Лекции държани в Хага От 20 до 29 март 1913 г

О С М А Л Е К Ц И Я

В обик­но­ве­ния ду­ше­вен жи­вот е така, че ние чув­с­т­ву­ва­ме ка­то наш вът­ре­шен жи­вот жи­во­та в ас­т­рал­но­то тя­ло в пре­ли­ва­щи и от­ли­ва­щи стра- сти, афекти, инстинкти, же­ла­ния и пр. Ние чув­с­т­ву­ва­ме ка­то наш вът­ре­шен жи­вот съ­що онова, ко­ето на­ми­ра своя из­раз в обхващането, съ­би­ра­не­то и всич­ки из­жи­вя­ва­ния на Аза. Обаче това, ко­ето из­жи­вя­ва­ме по то- ­зи начин, то не е ни­що дру­го ос­вен от­ра­же­ни­ето на на­ше­то Себе и на ас­т­рал­но­то тя­ло в етер­но­то и в Аза; то­ва не е ни­как­во съз­на­тел­но из­жи­вя­ва­не на ас­т­рал­но­то тя­ло и на Себе-то. И чрез това, ко­ето има­ме в обик­но­ве­ния ду­ше­вен живот, ние не мо­жем въ­об­ще да до­би­ем ни­как­ва ис­тин­с­ка пред­с­та­ва за съ­щин­с­ко­то из­жи­вя­ва­не на вис­ши­те све­то­ве в ас­т­рал­но­то тя­ло и в Себе-то.

Ето защо, ко­га­то опис­ва­ме те­зи неща, ние тряб­ва да при­бег­нем до един та­къв на­чин на изложението, ко­ето е при­ро­до­съ­об­раз­но на те­зи вис­ши светове, тряб­ва да пре­бег­нем до имагинации. И те­зи има­ги­на­ции би­ват из­жи­ве­ни съ­що в действителността. Обаче Вие не тряб­ва да си предста- вяте, обич­ни приятели, че виж­да­не­то един вид вто­рач­ва­не­то в яс­но­вид­с­ки­те има­ги­на­ции е единственото, ко­ето чо­век изживява. То не е главно- то. Главното е това, ко­ето чо­век из­пит­ва вът­реш­но при това, през ко­ето ду­ша­та ми­на­ва ка­то про­це­си и вът­реш­ни изпитания, ко­га­то тя стои сре­щу те­зи имагинации.

И та­ка е имен­но съ­що по от­но­ше­ние на та­ки­ва важ­ни и мощ­ни има- гинации, как­ви­то е онази, ко­ято бе описа­на в има­ги­на­ци­ята на рая. Ко- йто дейс­т­ви­тел­но из­жи­вя­ва та­зи има­ги­на­ция на рая, кой­то сле­до­ва­тел­но мо­же да я има пред се­бе си ка­то ед­но пос­ти­же­ние на вис­ше­то изживява- не, той се чув­с­т­ву­ва сто­ящ в ед­но вът­реш­но ду­шев­но вълнуване, чув­с­т­ву­ва се об­х­ва­нат от ед­но вът­реш­но ду­шев­но въл­ну­ва­не и чувствуване, как мо­же да се заб­лу­ди към спо­ме­на­ти­те вче­ра две направления. Той

От дру­га стра­на оба­че той чув­с­т­ву­ва още не­що друго. Колкото по­ве­че се приближаваме, кол­ко­то по­ве­че и по­-­яс­но мо­же да се виж­да та­зи има­ги­на­ция на рая, тол­ко­ва по­-го­ля­ма мощ­ност до­би­ват те­зи сили, ко­ито прив­ли­чат чо­ве­ка на­до­лу към лич­ни­те интереси, и това, ко­ето те про­из­веж­дат в него, е; те все по­ве­че и по­ве­че за­ли­ча­ват за не­го та­зи има­ги­на­ция на рая, или по­-доб­ре казано, те не я ос­та­вят да се ро­ди правилно, чо­век би­ва ка­то зашеметен, заглушен. Това, ко­ето чо­век вле­че със се­бе си ка­то лич­ни интереси, афекти, чувства, усе­ща­ния и т.н., то­ва са все тол­ко­ва сто­ти­ци и сто­ти­ци маг­не­тич­ни сили, ко­ито от дру­га стра­на са заше- метяващи, за­май­ва­щи средства.

И ко­га­то чо­век се пос­та­рае да до­ве­де сво­ето се­бе­въз­пи­та­ние до там, че да наб­лю­да­ва все по­-вяр­но сво­ето ас­т­рал­но тяло, - ес­тес­т­ве­но ко­га­то чо­век има та­зи има­ги­на­ция на рая, той се на­ми­ра вън от сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, сле­до­ва­тел­но той е в сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и в своя АЗ -, ко­га­то чо­век е об­х­ва­нал при­ро­да­та и ха­рак­те­ра на ас­т­рал­но­то тяло, той знае вече: ас­т­рал­но­то тя­ло е егоистът.

И на то­ва място, ко­ето чо­век пос­ти­га чрез сво­ето самовъзпитание, ас­т­рал­но­то тя­ло е оп­рав­да­но да бъ­де такова, ако в сво­ите его­ис­тич­ни ин­те­ре­си то не се ог­ра­ни­ча­ва в сво­ята личност, ко­ято то­га­ва е прив­ли­ча­на от сто­ти­ци и сто­ти­ци сили, а ко­га­то ус­вои ка­то свои все­об­щи­те ин­те­ре­си на чо­ве­чес­т­во­то и на света.

На то­ва мяс­то на окул­т­но­то раз­ви­тие чо­век чув­с­т­ву­ва ка­то ед­на про­ти­во­вес сре­щу его­из­ма на ас­т­рал­но­то тя­ло не­що друго, ко­ето въз­ник­ва все по­ве­че и повече, кол­ко­то по­ве­че се раз­д­виж­ват его­ис­тич­ни­те си­ли в ос­во­бо­ди­ло­то се ас­т­рал­но тяло. Човек чув­с­т­ву­ва все по­ве­че самотност, ле­де­на самотност. Това при­над­ле­жи съ­що на из­жи­вя­ва­не­то от чо­ве­ка вът­реш­но вълнуване, та­зи ле­де­на самотност. И та­зи ле­де­на са­мот­ност дейс­т­ву­ва така, че тя из­ле­ку­ва чо­ве­ка от над­мо­щи­ето на его­из­ма и той се е въз­пи­тал правилно, ако в та­зи точ­ка на окул­т­но­то раз­ви­тие мо­же да чув­с­т­ву­ва на­ред със стре­ме­жа да бъ­де всич­ко чрез се­бе си и за се­бе си съ­що и ле­де­на­та самотност, ко­ято го обзема.

Да има чо­век то­ва чув­с­т­во е съ­що та­ка важно, как­то и да се приб­ли­жа­ва пос­те­пен­но до има­ги­на­ци­ята на рая. И ко­га­то те­зи две сили, егоизмът, кой­то се раз­ши­ря­ва об­х­ва­щай­ки ин­те­ре­си­те на света, и ле­де­на­та са­мот­ност дейс­т­ву­ват заедно, то­га­ва чо­век се приб­ли­жа­ва все по­ве­че и по­ве­че до има­ги­на­ци­ята на рая. И ко­га­то та­зи има­ги­на­ция се е яви­ла със съ­от­-

Трудно е да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме на­вед­наж то­зи Пазач на пра­га - аз сто­рих то­ва на раз­лич­ни мес­та на на­ши­те разглеждания. Днес ще бъ­де по­-мал­ко важ­но да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме то­зи Пазач на прага, от­кол­ко­то вът­реш­но из­жи­вя­ва­не при чо­веш­ки­те те­ла и при чо­веш­ко­то Себе. Следователно, чо­век сти­га до има­ги­на­ци­ята на рая, т. е. та­зи има­ги­на­ция ста­ва все по­-жи­ва и по­-жи­ва и ко­га­то след то­ва срещ­не Пазача на прага, той чув­с­т­ву­ва мно­го сил­но опи­са­ни­те маг­не­тич­ни си­ли - и ко­га­то стои пред Пазача на прага, той чув­с­т­ву­ва се­бе си - и то­ва е ед­но страш­но пот­ре­са­ва­що чув­с­т­во -, той се чув­с­т­ву­ва ка­то обвързан, окован, ка­то затворен.

Защото всич­ки те­зи маг­не­тич­ни сили, ко­ито прив­ли­чат чо­ве­ка в лично- то, уп­раж­ня­ват се­га на­й-­сил­но­то влияние; и са­мо ко­га­то чо­ве­кът е стиг­нал дос­та­тъч­но да­ле­че в сво­ето развитие, ко­га­то ле­де­на­та са­мот­ност е ста­на­ла не­гов въз­пи­та­тел така, че той е в със­то­яние да нап­ра­ви свои дейс­т­ви­тел­ни­те интереси, ин­те­ре­си­те на света, то­га­ва той мо­же да ми­не пок­рай Пазача на Прага. И то­га­ва той мо­же да по­чув­с­т­ву­ва това, ко­ето мо­жем да наречем: чо­век се съ­еди­ня­ва с има­ги­на­ци­ята на рая, ста­ва ед­но с нея.

Той се чув­с­т­ву­ва то­га­ва вът­ре в нея. Това изживяване, да се чув­с­т­ву­ва вътре, е все ед­но чо­век да се чув­с­т­ву­ва оп­рав­да­но в про­це­си­те на света, та­ка че той мо­же да си признае: да, ти мо­жеш да про­явиш тво­ите соб­с­т­ве­ни интереси, за­що­то те са се­га ин­те­ре­си­те на света. Но ако чо­век не ми­не пок­рай Пазача на прага, ако не е до­бил още дос­та­тъч­но об­щи ин- тереси, то­га­ва не­го­ви­те лич­ни ин­те­ре­си го прив­ли­чат на­зад и то­га­ва нас­тъп­ва това, ко­ето в Окултизма се нарича: чо­век не мо­же да ми­не пок­рай Пазача на прага. Тогава те­зи лич­ни ин­те­ре­си за­тъм­ня­ват има­ги­на­ци­ята на рая; то­га­ва чо­век до­би­ва са­мо от­дел­ни час­ти от та­зи имагинация, до­би­ва не­яс­ни впечатления, а не­пъл­ни впечатления, и той ка­то че е от­но­во из­т­ръг­нат на­зад в лич­ния живот.

Но то­га­ва мо­же да се слу­чи така, че чо­век е до­бил до из­вес­т­на сте­пен въз­мож­нос­т­та да има яс­но­вид­с­ки изживявания. Тези яс­но­вид­с­ки из­жи­вя­ва­ния са то­га­ва са­мо ис­тин­с­ки изживявания-майа, илю­зор­ни изживя- вания, те мо­гат да бъ­дат са­мо погрешни. Защото те са нав­ся­къ­де прони- к­на­ти и за­мъг­ле­ни от лич­ни­те интереси. Само чрез ед­но та­ко­ва из­жи­вя­ва­не на чо­ве­ка му ста­ва разбираемо, ста­ва му та­ка да се ка­же сериозно, как лич­ни­те ин­те­ре­си тряб­ва да са пре­ми­на­ли в ин­те­ре­си­те на света, ако той ис­ка дейс­т­ви­тел­но да вижда не­що вяр­но в ду­хов­ния свят. Фактиче- ски по­ло­же­ни­ето е такова, че по­-ра­но не мо­же­ше да вяр­ва това, тъй ка­то

лич­ни­те ин­те­ре­си го­во­рят про­тив то­ва вярване. Обаче той вижда, за­бе­ляз­ва то­ва ед­вам на опи­са­но­то ве­че място.

Ние се на­ми­ра­ме та­ка да се каже, обич­ни приятели, на ед­но рис­ко­ва­но мяс­то на опи­са­ни­ето на окул­т­ни­те отношения. Въпреки то­ва ще се опи­та­ме да на­зо­вем и след­ва­щи­те стъп­ки по един та­къв начин, та­ка как­то те се по­лу­ча­ват от опит­нос­т­та на окул­тис­та и как­то тряб­ва да бъ­дат преда- дени, ко­га­то тряб­ва да дър­жим смет­ка за това, че слу­ша­те­ли­те се ста­ра­ят да ус­во­ят те­зи не­ща в тях­на­та душа, да ги об­ра­бо­тят по-нататък. За- щото те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат пре­да­де­ни в сухи, аб­с­т­рак­т­ни поня- тия. Трябва да ста­ра­ем да пре­ри­су­ва­ме това, ко­ето се пред­ла­га на яс­но­вид­с­кия поглед. Но то­ва яс­но­вид­с­ко гле­да­не не тряб­ва да се раз­би­ра така, че то мо­же да бъ­де на­ри­су­ва­но та­ка да се ка­же с ед­на вдър­ве­на схе­ма­тич­на не­об­хо­ди­мост

А това, ко­ето аз ще нарисувам, е от­но­во ед­но ти­пич­но из­жи­вя­ва­не как­то из­жи­вя­ва­не­то на рая, и чо­век тряб­ва да има то­ва изживяване, за да мо­же след то­ва да познае, що е всъщ­ност поз­на­ние и що е всъщ­ност окул­т­но виждане. Преди то­ва той не мо­же да има ни­как­во пра­вил­но понятие, ис­кам да ка­жа ни­как­во из­жи­вя­но по­ня­тие за окул­т­но­то виждане. Но чо­век може, ко­га­то му са опи­са­ни та­ки­ва неща, да раз­бе­ре да­же и та­ки­ва неща, ако при­ло­жи един здрав чо­веш­ки разсъдък, един здрав чо­веш­ки ум.

Обаче то­ва тряб­ва да бъ­де вед­нъж описано, как­то то мо­же да бъ­де опи­са­но имен­но от виждането. Аз предпо­ла­гам хипотетично, че един чо­век е ми­нал пок­рай Пазача на прага, че е осъ­щес­т­вил сво­ето съ­еди­не­ние с има­ги­на­ци­ята на рая, че се е по­чув­с­т­ву­вал в та­зи има­ги­на­ция така, ка­то че тя е ста­на­ла се­га не­го­во соб­с­т­ве­но по­-го­ля­мо ас­т­рал­но тяло, ас­т­рал­на обвивка. Следователно така, че той още чув­с­т­ву­ва сво­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тя­ло на се­бе си, чув­с­т­ву­ва точ­но това, ка­то знае: то­ва ас­т­рал­но тя­ло е свър­за­но с мо­ето Себе.

Обаче фактът, че то­ва ас­т­рал­но тя­ло е раз­ши­ри­ло сво­ите ин­те­ре­си към всичко, ко­ето за­ся­га не­ща­та и съ­щес­т­ва­та на райс­ка­та имагинация, то­ва тряб­ва да чув­с­т­ву­ва той. Когато чо­век е от­п­раз­ну­вал то­ва съ­еди­не­ние с има­ги­на­ци­ята на рая, той мо­же да има приб­ли­зи­тел­но след­но­то впеча- тление: той ще чув­с­т­ву­ва сво­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тя­ло ка­то при­над­ле­жа­що нему, и ко­га­то дос­та­тъч­но е по­чув­с­т­ву­вал това, ко­ето то­ку­-що бе опи­са­но ка­то ле­де­на самотност, то­ва чув­с­т­во ще бъ­де в не­го ед­на си- ла, и то­ва чув­с­т­во на ле­де­на­та са­мот­ност ще го пред­па­зи от това, да гле­да са­мо се­бе си, ко­га­то е от­п­раз­ну­вал съ­еди­не­ни­ето с има­ги­на­ци­ята на рая. Чрез то­ва той ще си съз­да­де един вид органа, да виж­да дру­ги съще- ства. Неговият окул­тен пог­лед ще пад­не пър­во вър­ху ед­но дру­го съще- ство, ко­ето ще му нап­ра­ви ед­но осо­бе­но впе­чат­ле­ние чрез това, че ще из­г­леж­да тол­ко­ва по­доб­но на него, ка­то че е той са­ми­ят Той са­ми­ят се

Неговото ас­т­рал­но тя­ло ще се пред­с­та­ви в не­го­ви­те си­ло­ви дейс­т­вия та- ка, ка­то че то ис­ка да се раз­ли­ва нагоре. Ако бих ис­кал да на­ри­су­вам то­ва схематично, бих го на­ри­су­вал ей та­ка - но, как­то ка­зах - аз пра­вя са­мо ед­на /Виж ри­сун­ка № 5/ схе­ма­тич­на рисунка: аз ри­су­вам Себе-то ка­то яд­ро на ед­на ко­ме­та и ас­т­рал­но­то тя­ло ка­то ед­на раз­вя­ва­ща се на­го­ре

Сега по от­но­ше­ние на то­ва ти­пич­но из­жи­вя­ва­не в се­бе­съз­на­ни­ето въз­ник­ва не­що като: ти си в не­из­год­но положение, имаш по­-мал­ка стойност от­кол­ко­то то­ва дру­го същество. Ценното у дру­го то съ­щес­т­во е това, че то мо­же да от­во­ри сво­ето ас­т­рал­но тя­ло надолу, да раз­лее сво­ите си­ли надолу, - то­ва е цен­но­то при то­ва същество. И чо­век по­лу­ча­ва впечат- лението: аз съм на­пус­нал фи­зи­чес­кия свят, силите, ко­ито се раз­ли­ват на­до­лу от ас­т­рал­но­то тя­ло на дру­го­то същество, оти­ват до­лу във фи­зи­чес­кия свят и дейс­т­ву­ват там ка­то бла­го­род­ни сили.

Накратко казано, чо­век има впечатлението, че стои пред ед­но същество, ко­ето мо­же да из­п­ра­ща на­до­лу на Земята ка­то един бла­го­да­тен ду­хо­вен дъжд онова, ко­ето то е пос­тиг­на­ло в ду­хов­ния свят. А са­ми­ят той не мо­же да на­со­чи сво­ето ас­т­рал­но тя­ло надолу, то се стре­ми нагоре. Човек по­лу­ча­ва чувството, че чрез то­ва той е по­-мал­ко ценен, по­не­же не мо­же да на­со­чи сво­ето ас­т­рал­но тя­ло надолу. И по­-на­та­тък той по­лу­ча­ва чув- ството: то­ва съзнание, ко­ето е въз­ник­на­ло в мене, тряб­ва да ме до­ве­де до ед­но ду­хов­но деяние. Назрява ед­но ду­хов­но решение. Духовното ре- шение, ко­ето назрява, е това, да пре­не­се сво­ята са­мот­ност при вто­ро­то съ­щес­т­во и да мо­же да стоп­ли сво­ята сту­де­ни­на на топ­ли­на­та на дру­го­то съ­щес­т­во, да се съ­еди­ни с то­ва дру­го същество.

За мо­мент той има впечатлението, ка­то че се­га съз­на­ни­ето угасва, ка­то че е про­из­вел един вид умър­т­вя­ва­не на сво­ето соб­с­т­ве­но същество, един вид из­га­ря­не на соб­с­т­ве­но­то същество. Тогава нас­тъп­ва това, ко­ето мо­жем да наречем: в себесъзнанието, ко­ето се чув­с­т­ву­ва­ше ве­че ка­то уга- снало, нах­лу­ва нещо, с ко­ето чо­век се за­поз­на­ва ед­вам сега: инспира- цията. Човек се чув­с­т­ву­ва вдъхновен. Това е ка­то един разговор, кой­то се­га се во­ди с ед­но същество, с ко­ето чо­век се за­поз­на­ва са­мо за това, за­що­то то му поз­во­ля­ва да по­лу­чи инспирацията.

Ако чо­век е в със­то­яние дейс­т­ви­тел­но да раз­бе­ре това, ко­ето то­ва съ­щес­т­во из­п­ра­ща в не­го ка­то вдъх­но­вя­ващ глас, ка­то ин­с­пи­ри­ращ глас, той би мо­гъл да пре­ве­де това, ко­ето то­ва ин­с­пи­ри­ра­що съ­щес­т­во казва, в след­ни­те думи: по­не­же си на­ме­рил пъ­тя до дру­гия и си съ­еди­нил с не­го­вия жер­т­вен дъжд, ти мо­жеш да се вър­неш на зе­мя­та с него, в не­го и на зе­мя­та аз ще на­ре­дя да бъ­деш не­гов пазач. И чо­век има чувството, че чрез то­ва е при­ел в сво­ята ду­ша не­що без­к­рай­но важно, че е мо­жал да чуе те­зи думи, ду­ми­те на Инспирацията.

В ду­хов­ния свят съ­щес­т­ву­ва ед­но същество, ко­ето е по­-цен­но от него, ко­ето мо­же да раз­лее благославящо, бла­го­дат­но сво­ята ас­т­рал­ност надо- лу. Че той мо­же да се съ­еди­ни с не­го и, ко­га­то сле­зе долу, мо­же да бъ­де не­гов пазач, са­мо чрез то­ва впе­чат­ле­ние чо­век се на­уча­ва да разбира, как ка­то фи­зи­чес­ки човек, кой­то хо­ди по Земята, той се от­на­ся дейс­т­ви­тел­но със сво­ето фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло към това, ко­ето е би­ло им­п­рег­ни­ра­но в не­го­во­то Себе ка­то вис­ши си­ли и в не­го­во­то ас­т­рал­но тяло. С то­ва ко­ето чо­ве­кът има ка­то фи­зи­чес­ко тя­ло и етер­но тяло, той е па­за­чът на оно­ва ко­ето тряб­ва да се раз­вие все по­-да­ле­че и по­-да­ле­че към вис­ши­те сфери. И ед­вам се­га той в същ­ност във вът­реш­но­то из­жи­вя­ва­не ед­но правилно, ис­тин­с­ко раз­би­ра­не на от­но­ше­ни­ето на външ­ни­те обвив- ки, на външ­ни­те те­ла към вът­реш­но­то съ­щес­т­во на човека, ко­га­то чув­с­т­ву­ва външ­но­то съ­щес­т­во ка­то па­зач на вътрешното. / Виж ри­сун­ка № 6 /

рис. 6

Когато чо­век е имал то­ва има­ги­на­тив­но изживяване, обич­ни приятели, то­га­ва той знае, за как­во всич­ко мо­же да бъ­де в със­то­яние ед­на чо­веш­ка ду­ша и знае пре­ди всич­ко ед­но нещо: че, ко­га­то та­зи ду­ша бъ­де обър­на­та в ней­на­та противоположност, на­й-б­ла­го­род­ни­те не­ща на ду­хов­ни­те све­то­ве мо­гат да се пре­вър­нат в на­й-­ужас­ни­те не­ща на фи­зи­чес­кия свят. Той знае, че в ос­но­ва­та на чо­веш­ка­та ду­ша чрез обръщението, чрез изо­па­че­ни­ето на на­й-б­ла­го­род­на­та во­ля за пожертвуване, мо­же да се ро­ди же­ла­ни­ето да се убие своя себеподобен.

От то­зи мо­мент чо­век знае, как­во тряб­ва да се раз­би­ра с историята, с раз­ка­за за Каин и Авел (Абел), пре­да­ден в Библията. Обаче са­мо от то­зи момент, за­що­то раз­ка­зът за Каина и Авела не е ни­що дру­го ос­вен пре­да­ва­не­то на ед­но окул­т­но изживяване, а имен­но онова, за ко­ето то­ку­-що говорих. Ако пи­са­те­ля на раз­ка­за за Каина и Авела би мо­гъл да на­пи­ше онова, ко­ето е ста­на­ло с чо­ве­ка в мо­мен­та на раз­ка­за за рая, от дру­ги ос­но­ва­ния от­кол­ко­то тези, ко­ито са съ­щес­т­ву­ва­ли в те­че­ние на раз­ви­ти­ето на човечеството, той би опи­сал пър­во­то /виж ри­сун­ка № 6/, гор­но­то из- живяване.

Така той за­поч­ва раз­ка­за за рая и опис­ва ог­ле­дал­ния образ, отражение- то; за­що­то та­ка чув­с­т­ву­ва­ше Каин по от­но­ше­ние на Авела, пре­ди в раз­ви­ти­ето на Зе­мя­та да нас­тъ­пи моментът, кой­то е по­со­чен чрез раз­ка­за за рая, та­ка чув­с­т­ву­ва­ше Каин по от­но­ше­ние на Авела, как­то то­ку­-що бе по­со­че­но тук. И след изкушението, след из­губ­ва­не на оно­ва виж­да­не чрез има­ги­на­ци­ята за рая, во­ля­та за по­жер­т­ву­ва­тел­ност при Каин пре­ми­на в това, ко­ето се явя­ва тук долу. И же­ла­ни­ето на ду­ша­та да убие другия, дейс­т­ви­тел­но се е пре­вър­на­ло в действителност. И викът, кой­то ни е съ­об­щен в Библията: аз не съм па­зи­тел на моя брат? Този вик е от­

Ако чо­ве­кът би се раз­вил в то­ва зем­но раз­ви­тие без всич­ко друго, то­га­ва той би знаел, чие от­ра­же­ние е то­ва на Земята. Той не мо­же­ше да знае пър­во това. Всъщност ед­вам в на­ша­та епо­ха е да­де­но хо­ра­та да мо­гат да знаят, чие от­ра­же­ние е раз­ка­зът за Каин и Авел: че той е от­ра­же­ние на ед­на ве­ли­ка жертва.

Тази въз­мож­ност е да­де­на за на­ша­та епоха. Всичко, ко­ето е би­ло горе, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло пре­ди рая, бе затъмнено, ко­га­то с дру­ги ду­ми хо­ра­та бя­ха из­пъ­де­ни от рая. И то­ва мо­жа да ста­не са­мо бла­го­да­ре­ние на факта, че фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло на чо­ве­ка бя­ха про­ник­на­ти се­га с та­ки­ва сили, че чо­ве­кът не из­вър­ш­ва това, ко­ето се по­лу­ча­ва ка­то ог­ле­да­лен образ, ка­то отражение. Защото без ни­как­во съм­не­ние чо­ве­кът би из­вър­шил това, ако той би чув­с­т­ву­вал всичко, ко­ето се на­ми­ра в ас­т­рал­но­то тяло. Физическото тя­ло и етер­но­то тя­ло заг­лу­ша­ват чо­ве­ка до степен, че же­ла­ни­ето в не­го да убие дру­гия не ста­ва факт. Помислете само, как­во е ка­за­но с то­ва прос­то изречение: чрез това, че доб­ри­те нап­ред­ва­щи бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни съ­щес­т­ва да­до­ха на чо­ве­ка фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло така, че той не мо­же да виж­да ретроспективно, чрез то­ва вър­ху же­ла­ни­ето за вой­на на всич­ки про­тив всич­ки е раз­ля­то съ­щев­ре­мен­но един вид заглушаване. Това же­ла­ние не се раз­д­виж­ва в душата, за­що­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя­ло са би­ли под­гот­ве­ни така, че то­ва же­ла­ние да бъ­де заглушено.

Човек не мо­же да виж­да сво­ето ас­т­рал­но тяло, ето за­що съ­що то­ва же­ла­ние ос­та­ва не­поз­на­то за него, той не го изпълнява. Видите ли, ко­га­то ис­

С то­ва аз из­каз­вам пър­во дефиницията, що е чо­веш­ко зем­но познание. Това чо­веш­ко зем­но поз­на­ние пред­с­тав­ля­ва за­тъ­пе­ни­те ин­с­тин­к­ти на разрушението. Шива /ин­дийс­ки­ят бог на разрушението. Бележка на пре- водача/ за­тъ­пен до та­ка­ва степен, че той не се проявява, нап­ра­вен е та­ка да се ка­же ка­то из­тър­кан плат, из­це­ден е до чо­веш­кия мис­ло­вен свят. Това е Майа (илюзията) на вътрешността, то­ва е поз­на­ни­ето на човека. Така поз­на­ни­ето тряб­ва­ше да бъ­де отслабено, съ­от­вет­но та­ка тряб­ва­ше да бъ­дат от­с­ла­бе­но пър­во­на­чал­но­то ужас­но нещо, в ко­ето ца­ру­ва Ари- ман - за­що­то пър­во­на­чал­но Ариман е този, кой­то въз­буж­да то­ва же­ла­ние -, за да бъ­де от­с­ла­бе­на си­ла­та на Ариман да та­ка­ва степен, че чо­ве­кът да не про­яви Аримана в сво­ите дейс­т­вия и да не ста­не по то­зи на­чин пос­то­янен слу­жи­тел на Шива. Толкова мно­го тряб­ва­ше да бъ­де от­с­ла­бе­но това, ко­ето със­тав­ля­ва сбор от те­зи сили, за да ца­ру­ват те в чо­ве­ка са­мо така, че той да мо­же да се пре­на­ся със сво­ите по­ня­тия и идеи в дру­ги­те същества.

Когато чо­век се стре­ми да про­ник­не ед­но дру­го съ­щес­т­во с ед­но по- нятие, ко­га­то той се стре­ми да по­то­пи пред­с­та­ва­та в ед­но дру­го същест- во, то­га­ва та­зи представа, по­то­пе­на в същ­нос­т­та на ед­но дру­го същест- во, е при­тъ­пе­но­то оръ­жие на Каин, ко­ето бе за­бо­де­но в Авела. И фактът, че то­ва оръ­жие бе при­тъ­пе­но по то­зи начин, то­ва нап­ра­ви възможно, що-то онова, ко­ето вне­зап­но бе пре­вър­на­то в не­го­ва­та противополож- ност, да пре­ми­не в еволюцията. И та­ка чо­ве­кът ми­на­ва в бав­на ево­лю­ция през ед­но все по­-нап­ред­ва­що за­сил­ва­не на познанието, за да раз­вие това, ко­ето не тряб­ва­ше да про­яви във фи­зи­чес­кия свят, за­що­то там то би се пре­вър­на­ло в раз­ру­ши­те­лен инстинкт, да го раз­вие пос­те­пен­но - пър­во в пред­мет­но знание, след то­ва в има­ги­на­тив­но­то познание, ко­ето про­ник­ва все по­ве­че в дру­ги­те същества, в тях­на­та същност, в ин­с­пи­ра­тив­но­то познание, ко­ето про­ник­ва още по­-дъл­бо­ко в същ­нос­т­та на дру­ги­те същества, в ин­ту­итив­но­то поз­нание, ко­ето про­ник­ва на­пъл­но в дру­ги­те същества, оба­че жи­вее ду­хов­но в дру­ги­те същества. Така ние се
стре­мим пос­те­пен­но да разберем, що е в същ­ност то­ва Себе. Астралното тяло, раз­г­ле­да­но спо­ред не­го­ва­та на­й-­вът­реш­на природа, е егоистът, го­ле­ми­ят егоист; Себе-то е не­що по­ве­че от го­ле­мия егоист, то не ис­ка са­мо се­бе си, а ис­ка да се пре­не­се съ­що в дру­ги­те същества. И познанието, та­ко­ва как­во­то то е до­би­то на Земята, е та­зи при­тъ­пе­на жаж­да на Себе-то да пре­ми­не в дру­ги­те същества, да раз­п­рос­т­ре всичко, ко­ето е са­мо­то то, не са­мо в се­бе си, а над и вън от се­бе си в дру­ги­те същества. То е по­ви­ше­ние на его­из­ма над и вън от са­мия се­бе си.

Когато об­гър­не­те пър­во с пог­лед то­зи про­из­ход на познанието, то­га­ва Вие ще разберете, как нав­ся­къ­де съ­щес­т­ву­ва въз­мож­нос­т­та чо­век да зло­упот­ре­би с то­ва познание; за­що­то в момента, в кой­то то­ва поз­на­ние се заблуждава, греши, то се прев­ръ­ща вед­на­га в злоупотреба, ко­га­то то­ва поз­на­ние е ед­но дейс­т­ви­тел­но поз­на­ние в Себе-то. Само чрез това, че чо­век напредва, пра­ви все по­-ду­хов­но и по­-ду­хов­но то­ва про­ник­ва­не в другия, въ­об­ще в дру­ги­те не­ща и съ­щес­т­ва и из­хож­дай­ки от раз­ши­ре­но­то до све­тов­ни­те ин­те­ре­си ас­т­рал­но тя­ло сти­га до там, да се от­ка­же от вся­ко про­ник­ва­не в дру­ги те същества, ако не ос­та­вя те­зи дру­ги съ­щес­т­ва не­за­сег­на­ти в тях­но­то соб­с­т­ве­но устройство, ако не пос­та­вя ин­те­ре­си­те на дру­ги­те съ­щес­т­ва по­-ви­со­ко от сво­ите соб­с­т­ве­ни интереси, са­мо чрез то­ва чо­век уз­ря­ва да про­ник­не в познанието. Иначе той не мо­же да поз­нае без то­ва ед­но съ­щес­т­во от йе­рар­хи­ята на Ангелите, ако не е сти- г­нал до там, вът­реш­нос­т­та на Ангелите да го ин­те­ре­су­ва по­ве­че от­кол­ко­то не­го­ва­та соб­с­т­ве­на вътрешност. Докато чо­век про­явя­ва по­-го­лям ин­те­рес за сво­ето соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во от­кол­ко­то за съ­щес­т­вото на Анге- лите, той не мо­же да поз­нае Ангелите.

Следователно чо­век тряб­ва да се въз­пи­та­ва пър­во за ин­те­ре­си­те на све­та и след то­ва за интереси, ко­ито оти­ват още по-далече, та­ка че дру­ги­те съ­щес­т­ва да имат за не­го по­-го­ля­мо зна­че­ние от­кол­ко­то са­ми­ят той за се­бе си. В момента, в кой­то чо­век се стре­ми да до­ве­де сво­ето Себе по­-на­та­тък в окул­т­ни­те из­жи­вя­ва­ния и въп­ре­ки то­ва соб­с­т­ве­но­то Себе ос­та­ва за не­го по­-цен­но от­кол­ко­то дру­ги­те същества, ко­ито той ис­ка да познае, в то­зи мо­мент е на­ли­це заблуждението. И тук, ко­га­то прос­ле­ди­те то­зи ход на мислите, Вие сти­га­те всъщ­ност до ед­на дейс­т­ви­тел­на пред­с­та­ва вър­ху това, ко­ето е чер­на­та магия. Защото чер­на­та ма­гия за­поч­ва там, къ­де­то окул­т­на­та дейност е вне­се­на в света, без съ­от­ве­ния чо­век да е в със­то­яние да раз­ши­ри пър­во сво­ите ин­те­ре­си до ин­те­ре­си­те на света, без той да мо­же да це­ни ин­те­ре­си­те на дру­ги­те по­ве­че от сво­ите соб­с­т­ве­ни интереси.

Такива не­ща мо­гат да бъ­дат да­де­ни в същ­ност са­мо та­ка ка­то се да­дат под­бу­ди­те за представите, за­що­то те имат твър­де го­ля­мо значение, по­ра­ди ко­ето не би мог­ло да се да­де не­що по­ве­че ос­вен ед­на подбуда. Аз

Макар и пътищата, по ко­ито вър­ви чер­на­та магия, да са твър­де раз- лични, целта, ко­ято те постигат, има не­що от съ­юзя­ва­не­то с Ариман или с Шива. И ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза в тях­на­та дейс­т­ви­тел­на фор­ма са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че знаем: ние мо­жем да се ос­ме­лим да ги поз­на­ем са­мо тогава, ко­га­то ут­вър­ж­да­ва­ме (каз­ва­ме "да") не­об­хо­ди­мос­т­та те да бъ­дат раз­ви­ти и нап­ра­ве­ни достой- ни, да бъ­дат това, ко­ето тряб­ва да бъдат. Най-вътрешната при­ро­да на ас­т­рал­но­то тя­ло е егоизъм; оба­че иде­алът тряб­ва да бъ­де той да смее да бъ­де егоист, за­що­то ин­те­ре­си­те на све­та ста­ват не­го­ви соб­с­т­ве­ни инте- реси. Идеалът тряб­ва да бъ­де (от­нос­но Аза), да можем, да смее да се по­та­пя­ме в дру­ги­те същества, за­що­то е на­ли­це волята, да не тър­сим в дру­ги­те съ­щес­т­ва с на­ши­те ин­те­ре­си и са­ми­те се­бе си, а да счи­та­ме дру­ги­те съ­щес­т­ва по­-цен­ни от са­ми­те нас. Самовъзпитанието тряб­ва да стиг­не до там, да чув­с­т­ву­ва­ме то­зи го­рен об­раз в ця­ло­то не­го­во окул­т­но мо­рал­но значение; то­зи образ; това, ко­ето сме ние самите, да го пре­об­ра­зим пос­те­пен­но така, че соб­с­т­ве­ни­те афекти, соб­с­т­ве­ни­те инстинкти, же­ла­ния и страс­ти да не мо­гат ве­че да ни сгряват, а с вжи­вя­ва­не­то в ас­т­рал­но­то тя­ло да се вжи­ве­ем в ле­де­на­та са­мот­ност и с то­ва да се от­во­рим за топлината. Това ще рече: да се от­во­рим за топ­лия интерес, кой­то се раз­ли­ва от дру­го­то съ­щес­т­во и да ис­ка­ме да се съ­еди­ним с бла­гос­ла­вя­щи­те сили, ко­ито из­ли­зат от то­ва дру­го същество.

С то­ва ни е да­де­на съ­щев­ре­мен­но из­ход­на­та точ­ка за ед­но пос­те­пен­но из­ди­га­не до вис­ши­те йе­рар­хии в тях­на­та ис­тин­с­ка форма. Иначе ние не сти­га­ме на­го­ре в Съществата на вис­ши­те йерархии, ако не сме в със­то­яние да зас­та­нем дос­той­но сре­щу та­зи Имагинация и та­зи Инспирация, как­то те бя­ха описани, и да из­дър­жим на тех­ния нас­ре­щен образ, т.е.: въз­мож­нос­ти­те в глъ­би­ни­те на чо­веш­ка­та природа, ко­га­то тя бе из­х­вър­ле­на от ду­хов­ни­те све­то­ве до­лу във фи­зи­чес­кия свят. Ако не ис­ка­ме да гле­да­ме двойния об­раз Каин и Авел под нас и пред­с­та­ви­те­ля на на­ше­то
вис­ше Себе, но пос­ред­ни­ка меж­ду нас и вис­ши­те йерархии, ние не мо­жем да се из­диг­нем на­го­ре.

Обаче тогава, ко­га­то сме в със­то­яние да раз­ви­ем в се­бе си то­ва чувство, ко­ето е по­со­че­но тук, ние из­жи­вя­ва­ме на­ше­то Себе и от не­го по­лу­ча­ва­ме дос­тъп до йе­рар­хи­ите на вис­ши­те чинове.