Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

Д Е В Е Т А Л Е К Ц И Я

Както казах, та­зи пред­с­та­ва му при­чи­ня­ва се­ри­оз­на гор­чи­ви­на и той я из­ра­зи па­ра­док­сал­но така: стра­ху­вал се, че умственото, ин­те­лек­ту­ал­но­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка мо­же да взе­ме ня­ко­га надмощие, че гла­ва­та ще бъ­де ка­то ед­на ог­ром­на сфе­ра и хо­ра­та ще се тър­ка­лят то­га­ва ка­то къл­ба по земята. Този по­ет из­пит­ва­ше ед­на се­ри­оз­на гор­чи­ви­на с то­зи свой страх; за­що­то той си представяше, че ние жи­ве­ем в епо­ха­та на интелек- туализма, на раз­ви­ти­ето на ин­те­лек­ту­ал­ни­те сили, ко­ито имат тех­ния из­раз в главата, и че те­зи ин­те­лек­ту­ал­ни си­ли ще на­рас­т­ват все по­ве­че и повече, та­ка що­то чо­ве­кът оти­ва към ед­но бъдеще, ко­ето съ­буж­да ма­лък коп­неж за него. Естествено то­ва е ед­но на­пъл­но па­ра­док­сал­но из­каз­ва­не и бих­ме мог­ли да ка­жем по оп­ре­де­лен начин: съ­що и страхът, кой­то му вдъх­ва­ше не­го­вия песимизъм, е по оп­ре­де­лен на­чин парадоксален. Но как­то чес­то се случ­ва с ума, та­ка и в то­зи случай: умът на чо­ве­ка имен- но, той има тен­ден­ци­ята да се изроди, да пра­ви изводи, ко­га­то е на­ли­це ня­кое наблюдение.

Можем да наб­лю­да­ва­ме то­ва дос­та чес­то как­то във външ­ния ек­зо­те­ри­чен живот, та­ка съ­що и в об­лас­т­та на Антропософското Движение. Дос- татъчно е са­мо да хвър­лим пог­лед на­око­ло във външ­ния ек­зо­те­ри­чен жи­вот и ще забележим, че опитностите, дейс­т­ви­тел­ни­те наблюдения, ко­ито чо­ве­кът е нап­ра­вил в те­че­ние на раз­лич­ни­те времена, са пре­диз­ви­ка­ли ви­на­ги из­вън­ред­но го­лям брой те­ории и хипотези. Колко мно­го хи­по­те­зи в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то са по­тъ­на­ли та­ка да се ка­же без стойност в пропастта!

В те­ософ­с­ко­-­окул­т­на­та об­ласт мо­жем да забележим, че някой, кой­то има окул­т­но обучение, кой­то сле­до­ва­тел­но има в из­вес­тен сми­съл яс­но­вид­с­ки сили, съ­об­ща­ва то­ва или оно­ва от дейс­т­ви­тел­но­то яс­но­вид­с­ко наб­лю­де­ние и че след то­ва те­оре­ти­ци­те ид­ват и из­мис­лят все­въз­мож­ни схе­ми и теории: пос­т­ро­яват се нещата. Често пъ­ти наб­лю­де­ни­ето е мал- ко, но схе­ми­те и теориите, ко­ито се пос­т­ро­яват вър­ху него, об­х­ва­щат це­ли светове. Това е имен­но ви­на­ги лошото, че съ­щес­т­ву­ва ед­на та­ка­ва тен­ден­ция на ума.

Ние има­ме та­зи тен­ден­ция в един още при­ли­чен сми­съл при прос­ло­ву­та­та кни­га "Екзотеричен Будизъм" от Синет. На ос­но­ва­та на та­зи кни­га сто­ят ня­кол­ко дейс­т­ви­тел­ни окул­т­ни факти, те се на­ми­рат в сред­на­та част на книгата, от­на­сят се за сред­но­то раз­ви­тие на Земята. По-нататък оба­че вър­ху то­ва е из­г­ра­ден един схе­ма­ти­зъм от цик­ли и ра­си и то­ва се вър­ти и тър­ка­ля са­мо око­ло се­бе си по един все по­ве­че или по­-мал­ко същ начин. Това са изводи, теории, ко­ито са нап­ра­ве­ни от мал­ко­то дей- ствителни, от­го­ва­ря­щи на фак­ти­те данни, ко­ито съ­що се на­ми­рат в та­зи книга. Така бе­ше съ­що и при моя поет. Той има­ше на за­ден план един вид не­съз­на­тел­на ин­с­тин­к­тив­на имагинация, ко­ято му каз­ва­ше нещо, ко­ето е вярно, бих­ме мог­ли да кажем, е от­час­ти вярно, ед­но зрън­це вяр- но, и от то­ва той нап­ра­ви един център, т.е. пре­уве­ли­чи го до безкрай- ност. Такива не­ща се случ­ват чес­то пъ­ти в света. Но коя е ис­ти­на­та с то­зи въпрос?

Истината е тази, че фак­ти­чес­ки за на­ша­та нас­то­яща епоха, за на­шия се­га­шен зе­мен ци­къл чо­ве­кът е об­х­ва­нат по от­но­ше­ние на сво­ята гла­ва в оп­ре­де­ле­на еволюция, че ця­ла­та фор­ма­ция на главата, ця­ло­то раз­ви­тие на гла­ва­та ще пре­тър­пи в бъ­де­ще изменения. Ако на­со­чим пог­лед към ед­но мно­го да­леч­но бъ­де­ще на Земята, тряб­ва дейс­т­ви­тел­но да си пред- ставим, че фор­ма­та на чо­веш­ко­то чело, фор­ма­та на чо­веш­ки нос, фор­ма­та на чо­веш­ка­та бра­да ще пре­тър­пят съ­щес­т­ве­ни изменения, че по оп­ре­де­лен на­чин ще спад­не всич­ко останало, ко­ето чо­век но­си на се­бе си ка­то зе­мен организъм. Но раз­би­ра се от са­мо се­бе си от­но­ше­ни­ето на раз­ви­ва­ща­та се по­-на­та­тък гла­ва към ос­та­на­ло­то тя­ло през вре­ме на Зем- ната епо­ха ни­ко­га не ще бъ­де то­ва на ед­но тър­ка­ля­що се кълбо. Следо- вателно то­ва тряб­ва да се при­еме ка­то от­го­ва­ря­що на ис­ти­на­та са­мо в един много, мно­го те­сен размер. В за­мя­на на то­ва през вре­ме на по­-с­та­ри епо­хи на раз­ви­ти­ето на Земята, пре­ди сре­да­та на Атлантската епоха, из­ме­ня­ем бе­ше ос­та­на­ли­ят ор­га­ни­зъм на човека, бе­ше об­х­ва­нат сле­до­ва­тел­но в един вид фор­ми­ра­що развитие. От сре­да­та на Атлантската епо­ха на­сам ор­га­низ­мът на чо­ве­ка вън от гла­ва­та се е из­ме­нил от­но­си­тел­но мал­ко - от­но­си­тел­но мал­ко -, нап­ро­тив пре­ди Атлантската епо­ха чо­ве­кът е ми­нал по от­но­ше­ние на ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм през го­ле­ми

Онзи изглед, кой­то чо­ве­кът е имал за са­мия се­бе си през пос­лед­на­та Ле- мурийска епоха, се пред­ла­га се­га по оп­ре­де­лен на­чин на човека, ко­га­то той пос­те­пен­но се приб­ли­жа­ва до оно­ва яс­но­вид­с­ко впечатление, ко­ето во­ди до това, ко­ето ве­че охарактеризирахме: той во­ди до има­ги­на­ци­ята на рая. Аз Ви ка­зах на­ис­ти­на нещо, ко­ето е пра­вил­но -, че на та­зи има­ги­на­ция на рая от­го­ва­ря ед­но съ­вър­ше­но изоб­ра­же­ние на чо­веш­ко­то съ- щество, на фи­зи­чес­ко­то чо­веш­ко тяло, та­ка да се ка­же ка­то са­мия рай. Човекът един вид се разрежда, раз­де­ля се; нас­то­яще­то чо­веш­ко тя­ло се явя­ва раз­ши­ре­но по начин, как­то то­ва бе описано; оба­че в оно­ва време, ко­га­то дейс­т­ви­тел­но бе­ше времето, в ко­ето чо­век мо­же да оти­де чрез ясновидството, ко­га­то има пред се­бе си има­ги­на­ци­ята на рая, в то­ва вре­ме нас­тъ­пи един скок напред, един мо­щен скок напред. И чрез то­зи скок, кой­то съ­що мо­же да бъ­де наб­лю­да­ван чрез яс­но­вид­с­ка­та способ- ност, се сви от­но­си­тел­но бър­зо това, ко­ето бих­ме мог­ли да на­ре­чем раз­ши­ре­ни­ето на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и се пре­вър­на в това, ко­ето бе­ше след то­ва из­ход­на­та точ­ка на чо­ве­ка за след­ва­що­то развитие. Въпреки то­ва не­пос­ред­с­т­ве­но­то след времето, на ко­ето от­го­ва­ря има­ги­на­ци­ята на рая, чо­ве­кът бе­ше в не­го­ва­та фор­ма твър­де раз­ли­чен от това, ко­ето днес е ста­на­ло от то­зи човек.

И всъщ­ност всич­ко това, ко­ето в оно­ва вре­ме за­оби­ка­ля­ше чо­ве­ка в цар­с­т­ва­та на природата, бе­ше твър­де раз­лич­но от това, ко­ето днес за­оби­ка­ля чо­ве­ка в природата. В сказките, ко­ито дър­жах тук, аз ве­че Ви казах, че чо­ве­кът би мо­гъл да стиг­не до та­зи има­ги­на­ция на рая, ко­га­то през вре­ме на със­то­яни­ето на сън би ста­нал вне­зап­но яс­но­виж­дащ и би на­со­чил пог­лед вър­ху сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло и би се ос­та­вил про­бу­ден за съ­от­вет­на­та има­ги­на­ция чрез сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло и сво­ето етер­но тяло. Общо взе­то мо­жем да кажем, че чо­ве­кът тряб­ва да е из­ми­нал мно­го не­що в езо­те­рич­но­то развитие, ако ис­ка да стиг­не до та­зи има­ги­на­ция на рая. Той тряб­ва да по­бе­ди мно­го неща, мно­го от това, ко­ето е необходимо, за да пре­вър­не лич­ните ин­те­ре­си в ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то и света.

Когато от на­й-­дъл­бо­кия сън - съ­нят има раз­би­ра се раз­лич­ни сте­пе­ни - ко­га­то от на­й-­дъл­бо­кия сън - чо­век пре­ми­не в един по­-мал­ко дъл­бок сън ста­не ясновиждащ, то­га­ва се по­лу­ча­ва това, ко­ето в раз­ви­ти­ето на Земя- та е ста­на­ло та­ка да се ка­же дейс­т­ви­тел­ност по-късно: състоянието, ко­-

Ще ми­не дъл­го време, оба­че ще дой­де вед­нъж времето, ко­га­то хо­ра­та ще мо­гат да зна­ят следното, ко­га­то кажат: кол­ко стран­ни са би­ли те­зи хо­ра на 19-то и 20-то столетие! Те са вяр­ва­ли тогава, че мо­гат да поз­на­ят про­из­хо­да на чо­ве­ка чрез външ­но из­с­лед­ва­не на природата, вяр­ва­ли са, че мо­гат да нап­ра­вят из­во­да от това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то жи­во­тин­с­ки съ­щес­т­ва в за­оби­ка­ля­щия ги свят на фи­зи­чес­ко­то поле, че мо­гат да нап­ра­вят та­ки­ва из­во­ди от­нос­но пра­де­ди­те на човека.

Обаче се­га на човешкото, на дейс­т­ви­тел­но­то раз­ви­тие на чо­веш­ко­то по- з­на­ние се показва, че мо­же да се стиг­не до един дейс­т­ви­те­лен въз­г­лед вър­ху про­из­хо­да на чо­ве­ка на Земята, вър­ху не­го­ва­та фор­ма чрез яс­но­вид­с­ко наблюдение; че ни­ко­га не мо­же да се по­лу­чи по друг на­чин ед­но раз­би­ра­не за това, ка­къв е бил нап­ри­мер чо­ве­кът в ле­му­рийс­ка­та епоха, ос­вен чрез яс­но­вид­с­ко наблюдение, ос­вен чрез ед­но рет­рос­пек­тив­но виждане, ко­га­то чо­век се ос­та­ви да бъ­де под­бу­ден от впе­чат­ле­ни­ята на соб­с­т­ве­но­то фи­зи­чес­ко и етер­но тяло. Тогава се по­каз­ва оба­че - та­ка ще зна­ят хо­ра­та в бъ­де­ще -, че чо­ве­кът ни­ко­га не е бил по­до­бен на ни­кое от жи­ве­ещи­те се­га в 19-то и 20-то сто­ле­тие око­ло чо­ве­ка жи­во­тин­с­ки фор- ми. Защото формите, ко­ито чо­ве­кът е имал в ми­на­ло­то и ко­ито се по­каз­ват на не­го­во­то яс­но­вид­с­ко съз­на­ние по по­со­че­ния начин, се раз­ли­ча­ват от всич­ко това, ко­ето за­оби­ка­ля чо­ве­ка ка­то жи­во­тин­с­ки фор­ми в 19-то и 20-то столетие. Даже и са­ми­те изрази, ко­ито ние упот­ре­бих­ме - Телец, Лъв и т. н. - са упот­ре­бе­ни са­мо сравнително. Особено смеш­но е - ще ка­жат хо­ра­та на бъ­де­ще­то - да видим, как хо­ра­та на 19-то и 20-то сто­ле­тие свър­з­ват оти­вай­ки на­го­ре ро­дос­лов­но­то дър­во на чо­ве­ка с май­му­но­по­доб­ни същества.

Защото тогава, в Лемурийската епо­ха май­му­ни съв­сем не са съ­щес­т­ву­ва­ли във формата, в ко­ято те са се яви­ли по­-къс­но на Земята, те са се ро­

Колкото по­-на­та­тък оти­ва­ме в ми­на­ло­то на раз­ви­ти­ето на човечеството, тол­ко­ва по­ве­че виж­да­ме също, че на­ша­та фор­ма в да­леч­но­то ми­на­ло е дос­тъп­на са­мо за яс­но­виж­да­щия поглед, ко­га­то гле­да­ме на­ше­то Себе през вре­ме на съня. И та­ка се по­лу­ча­ва също, че ко­га­то чо­век на­соч­ва пог­лед вър­ху са­мия се­бе си, той се на­уча­ва да поз­на­ва сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло в ед­на без­к­рай­но мно­го по­-тън­ка - бих­ме мог­ли да ка­жем - по­-­етер­на те­лес­на форма, оба­че не в сми­съ­ла на днеш­ния етер на физиците. Така се явя­ва то­га­ва чо­ве­кът на се­бе си.

Неговата фор­ма е по­-с­ко­ро по­доб­на на един жив съ­ни­щен об­раз от­кол­ко­то на фор­ма­та от плът и кръв, ка­то как­ва­то се явя­ва чо­ве­кът днес. Така ние тряб­ва да се за­поз­на­ем с представата, че Азът и ас­т­рал­но­то тяло, ко­га­то те се на­ми­рат вън от чо­веш­ко­то същество, ед­ва ли виж­дат главата. Тя ста­ва по­доб­на на сянка, не изчезва, оба­че ста­ва на­пъл­но по­доб­на на сянка. Напротив по­-­ясен ста­ва ос­та­на­лия ор­га­ни­зъм на човека. Той ста­ва съ­що по­до­бен на сянка, но ста­ва така, че чо­ве­кът не из­г­леж­да на­ис­ти­на на се­бе си да е от плът и кръв, но има яс­но впечатление, че има един мо­щен организъм. Ще Ви се ви­ди парадоксално, оба­че то­ва от­го­ва­ря на истината: ко­га­то чо­век виж­да се­бе си с яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние през вре­ме на съня, той из­г­леж­да на се­бе си в оп­ре­де­ле­ни мо­мен­ти така, т.е. не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло и не­го­во­то етер­но тя­ло му из­г­леж­дат та­ка за не­го­во­то Себе и не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, че на­пом­ня на­пъл­но за фор­ма­та на кентавъра! Само че онова, ко­ето при кен­та­въ­ра се явя­ва ка­то чо­веш­ко про­дъл­же­ние нагоре, ко­ето по­каз­ва чо­веш­ко­то лице, е из­ця­ло по­доб­но на сянка; нап­ро­тив това, ко­ето не съв­па­да с ня­как­ва днеш­на жи­во­тин­с­ка форма, ко­ето оба­че на­пом­ня в из­вес­т­но от­но­ше­ние за жи­во­тин­с­ки­те форми, то до­би­ва мощ и чо­век си казва: за ду­хов­ния пог­лед то­ва е по-силно, по­-гъс­то да­же от днеш­на­та фор­ма от плът и кръв. Аз за­сег­нах ве­че вед­нъж те­зи не­ща в един ци­къл от сказки; оба­че ес­тес­т­ве­но вие тряб­ва да се за­поз­на­ете с това, че всич­ки те­зи има­ги­на­ции ос­вен има­ги­на­ци­ята на рая са теч­ни и те мо­гат да бъ­дат опи­са­ни от раз­лич­ни страни. Аз бих мо­гъл съ­що та­ка да пред­с­та­вя един друг из­г­лед и Вие ще видите, че той от­го­ва­ря са­мо на ед­на дру­га глед­на точ­ка на раз­ви­ти­ето и то­га­ва ще стиг­нем до фор­ма­та на сфинкса.

Редуващото се раз­ви­тие на чо­ве­ка се пред­с­та­вя имен­но в раз­лич­ни аспе- кти, в раз­лич­ни изгледи. Много по-правилни, мно­го по­-вер­ни ми­то­ло-­

През де­ня ти не виж­даш то­ва жи­во­тин­с­ко продължение, но то съ­щес­т­ву­ва в те­бе ка­то сили. Това са силите, ко­ито те тег­лят на­до­лу и те съб­лаз­ня­ват към тво­ите лич­ни интереси. И ко­га­то чо­век раз­вие то­ва впе­чат­ле­ние все по­ве­че и повече, той сти­га до там да познае, кой е всъщ­ност дейс­т­ви­тел­но Луцифер в на­ша­та еволюция. Колкото по­ве­че на­соч­ва­ме по­-да­ле­че в ми­на­ло­то яс­но­вид­с­кия пог­лед към времето, ко­ето от­го­ва­ря на има­ги­на­ци­ята на рая, тол­ко­ва по­-к­ра­си­ва ста­ва формата, ко­ято в същ­ност на­пом­ня за жи­во­тин­с­ко­то са­мо за по­-къс­но­то време. И ко­га­то оти­дем в ми­на­ло­то да­же до райс­ко­то състояние, къ­де­то по­ло­же­ни­ето се пред­с­та­вя така, че жи­во­тин­с­ко­то про­дъл­же­ние на чо­ве­ка е от­къс­на­то от са­мия чо­век и раз­м­но­же­но в Телец, Лъв, Орел, то­га­ва мо­жем да кажем, че те­зи форми, ко­ито на­зо­ва­ва­ме с те­зи име­на за оне­зи древ­ни времена, мо­гат да бъ­дат в из­вес­т­но от­но­ше­ние за нас съ­що сим­во­ли на красотата. Тези фор­ми ста­ват все по­-к­ра­си­ви и по-красиви. И ко­га­то след то­ва оти­дем по­-на­та­тък в ми­на­ло миналото, във времето, за ко­ето го­во­рих­ме вчера, ко­га­то опи­сах­ме впе­чат­ле­ни­ето на жертвата, ние сти­га­ме във вре- мето, ко­га­то та­ка да се ка­же фор­мата на Луцифер ни се явя­ва в ед­на ве­ли­чес­т­ве­на красота, са­мо така, как­то той ис­ка­ше да се за­па­зи в ево­лю- ци­ята от ста­ра­та Луна към Земята.

От описанието, ко­ето да­дох в мо­ята кни­га "Тайната Наука", мо­же­те да видите, че на ста­ра­та Луна на чо­ве­ка бе да­де­но ас­т­рал­но­то тяло. Това, ко­ето ние но­сим в на­ше­то ас­т­рал­но тяло, е иг­ра­ло глав­но ед­на го­ля ма ро­ля на ста­ра­та Луна. Ние го оха­рак­те­ри­зи­рах­ме оба­че ка­то егоистич- ност, ка­то егоизъм. На ста­ра­та Луна в чо­ве­ка тряб­ва­ше да бъ­де по­са­ден то­зи его­изъм и по­не­же чо­ве­кът по­лу­чи на ста­ра­та Луна сво­ето ас­т­рално тяло, то его­из­мът оби­та­ва имен­но в не­го­во­то ас­т­рал­но тяло. И по­не­же Луцифер е за­па­зил сво­ята лун­на същност, той пре­не­се в Земята ка­то
вът­реш­но ка­чес­т­во на сво­ята кра­со­та егоизма. Ето за­що той е от ед­на стра­на ду­хът на красотата, от дру­га стра­на ду­хът на егоизма. И това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем не­го­ва­та вреда, не­го­во­то беззаконие, би би­ло са­мо то­ва че това, ко­ето при­над­ле­же­ше за чо­ве­ка - ако мо­га да упот­ре­бя то­зи из­раз - са­мо на Луната, а имен­но да проникне, да се им­п­рег­ни­ра с егоизъм, че той пре­не­се и по­са­ди то­ва на Земята. Чрез то­ва обаче, как­то чес­то пъ­ти споменах, на чо­ве­ка бе да­де­но имен­но въз­мож­нос­т­та да ста­не в са­мия се­бе си, в сво­ята вът­реш­ност ед­но зат­во­ре­но в се­бе си, сво­бод­но същество. Човекът ни­ко­га не би ста­нал това, ако Луцифер не бе­ше пре­не­съл его­из­ма от Луната на Земята. Така ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ваме Луцифера във вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не та­ка да се ка­же ка­то но­щен дух. И с она­зи промяна, ко­ято ста­ва с на­ше­то Себе и с на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло през вре­ме на на­ше­то окул­т­но развитие, е свър­за­но това, че ние се чув­с­т­ву­ва­ме през нощ­та в об­щес­т­во­то на Луцифер.

Ако ос­та­ви­те Вашата пред­с­та­ва да бъ­де на повърхността, Вие ще на­ме­ри­те мо­же би отначало, че е на­ис­ти­на фа­тал­но нещо, щом, ко­га­то ста­не яс­но­виж­дащ и заспива, чо­ве­кът забелязва, че през вре­ме на нощ­та той ид­ва в об­щес­т­во­то на Луцифер. Но ако раз­мис­ли­те по-точно, ско­ро ще разберете, че е по­-­ум­но чо­век да се на­учи да поз­на­ва Люцифера, че е по­-доб­ре ако той знае, че се на­ми­ра в не­го­во­то общество, - от­кол­ко­то да вярва, че не се на­ми­ра там и че го има са­мо дейс­т­ву­ващ не­ви­ди­мо с не­го­ви­те си­ли в се­бе си. Това той има съ­що през вре­ме на деня. Лошото се със­тои не в това, че Луцифер е до нас; за­що­то ние пос­те­пен­но се на­уча­ва­ме да го поз­на­ва­ме ка­то дух, кой­то до­на­ся свободата. А ло­шо­то се със­тои в това, да не го познаваме. Но по оп­ре­де­лен начин, след ка­то чо­ве­кът го е ви­дял при не­го­во­то из­ку­ше­ние в Лемурийската епоха, той не тряб­ва­ше да го виж­да по-нататък; за­що­то към оно­ва пър­вич­но из­ку­ше­ние в ле­му­рийс­ка­та епо­ха би­ха нас­тъ­пи­ли след то­ва чис­то час­тич­ни изкушения.

Ето за­що оно­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но Същество, ко­ето ра­бо­те­ше за нап­ре­дъ­ка на човека, тряб­ва­ше да тег­ли ед­на за­ве­са пред нощ­но­то виждане. С то­ва оба­че за чо­ве­ка бе из­гу­бе­но съ­що всичко, ко­ето той би мо­гъл ина­че да виж­да през нощта. И съ­нят пок­ри­ва пред чо­ве­ка света, в кой­то той се на­ми­ра от зас­пи­ва­не­то до събуждането, съ­нят зак­ри­ва то­зи свят с тъмнина. В момента, в кой­то за­ве­са­та би би­ла изтеглена, завесата, ко­ято пок­ри­ва нощ­та с тъмнина, ние бих­ме намерили, че Луцифер е до нас. Ако чо­ве­кът би бил дос­та­тъч­но силен, то­ва не би му при­чи­ни­ло ни­как­ва вреда. И по­не­же от­на­ча­ло той не мо­же­ше да бъ­де дос­та­тъч­но си­лен в сми­съ­ла на раз­ви­ти­ето на Земята, та­зи за­ве­са тряб­ва­ше да бъ­де дръп­на­та над съ­ня през нощта. И след пър­вич­но­то изкушение, ко­ето ос­та­ви ка­то свое пос­лед­с­т­вие въз­мож­нос­т­та за чо­веш­ка­та свобода, не тряб­ва­ше
да нас­тъ­пят дру­ги из­ку­ше­ния чрез не­пос­ред­с­т­ве­но­то виж­да­не на Луци- фер от зас­пи­ва­не­то на чо­ве­ка до не­го­во­то събуждане.

Но съ­щес­т­ву­ва един еквивалент, ед­на равностойност. Човек не мо­же да виж­да имен­но Луцифера през нощта, ако не мо­же да виж­да през де­ня не­го­вия другар, Ариман. И та­ка за човека, кой­то е стиг­нал та­ка да­ле­че в раз­ви­ти­ето на сво­ето Себе и на сво­ето ас­т­рал­но тяло, дневното, ко­ето про­из­веж­да виж­да­не­то на не­ща­та през вре­ме на буд­но­то състояние, ста­ва раз­лич­но от това, ко­ето то е за на­ив­ния човек. Човек се на­уча­ва да познава, че той зас­та­ва по друг на­чин пред не­ща­та от­кол­ко­то е зас­та­вал пред тях по­-ра­но пре­ди раз­ви­ти­ето на сво­ето Себе и на сво­ето ас­т­рал­но тяло. Човекът се на­уча­ва пър­во да виж­да оп­ре­де­ле­ни впе­чат­ле­ния ка­то дейс­т­вия на ари­ма­ни­чес­ки­те същества, ко­ито ина­че при­ема в аб­с­т­рак­тен смисъл. Така той се на­уча­ва да познава, че желанието, не онова, ко­ето ид­ва от вът­ре - то­ва пос­лед­но­то е лу­ци­фе­ри­чес­ко -, но това, ко­ето ид­ва от вън, това, ко­ето съ­буж­да же­ла­ни­ето на чо­ве­ка от вън, ко­ето сле­до­ва­тел­но ни прив­ли­ча в не­ща­та и съ­щес­т­ва­та око­ло нас, та­ка че ние след­ва­ме то­ва прив­ли­ча­не от лич­ни­те интереси, сле­до­ва­тел­но всич­ко това, ко­ето ни съб­лаз­ня­ва към удо­вол­с­т­ви­ето отвън: чо­век се на­уча­ва да поз­на­ва то­ва ка­то ари­ма­ни­чес­ко впечатление. След то­ва той се на­уча­ва да поз­на­ва ка­то ари­ма­ни­чес­ко впе­чат­ле­ние всич­ко това, ко­ето ни вдъх­ва страх от вън, ко­ето съ­буж­да страх у нас от вън.

Това са два по­лю­са - бих мо­гъл да кажа: нас­ла­да и страх. Около нас е та­ка на­ре­че­ни­ят ма­те­ри­ален и та­ка на­ре­че­ни­ят ду­хо­вен свят. Материал- ният свят как­то и ду­хов­ни­ят се явя­ват на външ­на­та днев­на буд­ност в ма­йа (илюзия). Външният свят на се­ти­ва­та се явя­ва в майа; за­що­то хо­ра­та не виждат, че навсякъде, къ­де­то те са въз­буж­да­ни от външ­ни­те не­ща и съ­щес­т­ва към наслада, над­ни­ча на­вън Ариман и пре­диз­вик­ва нас­ла­да на душата. Обаче онова, ко­ето нап­ри­мер ма­те­ри­алис­ти­те отричат, че дейс­т­ви­тел­на­та ду­хов­ност е нав­ся­къ­де в материята, то­ва про­из­веж­да страха; и ко­га­то ма­те­ри­алис­ти­те забелязват, че стра­хът ид­ва при тях от по­дос­но­ви­те на тях­на­та душа, от астралното, те се заглушават, то­га­ва те из­мис­лят ма­те­ри­алис­тич­ни­те теории, и дъл­бо­ко вяр­но е това, ко­ето по­етът (Гьоте) казва: на­ро­дът не виж­да ни­ко­га дя­во­ла - имен­но Аримана - да­же ко­га­то той ги дър­жи за яката. Защо се про­веж­дат нап­ри­мер съб­ра­ния на материалистите? За да при­зо­ват дявола.

Това е вяр­но в бук­вал­ния смисъл, са­мо че хо­ра­та не го знаят. Навсякъде, къ­де­то днес се про­веж­дат съб­ра­ния на ма­те­ри­алис­ти­те и се зас­тъп­ват кра­си­ви теории, спо­ред ко­ито съ­щес­т­ву­ва са­мо материя, - там Ариман дър­жи на­ро­да за яка­та и не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв по­-б­ла­гоп­ри­ятен слу­чай днес за про­уч­ва­не­то на дявола, ос­вен ко­га­то се оти­де в ма­те­ри­алис­тич­ни или мо­нис­тич­ни събрания. Така Ариман прид­ру­жа­ва човека, ко­га­то той

Отново по­ра­ди нез­ря­лос­т­та на хо­ра­та Ариман тряб­ва­ше да ста­не скрит, т.е. вър­ху не­го­во­то съ­щес­т­во бе хвър­ле­но ед­но було.

Това ста­на по мал­ко раз­ли­чен на­чин от­кол­ко­то при Луцифера. То бе на- п­ра­ве­но така, че външ­ния свят бе по­то­пен за чо­ве­ка в майа, в илюзия, ка­то бе нап­ра­вен да вярва, че вмес­то Ариман, кой­то над­зър­та навсякъде, на­вън в све­та съ­щес­т­ву­ва материя. Навсякъде на мястото, къ­де­то чо­ве­кът съ­ну­ва материя, там в дейс­т­ви­тел­ност е Ариман. И на­й-­го­ля­мо­то из­ку­ше­ние в ма­те­ри­алис­тич­на­та те­ория на физиката, са ма­те­ри­ал­ни­те ато- ми; за­що­то те­зи пос­лед­ни­те не са в дейс­т­ви­тел­ност ни­що дру­го ос­вен си­ли­те на Ариман.

Но чо­ве­чес­т­во­то ка­то ця­ло се на­ми­ра в ед­но развитие, в ед­на еволюция. И та­зи ево­лю­ция ста­ва така, че чо­ве­кът раз­ви­ва оти­вай­ки към на­ше­то бъ­де­ще все по­ве­че и по­ве­че си­ли­те на интелектуализма. Чрез то­ва не­го ва­та гла­ва ще при­еме външ­но плас­тич­но ед­на дру­га форма. В из­вес­т­но от­но­ше­ние на­ча­ло­то на то­ва раз­ви­тие към ин­те­лек­ту­ализ­ма бе да­де­но в зо­ра­та на но­ви­те ес­тес­т­ве­ни науки, от око­ло 16-то сто­ле­тие насам. Това ин­те­лек­ту­ал­но развитие, ко­га­то то ще се за­дъл­бо­чи все повече, ще уп­раж­ни го­ля­мо вли­яние вър­ху Себе-то и вър­ху ас­т­рал­но­то тя­ло на чо- века.

Настъпи ед­но време, ко­га­то хо­ра­та още има­ха тра­ди­ция на ста­ро­то яс- новидство, - то съв­пад­на имен­но със зо­ра­та на но­ви­те ес­тес­т­ве­ни науки. . . то­ва бе­ше имен­но 16-то столетие: то­га­ва хо­ра­та знаеха, че ще дой­де ед­но бъдеще, ко­га­то хо­ра­та ще ста­нат спо­соб­ни да виж­дат дейс­т­ви­тел­но все по­ве­че и по­ве­че Ариман, по­ра­ди по­-ви­со­ко­то раз­ви­тие на Себе-то и на ас­т­рал­но­то тяло.

След това, по­не­же имен­но в пър­во­то вре­ме ин­те­лек­ту­ал­но­то раз­ви­тие се опъл­чи с всич­ка­та си­ла про­тив въз­п­ри­яти­ето на духовното, то­га­ва нас­тъ­пи ед­но затъмнение. Обаче 16-то сто­ле­тие мо­жа да обър­не вни­ма­ни­ето в об­ра­за на прид­ру­жа­щия Фауста Мефистофел, кой­то не е ни­що друго, ос­вен Ариман, че всъщ­ност Ариман ще ста­не по съз­на­те­лен на­чин все по­-­опа­сен и по­-­опа­сен за бъ­де­ще­то раз­ви­тие на човечеството, че та­ка да се ка­же Ариман ще ста­не все по­ве­че и по­ве­че един вид съблаз- нител, един вид из­ку­си­тел на чо­веш­кия род.

В пър­во­то вре­ме то­ва се по­ка­за са­мо чрез факта, че хо­ра­та все още има­ха един спо­мен за ста­ри­те ду­хов­ни форми. Сега то­ва бе заб­ра­ве­но от об­що­то човечество, оба­че в бъ­де­ще на чо­ве­ка ще се на­ло­жи ве­че познани- ето, че през це­лия не­гов бу­ден жи­вот той е прид­ру­жен от Ариман –
Мефистофел. На то­ва от­го­ва­ря оба­че ес­тес­т­ве­но нас­рещ­ния образ, а то­зи об­раз е, че чо­ве­кът оти­ва към ед­но бъдеще, при ко­ето на вся­ко съ­буж­да­не пред съз­на­ни­ето му бър­зо ще пре­ми­на­ва ка­то един сън - и след то­ва той ще по­лу­чи ед­но все по­-­яс­но и по­-­яс­но впечатление, че не­го­вия но­щен дру­гар е бил Луцифер.

От то­ва Вие виждате, че чрез окул­т­но­то раз­ви­тие на сво­ето Себе и на сво­ето ас­т­рал­но тя­ло чо­ве­кът мо­же да пред­чув­с­т­ву­ва не­що от това, ко­ето ще нас­тъ­пи в бъ­де­ще­то на човечеството, ще мо­же да пред­чув­с­т­ву­ва не­що от обществото, от дру­жес­т­во­то на Луцифер и на Ариман. Чрез оп­ре­де­ле­на за­ко­но­мер­ност в раз­ви­тие то през вре­ме на Лемурийската епо­ха при чо­век дой­де пър­во Луцифер, след то­ва по-късно, ка­то пос­лед­с­т­вие на лу­ци­фе­ри­чес­ко­то влияние, дой­де вли­яни­ето на Ариман. В бъ­де­ще ще бъ­де обратно: ари­ма­ни­чес­ко­то вли­яние ще бъ­де пър­во сил­но и след то­ва към не­го ще се при­съ­еди­ни лу­ци­фе­ри­чес­ко­то влияние.

Влиянието на Ариман ще дейс­т­ву­ва пре­дим­но в буд­но­то състояние, вли­яни­ето на Луцифер пре­дим­но през вре­ме на съ­ня или във всич­ки състояния, ко­ито са на­ис­ти­на по­доб­ни на съня, но са съзнателни, във все по­вече и по­ве­че раз­ви­ва­щи­те се яс­но­вид­с­ки със­то­яния на чо­веш­ка­та душа. Ето защо, по­не­же Ариман тряб­ва да нав­ле­зе във външ­ния се­ти­вен жи­вот на чо­ве­ка в буд­но­то състояние, чо­ве­кът се нуж­да­еше пър­во от за­щи­тата про­тив Ариман за буд­но­то състояние.

Такива за­щит­ни им­пул­си са да­ва­ни много, мно­го сто­ле­тия в раз­ви­ти­ето на човечеството, пре­ди да се яви съ­от­вет­на­та опасност. Докато се­га все още не е на­ли­це пъл­но­то съз­на­ние за Ариман-Мефисто при об­що­то чо- вечество, за­щит­ни­ят им­пулс е нас­тъ­пил в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене с яв­ле­ни­ето на Христос в зем­но­то развитие. Фактът, че Христос се яви вед­нъж във фи­зи­чес­ко тя­ло в зем­но­то развитие, то­ва бе­ше пред­ва­ри­тел­но по­ло­же­на­та гри­жа пог­лед чо­ве­кът да мо­же да бъ­де въ­оръ­жен чрез при­ема­не­то на Христо вия Импулс про­тив не­об­хо­ди­мо­то влияние, ко­ето ще дой­де от Ариман-Мефисто.

За да бъ­де чо­век въ­оръ­жен по-късно, ко­га­то ще бъ­де на­ли­це вли­яни­ето на Луцифер, ко­ето вли­яние ще дой­де за ед­но дру­го съзнание: про­тив то­ва чо­ве­кът ще бъ­де въ­оръ­жен чрез явя­ва­не­то на Христос в етер­но тяло, за ко­ето съ­що аз говорих, че то наближава. Както ня­ко­га Христос се яви във фи­зи­чес­ко тя­ло и от то­ва из­ле­зе по­-на­та­тък Импулсът, та­ка съ­що Христос ще бъ­де виж­дан в етер­на фор­ма още от то­ва 20-то столетие, пър­во за ма­лък брой хора, след то­ва за все по­-го­лям брой.

И та­ка ние виждаме, как чрез един вид равновесие, чрез един вид по­дър­жа­не рав­но­ве­си­ето на импулсите, се про­из­веж­да нап­ред­ва­що­то раз­ви­тие на човека. Онова, ко­ето е опи­са­но в раз­ка­за за из­ку­ше­ни­ето в Еванге- лията, как Христос стои сре­щу Луцифер и Ариман, в ед­но­то Евангелие

Обаче ед­но пра­вил­но раз­ви­тие включ­ва ед­на на­соч­ва­не на его­ис­тич­нос­т­та на ас­т­рал­но­то тя­ло към все­об­щи­те ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то и на света. И ка­то от­ро­ва действува, ко­га­то в оне­зи об­лас­ти на не­го­во­то яс­но­вид­с­ко наблюдение, къ­де­то той би тряб­ва­ло да наб­лю­да­ва са­мо про­пит от все­об­щи­те ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то и на света, чо­век вна­ся лич­ни ин­те­ре­си и лич­ни въжделения. Тогава яс­но­вид­с­ко­то наб­лю­де­ние не се по­лу­ча­ва истина, а се явя­ват имагинации, ко­ито са лъжливи, непра- вилни, ко­ито са са­мо от­ра­же­ния на лич­ни­те ин­те­ре­си и на лич­ни­те въж- деления. Тогава мо­же да се слу­чи понякога, що­то един ясновидец, кой­то е още на­ця­ло из­пъл­нен от лич­ни­те въж­де­ле­ния и интереси, да сто­ри не­що ка­то следното: аз по­лу­чих ед­но писмо, в ко­ето ня­кой ми пишеше, че тряб­ва да ми съ­об­щи нещо, ко­ето аз тряб­ва да зная, а именно, че той е пре­ро­де­ния Христос в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, че не­го­ви­ят ад­рес е Лондон в и т.н., че Мария се е пре­ро­ди­ла в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, че ней­ни­ят ад­рес е то­зи на не­го­ва­та племенница. . . ули­ца­та та­зи и тази. Че апос­тол Павел се е преродил; то­ва бил не­го­ви­ят шурей, чий­то ад­рес съ­що бе­ше по­со­чен в писмото. И по то­зи на­чин ця­ло­то общество, ко­ето е опи­са­но в Евангелия та, се е пре­ро­ди­ло в оно­ва род­с­т­во и в спо­ме­на­то­то пис­мо бя­ха да­де­ни от­дел­ни­те адреси. Бих мо­гъл да по­ка­жа все­ки­му то­ва писмо. То е един документ, кол­ко­то и смеш­но да изглежда, за пре­на­ся­не­то на лич­ни­те ин­те­ре­си в оне­зи висини, къ­де­то тряб­ва да ца­ру­ва ин­те­ре­си­те на чо­ве­чес­т­во­то и на света.

Но се­га тряб­ва да ни бъ­де ясно, че, ко­га­то ня­кой се заб­луж­да­ва от­нос­но сво­ите аб­с­т­рак­т­ни ум­с­т­ве­ни познания, всъщ­ност с та­зи греш­ка той пос­та­вя нещо, ко­ето мо­же лес­но да се контролира, нещо, ко­ето ско­ро мо­же да бъ­де отс­т­ра­не­но от света, въп­ре­ки че поз­на­ни­ето на чо­ве­ка има он­зи ужа­сен произход, вър­ху кой­то аз обър­нах вче­ра вниманието. Понеже поз­на­ни­ето на човека, как­то то се про­явя­ва в на­шия бу­ден дне­вен жи- вот, съ­дър­жа та­ки­ва раз­ре­де­ни и из­тъ­не­ни импулси, че чо­век мо­же да раз­вие по от­но­ше­ние на те­зи раз­ре­де­ни им­пул­си пъл­на свобода, за­то­ва ни­кой не тряб­ва да се ос­та­вя зас­ле­пен от това, ко­ето чо­веш­ки­ят ин­те-­
лект из­мис­ля ка­то глупости, те за крат­ко вре­ме мо­гат да бъ­дат изле- кувани.

Но да предположим, че в яс­но­вид­с­ко­то гле­да­не се сти­га по опи­са­ния на­чин до не­вяр­на имагинации. Тогава те­зи не­вер­ни има­ги­на­ции дейс­т­ву­ват по оп­ре­де­лен на­чин пси­хи­чес­ки заразяващо, те за­ра­зя­ват така, че за­ли­ча­ват имен­но здра­вия чо­веш­ки раз­съ­дък и интелектуалност, пра­вят ги да угаснат. Следователно те вре­дят в един съ­вър­ше­но друг размер, от­кол­ко­то чис­то ин­те­лек­ту­ал­ни­те глупости. Ето защо, ко­га­то чо­век се опи­та да про­ник­не с фор­ми­те на здра­вия чо­веш­ки раз­съ­дък всич­ко това, ко­ето се до­би­ва в по­ле­то на Окултизма, той пос­тъп­ва правилно. Когато чо­век пре­да­ва нап­ра­во има­ги­на­ци­ята и не се ста­рае да я оп­рав­дае по то­зи начин, как­то имен­но ние се ста­ра­ем в то­зи ци­къл от сказки, - и пре­да­ва са­мо та­ки­ва имагинации, ко­ито са неверни, ка­то чис­ти има­ги­на­ции - то­га­ва той из­мам­ва имен­но оно­ва в другия, ко­ето би тряб­ва­ло да се раз­бун­ту­ва за от­х­вър­ля­не­то на та­ки­ва имагинации.

И ви­на­ги мо­же да се слу­чи така, че - до­ка­то този, кой­то раз­п­рос­т­ра­ня­ва глу­пос­ти на ума, лес­но пре­диз­вик­ва кри­ти­ка - някой, кой­то раз­п­рос­т­ра­ня­ва лъж­ли­ви имагинации, от­не­ма с тях на другите, ко­ито вяр­ват в него, имен­но въз­мож­нос­т­та за критика, т. е. зас­ле­пя­ва ги за не­об­хо­ди­мо­то от­х­вър­ля­не на съ­от­вет­ни­те имагинации.

От то­ва мо­жем да видим, как в същ­ност в момента, в кой­то поз­на­ни­ето над­х­вър­ля това, ко­ето е оп­ре­де­ле­но за хо­ра­та в ес­тес­т­ве­ния ход на раз- витието, как в то­зи момент, в кой­то чо­ве­кът се из­ди­га до яс­но­вид­с­ко­то познание, е бе­зус­лов­но не­об­хо­ди­мо не­го­во­то раз­ви­тие да вър­ви към все­об­щи­те ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то и на света. Това е нещо, ко­ето ще бъ­де приз­на­то във вся­ко вре­ме в ис­тин­с­кия Окултизъм. Да се твър­де обра- тното, че би мог­ло да съ­щес­т­ву­ва ед­но здра­во вли­за­не в ду­хов­ни­те све- тове, сле­до­ва­тел­но ед­но здра­во раз­ви­тие на чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло и на чо­веш­ко­то Себе не­за­ви­си­мо от раз­ши­ре­ни­ето на чо­веш­ки­те ин­те­ре­си на све­та и на човечеството, сле­до­ва­тел­но об­рат­но­то твър­де­ние на това, ко­ето бе нап­ра­ве­но тук, би мог­ло да про­из­хож­да са­мо от ед­но ле­ко­мис­ле­но от­но­ше­ние към Окултизма.

Това тряб­ва да счи­та­ме ка­то мно­го важно, ко­га­то го­во­рим за промените, ко­ито ста­ват с ас­т­рал­ния чо­век и с не­го­во­то Себе при вис­ше­то ду­хов­но развитие.