото Християнство счи­та зло­то за ед­но от­к­ло­не­ние от не­го­вия бо­жес­т­вен произход, из­мя­на на пър­во­на­чал­ни доб­ри ду­хо­ве сре­щу Бога. Манихеизмът учи, че зло­то е та­ка вечно, как­то и доброто; че ня­ма въз­к­ре­се­ние на тя­ло­то и че злото, ка­то такова, ще про­дъл­жи завинаги. Злото
сле­до­ва­тел­но ня­ма начало, а про­из­ти­ча от съ­щия из­точ­ник ка­то доб­ро­то и ня­ма край.

Ако вие опоз­на­ете Манихеизма в та­зи фор­ма той ще из­г­леж­да из­ця­ло нех­рис­ти­ян­с­ки и на­пъл­но не­раз­бираем.

Сега оба­че ние ще про­учим въп­ро­са на­пъл­но спо­ред традициите, ко­ито се предполага, че са про­из­тек­ли от са­мия Мани и да ви­дим как­во всъщ­ност е това. Един вън­шен ключ ни се да­ва в Манихейската легенда; точ- но та­ка­ва ле­ген­да ка­то Легендата за Храма, ко­ято на­пос­ле­дък ви разка- зах. Всички ду­хов­ни та­ки­ва течения, свър­за­ни с пос­ве­ще­ние се из­ра­зя­ват външ­но чрез легенди, ала ле­ген­да­та за Манихеизма е ед­на ве­ли­ка косми­чес­ка ле­ген­да /*12/, ед­на свръх­се­тив­на легенда.

Тя ни разказва, че ня­ко­га ду­хо­ве­те на тъм­ни­на­та са ис­ка­ли да зав­зе­мат цар­с­т­во­то на свет­ли­на­та чрез бунт. Те фак­ти­чес­ки дос­тиг­на­ли гра­ни­ца­та на цар­с­т­во­то на свет­ли­на­та и се на­дя­ва­ли да го победят, ала те не ус­пе­ли ни­що да постигнат. И тряб­ва­ло да бъ­дат на­ка­за­ни - и то­ва е ед­на стра­на с го­ля­мо значение, ко­ято аз ви мо­ля да има­те пред­вид - те тряб­ва­ло да бъ­дат на­ка­за­ни от цар­с­т­во­то на светлината. Ала в то­ва цар­с­т­во не е има­ло нищо, ко­ето по ня­ка­къв на­чин да е би­ло зло, има­ло е са­мо добро. И та­ка как­во се е слу­чило? Следното: Духовете на свет­ли­на­та взе­ли част от соб­с­т­ве­но­то си цар­с­т­во и го сме­си­ли с ма­те­ри­али­зи­рано­то цар­с­т­во на тъмнината. И по­ра­ди това, че ве­че има­ло част от цар­с­т­во­то на свет­ли­на­та сме­се­но с царство­то на тъмнината, ед­на под­к­вас­ка е би­ла въ­ве­де­на в цар­с­т­во­то на тъмнината, един фермент, кой­то про­извел един ха­оти­чен вър­тящ се танц, чрез кой­то то по­лу­чи­ло един нов еле­мент в се­бе си, т.е. смъртта. Следовател­но то­ва цар­с­т­во на тъм­ни­на­та неп­ре­къс­на­то уни­що­жа­ва са­мо се­бе си и та­ка вът­ре в се­бе си но­си за­роди­ша на сво­ето соб­с­т­ве­но разрушение. По-нататък се разказва, че точ­но по­ра­ди то­ва е би­ла съз­да­де­на ра­сата на човечеството. Първият чо­век пред­с­тав­ля­ва точ­но онова, ко­ето е из­п­ра­те­но до­лу от цар­с­т­во­то на светли­на­та да се сме­си с цар­с­т­во­то на тъм­ни­на­та и да победи, чрез смърт, онова, ко­ето не тряб­ва да бъ­де там; да го по­бе­ди със соб­с­т­ве­но­то си същество.

Дълбоката мисъл, ко­ято се крие тук е, че цар­с­т­во­то на тъм­ни­на­та тряб­ва да бъ­де по­бе­де­но от цар­с­т­во­то на свет­ли­на­та и то не пос­ред­с­т­вом нака- зание, а чрез кроткост; не чрез про­ти­во­пос­та­вя­не на злото, а чрез съ­единя­ва­не с него, за да се спа­си зло­то ка­то такова. И по­ра­ди това, че част от свет­ли­на­та вли­за в злото, са­мо­то зло е победено.

В ос­но­ва­та на то­ва е тъл­ку­ва­не­то на злото, ко­ето аз чес­то съм обяснявал. Какво е зло? Нищо ос­вен добро, идва­що в не­под­хо­дя­що време. Ще ци­ти­рам един пример, кой­то чес­то съм цитирал, не­ка да предположим, че се от­на­ся до един пи­анист вир­ту­оз и един из­к­лю­чи­тел­но до­бър тех­ник на пиано, и два­ма­та съ­вър­ше­ни в своята област. Първо, тех­ни­кът да съз­-

Когато онова, ко­ето е осо­бе­но доб­ро за ед­но вре­ме или за дру­го време, а ня­кой се ста­рае да го запази, то става втвър­де­но и по то­зи на­чин въз­п­ре­пятс­т­ву­ва прог­ре­са на по­-на­та­тъш­но­то развитие, тогава, без съмнение, то ста­ва зло, за­що­то се про­ти­во­пос­та­вя на доброто. Нека да предполо- жим, че во­де­щи­те си­ли на лун­на­та епоха, ма­кар че са би­ли съ­вър­ше­ни по своя на­чин и в сво­ята деятелност, бя­ха про­дъл­жи­ли да се смес­ват с еволюцията, въп­ре­ки че е тряб­ва­ло да пре­къс­нат сво­ята деятелност, то­га­ва те би­ха пред­с­тав­ля­ва­ли ня­как­во зло в зем­на­та еволюция. Така зло­то не е ни­що дру­го ос­вен божественото, тъй като, по оно­ва вре­ме и на мя- сто, е би­ло то­га­ва из­раз на онова, ко­ето е съвършено, ко­ето е божест- вено.

Би тряб­ва­ло да тъл­ку­ва­ме Манихейските въз­г­ле­ди в то­зи дъл­бок смисъл, че доб­ро и зло са по ос­но­ва ед­но и съ­що в своя про­из­ход и по своя край. Ако го тъл­ку­ва­те по то­зи на­чин вие ще раз­бе­ре­те онова, ко­ето Мани на­ис­ти­на въз­на­ме­ря­ва­ше да донесе. Но, от дру­га страна, все още тряб­ва да обясним, за­що Мани на­ри чал се­бе си "Синът на Вдовицата"/*13/ и за­що не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли би­ли на­ри­ча­ни "Синове на Вдовицата".

Когато се връ­ща­ме на­зад към на­й-д­рев­ни времена, пре­ди на­ша­та съв­ре­мен­на Коренна Раса, начинът, по който чо­ве­чес­т­во­то е при­до­би­ва­ло зна- ние, е бил различен. Вие ще ви­ди­те от мо­ето опи­са­ние на Атлантида - и съ­що ко­га­то се по­яви след­ни­ят брой на "Луцифер", вие ще ви­ди­те от мо­ето опи­са­ние на Лемурия /*14/ - че по оно­ва време, и до из­вес­т­на сте­пен до съвременността, вся­ко зна­ние е би­ло пов­ли­ява­но от онова, ко­ето е над човечеството. Аз чес­то съм спо­ме­на­вал онзи Ману /*15/, кой­то ще се по­яви през след­ва­ща­та Коренна Раса и кой­то за пър­ви път ще бъ­де един ис­тин­с­ки брат на сво­ите бра­тя човеци, до­ка­то всич­ки по­-ранш­ни Ману би­ли свръхчовеци, един вид бо­жес­т­ве­ни същества. Едва се­га чо­ве­кът уз­ря­ва достатъчно, за да има един от сво­ите бра­тя­-чо­ве­ци ка­то свой Ману, кой­то е пре­ми­нал през всич­ки сте­пе­ни с не­го от сре­да­та на Лемурия. Какво всъщ­ност ста­ва през ево­лю­ци­ята на пе­та­та Коренна Раса? Това, че от­к­ро­ве­ни­ето отгоре, ръко­во­де­не­то на ду­ша­та отгоре, пос­те­пен­но се от- тегля, та­ка че чо­ве­кът е ос­та­вен да вър­ви по соб­с­т­вен път и да ста­не соб­с­т­вен свой водач.

Душата ви­на­ги е би­ла из­вес­т­на ка­то "майката" във всич­ки езо­те­рич­ни /мистични/ учения; ин­с­т­рук­то­рът е бил "бащата". Бащата и майката,
Озирис и Изис, то­ва са две­те си­ли съ­щес­т­ву­ва­щи в душата: инструк- торът, пред­с­тав­ля­ва божественото, ко­ето пря­ко про­ти­ча в човека, Ози- рис, този, кой­то е бащата; са­ма­та душа, Изис, онази, ко­ято зачева, по­лу­ча­ва божественото, ду­хов­но­то в се­бе си, тя е майката.

През 5-та­та Коренна Раса ба­ща­та се оттегля. Душата овдовява. Човече- ството е ос­та­ве­но са­мо на се­бе си. То тряб­ва да на­ме­ри свет­ли­на­та на ис­ти­на­та вът­ре в соб­с­т­ве­на­та си душа, за да мо­же са­мо да се ръководи. Всичко, ко­ето е от ду­шев­но естество, ви­на­ги е би­ло из­ра­зя­ва­но в жен­с­ки термин. Следователно жен­с­ки­ят еле­мент - кой­то в на­ше­то съв­ре­мие съ­щес­т­ву­ва са­мо в за­ро­диш и по­-къс­но ще бъ­де на­пъл­но раз­вит - то­зи са­мо­нап­рав­ля­ващ се жен­с­ки принцип, кой­то ве­че не е зас­та­нал пред бо­жес­т­ве­ния оплодител, се на­ри­ча от Мани "Вдовицата". И ето за­що той на­ри­ча се­бе си "Синът на Вдовицата".

Мани е онзи, кой­то под­гот­вя в чо­веш­ка­та ду­ша она­зи сте­пен на разви- тие, ко­га­то чо­ве­кът ще по­тър­си собстве­на­та си ду­шев­но­-ду­хов­на свет- лина. Всичко, ко­ето ид­ва от Мани, се по­зо­ва­ва на ду­хов­на­та соб­с­т­ве­на свет­ли­на на ду­ша­та на човека, и съ­щев­ре­мен­но е един оп­ре­де­лен бунт сре­щу всичко, ко­ето не ид­ва от чо­веш­ка­та душа, от соб­с­т­ве­ни­те наб­лю­де­ния на човека, на не­го­ва­та душа. Красиви ду­ми са ни ос­та­на­ли от Ма- ни /*16/ и те са би­ли во­де­ща­та те­ма на не­го­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли през по­-къс­ни времена. Ние чу­ва­ме думите: Вие тряб­ва да ос­та­ви­те нас­т­ра­на всичко, ко­ето сте при­до­би­ли чрез външ­но от­к­ро­ве­ние пос­редством сети- вата. Вие тряб­ва да ос­та­ви­те нас­т­ра­на всич­ки неща, ко­ито ид­ват при вас от вън­шен авторитет; то­гава вие ще ста­не­те зре­ли да гле­да­те във ва­ша­та соб­с­т­ве­на душа.

От дру­га страна, Свети Августин - в един разговор, кой­то го нап­ра­ви опо­нент на Манихейския Фауст - изра­зи мнението: "Аз не бих при­ел уче­ни­ята на Христос, ако те не бя­ха ос­но­ва­ни вър­ху ав­то­ри­те­та на Цър- квата" /*17/. Манихейският Фауст ка­за /*18/ обаче: "Вие не би тряб­ва­ло да при­еме­те ни­как­во уче­ние за­ра­ди авторитет; ние ис­ка­ме да при­емем ед­на док­т­ри­на са­ми по сво­бод­на воля". Това илюс­т­ри­ра бун­тов­на­та са­мо дос­та­тъч­ност на свет­ли­на­та на духа, ко­ято се из­ра­зя­ва та­ка кра­си­во в из­каз­ва­ни­ята на Фауст /*19/.

Ние сре­ща­ме то­ва съ­що про­ти­во­пос­та­вя­не и в по­-къс­ни ска­за­ния в Сред- ните Векове: от ед­на страна, Фаусто­ви­те сказания, от дру­га страна, Лю- теровите ска­за­ния /*20/. Лютер про­дъл­жа­ва да но­си прин­ци­па на ав­тори­те­та /*21/, Фауст, от дру­га страна, се бунтува, той пос­та­вя сво­ята вя­ра във вът­реш­на­та ду­хов­на светлина. Ние има­ме ле­ген­да­та за Лютер; той за­мер­ва гла­ва­та на дя­во­ла със сво­ята мастилница. Онова, ко­ето за не­го из­г­леж­да да е зло, той отстранява. А, от дру­га страна, ние има­ме до­го­во­ра на Фауст със дявола. Искрица от цар­с­т­во­то на свет­ли­на­та се из­п­ра­ща
в цар­с­т­во­то на тъмнината, та­ка че ко­га­то тъм­ни­на­та бъ­де проникната, тя спа­ся­ва се­бе си, зло­то е по­бе­де­но с благост. Ако вие мис­ли­те по то­зи начин, вие ще видите, че то­зи Маниха­изъм мно­го доб­ре съв­па­да с тълку- ванието, ко­ето ние сме да­ли на злото.

Как да си пред­с­та­вим вза­имо­дейс­т­ви­ето на доб­ро­то и злото?

Трябва да го обяс­ним ка­то хар­мо­ни­за­ция на жи­во­та с фор­ма­та /*22/. Как жи­во­тът се про­ме­ня във форма? Като се стъл­к­но­вя­ва сре­щу противо- действие, ка­то не се про­явя­ва из­вед­нъж в ед­на спе­ци­фич­на форма. Да взе­мем нап­ри­мер как жи­во­тът в ед­но рас­те­ние - да ре­чем ед­на ли­лия вър­ви от фор­ма на форма. Животът на ли­ли­ята е обособила, е из­ра­бо­ти­ла фор­ма­та на лилията.

Когато та­зи фор­ма е би­ла създадена, жи­во­тът я по­беж­да­ва и пре­ми­на­ва в семето, за да се пре­ро­ди ка­то съ­щи­ят жи­вот в ед­на но­ва форма. И та­ка жи­во­тът кра­чи нап­ред от фор­ма към форма. Самият жи­вот е без­формен. И ни­ко­га не би мо­гъл ви­ди­мо да про­яви сво­ите жиз­не­ни енергии. Жи- вотът на ли­ли­ята нап­ри­мер съ­щес­т­ву­ва в пър­ва­та лилия, пре­ми­на­ва в втората, третата, чет­вър­та­та и т.н. Навсякъде е съ­щи­ят живот, кой то се по­явя­ва в ог­ра­ни­че­на форма, раз­с­ти­ла се и се втъкава. Фактът че се по­явя­ва в ог­ра­ни­че­на фор­ма е ед­но ограничение, на­ло­же­но на то­зи все­ми­рен те­чащ живот. Не би има­ло ни­как­ва форма, ако жи­во­тът не би бил ограничаван, ако той не би бил за­дър­жан при сво­ята те­ча­ща енергия, ко­ято се раз­п­рос­т­ра­ня­ва по всички направления. Той е са­мо онова, ко­ето ос­та­ва назад, което, от ед­на по­-ви­со­ка степен, из­г­леж­да ка­то зад­ръжка, ка­то окови: и точ­но от то­ва ево­лю­ира фор­ма­та във ве­ли­кия космос.

Онова, ко­ето жи­во­тът обзема, ви­на­ги се пос­та­вя в рам­ка­та на ед­на фор- ма, ко­ято е би­ла жи­вот в по­-ранш­ни времена. Например: Католическата Църква. Животът, кой­то е съ­щес­т­ву­вал в Католическата Църква от Св. Августин до ХV столетие, е бил Християнският живот. Животът там е Християнството. От вре­ме на време то­зи пул­си­ращ жи­вот из­ка­ча на­но­во /мистиците/. От къ­де ид­ва формата? Това не е ни­що дру­го ос­вен живо­та на древ­на­та Римска Империя. Онова, ко­ето все още е би­ло жи­во в древ­на­та Римска Империя е зас­ти­нало във форма. Онова, ко­ето пър­во­на­чал­но е би­ло Република, след то­ва ед­на Империя, онова, ко­ето е жи­вя­ло във външ­ния вид ка­то Римска Държава, да­ло своя живот, зас­ти­нал във фо- рма, на по­-къс­но­то Християнство; до­ри и соб­с­т­ве­ния си гла­вен град, Рим пре­ди то­ва е бил глав­ни­ят град на Римската Империя, а рим­с­ки­те про­вин­ци­ал­ни офи­це­ри имат сво­ето про­дъл­же­ние в епис­ко­пи­те и през- витерите. Онова, ко­ето пре­ди то­ва е би­ло живот, по­-къс­но ста­ва фор­ма за един по­-висш по сте­пен живот.

Не е ли съ­що­то и с чо­веш­ки­те същества? Какво е чо­веш­ки­ят живот? Оплодотворяването от­го­ре /оп­ло­дот­воря­ва­не от Манас/, внед­ре­но в чо-­

Ако ние се­га пос­та­вим въп­ро­са от та­зи глед­на точка: как­ви са на­ме­ре­ни­ята Мани, как­во е зна­че­ни­ето на него­во­то изказване, че той е Параклит, Духът, Синът на Вдовицата? Това не оз­на­ча­ва друго, ос­вен че той въз­на­ме­ря­ва да под­гот­ви времето, в ко­ето хо­ра­та от 6та­та Коренна Раса ще бъ­дат нап­рав­ля­ва­ни от соб­с­т­вено­то си същество, от тях­на­та соб­с­т­ве­на ду­шев­на свет­ли­на да над­де­ля­ват външ­ни­те фор­ми и да ги пре­об­ръщат в дух.

Намерението на Мани е да съз­да­де ед­но ду­хов­но течение, ко­ето оти­ва от­въд Розенкройцерското те­че­ние /*23/, ко­ето во­ди по­-на­та­тък от Розен- кройцерството. Това те­че­ние на Мани ще про­те­че към 6та­та Коренна Раса и се под­гот­вя от ос­но­ва­ва­не­то на Християнството. И точ­но по вре­ме­то на 6та­та Коренна Раса, Християн­с­т­во­то ще бъ­де из­ра­зе­но в сво­ята на­й-­пъл­на форма. Тогава не­го­во­то вре­ме на­ис­ти­на ще е дошло. Вътреш- ни­ят Християнски живот, ка­то такъв, над­де­ля­ва вся­ка форма, той се мно­жи чрез външ­но­то Християнство и жи­вее във всич­ки фор­ми на раз­лич­ни­те вероизповедания. Онзи, кой­то тър­си Християнския Живот, ви­на­ги ще го намери. Той съз­да­ва фор­ми и раз­ру­ша­ва фор­ми в раз­лич­ни­те ре­ли­ги­оз­ни системи. Той не за­ви­си от ед­но тър­се­не на уед­нак­вя­ва­не - кон­фор­ми­зъм - във външ­ни­те форми, в ко­ито е изразен, но за­ви­си от прежи­вя­ва­не на вът­реш­ния жиз­нен поток, кой­то ви­на­ги про­ти­ча под повърхността. Онова, ко­ето все още ча­ка да бъ­де направено, е ед­на фор­ма за жи­во­та на 6та­та Коренна Раса. Това тряб­ва да бъ­де съз­да­де­но пред­ва­рително, тряб­ва да съществува, та­ка че Християнският жи­вот да мо­же да се из­лее в нея. Тази фор­ма тряб­ва да бъ­де под­гот­ве­на от чо­веш­ки­те същества, ко­ито съз­да­ват ед­на организация, ед­на форма, та­ка че ис­тин­с­ки­ят Християнски жи­вот на 6-та­та Коренна Раса да мо­же да на­ме­ри
сво­ето мяс­то вът­ре в нея. И та­зи външ­на фор­ма на об­щес­т­во­то тряб­ва да бъ­де из­в­ле­че­на от намерението, ко­ето Мани е отгледал, от мал­ка­та група, ко­ято Мани е подготвил. Това тряб­ва да бъ­де външ­на­та фор­ма на организация, паството, в ко­ето ис­к­ра­та на Християнството най-­нап­ред ис­тин­с­ки ще бъ­де запалена.

От то­ва вие ще мо­же да заключите, че Манихеизмът ще се ста­рае пре­ди всич­ко да за­па­зи чис­то­та във външния живот; тъй ка­то не­го­ва­та цел е да да­де на чо­веш­ки­те същества, ко­ито ще дос­та­вят един под­хо­дящ съ­съд за бъдещето. Това е причината, по­ра­ди ко­ято та­ка мно­го се под­чер­та­ва­ше аб­со­лют­на­та чис­то­та на ума и на живота. Катарите бя­ха ед­на секта, ко­ято се из­диг­на ка­то ме­те­ор в ХІІ столетие. Те на­ри­ча­ха се­бе си Катари, за­що­то "катар" оз­на­ча­ва "чист". Те се стре­мя­ха към чис­то­та в на­чи­на си на жи­вот и в тех­ния морал. Те тряб­ва­ше да тър­сят ка­тар­зис /очистение/, как­то вътрешно, та­ка и външно, за да об­ра­зу­ват ед­но об­щество, ко­ето ще съз­да­де един чист съсъд. Към то­ва се стре­ме­ше Манихеизмът. В Ма- нихеизма не е би­ло толко­ва въп­рос на кул­ти­ви­ра­не на вът­реш­ния жи­вот - тъй ка­то жи­во­тът би про­ти­чал нап­ред чрез дру­ги ка­нали - а по­-с­ко­ро за кул­ти­ви­ра­не на външ­на­та фор­ма на живот.

Сега не­ка да пог­лед­нем на онова, ко­ето ще се съз­да­де през 6-та­та Корен- на Раса. Доброто и зло­то то­га­ва ще кон­т­рас­ти­рат мно­го по-различно, от­кол­ко­то то­ва е днес. Какво ще бъ­де оче­вид­но за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во през пе­тия Кръг /*24/ - че външ­на­та физиономия, ко­ято чо­век при­до­би­ва пря­ко ще от­ра­зя­ва онова, ко­ето Карма е нап­ра­ви­ла от не­го - то­ва ще бъ­де из­ра­зе­но ду­хов­но в 6та­та Коренна Раса ка­то ед­на пре­лю­дия към то­ва събитие. Сред онези, вър­ху ко­ито Карма ще е пос­та­ви­ла го­ля­мо зло, то ще ста­не осо­бе­но оче­вид­но на ду­хов­но­то поле. От дру­га страна, ще има чо­веш­ки същества, ко­ито ще при­те­жа­ват ог­ром­ни вът­реш­ни енергии за добро, ко­ито ще бъ­дат на­да­ре­ни с ве­ли­ка лю­бов и доброта; ала от дру­га страна, и про­тив­но­то ще бъ­де виждано. Злото ще при­със­т­ву­ва ка­то нак­лон­ност без ни­как­во за­мас­кир­ва­не в твър­де мно­го хора, и вече не­за­во­али­ра­но и не скри­ва­но от погледа. Злите ще ве­ли­ча­ят зло­то ка­то не­що осо­бе­но ценно. Един пробля­сък на то­ва удо­вол­с­т­вие от зло­то и демо- ничното, при­над­ле­жа­що на 6-та­та Коренна Раса, ве­че се виж­да в ня­кои ге­ни­ал­ни хора. Нитчевото "ру­со животно" /*25/ е нап­ри­мер пред­з­на­ме­но­ва­ние за това.

Неподправеното чис­то­то зло тряб­ва да бъ­де из­х­вър­ле­но от по­то­ка на све­тов­на­та ево­лю­ция ка­то отпадък. То ще бъ­де от­не­се­но до ос­ма­та сфе­ра /*26/. Днес ние сме зас­та­на­ли не­пос­ред­с­т­ве­но на пра­га на ед­но време, ко­га­то доб­ро­то съз­на­тел­но тряб­ва да пос­тиг­не спо­ра­зу­ме­ние със злото.

Шестата Коренна Раса ще има за за­да­ча да из­тег­ли об­рат­но зло­то от не- п­ре­къс­на­тия по­ток на ево­лю­ци­ята чрез благост. Тогава ед­но ду­хов­но ­
тече­ние ще се роди, ко­ето не ще се про­ти­во­пос­та­вя на злото, до­ри и ко­гато то ще се про­явя­ва в све­та в сво­ята де­мо­нич­на форма. Съзнанието ще бъ­де ус­та­но­ве­но в нас­лед­ни­ци­те на "Синовете на Вдовицата", че зло­то тряб­ва да бъ­де вклю­че­но от­но­во в ево­лю­ци­ята и по­бе­де­но не чрез борба, а са­мо чрез милосърдие. Задачата е на Манихейското ду­хов­но те­че­ние сил­но да се под­гот­ви за това. Това ду­хов­но те­че­ние ня­ма да от- падне, то ще се по­яви под мно­го форми. То се по­явя­ва във форми, ко­ито мно­зи­на мо­гат да си припомнят, но ко­ито не е нуж­но да бъ­дат спо­ме­на­ти днес. Ако тряб­ва­ше да фун­к­циони­ра са­мо в кул­ти­ви­ра­не­то на ед­но вът­реш­но нас­т­ро­ение на душата, то­ва те­че­ние ня­ма­ше да пос­тиг­не оно- ва, ко­ето трябваше. То тряб­ва да се из­ра­зи в об­ра­зу­ва­не на общества, които, пре­ди всичко, ще въз­п­ри­емат спокойствието, лю­бов­та и па­сив­но­то про­ти­во­дейс­т­вие на зло­то ка­то те­хен мо­дел за по­ве­де­ние и ще раз­п­ростра­ня­ват то­зи възглед. Те ще тряб­ва да съз­да­дат един съсъд, ед­на фор­ма за живота, кой­то ще про­дъл­жа­ва да съществува, до­ри без тях­но присъствие.

Сега вие мо­же да раз­бе­ре­те как Августин, во­де­щи­ят дух на Католи- ческата Църква, кой­то раз­ви фор­ма­та на Църквата мно­го точ­но в не­го­ва­та кни­га "Градът на Бога", кой­то из­ра­бо­ти фор­ма­та на съв­ре­мен­ния живот, по не­об­хо­ди­мост бе на­й-­ярос­т­ни­ят про­тив­ник на онази форма, ко­ято се под­гот­вя за бъдещето. Две про­тиво­по­лож­нос­ти зас­та­ват един сре­щу друг - Фауст и Августин: Августин, вър­ху формата, при­над­ле­жа­ща на не­го­вия ден, и Фауст, кой­то се стре­ми да под­гот­ви у чо­ве­ка усе­ща­не за фор­ма­та на бъдещето.

Това е контрастът, кой­то се раз­ви през 3-то­то и 4-то­то сто­ле­тие сл. Хр. Той все още при­със­т­ву­ва и е из­ра­зен в бор­ба­та на Католическата Църква сре­щу Рицарите Темплиери, Розенкройцерите, Албигойците, Катарите и пр. Всички те са ели­ми­ни­ра­ни от фи­зи­чес­ко­то поле, ала тех­ни­ят вът­ре­шен дух про­дъл­жа­ва да действува. Този кон­т­раст се про­явя­ва от­но­во по­-къс­но в преобразена, но все още ярос­т­на фор­ма в две течения, ро­де­ни от Западната култура, то­ва на Йезуитизма /при­над­ле­жа­що на Августин/ и то­ва на Свободното-Масонство /*27/ /Манихеизма/. Онези, ко­ито во­дят битката, от ед­на страна, са съз­на­тел­ни за това, ко­ето те вър­шат - то­ва са Католиците и Йезуитите от ви­со­ки­те степени. От оне­зи обаче, ко­ито са от дру­га­та страна, ко­ито во­дят бит­ка­та в ду­ха на Мани, са­мо мно­го мал­ци­на са съзнателни; са­мо онези, на­че­ло на дви­же­ни­ето са съзна­тел­ни за това.

Така Йезуитизмът /при­над­ле­жащ на Августин/ и Свободното-Масонство /Манихеизмът/ зас­та­ват ед­но срещу дру­го в по­-къс­ни­те векове. Те са по­том­ци на древ­ни­те ду­хов­ни течения. Ето за­що вие има­те и при две­те те­зи те­че­ния ед­но про­дъл­же­ние на съ­щи­те церемонии, свър­за­ни с посве-

Степените на пос­ве­ще­ние в ис­тин­с­ко­то окул­т­но Свободно-Масонство са същите. Двете съ­щес­т­ву­ват па­ралел­но ед­но до друго, оба­че со­чат към съв­сем раз­лич­ни направления.