Лекции на ас. Орманджиев и на доц. Киров. Втори семестър лекции на проф. Начева и на ас. Орманджиев

Освен това политическият елемент на тази връзка произтича и се състои в това, че условията за възникването на тази връзка, както и за нейното прекратяване, не са обект на договаряне между страните по нея. Обемът от права и свободи, които се предоставят на гражданина е пряко обвързан с Конституцията и правната система на съответната държава. Действително правото обвързва държавата, но възникването на гражданството като връзка между лицето и държавата по необходимост принуждава съответния гражданин да се съобразява с установения порядък, т.е. да спазва Конституцията и законите на държавата.

Възникването на връзката не винаги зависи от волята на лицето, т.е. тази връзка не е връзка между равнопоставени субекти, при нея държавата функционира като власт, тя едностранно налага условията, при които възниква връзката и нейното съдържание.

Юридическият елемент на връзката се състои в конкретните основни права и задължения, които държавата възлага или предоставя на съответното лице. За някои категории права гражданството е задължително условие за тяхното притежаване и упражняване. Гражданството, за разлика от правоотношенията, при които с изпълнение на задълженията и упражняване на правата правоотношението се прекратява, при гражданството упражняването на правата не погасява връзката между лицето и държавата. Гражданството, от гледна точка на юридическата страна на тази връзка, се възпроизвежда в един и същи обем докато трае тази връзка, независимо от това дали гражданите упражняват правата или не.

Гражданството, като институт, заменя института на поданството познат от абсолютните монархии. Разликата между тях е универсалния характер на правата и свободите, които гражданството предлага и изравняването на статута на всички граждани, въз основа на принципа на равноправието.

Съществуват няколко способа за възникване на правно-политическата връзка.

1. Принцип на произхода (юс ангвин) – при този способ от значение е кръвно-родствената връзка между родители и деца, при което се приема, че децата следват гражданството на своите родители.

2. Принцип на месторождението (юс соли) – от значение е на територията на коя държава е родено съответното лице.

3. Принцип на местоживеенето (юс домицили) – по натурализация.

Това са трите способа за придобиване на гражданство, които се използват в конституционните системи. Гражданство имат само физическите лица, юридическите лица нямат гражданство. Едно лице може да има връзка не само с една държава, а с две или повече. Тези връзки обаче не са взаимозависими, не произтичат една от друга на някакво общо основание и освен това гражданството обвързва конкретно лице към конкретната държава, без тази държава да се интересува и да отчита факта, че същото лице има връзка и с друга държава.

Самостоятелното прилагане на принципа на произхода и на месторождението може да доведе до две недотам желани правни състояния – до състояние на безгражданство (апатрили) и до състояние на двойно гражданство (бипатрили). Често пъти се смята, че да има двойно гражданско едно лице е в негов интерес. Що се отнася до правата това е така, но що се отнася до задълженията това не е така. Състоянието на безгражданство е най-тежкото състояние на лицата, защото никоя държава не поема отговорността да му предостави права и задължения.

У нас гражданството е уредено като принцип в Конституцията и Закона за българското гражданство.

Има държави, които допускат по начало двойното или множественото гражданство. Има държави обаче, които съдържат рестрикции, недопускат или се стремят да ограничат двойното гражданство. Българското законодателство до 1989 г. е рестриктивно. След тази година законодателство се либерализира и към момента нашият закон допуска двойното гражданство.

Българското законодателство приема за приоритетен принципът на произхода. По силата на закона, български гражданин е всяко лице, на което поне единият от родителите е български гражданин в момента на раждането.

Като вторичен (допълнителен) се прилага принципът на месторождението. Български граждани са лицата, които са родени на територията на Република България от родители чужди граждани или без гражданство, ако те не придобиват гражданство по произход на някой от родителите си. Към тази хипотеза се прибавя случаят, в който едно дете е намерено на територията на Република България и на това дете родителите са неизвестни.

Никой не може да стане български гражданин по произход и по месторождение. Тези два принципа са алтернативни, като вторият се прилага като допълнителен, за да се избегне безгражданственост. Общото е, че децата стават граждани от момента на тяхното раждане, без да правят волеизявление. Няма значение и това дали по някакъв начин е документирано раждането на лицата, те стават граждани по силата на закона, а не на базата на волеизявление на някакъв държавен орган.

Конституцията борави с понятието гражданин по рождение, такова понятие няма изяснено в Закона за българското гражданство. Граждани по рождение са лицата, които придобиват гражданство от момента на раждането си, т.е. тези, които са придобили гражданство по произход или по месторождение. Български гражданин по рождение не може да бъде лишаван от българско гражданство. Конституцията изисква кандидатите за президент и вицепрезидент да бъдат български граждани по рождение.

Принципът на местоживеенето или придобиването на гражданство по натурализация – при тези способи едно лице става гражданин на съответната държава в един по-късен момент от своето раждане. При това при тези способи, за разлика от произхода и месторождението, е необходимо да са налице две насрещни волеизявления – лицето да желае да стане гражданин на държавата, в която трайно се е установило, поради това инициативата за установяване на връзката трябва да изхожда от него. За да бъде завършен фактическият състав на молбата на лицето, трябва да има отговор и той да бъде положителен, т.е. съответен държавен орган да предостави, въз основа на инициативата на гражданина, гражданство по натурализация. При това съответното лице трябва да отговаря на определени изискания, посочени в закона на съответната държава. Ако лицето отговаря на всички изисквания, са налице положителните предпоставки то да получи натурализация, то обаче не придобива субективно право да стане гражданин на съответната държава. Законодателствата обикновено предвиждат различни хипотези, обикновено се свеждат до: общ състав и привилегировани случаи на натурализация. Без изключение законодателствата изискват лицата да са живели определен период от време на територията на съответната държава преди да си подадат молбата за придобиване на гражданство по натурализация. Освен това лицето трябва да има имущество или финансови средства, с които да се издържа и да издържа членовете на своето семейство, а също така да познава и ползва български език. Ако отговаря на тези условия, съответното лице подава молба до Министъра на правосъдието. Всеки случай се разглежда от една междуведомствена комисия, която включва Министерство на правосъдието, Министерство на външните работи и Министерство на отбраната. Тази комисия излиза със становище до Министъра на правосъдието, който пък сезира президента. Компетентен да даде гражданство е президентът, като той може да прехвърли това свое задължение на вицепрезидента. От момента на подписване на указ, лицето придобива гражданство.

Привилегированите случаи на натурализация са – при брак с български гражданин; когато лицето вече е било български гражданин; в случай на осиновяване; когато има български произход и за особени заслуги по отношение на Република България.

Ако на лицето бъде отказано, няма пречка то да подава втора, трета молба. Не се преклудира възможността лицето отново да поиска да стане гражданин по натурализация. Отказът не може да се обжалва по съдебен ред.

Способите за загубване на гражданство са три:

1. Освобождаване от гражданство.

2. Лишаване от гражданство.

3. Отмяна на натурализация.

Освобождаването от гражданство не означава отказ от гражданство. По нашето право, отказ от гражданство не съществува. Едно лице не може едностранно да се откаже от българско гражданство. Законът предвижда процедура за освобождаване. Като основание за освобождаване, законът изисква лицето да е придобило или да е в процес на придобиване на друго гражданство, при това освобождаването от гражданство е свързано отново със съвпадане на две насрещни волеизявления – лицето иска да бъде освободено, държавата го освобождава. Молбата за освобождаване от гражданство се подава до Министъра на правосъдието, като съответното лице трябва да е изплатило или уредило всички задължения, произтичащи от данъчни вземания, непозволено увреждане, издръжка и т.н. към български граждани или българската държава. Не трябва да има влязла в сила присъда, с която е наложено наказание, което подлежи на изпълнение. Актът, с който се извършва освобождаването е указ на президента или на вицепрезидента.

За разлика от освобождаването, лишаването от гражданство има характера на санкция, т.е. в случая има едностранно прекратяване на връзката от страна на държавата. В миналото този способ широко се е прилагал, понастоящем няма практическа стойност, защото е изключително стеснен кръга от лицата, които могат да бъдат лишени от гражданство. Това са само български граждани, които са придобили гражданство по натурализация. Може да бъде лишено от гражданство само лицето, което се намира извън територията на Република България, ако е на българска територия такава мярка не може да бъде постановена. Българското законодателство изключително стеснява основанията за лишаване от гражданство. Може да бъде лишено от гражданство само лице, което е извършило престъпление срещу държавата, от което са произтекли вредоносни последици, които са застрашили нейната сигурност, т.е. да се извършило престъпление по Глава 1 от специална част на НК. При това, ако едно лице е извършило такова престъпление, не следва задължително то да бъде лишено от гражданство. Законът казва, че може да бъде лишено. Лишаването също се извършва с указ, издаван от президента на републиката. Лишаването от гражданство е един акт на безсилие от страна на държавата по отношение на такива лица. Единствените санкционни последици по отношение на лицето е, че неговото имущество или част от имущество може да бъде конфискувано в полза на държавата. При това и тази мярка не е задължителна.

Отмяната на натурализация може да бъде постановена само в случаите, когато едно лице първо е получило гражданство по натурализация, но е използвало неверни данни, които са станали основание за издаване на указа. Отмяна на натурализация може да бъде постановена с указ от президента или вицепрезидента не по-късно от 5 години, след като на лицето е предоставено гражданство по натурализация, законът предвижда един преклузивен срок.

Към освобождаване от гражданство прибягват лица, които придобиват гражданство в държави, които не допускат двойно гражданство.

Нашето законодателство съдържа и хипотезата на възстановяване на българско гражданство, като това не е самостоятелен способ за възникване на гражданство. Възстановяването на гражданство има в хипотезите, когато едно лице е било освободено или е лишено от българско гражданство и впоследствие основанията за това освобождаване или лишаване са отпаднали или изобщо не са съществували към момента на освобождаването или лишаването от гражданство.

Основни права и свободи на гражданите.

Конституционни задължения.
Основните права и свободи на гражданите представляват сърцевината на конституционноправния статус. По силата на гражданството, конституциите предоставят един разгърнат списък от права и свободи, като гражданите упражняват съответните права и свободи, въз основа на самата конституция, по силата това, че са граждани на съответната държава.

Основни са онези права и свободи, които се предоставят на личността само в качеството й на гражданин на съответната държава, при това се предоставят с юридически акт, който има висша юридическа сила в правната система – конституцията. По силата на прякото действие на конституционните текстове тези права и свободи се упражняват по силата на конституцията, без да е необходимо да бъдат развивани в други нормативни актове в правната система. Предвиден е особен ред за тяхното гарантиране и тяхното прилагане.

Що се отнася до основните права и свободи, е налице една унификация в различните конституции. Традиционно правата и свободите се разграничават в групи по 2 критерия:

1) по своето съдържание и интересите, които засягат;

2) в епохата, в която възникват и намират конституционно закрепване.

Съобразно втория критерий делим правата и свободите на три поколения – права и свободи от първо, второ и трето поколение. Първото поколение са правата и свободите, закрепени в първите писани конституции до края на Втората световна война. В тези конституционни системи намират място личните (естествените) права и свободи и политическите права и свободи. Тези групи основни права съответстват на идеята за либералния тип държава. Отделната личност придобива автономност от държавата и в същото време взема участие при формирането на политиката и управлението на държавата.

След Втората световна война към личните и политическите права се прибавя нова група – това са правата и свободите от второ поколение – социално-икономическите права и свободи.

След 70-те години на 20 век възникват правата и свободите от трето поколение – тук се включват културни, екологични, права на самоопределение и т.нар. колективни права.

Личните права имат за цел да гарантират индивидуалната свобода на гражданите, като им създадат тяхна индивидуална сфера, в която държавата или държавната власт не може да навлиза. Те съответстват на идеята за социалната ценност на отделния индивид. Именно тези права се приемат като естествени права на личността. Тук се включват право на живот, неприкосновеност, свобода на личността, свобода на вероизповедание и т.н.

Политическите права имат за цел да включат отделната личност, като част от политическото общество, т.е. да социализират личността и да й дадат възможност да участва в управлението и контрола на държавните институции.

Естествените права очертават ясна и категорична граница, до която може да стигне държавата по отношение на личността. Държавата трябва да търпи тези права и свободи, поради това са наречени негативни права и свободи.

Социално-икономическите права са свързани с право на труд, право на безопасни условия на труд, право на почивка, право на възнаграждение, право на стачка, право на създаване на синдикални организации, право на образование, право на здравеопазване и т.н.

Правата и свободите от второ поколение могат да бъдат определени като позитивни права и свободи. С оглед на тяхното гарантиране, държавата е длъжна да провежда активна политика.

Правата от трето поколение също изискват активна държавна политика, с оглед гарантиране на тези права и свободи, дори по отношение на някои от тези права усилията на само една държава не са достатъчни. Що се отнася до колективните права и свободи това е една доста спорна категория права и свободи. Това са права и свободи на малцинствата. Съществува Рамкова конвенция за правата на малцинствата, която е ратифицирана от България. Закрепването на тези права и свободи влиза в противоречие с принципа за равноправието. Причината за закрепването на тези колективни права е тази, че членовете на малцинството са били дискриминирани. При спазване на принципа за равноправие и недопускане на дискриминация, тези права стават излишни.

Избирателното право е основното политическо право на гражданите. То е право от първо поколение и два възможност на обществото, въз основа на политическо доверие, изразено чрез гласуването, да формира политическо представителство на интереси, което в крайна смета да определя политиката, следвана от държавните институции. Избирателното право в демократичните общества се основава на 4 основни принципа – принципът на всеобщо избирателно право, равно избирателно право, пряко избирателно право и тайно гласуване.

1. Избирателен корпус – избирателите, които могат да участват в съответния избор, въз основа на изработените избирателни списъци. Избирателните списъци са предпоставка за участие в изборите, доколкото, за да гласува едно лице трябва да е включено в избирателния списък. Избирателният списък, обаче, не поражда избирателното право, а го отразява. Избирателното право произтича от конституционния текст.

2. Избирателни райони – представляват трайни или временни териториални формирования, които разпределят определен брой мандати от състава на изборната квота. Избирателните райони се идентифицират с три елемента – граници, брой на избирателите и брой на мандатите, които разпределят.

3. Кандидати и политически партии – кандидатите са лица, които притежават т.нар. пасивно избирателно право (правото да се кандидатират и да бъдат избрани в състава на държавен орган). Обикновено кръгът на кандидатите е по-тесен от кръга на избирателите.

Законодателят въвежда условия за избираемост, на които кандидатите трябва да отговарят. За различните органи условията за избираемост са различни. За избор на народни представители изискваният са лицата да са български граждани (да нямат друго гражданство), да са навършили 21 години, да не изтърпяват наказание лишаване от свобода и да не са поставени под запрещение. Условията за избираемост на президент и вицепрезидент са кандидатите да са български граждани, при това да са български граждани по рождение, да притежават само българско гражданство, да са навършили 40-годишна възраст, да не са поставени под запрещение, да не изтърпяват наказание лишаване от свобода и през последните 5 години да са живяли на територията на Република България. За общински съветници, кметове на общини и кметове на кметства изискванията са лицата да са български граждани, да са навършили 18-годишна възраст, да не са поставени под запрещение, да не изтърпяват наказание лишаване от свобода, да имат постоянен адрес на територията на съответната административно-териториална единица не по-късно от 3 месеца до датата на провеждане на изборите и да не осъществяват търговска дейност, т.е. да участват в търговски дружества. Що се отнася до условията за избираемост на представителите на Република България в Европейския парламент, тези кандидати трябва да отговарят на изискваният аз избиране на народни представители.

У нас изборни органи са Народното събрание – с 240 мандата, президентът и вицепрезидентът, общинските съвети (като броят им варира в зависимост от броя на населението на съответната община от 9 до 61), кметовете на общини и кметовете на кметства с население над 200 жители.

4. Избирателни листи и избирателните бюлетини - избирателните листи са списъци на кандидати, които съответните партии регистрират в избирателните райони. Всяка партия или коалиция, която участва в изборите, регистрира самостоятелни листи в избирателните райони. Нашият законодател допуска участие на непартийни кандидати т.нар. независими кандидати. Те сами по себе си представляват листа, но не се регистрират от името на политическа партия, а чрез подписка от избирателите в съответния избирателен район. Техническият носител на листата е бюлетинът, в същото време това е и материалният носител на гласа на избирателя. Бюлетините са различни видове, но все повече се налагат т.нар. общи (интегрални) бюлетини, които съдържат всички партии и кандидати в съответния избирателен район. Неудобството им е, че за да гласува с тях, избирателят следва да постави отметка и доколкото не може да се постигне абсолютно еднообразие в начина, по който се поставя този знак, се поставя въпросът за действителност на тези бюлетини.

5. Система за определяне на изборния резултат – тя представлява съвкупност от логически и математически правила, посредством които абсолютният брой действително подадени гласове на избирателите се трансформира в абсолютен брой персонално определени места или мандати от състава на изборния държавен орган. В зависимост от принципът, който е залегнал в основата на тази трансформация на гласовете в мандати, избирателните системи се делят на три категории:

- мажоритарни – при които за спечелване на мандата е необходимо да се формира мнозинство от гласовете;

- пропорционални – които се основават на пропорцията между гласове и мандати;

- смесени – които едновременно използват мажоритарни и пропорционални принципи.

У нас се използват, както мажоритарната, така и пропорционалната система. Мажоритарната система се използва за избирането на едноличните държавни органи и органи на местното самоуправление. Това са Президентът на Република България, кметове на общини и на кметства. Пропорционални системи се използват в парламентарните избори, изборите за общински съветници и изборите за представители на Република България в Европейския парламент. За избор на народни представители, територията на страната се разделя на 31 избирателни района, това са т.нар. многомандатни избирателни райони, като се спазва административно-териториалното деление на области с две отклонения – София Област, който се разделя на 3 района, и Пловдивска област, която се разделя на 2 района. В тези 31 избирателни района се разпределят 240-те мандата, като в зависимост от броя на избирателните райони, броят на мандатите варира от 4 до 14. Използва се пропорционална система за разпределение на мандатите на две нива – национално и районно ниво. За избор на общински съветници територията на всяка община представява многомандатен избирателен район, като броят на мандатите зависи от броя на общинските съветници във всяка община. Броят на мандатите се определя от таблица в ЗМСМА, обвързва се броят на общинските съветници с броя на населението на тази община. При избори на представители на Република България в Европейския парламент територията на страта представлява многомандатен избирателен район, на който се разделят 18 мандата.

У нас се използват различни методики за определяне на изборния резултат по пропорционалната система, като за избиране на народни представители се избира методиката на Виктор Д’Ондт (метода на Д’Ондт), докато при избора на представители на Република България в Европейския парламент и за общински съветници, се използва методиката на Томас Хеар (среща се и като Хеар-Ниманер).

Що се отнася до мажоритарните избори, в изборите за президент и вицепрезидент, в изборите за общински кметове и кметове на населени места, у нас се използва мажоритарна система на абсолютно мнозинство в два тура с балотаж. За да бъде обявен за избран един кандидат, той трябва да е получил повече от половината от действително подадените гласове в съответния избирателен район, т.е. абсолютното мнозинство от действително подадените гласове в района. Ако никой от конкуриращите се кандидати не е получил такъв резултат, се провежда втори тур на изборите след една седмица, като на втория тур кандидатите се свеждат до двама, това е т.нар. балотаж.

6. Избирателни процедури – тук се включват: насрочване на изборите, определяне на избирателните райони, формиране на избирателните списъци, регистрация на кандидатите, формиране на избирателните комисии, предизборна кампания, гласуване, определяне на изборния резултат, оспорване на законността на изборите (не винаги се реализира). Без значение е избор за какъв орган се провежда и без значение е каква система за определяне на изборния резултат се привежда, всеки изборен резултат преминава през тези последователно развиващи се избирателни процедури.