Лекции по естетика

Разглежда проблема за числото като душа на хармонията. Според Питагор всичко е число, само лъжата не е число, защото тя е неподредена и хаотична.

Литература: “Питагор и питагорейците”; “История эстетической мысли”; “За красотата и изкуството”

В ранната класика основният естетически предмет е подредения космос. Тук не се употребява kaloV като термин за красива, а по-скоро хармония. Под хармония Питагор разбира космическо-количествена характеристика. Питагор създава една езотерична школа на базата на едно волево, морално и интелектуално приемане. В основата на хармонията Питагор поставя числото. Числото има телесен, битиен, онтологически смисъл. Всичко в този свят е число с изключение на лъжата. “Числото и синтезът на пределно и безпределно”. Безкрайното се проектира в крайното, за да стане обозримо то трябва да бъде ограничено. Синтезът на безпределното и пределното /числото/ прави ... разграничими, отделни. Понятието число създава ред в действителността. Същевременно обаче върху това понятие има друго отражение, то е битийно. Неслучайно то носи върху себе си следи от култа към Дионис /екстазис/ - 4: напускане на тялото с цел сливане с бога? култ към природата като пораждаща стихия. Природата се разглежда като количествена мощ, в която качеството на нещата остава на заден план, а числото отграничава отделните неща в тази стихия. В безпределната мощ на природата числата на Питагорейците внасят ред, порядък, т.е. числото е оформящо тялото, душа на тялото, смислова натовареността тялото ? числото е веществено-смислова енергия, неотделима от нещата. Числото е елемент на тялото в по-голяма степен от елементите: въздух, вода, земя, огън.

Хармония - Числото е хармония дотолкова, доколкото тя е обединение на противоположности, а числото е пределна безпределност. Музиката е най-съвършения израз на тази хармония. Небесните тела също звучат, но ние не можем да чуем божествената музика на космоса. Лъжата и завистта не са част от числото, защото те са безпределни и неразумни.Вещите могат да станат хармонични, когато постигнат своята истина, истинската си форма или очертание, т.е. когато се откроят на фона на безпределното. Космосът има музикално - числов характер. Той се определя като симетрично разположени смислови сфери. Питагорейската философия първа вместо богове и демони създават абстрактни категории.

Изкуството - Музиката е най - чистото изкуство. Тя се схваща като теория за числовите съотношения, но и като влияние върху човешката душа(психологическа теория). Музиката оказва най-голямо влияние върху човешката душа, защото тоновете в музиката са аналогични на преживяванията , на чувствата на човешката душа. Именно затова музиката може да облагороди човека, но има и орфически мотив, т.е. тя може да изведе душата от тялото, което е нейна тъмница.

Питагор въвежда категорията съзерцание. Човешкият живот е форма на игра, но отношението на хората към тази игра е различно - едни участват в нея по различни начини, а други я съзерцават. Според Питагор най-благородното поведение е съзерцанието.

Влияние върху конкретната художествена практика - върху Поликлет. Водещото изкуство в античността е скулптурата. Тя овеществява основния античен светоглед. Естествено разбирането на Питагор за числото рефлектира върху нея. Теоретикът и практикът се сливат, пример за което е именно Хераклит

Той придава качествено - космологични аспекти на хармонията като проява на борбата и единството на противоположностите. Всичко възниква чрез борба и по необходимост. Хармонията е борбата на противоположностите, която се поддържа чрез огъня. Това е хармония на вселенския огнен логос. Хармонията е съвпадане на субстанциите, на самите вещи една с друга. Тя се създава не от числата, а от субстанцията на вещите, които трябва да съвпадат, т.е. съвпадането е част с част и цяло с цяло и всички вещи са пронизани от тази хармония. всичко тече, всичко се изменя, но той не е краен, а предполага съществуването на някакъв относителен покой, защото иначе нещата (хармонията) ще се разпаднат. Хераклит схваща всичко като красиво, добро и справедливо. Красотата е огън, логос и т.н. Той не разделя естетическото от онтологическото, напротив те съвпадат. Има два вида хармония по неговата теория: 1.съвпадане на едновременни събития, вещи, елементи и т.н.; 2.съвпадане на разновременни събития - периодика на огъня.

Емпедокъл

Говори за трети тип хармония, като хармония на съвършеното живо тяло, т.е. придава органически характер на теорията за хармонията. И числото, и субстанцията обхващат и живото, и неживото, докато Емпедокъл изгражда теория само за живото тяло. Най-висшето състояние на света е състоянието му на любов - именно това е първобога, който има формата на кълбо. Под името любов Емпедокъл възпява мирното първоначално състояние на нещата. Враждата води до хаос, но винаги има сили на любовта, които отново обединяват нещата. Това е един цикъл от любов - хаос - любов. Абсолютното взаимопроникване на всички елементи е в резултат на тяхното непрестанно привличане едни към други. Хармонията е атрибут на живата телесна субстанция.

Създава немитологична и антиантропоморфна философия. Основен принцип на красотата и реда за него е умът. Той преодолява митологичния етап, а умът е поставен на мястото на бога. Умът е всеобщ принцип, създаващ света. Във всичко останало този божествен ум е абсолютно митологичен. Анаксагор говори за две особености на битието: чиста материя и чиста форма. Принципът на красотата и реда може да се въведе само от ума. Материята е зададена на нещата(и живи, и неживи), но умът я извежда от хаоса и я въвежда в космоса. Самият ум има някаква материя, т.е. той е обективен. Тезата, че всяко нещо възниква като съединяване на основни частици на материята означава, че всяко нещо се съдържа в друго нещо. Това е хомеомерия, т.е. всяка хомеомерия съдържа в себе си подобно на цялото всичко съществуващо. Анаксагор не признава сетивното познание, а признава образното (естетическо) познание, т.е. той говори за мислене чрез образи, което е възможно доколкото всяко нещо се оглежда в другите неща.

Неоплатонизъм - Снема в себе си цялата антична естетика, но вече не интуитивно, а промислено. Постига и същностна оригиналност. Това е мисловната нагласа, която ще свърже античната и християнската култура. Плотин е един твърде езотеричен философ. Учението му се развива концентрично. Произведенията му са изложени в 54 трактата, разделени в 6 деветки=енеади. Естетическото му учение е изложено в дяла за живота на философа. Философията но Плотин - цезаристка естетика, оглежда социалния опит на човека в този свят. Има стремеж към затваряне в себе си, изразен в образа на мъдреца. Свободата е свързана с духовното самоопределение на човека, с освобождаването от веригите на телесността. Център на всичко е Аз-ът и философията му може да се определи като егоцентрична.

Учението за йерархичния строеж на битието - Всички степени на битието еманират една в друга - Единно, Число, Ум, Душа, Космос, Материя. Всичко произтича от Единното, което е и абсолютна светлина, която постепенно угасва в Материята. Единното е Благото, но Благото не се мисли като добродетел, а се разбира чисто естетически като цялостност и съвършенство. Единното е източник на всичко красиво. За разлика от античната философия, Плотин конструира Космоса интуитивно. Философията му е иманентна, трансцендентното става иманентно. Плотин може да се мисли като венец на античната философия, но и като началото на средновековното светоусещане.

Естетически разбирания - Лосев определя метода на Плотин като дифузен. Той излага тезите си не абстрактно - логически /както Хегел - и двамата са обективни идеалисти/, а използва образен, символичен език и стил. Може дори да се говори за възраждане на митологичното мислене. Плотин поставя интуитивното мислене пред логическото и може да се говори за интелектуална интуиция /сравнение с Бергсон/. Плотин поставя на първо място екстатичното сливане с Единното, то е озарение, а не просто съзерцание. Плотин говори за разделението вътрешен - външен човек, при което вътрешният човек трябва да се освободи от тялото. Плотин е философ, който е насочен към откриването на вътрешния човек. Човек трябва да извае себе си като вътрешна структура на душата. За Плотин цялата реалност е естетическа, т.е. подобно на английските философи не прави разлика между естетическо и художествено ? най-висшето произведение на изкуството е Космосът. Тъждеството на обекта и субекта е основният принцип на античността. Цялата античност има символистичен характер, обективното изразява субективното и обратно. Това тъждество е естетическо. При всяка естетическа реалност има субект - обективно тъждество.

Проблемът за съзерцанието - Това е важен за античността проблем. Съзерцанието е тъждествено на самото творчество. То не е пасивно, а е дълбока вътрешна активност. Съзерцанието включва от една страна чисто естетическото сетивно възприятие, но във външната форма се вижда ейдоса, т.е. то е интелектуална интуиция. Синтез на чувственост и интелектуално съзерцание.

Поетичен израз на философията но Плотин - тя е художествена по стил и положение. За Единното - “баща на всичко”, “огън”, “слънце”, “благо”, “Уран”, “висша светлина”. За Ума - “топлина”, “енергия”, “семена”. За Душата - “печат”/в нея се отпечатват ейдосите/. За материята - “восък”, “сянка”, “вода” /аморфност на материята/. Образите показват, че Единното е неизтощимо, Умът съдържа в себе си множество, но още не е актуален, а материята е невъзмутима, дори грозна, но вдъхва форми.

Проблемът за изкуството - Природата е изкуство, изкуството е природа. За Плотин природата в своя предел се третира като изкуство. Природата и изкуството са тъждествени. Ако се вземе една природна вещ, тя само отчасти изразява своята идея, защото е обременена с материя. Идеята на вещта и идеята на изкуството в чисто невеществения си смисъл са тъждествени. Съвършените произведения на природата и изкуството са идентични. Пределното оформяне на всяка вещ е Космоса. Самият Космос е и природа, и изкуство, а в самия космос вътре изкуството и природата се различават от него. Творящото и творимото са принципно едни и същи в космоса, докато при творчеството на човека не е така. Това различие е несъществено, защото човек може да стигне до неразграниченост между творящото и творимото. Изкуството е подражание на ейдосите. Художникът подражава, но не на сетивните вещи, а на техните ейдоси. Способният да съзерцава мистичното предпочита мистичния образ, а не този, който създава изкуството. Винаги произведението на живата природа е по-красиво от произведението на изкуството, което е мъртво. Най-важното е да се проникне от външния образ към ейдоса. Нито едно изкуство не може да се сравнява със съвършеното изкуство на Космоса. Изкуствата се класифицират на подражателни /живопис, танци, музика/ и производителни /архитектура, военно дело/. Плотин поставя по-високо производителните, защото те произтичат от умната сфера на ейдосите. Всяко изкуство е плод на индивидуално човешко творчество. Най-висшето изкуство е музиката, но тя не е само изкуство, а е изразяване на чистия ум.

Възхождането към красотата - То се осъществява чрез любовта и философията и има няколко степени: 1. художествен човек - леко подвижен, чувствителен по отношение на красивото; 2. обичащ човек - той има някакъв спомен за красотата и е привлечен от нейния първообраз, разбира, че красотата заключена в телата е нисша красота; 3. философът - философията дава такова състояние на ума, при което човек е способен да се очисти от материалното и земното. Красотата е онтологическа характеристика и битието колкото е по-красиво, толкова по-пълно съществува.

Средновековна естетика

Августин - Проблемът за изкуството

Разликата между благото и красотата - Бог е истина, благо и красота. По същество и благото и красотата не се различават, те са еднакво разумни и целесъобразни. Благото обаче е цел и предмет на човешките стремежи, а красотата е вече постигната цел, при която няма стремежи. Красотата е тази, чрез която постигаме познанието. Благото просто удовлетворява желанието, а красотата - самото съзерцание на вещите доставя удоволствие. В красотата вещта е чиста форма, взета сама по себе си. /тези размишления се повтарят и при Улрих Страсбургски/. Естетическият предмет не изисква за своето постигане никакви усилия, а той ни е даден наготово, като самодостатъчно удоволствие - безкористно, чисто естетическо съзерцание.

Проблем за творчеството - Идеалният творец е самият Бог. Бог твори от нищото. Така създадената материя обаче е безформена. Бог първо създава материята, а после я оформя. Но това става веднага и едновременно. Разликата между божествения творец и земния творец е, че Бог твори не само вещите, но и душата, а земния творец твори само вещи. Бог твори от самия себе си, а човек твори от зададената вече от Бога материя. Изкуството е това, което имаш като идея в съзнанието си, зададено от самия Бог. Земният творец въплъщава предзададена идея. При Бог замисълът и творението са напълно идентични. При човека - творческият продукт никога не успява напълно да реализира замисъла /предзададената идея/. Бог управлява съществуването на вещта и след нейното създаване, а земният творец не е обременен с грижа за творението си, т.е. той е по-автономен. Бог твори само заради удоволствието, а човек и заради ползата. Характеристики на земния творец по Тома:

1. натура - природна дарба;

2. доктрина - технически умения;

3. плод - ползата от творческия продукт.

Византийска философско - естетическа доктрина - Ако католицизмът търси съотношението между свободната воля на човека и предопределената воля на Бога, то Православието търси по-скоро онтологичния аспект на вярата, чисто онтологическото сливане на човека и Бога. Затова и православието е по-схоластично. Основният проблем в православието е познанието на Бога, т.е. мистичното сливане с първоизточника. Пътят към Бога е в незнанието, в мистиката. Оттук и естетическото познание като емоционално натоварено е верният път към Бога /свръхразумното сливане/. Псевдо Дионисий Ареопагит вижда три пътя за познание на Бога: катафатически /позитивно познание/ - тръгва от първопричината и след това на нея и се придават определени характеристики, взети от човешкия свят, затова те не визират истинската същност на Бога; апофатически /отрицателно познание/ - тръгва се от най-нисшите твари, относно Бог нищо не може нито да се потвърждава, нито да се отрича, Бог е нито битие, нито небитие, а свръхбитие; символически - посредник между катафатиката и апофатиката, чрез символа и чрез изкуството ние все пак можем по някакъв начин да познаем Бога.

Теорията за символа - Разумът не може да постигне първопричината, тя се постига чрез субекта. Художествените образи като символи стоят по-високо от природните форми. Те стоят между битието и свръхбитието, т.е. символа е не само път към познанието, но самият той е познание. Форми на символа: да обозначава духовни същност; да възвежда човека към тях; реално да явява света на свръхбитието на нивото на битието. В този трети пункт е разликата между символа и образа. Има два художествени метода на изображение на божественото: катафатически - божествената същност се излива в художествени образи, които най-близко я изразяват, това са подобните подобия (Светия Дух = гълъб); апофатически - тръгва се от това, което е най-неприсъщо на Бога, това са неподобни подобия (Бог = червей, камък). Основен проблем е може ли Бог изобщо да бъде изобразяван. Образът е свързан с архиобраза, защото той го възпроизвежда и той е свързан с него генетически. Самият архетип произвежда своя образ, но образът не е идентичен с архетипа.

Иконопис - основно изкуство, което ни приобщава към свръхестественото начало. Тя притежава частица от онтологичната същност на бога. Не случайно се е вярвало, че те изцеляват и т.н. Смисълът на иконата - колкото повече вярваш, толкова повече виждаш онтологическите аспекти на иконата. Трябва да има хармония между реципиента и иконата. Стенописите пък показват преди всичко моралните аспекти на вярата /синтез на съдържание и форма, а иконата е синтез на смисъл и форма/. В иконата се разкрива собствения вид на православието, чрез нея то се разкрива като зримо явена мистика. В центъра на битието лежи личностното абсолютно начало, затова иконата изисква личностно изобразяване. Иконата се базира на антиномия - чрез телесно съзерцание възхождане към духовно съзерцание. Освен това иконата осигурява по-масово проникване в Светото Писание. Благодарение на нея религията навлиза по-лесно и по-масово в сърцата на хората.

Канон - основна характеристика на Средновековието. Лотман говори за каноничен и неканоничен тип култура, средновековието е култура на канона. Човек се е преживявал много повече като външно налично битие, което трябва да се определи от хилядите норми за поведение. Канонично изкуство - реципиента е поставян в определена обстановка, която го отпраща към същинското съдържание. това произтича от символичния характер на средновековието. Християнството с векове изработва каноничността и строго съблюдава за нейното следване. Флоренски - 2 типа стенописци - озарени от Бога и кописти,. В основата на канона - Бог е нещо абсолютно неизменно и той трябва да бъде рисуван по един и същи начин. Канонът е задължителен, тук въображението няма роля. Битието трябва да застине в абсолютната си неизменност. Ерминии - наръчници за каноните. Иконографският канон е закрепен като смислов център на всяка композиция на човешка фигура. Христос и Богородица се изобразяват само анфас, в профил се изобразяват предимно отрицателни фигури. Винаги се вижда лицето. Едното око е по-голямо от другото. Тази деформация усилва изразителността на изображението. Човешките фигури се изобразяват статично, което показва стабилност във вярата.

Динамиката се получава чрез раздвижване на заобикалящата обстановка.

Деформация се получава и на принципа на контраста между духа и тялото. Телата се рисуват така, че да не приличат на човешко тяло, а човек се представя чрез лицето и очите. Диспропорция - на базата на неподобното подобие да се достигне до истинската същност. Липса на перспектива - премахва се личностната гледна точка на художника, защото е важна свръхестествената същност. Персонажите се разполагат по важност, а не по правилна перспектива. Така се търси смисъла на нещата. Картината се рисува така, както гледа Бог. Канон на цвета - не трябва да се наподобява реален цвят. Самият цвят внася нещо субективно, затова трябва да се търсят чистите цветове, които изразяват неизменната безмълвност. Ролята на светлината - както в иконата, така и в катедралата е важна вътрешната светлина, която идва от лицата и очите.

Архитектура - налага се като изкуство малко по-късно, свързана е с развитието на схоластиката. Готика - застинала каменна схоластика. Вътрешното пространство на готическия храм е въплъщение на мистиката, сваля се на земята свръхестествения свят. Романски стил - до 9, 11в. архитектурата още не е намерила истинската си същност. Все още има следи от Античността - голяма е още ролята на материалните маси.. Готиката е зряло изкуство, което използва абстрактни форми, наситени с експресия. Тя олицетворява жаждата за преминаване в отвъдното. Материята вече изразява чисто духовна жажда. Построена е на принципа на вертикала. Храмът вече съчетава в себе си всички останали изкуства - в него има скулптури, икони, витражи, литургия, църковно пеене. С тази си синтетичност той създава обстановка, подходяща за единение с Бога.