Лекции държани в различни градове от 1912 до 1913 г

ДЕВЕТНАДЕСЕТА СКАЗКА

Аз на­й-­сър­деч­но бла­го­да­ря за ми­лия поз­д­ра­в, ­кой­то то­ку що бе­ше из­ка­зан от ва­ши­ят представител. И съм убе­де­н, ­че оне­зи при­яте­ли­, ко­ито са дош­ли за­ед­но с мен тук в то­зи гра­д, ­за да во­дят с на­ши­те Бертенски при- яте­ли ан­т­ро­по­соф­с­ки жи­во­т, ­са сър­деч­но съг­лас­ни с мен. Без съм­не­ние бе­ше мно­го кра­си­во­, да се пъ­ту­ва през та­ка при­ят­но и ве­ли­чес­т­ве­но нас­т­рой­ва­щи­те пла­ни­ни и аз вяр­ва­м, ­че на­ши­те при­яте­ли ще се чув­с­т­вуват доб­ре в древ­ни­ят хан­зейс­ки град през дни­те, в ко­ито ще мо­гат да бъ­дат тук. Но са­мо чу­дес­но­то чо­вешко тво­ре­ние на же­ле­зо­път­на­та ли­ния по ко­ято пъ­ту­вах­ме мо­же да про­из­ве­де в нас ед­но та­ко­ва вът­реш­но впе­чат­ле­ние в та­зи об­лас­т, ­как­ва­то мал­ко мо­же да се по­лу­чи в дру­ги об­лас­ти в Европа, показвайки ни не­посред­с­т­ве­но в ед­ни об­ви­та фор­ма енер­гич­на­та чо­веш­ка твор­чес­ка си­ла в пър­вич­на­та при­ро­да­, ко­га­то чо­век виж­да как ка­мъ­ни­, ко­ито тряб­ва да бъ­дат счу­пе­ни по не­об­хо­ди­мос­т, ­за да бъ­де съз­да­де­но не­що по­доб­но­, какво­то чо­веш­ки­ят дух мо­же да съз­да­де дне­с, с­то­ят до дру­ги ка­мъ­ни­, ко­ито при­ро­да е нат­ру­па­ла­, то­га­ва се раж­дат впе­чат­ле­ни­я­, ко­ито мо­гат да прев­ръ­щат впе­чат­ле­ни­ето от ед­на та­ка­ва мес­т­ност в не­що ве­ли­чес­т­вено­, ко­ето мое да бъ­де пред­п­ри­ето днес.

В то­зи дре­вен град на­ши­те при­яте­ли ще имат през дни­те, в ко­ито ще бъ­дем ту­к, с­лу­ча­ят да пре­жи­ве­ем нещо кра­си­во и да го за­па­зят в тех­ния спо­мен чрез ве­ли­чес­т­вен зе­лен фон на пребиваването. Това ще бъ­дат дни на спомена. Не те ще бъ­дат та­ки­ва осо­бе­но по­ра­ди фак­та­, за­що­то мо­жех­ме да се убе­дим чрез то­ва­, които на­ши­те фи­зи­чес­ки очи виж­да­т, ­че мо­жем да на­ме­рим и съ­що в та­зи об­ласт ан­т­ро­по­соф­с­ки сър­ца­, ко­ито туптят за­ед­но с на­ши­те в стре­ме­жа ни да до­би­ем ду­хов­ни­те сък­ро­ви­ща на човечеството. Без съм­не­ние по­се­ти­те­ли­те на то­зи град ще се чув­с­т­ву­ват по­-тяс­но­, по­-ми­ло и по­-с­къ­пос­вър­за­ни с те­зи­, ко­ито ни при­еха та­ка лю­без­но тук.

Тъй ка­то ние се съб­рах­ме тук за пър­ви пъ­т, ­оно­ва ко­ето бих ис­кал да го­во­ря­, ще но­си един вид афо­рис­тичен характер. Бих ис­кал да го­во­ря вър­ху ня­кои не­ща­, ­от об­лас­т­та на ду­хов­ни­ят свя­т, ­ко­ито мо­гат да бъ­дат пре­да­де­ни по­-лес­но и по­-доб­ре ус­т­но­, ­от­кол­ко­то то­ва мо­же да бъ­де из­ра­зе­но пис­ме­но в ед­на книга. Те могат да бъ­дат ка­за­ни по­-лес­но ус­т­но не са­мо по­ра­ди то­ва­, че вслед­с­т­вие на съ­щес­т­ву­ва­щи­те в све­та пред­разсъ­дъ­ци­, д­нес в мно­го от­но­ше­ния е още по­-т­руд­но да бъ­де по­ве­ре­но в ед­на кни­га­, в­сич­ки ко­ето мо­же да бъ­де по­ве­ре­но на все­от­дай­ни­те ан­т­ро­по­соф­с­ки сър­ца­, но то­ва е труд­но още по­ра­ди фак­та­, че дейс­т­ви­тел­но ду­хов­ни­те ис­ти­ни мо­гат да бъ­дат ка­за­ни по­-доб­ре ус­т­но­, ­от­кол­ко­то мо­гат да бъ­дат по­ве­ре­ни на пис­ме­ността и печата. Това тряб­ва да ва­жи осо­бе­-

Когато про­ник­нем с яс­но­вид­с­ки пог­лед в ду­хов­ни­те све­то­ве­, то­га­ва осо­бе­но в нас­то­яще­то вре­ме се явя­ва ка­то не­що осо­бе­но мно­го важ­но­, че за­поч­вай­ки от нас­то­яще­то вре­ме се явя­ва ка­то не­що осо­бе­но важ­но - все по­ве­че и по­ве­че зна­ние за ду­хов­ния свят ще се раз­п­рос­т­ра­ни­, за­що­то от то­ва раз­п­рос­т­ра­не­ние на Духовна­та на­ука ще за­ви­си мно­го не­що от­нос­но все по­-не­об­хо­ди­мо ста­ва­що­то из­ме­не­ние на чо­веш­кия ду­шевен жи- вот. Когато на­со­чим на­ши­ят ду­хо­вен пог­лед вър­ху древ­ни­те вре­ме­на­, ­ако оти­дем са­мо с ня­кол­ко сто­ле­тия в ми­на­ло­то­, ние ще на­ме­рим с ду­хо­вен пог­лед не­що­, ко­ето мо­же да бъ­де твър­де из­не­над­ва­що за незнаещи- те. Ние ще от­к­ри­ем имен­но­, че от­но­ше­ни­ето меж­ду жи­ви­те и мър­т­ви­те ста­ва все по­-т­руд­но и все по­-т­руд­но­, че още пре­ди от­но­си­тел­но не дъл­го вре­ме жи­во­то вза­имо­дейс­т­вие меж­ду жи­ви­те и мър­т­ви­те бе­ше не­що мно­го по-активно. Когато хрис­ти­яни­нът на Средновековието, или съ­що хрис­ти­яни­нът на не­далеч­ни­те сто­ле­тия на­соч­ва­ше със своя мо­лит­ва­, въз­по­ми­на­тел­ни­те си мис­ли към род­с­т­ве­ни­, ­или поз­на­ти не му мър­т­ви­, чув­с­т­ва­та на ед­ни та­къв мо­лещ се чо­век бя­ха през оно­ва вре­ме мно­го по­-сил­ни от­кол­ко­то днес, за да стиг­нат на­го­ре до мъртвите. В ми­на­ло­то ду­ша­та на един ум­рял чо­век се чув­с­т­ву­ва­ше мно­го по­-лесно про­ник­на­та от топ­ло­то ди­ха­ние на лю­бов ид­ва­що от оне­зи­, ко­ито в мо­лит­ва­та си на­соч­ва­ха тех­ни­ят поглед на­го­ре­, тех­ни­те мис­ли към мър­т­ви­те­, ­от­кол­ко­то

Когато след то­ва въп­рос­но­то ли­це­, ко­ето е би­ло мра­зе­но­, ­или спря­мо ко­ето е би­ла из­пит­ва­на ан­ти­па­тия - уми­ра - то­га­ва он­зи­, кой­то е мра­зи­л, ­или е из­пит­вал ан­ти­па­тия в жи­во­та си­, на­уча­вай­ки за смър­т­та­, чув­с­т­вува че не мо­же да мра­зи ве­че по съ­щия на­чин то­ва ли­це­, ­или да за­па­зи сво­ята ан­ти­па­тия към него. И ако ом­ра­за­та про­дъл­жа­ва и след смър­т­та­, то­га­ва по­-неж­ни­те ду­ши из­пит­ват ед­но чув­с­т­во на срам по от­но­шение на ед­на та­ка­ва ом­ра­за­, на ед­на та­ка­ва ан­ти­па­ти­я­, ко­ято трае от­въд гроба. Това чув­с­т­во­, ко­ето мно­го души мо­гат да има­т, ­мо­же да бъ­де прос­ле­де­но са­мо по яс­но­вид­с­ки път. През вре­ме на из­с­лед­ва­не­то мо­же да си за­да­дем въпроса: Защо в ду­ша­та нас­тъп­ва то­ва чув­с­т­во на срам по от­но­ше­ние на ом­ра­за­та­, ­или на ан­типа­ти­ята­, за­що то настъпва? Дори и по вре­ме на жи­во­та та­зи­, кой­то мра­зи­, ни­как не е из­дал сво­ята ом­ра­за пред мра­зе­но­то лице. Когато яс­но­ви­де­цът прос­ле­дя­ва в ду­хов­ни­те све­то­ве чо­ве­ка­, кой­то е ми­нал през врата­та на смър­т­та и на­соч­ва пог­ле­да си вър­ху те­зи ду­ши - той кон­с­та­ти­ра­, че об­що взе­то ду­ша­та на ум­ре­лия има ед­но мно­-

Нещо дру­го­, ко­ето бих­ме мог­ли да ка­же­м, ­ще го­во­ри по­-­енер­гич­но на ду­ши­те от­нос­но об­ще­ни­ето меж­ду жи­ви­те и мър­т­ви­те­, е то­ва­, че ду­ши­те на ум­ре­ли­те се нуж­да­ят по оп­ре­де­лен на­чин от хра­на­, във все­ки случай не от та­ка­ва хра­на­, ­от ко­ято хо­ра­та се нуж­да­ят на Земята, а от ду­хов­но­-ду­шев­на храна. Както от­го­ва­ря на един фак­т, ­че ние хо­ра­та на Земята тряб­ва да има­ме на­ши­те за­се­ти ни­ви­, ­от ко­ито съ­би­ра­ме пло­до­ве и из­пол­зу­ва­ме те­зи пло­до­ве ка­то хра­на­, за да мо­жем да жи­ве­ем фи­зи­чес­ки

Именно в на­ше вре­ме мо­же да се наб­лю­да­ва мно­го глад на ду­ши­те на­ми­ра­щи се меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не­, за­що­то ма­те­ри­алис­тич­но­то чув­с­т­ву­ва­не и усе­ща­не­, ма­те­ри­алис­тич­но­то мис­ле­не са на­ме­ри­ли ве­че го­ля­мо разпространение. И днес има мно­го хо­ра­, ко­ито чув­с­т­ву­ват ка­то не­що де­тин­с­ко да се за­ни­ма ват с мис­ли за ду­хов­ния свят. Чрез то­ва

За да бъ­де раз­б­ран доб­ре то­зи фак­т, т­ряб­ва да спо­ме­не­м, ­че след смър­т­та ду­ша­та мо­же да се хра­ни с иде­ите на оне­зи ду­ши на жи­ви­те с ко­ито е има­ла ня­как­ва връз­ка на Земята. Душата на ум­ре­лия не мо­же да се храни с мис­ли­те иде­ите на оне­зи хо­ра, с ко­ито тя не е има­ла ни­как­ва връз­ка на Земята. Ко­га­то в на­ше­то вре­ме ние раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме Духовното на­ука­, за да има­ме от­но­во в ду­ши­те не­що жи­во ду­хов­но ние дейс­т­ви­телно ра­бо­тим не са­мо за жи­ви­те­, не са­мо за то­ва­, жи­ви­те да имат ед­но те­оре­тич­но за­до­во­ля­ва­не­, а се стре­мят да из­пъл­ним на­ши­те сър­ца и ду­ши с мис­ли за ду­хов­ния свя­т, ­за­що­то зна­ем, ­че мър­т­ви­те, с ко­ито сме би­ли свър­за­ни на Земята, трябва да се хра­нят след смър­т­та с те­зи идеи и чув­с­т­ва за под­дър­жа­не­то на тех­ния ду­хо­вен живот. Днес ние се чув­с­т­ву­ва­ме не са­мо ка­то ра­бот­ни­ци за та­ка на­ре­че­ни­те жи­ви хо­ра­, а съ­щевре­мен­но ка­то ра­бот­ни­ци та­ка­, че ду­хов­но на­уч­на­та ра­бо­та­, раз­п­рос­т­ра­не­ни­ето на ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот слу­жи съ­що и на ду­хов­ни­те светове. Когато го­во­рим на жи­ви­те за тех­ния дне­вен жи­во­т, ­ние съз­да­ва­ме чрез ду­хов­но­то за­до­во­ля­ва­не на ду­ши­те за нощ­ни­ят жи­вот та­ки­ва иде­и­, ко­ито са пло­дот­вор­на хра­на на ду­ши­те чи­ято Карма е би­ла те да ум­рат пре­ди нас. Ето за­що на­ши­ят стре­меж е да раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ме Духовна­та на­ука­, ­или Антропософията в об­щес­т­ва­та в кръж­ци­те­, за­що­то от зна­че­ние е оне­зи хо­ра­, ко­ито се за­нима­ват с Духовна на­ука­, да бъ­дат за­ед­но в общества. Защото аз ка­за­х, ­че ка­то е за­ми­нал за ду­хов­ния свят човек мо­же да чер­пи хра­на са­мо от ду­ши­те на оне­зи жи­ви хо­ра, с ко­ито той е бил близ­ко свър­зан на Земята.

Тези за­ко­ни на ду­хов­ния свя­т, ­ко­ито яс­но­ви­де­цът мо­же да наб­лю­да­ва със своя пог­ле­д, ­са фак­ти­чес­ки без ус­лов­но валидни. Те са та­ка бе­зус­лов­но ва­лид­ни­, как­то ни учи един слу­ча­й, ­кой­то чес­то пъ­ти ус­пя­ват да наблюдавам. Поучително бе­ше да се наб­лю­да­ва­, как дейс­т­ву­ват мис­ли­те

И всъщ­ност аз не се опи­тах да ви / убедя/ обяс­ня ни­що дру­го­, за да мо­га да ви спо­ме­на­, как­во мо­же да се раз­вие дейс­т­ви­тел­но ка­то един до­бър ре­зул­та­та на ду­хов­но­-на­уч­ни­ят стремеж. Мисълта ми е за та­ка на­рече­но­то че­те­не на мъртвите. Както бе­ше имен­но кон­с­та­ти­ра­но в на­ше­то Ант- ропософско дви­же­ни­е­, ние мо­жем дейс­т­ви­тел­но да нап­ра­вим из­вън­ред­но го­ле­ми ус­лу­ги на ми­на­ли­те през смър­т­та чо­веш­ки ду­ши­, кога­то им че­тем за ду­хов­ни­те неща. Това мо­же да бъ­де нап­ра­ве­но­, ка­то мис­ле­но си пред­с­та­ви­м, ­че ум­ре­ли­ят стои пред на­с, ­опит­ва­ме се да си го пред­с­та­вим та­къ­в, ­ка­къв­то си го спом­ня­ме - сто­ящ, ­или се­дящ пред нас. Това мо­жем да сто­рим ед­нов­ре­мен­но с ня­кол­ко ду­ши на умрелите. След то­ва че­те­м, ­но не глас­но­, а сле­дим с вни­ма­ние мис­ли­те­, ка­то ви­на­ги за­паз­ва­ме в съз­на­ни­ето си ми­съл­та­, че мър­т­ви­ят е пред нас. Това е че­те­не на мъртвите. Не е нуж­но да взе­ма­ме ня­коя кни­га­, но не тряб­ва да мис­лим по аб­с­т­рак­тен на­чи­н, а тряб­ва да пре­мис­ля­ме фак­ти­чес­ки вся­ка своя /дума/ ми­съл - та­ка мо­жем да че­тем през мъртвите. Може да до­ве­дем ра­бо­та­та да­же до там - ма­кар и то­ва да е по­-т­руд­но­, че ако сме има­ли ед­но лич­но от­но­ше­ние с мър­т­вия и сме има­ли за­ед­но с не­го об­щи мис­ли вър­ху един све­тог­ле­д, ­или вър­ху ня­коя об­ласт на жи­во­та­, мо­жем да че­тем да­же и на ня­ко­го­, кой­то не ни е бил бли­зък на Земята. То­ва ста­ва да­же­, ч­рез топ­ла­та ми­съ­л, ­ко­ято на­соч­ва­ме към не­го­, той пос­те­пен­но на­соч­ва вни­ма­ни­ето си към нея. Така мо­же да бъ­де по­лез­но до­ри ко­гато че­тем на мър­т­ви­я­, ко­ито не са ни би­ли близ­ки на Земята. Това че­те­не мо­же да ста­не по вся­ка време. Аз бях за­пи­тан ве­че, в кой час тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­но то­ва най-добре. Това е на­пъл­но не­за­ви­си­мо от часа. Трябва са­мо дейс­т­ви­тел­но да пре­мис­ля­ме мислите. Повърхностното че­те­не не по­ма­га нищо. Трябва да пре­мис­ля­ме не­ща­та ду­ма по ду­ма­, как тряб­ва да се из­ра­зим вът­реш­но­, ка­то че каз­ва­ме ду­ми­те вътрешно. И не е пра­вил­но­, ­ако ня­кой вяр­ва­, че то­ва че­те­не мо­же да бъ­де по­лез­но са­мо за оне­зи­, ко­ито в жи­во­та си са се за­поз­на­ли с Духовната на­ука - не е нуж­но то­ва да е станало.

Преди из­вес­т­но вре­ме­, мо­же би ня­ма и го­ди­на от то­га­ва­, ­един от на­ши­те при­яте­ли бе­ше без­по­ко­ен за­ед­но с не­го­ва­та же­на вся­ка нощ. Те чув­с­т­ву­ва­ха ед­но обезпокоявате. И тъй ка­то ско­ро бе­ше по­чи­нал ба­ща­та на един наш при­яте­л, ­то­зи пос­лед­ни­ят вед­на­га се до­се­ти­, че ба­ща­та ис­ка не­що­, че му се вес­тя­ва ка­то душа. И ко­га­то на­ши­ят при­ятел се по­съ­вет­ва с ме­не - ус­та­но­ви се­, че ба­ща­та­, кой­то през жи­во­та си не е ис­кал да знае ни­що за Духовната на­ука­, с­лед смър­т­та чув­с­т­ву­ва­ше ед­на жи­ва нуж­да да на­учи не­що за та­зи наука. И ко­га­то след то­ва си­нъ­т, ­за­ед­но с не­го­ва­та же­на про­че­то­ха на мър­т­ви­ят ци­къ­ла от сказ­ки вър­ху Евангелието на Йоана, който аз дър­жах вед­нъж в Касел, душата бе­ше за­до­во­ле­на до ви­со­ка сте­пе­н, ­по­чув­с­т­ву­ва­, че е пре­въз­мог­на­ла ня­кои дис­хар­мо­ни­и­, ко­ито е из­пит­ва­ла пре­ди то­ва нас­ко­ро след смъртта. Този слу­чай зас­лужа­ва да бъ­де от­бе­ля­зан за то­ва­, за­що­то съ­от­вет­на­та ду­ша бе­ше та­зи на ед­ни про­по­вед­ни­к, ­кой­то ви­на­ги е зас­тъп­вал сво­ето ре­ли­ги­оз­но ста­но­ви­ще пред хо­ра­та­, ­оба­че след смър­т­та мо­жа да бъ­де за­до­во­ле­на са­мо чрез учас­т­ву­ва­не в че­те­не­то на ед­но обяс­не­ни­е­, ко­ето Духовната на­ука да­ва вър­ху Евангелието на Йоана. Така ние виж­да­ме­, че не е неп­ре­мен­но не­об­хо­ди­мо­, ­он­зи на ко­го­то ис­ка­ме да по­мог­не­м, ­на ко­го­то ис­ка­ме да ус­лу­жим след смър­т­та да е бил ан­т­ро­по­соф през вре­ме на своя жи­во­т, ­ма­кар на един ан­т­ро­по­соф да можем да ус­лу­жим осо­бе­но мно­го­, ка­то след за­ми­на­ва­не­то му в ду­хов­ния свят му че­тем не­що от Духовната наука.

Но ко­га­то раз­г­леж­да­ме един та­къв фак­т, ­ние се на­уча­ва­ме да мис­лим по съ­вър­ше­но друг на­чин вър­ху ду­ша­та на чо­ве­ка­, ­от­кол­ко­то вър­шим обик­но­ве­но това. Човешките ду­ши са мно­го по­-с­лож­ни от­кол­ко­то се мис­ли обикновено. Това ко­ето ста­ва съз­на­тел­но­, е в дейс­т­ви­тел­ност ед­на мал­ка част от чо­веш­ки­ят ду­шевен живот. Много не­ща ста­ват в под­съз­на­тел­ни­те дъл­бо­чи­ни на ду­ша­та­, за ко­ето чо­век мо­же да има на­й-м­но­го са­мо ед­но пред­чув­с­т­ви­е­, но ед­ва ли знае не­що в сво­ето яс­но днев­но съзнание. И чес­то в под­съз­на­телния жи­вот мо­же да ста­ва на­пъл­но про­ти­во­по­лож­но на то­ва­, ко­ето чо­век вяр­ва­, ­или мис­ли в сво­ето го­ля­мо съзнание. Един мно­го час­тен слу­чай е то­зи­, че един член на ед­но се­мейс­т­во се за­поз­на­ва с Духовната наука. Един бра­т, ­един мъ­ж, ­или ед­на же­на с кой­то съ­от­вет­ни­те са свър­за­ни­, се нас­т­ройват все по­-­ан­ти­па­тич­но и все по­-­ан­ти­па­тич­но към Духовната на­ука­, чес­то пъ­ти из­па­дат в ис­тин­с­ки гняв и да­же бес­не­ят, ­ко­га­то съп­ру­гъ­т, ­или бра­тът на съп­ру­гът са при­ели Духовната на­ука и се за­ни­ма­ват с нея. Тогава в ед­но та­ко­ва се­мейс­т­во се раз­ви­ва мно­го ан­ти­па­тия про­тив Духовната на­ука­, та­ка че ня­кои хо­ра сре­щат го­ля­ма труд­ност да раз­ви­ват сво­ите ду­хов­ни поз­на­ния по­ра­ди та­зи при­чи­на­, че тех­ни­те доб­ри при­яте­ли­, ­или тех­ни­те родни­ни са сил­но враж­деб­но нас­т­ро­ени към нея. Когато из­с­лед­ва­ме яс­но­вид­с­ки та­ки­ва ду­ши­, ние чес­то пъ­ти кон­с­та­ти­ра­ме­, че в под­съз­на­тел­ни­те глъ­би­ни на ед­на та­ка­ва ду­ша

Един въп­ро­с, ­кой­то чес­то пъ­ти въз­ник­ва във връз­ка с всич­ко то­ва е този: Да, но как мо­жем да зна­ем, ­да­ли мър­т­ви­ят дейс­т­ви­тел­но ис­ка и мо­же да слуша? Без яс­но­вид­с­ки пог­лед е труд­но да се знае то­ва­, ма­кар че ко­га­то чо­век се за­ни­ма­ва със спо­ме­на за мър­т­ви­те­, той пос­те­пен­но би­ва из­не­на­дан от ед­но чувство: от чувство­то­, че мър­т­ви­ят го слуша. Ние ще има­ме то­ва чув­с­т­во­, са­мо то­га­ва­, ко­га­то не об­ръ­ща­ме вни­ма­ние и не оне­зи сво­е­об­раз­на топ­ли­на­, ко­ято се раз­п­рос­т­ра­ня­ва чес­то пъ­ти при че­те­не­то на мъртвите. Ние дейс­т­ви­телно мо­жем да ус­во­им ед­но та­ко­ва чувство. Но ако не мо­жем да сто­рим то­ва­, ­обич­ни при­яте­ли­, т­ряб­ва да каже­м, ­че в по­ве­де­ни­ето към Духовната /наука/ свят и то­зи път тряб­ва да бъ­де при­ло­же­но ед­но правило, ко­ето чес­то пъ­ти тряб­ва да бъ­де взе­то под внима- ние. Правилото е това: Когато че­тем на мър­т­ви­те­, ние им при­на­ся­ме пол­за при всич­ки об­с­то­ятел­с­т­ва­, ко­га­то те ни слушат. Ако те ни слу­ша­т, ­ние из­пъл­ня­ва­ме пър­во на­ши­ят дъл­г, ­до­веж­да­ме мо­же би не­ща­та до там - те да ни слу­ша­т, ­ина­че до­би­ва­ме по­не не­що­, ­из­пъл­ва­ме с мис­ли и иде­и­, ко­ито не­съм­не­но ще слу­жат за хра­на на мър­т­ви­те по по­со­че­ния го­ре начин. Следователно при всич­ки слу­чаи не се из­губ­ва нищо. Обаче пра- к­ти­ка­та по­каз­ва­, че фак­ти­чес­ки мър­т­ви­те чу­ват то­ва­, което им се че­те и то­ва е не­що из­вън­ред­но раз­п­рос­т­ра­не­на меж­ду тя­х, ­че се пра­ви из­вън­ред­но го­ля­ма ус­лу­га на оне­зи­, на ко­ито че­тем то­ва­, ко­ето днес мо­же да се раз­ви­ва ка­то ду­хов­на мъдрост.

Така мо­жем да се на­дя­ва­ме­, че сте­на­та ко­ято днес от­де­ля жи­ви­те ат мър­т­ви­те­, с­та­ва все по­-мал­ка­, ка­то Духовна­та на­ука се раз­п­рос­т­ра­ня­ва в све- та. И на­ис­ти­на ще бъ­де един прек­ра­се­н, ­един ве­ли­чес­т­вен ус­пех на Ду- ховната на­ука­, ко­га­то в бъ­де­ще хо­ра­та ще зна­ят - но ще зна­ят прак­ти­че-­
ски­, а не са­мо теоретически: Кога­то чо­век ми­на­ва през та­ка на­ре­че­на­та смър­т, с­та­ва само една промяна на изживяването и че живите са заед- но с мъртвите, но ние мо­жем да нап­ра­вим те да учас­т­ву­ват в то­ва, в ко­ето ние са­ми­те учас­т­ву­ва­ме - в жи­во­та­, кой­то во­дим на фи­зи­чес­кия свят.

Когато чо­век не е в със­то­яние да съ­ди за то­ва­, ­или оно­ва­, той ня­ма не­об­хо­ди­мо­то зна­ние за фи­зи­чес­кия свят. Хората си със­та­вят ед­на пог­реш­на пред­с­та­ва за жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не­, ко­га­то за­да­ват въпроса: Но за­що е нуж­но да се че­те на мъртвите? Не зна­ят ли те от соб­с­т­ве­но виж­да­не то­ва­, ко­ето чо­век мо­же да им че­те тук на Земята, не го ли зна­ят те мно­го по-добре? Този въп­рос за­да­ва оба­че са­мо он­зи­, кой­то не е в със­то­яние да съ­ди за то­ва­, ко­ето чо­век мо­же да из­пи­та в ду­хов­ния свят. Човек мо­же да бъ­де във фи­зи­чес­кия свя­т, ­без да има зна­ни­ето за фи­зи­чес­кия свят. Нали и жи­вот­ни­те жи­ве­ят за­ед­но с нас във фи­зи­чес­кия свя­т, ­но въп­ре­ки то­ва не зна­ят за то­зи свят то­ва­, ко­ето ние хо­ра­та знаем. Фактът, че един мър­тъв жи­вее в Духовния свя­т, ­не оз­на­ча­ва още­, че той знае не­що за то­зи свя­т, ­въп­ре­ки че мо­же да го вижда. Онова, което се до­би­ва в Духовната на­ука - то се до­би­ва ка­то зна­ние са­ма за Земята, а не мо­же да се добие в ду­хов­ния свят. Ето за­що ко­га­то ис­ка­ме да зна­ем за Съществата в ду­хов­ния свя­т, ­ние тряб­ва да поз­нава­ме то­ва имен­но чрез оне­зи Същества, които са го поз­на­ли на са­ма­та Земя. Това е ед­на важ­на тай­на на ду­хов­ни­те све­то­ве­, че чо­век мо­же да бъ­де в те­зи све­то­ве­, мо­же да ги виж­да­, ­оба­че оно­ва ко­ето е не­об­хо­димо ка­то зна­ние вър­ху ду­хов­ни­те све­то­ве­, т­ряб­ва да бъ­де до­би­то на Земята.

Да, обични при­яте­ли­, ­аз тряб­ва да ви ка­жа не­що по от­но­ше­ние на ду­хов­ни­те све­то­ве­, ко­ето в из­вес­т­но от­ноше­ние ще зву­чи и ще бъ­де раз­г­ле­да­но по­-на­та­тък в на­ше­то ут­реш­но раз­г­леж­да­не­, за ко­ето хо­ра­та обик­нове­но не си със­та­вят ед­на пра­вил­на представа. Когато чо­ве­кът жи­вее в ду­хов­ни­ят свят меж­ду смър­т­та и едно но­во раж­да­не­, той на­соч­ва сво­ят коп­неж към фи­зи­чес­ки­ят свят та­ка­, как­то тук фи­зи­чес­ки­ят чо­век на­со- чва по оп­ре­де­лен на­чин своя коп­неж към ду­хов­ния свят. И то­ва­, ко­ито чо­ве­кът на­ми­ращ се в ду­хов­ния свят меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не тряб­ва да очак­ва от хо­ра­та на Земята, то е те­зи хо­ра да му по­ка­жат и да нап­ра­вят да му блес­ти от Земята оно­ва­, ко­ето мо­же да се до­бие са­мо на Земята. На­ис­ти­на Земята не е би ла нап­раз­но съз­да­де­на в ду­хов­но­то ми­ро­во прос­т­ран­с­т­во - съществувание. Тя бе из­ви­ка­на на жи­во­т, ­за да мо­же да се ро­ди оно­ва­, ко­ето е въз­мож­но са­мо на Земята. И ако по­-ра­но ка­за­х, ­че ду­хов­ни­те Същества на ду­хов­ни­те све­то­ве не мо­гат да че­тат на­ши­те кни­ги­, се­га тряб­ва да кажа: Онова, което жи­вее в нас ка­то Ду- ховна на­ука­, то е за ду­хов­ни­те Същества, а съ­що и за на­ши­те соб­с­т­ве­ни ду­ши след смър­т­та то­ва­, ко­ето за фи­зи­чес­ки­те хо­ра тук на Земята са кни­ги­те­, ко­ето за фи­зи­чес­ки­те хо­ра е оно­ва­, ч­рез ко­ето те на­уча­ват
нещо за света. Почувствувайте те­зи важ­ни ду­ми­, че ние тряб­ва да да­дем че­ти­во на мъртвите! Нашите кни­ги са в из­вес­т­но от­но­ше­ние по­-тър­пе­ли­ви­, на­ши­те кни­ги не сти­гат до та­м, ­че да по­гъл­нат нап­ри­мер бук­ви­те и хар­ти­ята по вре­ме ко­га­то ги четем. Ние хо­ра­та чес­то пъ­ти от­не­ма­ме на мър­т­ви­те че­ти­во­то чрез то­ва­, че се из­пъл­ва­ме са­мо с то­ва­, ко­ето дейс­т­ви­тел­но е не­ви­ди­мо в ду­хов­ни­те све­то­ве­, че из­пъл­ва­ме на­ше­то съз­на­ние са­мо с ма­те­ри­ал­ни мисли. Аз тряб­ва да ка­жа то­ва­, за­що­то чес­то пъ­ти въз­ник­ва въп­ро­съ­т, ­да­ли мър­т­ви­те не би­ха мог­ли са­ми да зна­ят то­ва­, ко­ето ние мо­жем да им дадем. Те не мо­гат да зна­ят то­ва­, за­що­то Духовната на­ука мо­же да бъ­де ос­но­ва­на са­мо на Земята и от там тряб­ва да бъ­де за­не­се­на го­ре в ду­хов­ни­те светове.

И ко­га­то ние са­ми­те вли­за­ме в ду­хов­ни­те све­то­ве и се за­поз­на­ем мал­ко с жи­во­та в те­зи ду­хов­ни светове, ние сре­ща­ме там съ­вър­ше­но дру­ги от­но­ше­ния в срав­не­ние с те­зи­, ко­ито има­ме тук във фи­зи­чес­кия жи­вот на Зе- мята. Ето за­що е та­ка из­вън­ред­но труд­но да бъ­дат из­ра­зе­ни с чо­веш­ки ду­ми и мис­ли от­но­ше­ни­ята в ду­хов­ния свят. Аз бих мо­гъл да ви раз­ка­жа за ед­но Същество, за да из­тък­на не­що от­дел­но­, да ви раз­ка­жа за ду­ша­та на един ум­рял чо­ве­к, ­за­ед­но с ко­го­то ус­пях да из­с­лед­вам ня­кои не­ща в ду­хов­ния свя­т, ­за­що­то тя бе­ше осо­бе­но доб­ре за­поз­на­та с те­зи неща. Въ- просът се от­на­ся за Леонардо да Винчи, а имен­но за онова, как е из­г­леж­да­ла про­чу­та­та кар­ти­на от Милано. Когато чо­век из­с­лед­ва ня­кой ду­хо­вен факт за­ед­но с ед­на та­ка­ва ду­ша­, та­зи ду­ша мо­же да му обър­не вни­ма­ние вър­ху то­ва­, ко­ето той ина­че мо­же би не би мо­гъл да на­ме­ри сам в Акашовата ле­то­пис с яс­но­вид­с­ки поглед. Но чо­веш­ка­та ду­ша­, ко­ято се на­ми­ра в ду­хов­ния свят мо­же да му по­со­чи това. А тя не мо­же да му по­со­чи то­ва са­мо то­га­ва­, ко­га­то чо­век има раз­би­ра­не за оно­ва­, вър­ху ко­ето тя ис­ка да му обър­не вниманието. Тогава се оказ­ва не­що своеобразно. Да пред­по­ложи­м, ­че из­с­лед­ва­ме за­ед­но с ед­на та­ка­ва ду­ша на­чи­на по кой­то Леонардо да Винчи е ри­су­вал сво­ята про­чута кар­ти­на "Тайната вечеря" в Милано.

От то­ва­, ко­ето та­зи кар­ти­на пред­с­тав­ля­ва дне­с, ­ед­ва ли мо­же да се ви­ди не­що по­ве­че от ня­кол­ко цвет­ни петна. Но ние мо­жем да наб­лю­да­ва­ме ри­су­ва­щи­ят Леонардо в Акашовата ле­то­пи­с, ­мо­жем да наб­лю­да­ва­ме ка- к­ва е би­ла та­зи кар­ти­на­, въп­ре­ки че то­ва не е лесно. Ако сто­рим то­ва­, че нап­ра­вим из­с­лед­ва­не­то за­ед­но с ед­на ду­ша­, ко­ято не е въп­лъ­те­на­, но има връз­ка с Леонардо да Винчи и с не­го­ва­та /летопис/ жи­во­пи­с, ­ние виж­да­ме­, че та­зи ду­ша ни по­каз­ва то­ва­, ­или онова. Тя мо­же нап­ри­мер да ни обяс­ни­, как­ви са би­ли всъщ­ност ли­ца­та на Христос и Юда в та­зи кар- тина. Но ние за­бе­ляз­ва­ме­, че ду­ша­та не би мог­ла да ни по­ка­же то­ва­, ­ако в мо­мен­та, в кой­то тя по­каз­ва, в ду­ша­та на из­с­ле­до­ва­те­ля не би прос­вет­на­ло съ­от­вет­но­то разбиране. От то­ва раз­би­ра­не се нуж­дае душата. И ­
сама­та ду­ша на ум­ре­ли­ят се на­уча­ва то­га­ва да раз­би­ра то­ва­, ко­ето тя ина­че са­мо гле­да­, на­уча­ва се да го раз­би­ра в мо­мен­та, в кой­то ду­ша­та на жи­вия се ос­та­вя да бъ­де поучена. Ето за­що ед­на та­ка­ва ду­ша каз­ва­, с­лед ка­то за­ед­но сме уз­на­ли не­що­, ко­ето мо­жем да уз­на­ем са­мо по то­зи на­чин /из­ра­зът е символичен/: Ти ме до­ве­де тук до кар­ти­на­та - то­ва каз­ва ду­ша­та об­ръ­щай­ки се към жи­ви­я­, б­ла­го­да­ре­ние на фак­та­, че жи­ви­ят е имал нуж­да­та да из­с­лед­ва кар­ти­на­та - и се­га аз чув­с­т­ву­вам стре­ме­жа да гле­дам кар­ти­на­та за­ед­но с тебе. Така каз­ва ду­ша­та на ум­ре­лия и след то­ва пре­жи­вя­ва ня­кои неща. Обаче ид­ва мо­мен­та­, ко­га­то ду­ша­та­, ­или из­чез­ва вне­зап­но­, ­или каз­ва­, че се­га тряб­ва да си отиде. В то­зи слу­ча­й, ­за кой­то раз­каз­ва­м, ­ду­ша­та на ум­ре­лия нап­ри­мер казва: Докато до се­га ду­ша­та на Леонардо да Винчи гле­да­ше бла­гос­к­лон­но на­са­м, ­се­га тя не ис­ка да се пра­вят по­-на­та­тък изследвания.

С то­ва ис­кам да опи­ша не­що мно­го важ­но от ду­хов­ния свят. А имен­но­, как­то във фи­зи­чес­ки­ят жи­вот чо­век ви­на­ги знае то­ва­, ко­ето гле­да­, как­то той ви­на­ги знае: Това, или оно­ва Същество се­га ме гледат. Докато във фи­зи­чес­ки­ят свят чо­век има съз­на­ни­ето­, че ми­на­ва през све­та въз­п­ри­емай­ки не­ща­та, в ду­хов­ни­ят свят той има изживяването: Сега ме гле­да то­ва Същество, след то­ва ме гле­да оно­ва Същество. Той се чув­с­т­ву­ва не- п­рес­тан­но из­ло­жен на пог­ле­ди­те­, ко­ито оба­че съ­щев­ре­мен­но го до­веж­дат до там да взе­ме ре­ше­ние да нап­ра­ви нещо. Като знае: Сега, аз съм гле­дан бла­гос­к­лон­но­, ­или не­, за да нап­ра­вя не­що­, ­или не­, той го из­п­ра­вя­, ­или не. Когато чо­век по­ся­га към ед­но цве­те­, ко­ето му ха­рес­ва­, за­що­то го е ви­дя­л, ­та­ка в ду­хов­ния свят той из­вър­ш­ва не­що­, за­що­то го е ви­дя­л, ­та­ка в ду­хов­ния свят той из­вър­ш­ва не­що­, за­що­то ня­кое Същество гле­да то­ва не­що с удо­вол­с­т­ви­е­, г­ле­да го бла­гос­к­лон­но­, ­или не го из­вър­ш­ва­, за­що­то не мо­же да из­дър­жи пог­ле­да­, кой­то е на­со­чен към то­ва действие. Това е не­що ко­ето чо­век тряб­ва на­пъл­но да устои. Там той има чув­с­т­во­то­, че са­ми­ят той е гле­да­н, ­виж­да­н, ­как­то тук има чув­с­т­во­то­, че виж­да нещо. Това, което тук е не­що ак­тив­но­, там то е по оп­ре­де­лен на­чин па­сив­но­, а не­що ко­ето тук е па­сив­но­, там то е активно. От то­ва виж­да­ме­, че чо­век тряб­ва да ус­вои съ­вър­ше­но дру­ги по­ня­ти­я­, ко­га­то ис­ка да схва­не пра­вил­но опи­са­ни­ята на ду­хов­ния свят. Ето за­що ще раз­бе­ре­те­, кол­ко труд­но е да бъ­де из­ра­зе­но в обик­но­ве­ни чо­веш­ки ду­ми оно­ва­, ко­ето чо­век би ис­кал на дра­го сър­це да да­де ка­то опи­са­ние на ду­хов­ни­те светове. Така вие ще раз­бере­те­, кол­ко не­об­хо­ди­мо е, че за мно­го не­ща да бъ­де пър­во съз­да­де­но под­гот­ви­тел­но раз­би­ра­не не­об­хо­ди­мо за целта.

Бих ис­кал още да обър­на вни­ма­ни­ето ви са­мо вър­ху ед­но нещо. Би мог­ло да въз­ник­не въпросът: Но за­що ду­хов­но­-на­уч­на­та ли­те­ра­ту­ра опис­ва та­ка изоб­що то­ва­, ко­ето ста­ва в ду­хов­ния свя­т, ­не­пос­ред­с­т­ве­но след смър­т­та­, ко­ето ста­ва в Камалока, в цар­с­т­во­то на ду­хо­ве­те и за­що се
опис­ва та­ка мал­ко за от­дел­ни­те неща, ко­ито яс­но­вид­с­ки­ят пог­лед съзи- ра? Защото ня­кой би мо­гъл лес­но да вяр­ва­, че би би­ло по­-лес­но да наб­люда­ва ду­ша­та на един от­де­лен ум­рял чо­век след смър­т­та­, ­от­кол­ко­то оно­ва­, ко­ето се опис­ва в об­щи черти. Но не е така. И за да по­ка­же­, как сто­ят не­ща­та­, бих ис­кал да из­пол­зу­вам ед­на сравнение. За пра­вил­но­то раз­ви то­то яс­но­вид­с­т­во е по­-лес­но да об­гър­не с пог­лед го­ле­ми­те от­но­ше­ния - ка­то ми­на­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша през смър­т­та­, как ти се из­ди­га през Камалока в Девакана, отколкото да об­гър­нем с пог­лед ня­кое от­делно из­жи­вя­ва­не на ед­на от­дел­на душа. Също как­то е по­-лес­но във фи­зи­чес­ки­ят свят да бъ­де поз­на­то оно­ва­, ко­ето се на­ми­ра под вли­яни­ето на ве­ли­ки­те не­бес­ни дви­же­ния и по­-т­руд­но е да бъ­де поз­на­то оно­ва, ко­ето по оп­ре­де­лен на­чин се от­на­ся не­ре­дов­но към ве­ли­ки­те не­бес­ни дви- жения. Сега все­ки един от вас ще мо­же лес­но да под­с­ка­же за след­ва­щия де­н, ­че ут­ре Слънцето ще из­г­рее и ве­чер­та от­но­во ще залезе. Това мо­же да знае все­ки един. Обаче как­во ще бъ­де вре­ме­то ут­ре­, то­ва ве­че ще се знае по­-мал­ко точно. Така е съ­що и с ясновидството. Отношенията, кои- то да­ва­ме обик­но­ве­но в опи­са­ни­ята вър­ху ду­хов­ни­те све­то­ве­, мо­гат да бъ­дат срав­не­ни със зна­ни­ето вър­ху об­що­то дви­же­ние на не­бес­ни­те те­ла­, тях чо­век знае пър­во в яс­но­вид­с­ко­то съзнание. И ви­на­ги мо­же да се раз­чи­та на то­ва­, че в об­щи ли­нии съ­би­ти­ята ста­ват така. Обаче от­дел­ни­те съ­би­тия в жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не­, са та­ки­ва­, как­ви­то са от­но­шени­ята за със­то­яни­ето на вре­ме­то на Земята, които са­мо­по­нят­но са съ­що за­ко­но­мер­ни­, но мо­гат да бъ­дат по­-т­руд­но поз­на­ти съ­що и на Земята, защото чо­век не мо­же да знае от вся­ко мяс­то­, как­во е вре­ме­то на дру­го място. Така сто­ят имен­но нещата. Тук на Земята е труд­но да се знае как­во е вре­ме­то в Берлин, не е труд­но оба­че да се зна­е­, как сто­ят Слънцето и Луната. Необходимо е ед­но осо­бе­но раз­ви­тие на яс­но­вид­с­ка дарба, за да мо­же да бъ­де прос­ле­де­но от­дел­ни­ят жи­вот след смър­т­та­, ­от­кол­ко­то об­щи­ят ход на чо­веш­ка­та душа.

И пър­во чо­век до­би­ва по пра­ви­лен на­чин зна­ни­ето за об­щи­те по­ло­же­ния и нак­рая чрез спе­ци­ал­но обу­чение до­би­ва оно­ва­, ко­ето из­г­леж­да най-лесно. Човек мо­же дъл­го вре­ме да виж­да по от­но­ше­ние на Камалока и Девакана и въп­ре­ки то­ва да му бъ­де из­вън­ред­но труд­но да виж­да­, кол­ко е ча­сът вър­ху соб­с­т­ве­ни­ят ча­совни­к, ­кой­то виж­да във джоба. Нещата във фи­зи­чес­ки­ят свят са на­й-т­руд­ни за яс­но­вид­с­ко­то обучение. Точно об­ра­тен е слу­ча­ят в за­поз­на­ва­не­то със вис­ши­те светове. В та­зи об­ласт чо­век се под­да­ва на греш­ки по­ради то­ва­, за­що­то все още съ­щес­т­ву­ва ед­но ес­тес­т­ве­но яс­но­вид­с­т­во­, а то­ва яс­но­вид­с­т­во е на­ис­ти­на не­точ­но не­си­гур­но­, ­из­ло­же­но е на на­й-­раз­лич­ни греш­ки­, но мо­же дъл­го вре­ме да съ­щес­т­ву­ва­, без чо­век да има яс­новид­с­ки пог­лед за об­щи­те по­ло­же­ни­я­, ко­ито се опис­ват в Духовната на­ука­, ко­ито са по­-лес­ни за шко­лу­ва­ния