Лекции по Облигационно право Конов
Въпрос 17. Предварителен договор
Изтегляне 3.04 Mb.
|
Въпрос 17. Предварителен договор.1. Обща характеристика. 1.1. Правна уредба - чл. 19 ЗЗД. 1.2. История. Масово не се е спазвала формата, голяма трудност е сключването на договори в нотариална форма (поради липса на транспорт и други фактори). След 20 г. (обикновено владение) купувачът е трябвало да стане собственик. Балканската и Междусъюзническата война водят до голяма инфлация, в резултат купувачът остава без пари. Един предявен от продавача ревандикационен иск лесно бил уважаван - купувачът трябвало да върне имота, а платеното да търси отделно. Създават се много валидизационни закони, според които писмено сключените предварителни договори за продажба на недвижим имот прехвърлят собствеността, ако купувачът е във владение на имота и по негово искане договорът се впише (тези норми не действат за вбъдеще). През 1947 г. се създава правило, аналогично на чл. 19, ал. 3, но то се отнася само до предварителни договори за продажба на етаж или част от етаж. Няма обаче общо правило. Тези причини наложиха създаването на чл. 19. 1.3. Приложно поле. 1) Чл. 19 ЗЗД представлява обща уредба за всички видове договори. С предварителен договор може да се подготви сключването на различни окончателни договори. - Най-чести са предварителните договори за продажба (предимно на недвижими имоти). Според Кожухаров т. нар. частни актове за продажба на недвижими имоти не са предварителни договори. От гледна точка обаче на нищожността на такъв договор (според чл. 18 ЗЗД Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт, според чл. 26, ал. 2 Нищожни са договорите ... при които липсва ... предписана от закона форма) би могло да се мисли за конверсия - превръщането му в предварителен договор (трябва да се разкрие предполагаемата воля на страните - чл. 26, ал. 4: може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части). Според Кожухаров също трябва да се тълкува дали страните не са възнамерявали да сключат впоследствие договор в предписаната форма. - Предварителен договор може да има и за продажба на наследство, договор за издръжка и гледане, замяна, наем (задължение да се даде под наем апартаментът, когато се освободи), за учредяване на вещни права, заем, влог, залог. 2) Дарение. Изключение прави договорът за дарение - дава се нещо веднага. Според чл. 226, ал. 1 ЗЗД Обещанието за дарение не произвежда действие. 3) Едностранни договори. Спорно е дали при едностранните договори (влог, залог, заем) може да се сключи предварителен договор. Ако се даде възможност да се сключват по принудителен ред, това означава според някои автори да се превърнат във формални (те са реални - сключват се с предаване на вещта; формални - няма нужда от предаване). Чл. 241 ЗЗД (който се е задължил да даде заем) има предвид хипотезата на предварителен договор за заем за потребление. Попов: може да се сключва предварителен договор при едностранните договори, но не може да се иска сключване на окончателен договор по принудителен ред. На основанието на чл. 241 предварителните договори са разрешени и при едностранните договори. Кожухаров дава примери за предварителни договори за заем за послужване (две библиотеки се задължават да си услужват с книги, които има само едната) и за влог (задължение за влагане на всички парични средства по сметка, открита от банката). 1.4. Същност и определение: 1) Когато нещата не са достигнали до сключване на окончателен договор, а страните имат интерес да обезпечат неговото сключване, бъдещият окончателен договор се предшества от друг, с който се поема задължение за сключване на окончателния договор. От чл. 19 ЗЗД и ГПК следва, че предварителният договор е обещание за сключване на договор. 2) Предварителният договор е съглашение, с което две страни се споразумяват относно уговорките на един бъдещ договор и се задължават в един по-късен момент да сключат договор. 2. Предварителен договор. 2.1. Особености: 1) Неименован договор. Може да бъде сключен за всеки друг договор без дарението - не може да се даде изчерпателна уредба за всеки вид предварителен договор. 2) Поражда типизирани задължения: да се сключи един нов окончателен договор. 3) Самостоятелен договор: 1) има своя кауза, специфични задължения, които поражда; 2) начин на изпълнение. 4) Съдържа уговорките на един бъдещ договор - намира се във връзка с него. 5) По правило е неформален договор, по изключение е формален, когато за действителността на окончателния договор се изисква нотариална форма или писмена с нотариална заверка - формата е писмена. 2.2. Видове. Предварителните договори биват двустранни и едностранни. 1) Едностранни. Предварителният договор, който поражда задължения да бъде сключен само за едната страна, е едностранен (продавачът се задължава да продаде един недвижим имот по определена цена - цените са изгодни и винаги може да се намери купувач). В полза на другата страна по договорен път се установява едно право на предпочитание. 2) Двустранни. Задълженията за сключване на окончателен договор са за двете страни (не само продавачът се задължава да продаде, но и купувачът се задължава да купи). 2.3. Предмет. 2.4. Форма. Поначало не е необходима форма, но с оглед на окончателния договор понякога такава се изисква - чл. 19, ал. 1: Предварителният договор за сключване на определен окончателен договор, за който се изисква нотариална или нотариално заверена форма, трябва да се сключи в писмена форма. Предварителните договори могат да бъдат формални и неформални. 1) Формални са предварителните договори за окончателния договор се изисква нотариална форма или писмена с нотариална заверка на подписите. Писмената форма дава достатъчна гаранция за сериозно обмисляне. 2) Неформални. В тази връзка Кожухаров се спира на въпроса за потвърждаване на действия, извършени без представителна власт. Необходимо е писмено пълномощие за сключване на предварителен договор за сключване на окончателен договор, чиято форма е нотариална или писмена с нотариална заверка. Според чл. 42, ал. 2 договорът, сключен без представителна власт, може да бъде потвърден от лицето, от чието име е сключен, в същата форма, която е предвидена за сключване на договора; според чл. 37 упълномощаването трябва да бъде в същата форма, която е предвидена за сключване на договора (при нотариална форма може и писмено с нотариално заверен подпис). Според Кожухаров при потвърждаване на предварителен договор за продажба на недвижим имот не е необходима някаква форма, а от действията на мнимо представлявания трябва да личи воля за потвърждаване (напр. приемане на плащане по договора). 2.5. Сключване. Предварителният договор, като всеки договор, се сключва с постигане на съгласие между страните - съвпадане по смисъл на техните вореизявления. 2.6. Действителност. 1) Условия за действителност - общи бележки. - Условията за действителност на един договор са условия за действителност на предварителния договор. - Предварителният договор обаче подготвя сключването на окончателния, затова е валиден, само ако окончателният може да бъде валидно сключен (ако законът не позволява сключването на окончателния договор, нищожен ще бъде и предварителният). 2) Съществени условия. Условията за действителност на договора са условия за действителност и на предварителния договор. Изискването на чл. 19, ал. 2 Предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор следва от естеството на нещата - предварителният договор трябва да съдържа достатъчно данни за сключване на окончателния. В портивен слручай не би могло да има претенция за изпълнение на задължението за сключване на окончателния договор, съответно да се издаде съдебно решение, което да замести окончателния договор (чл. 19, ал. 3). 2.7. Действие. 1) Предварителният договор поражда типизирани задължения за сключване на договор. Възниква задължение за сключване на договор, а не се сключва самият договор, по различни причини: 1) необходими са различни действия за сключване на окончателен договор. 2) необходимо е купувачът да намери пари (време). 2) Предварителният договор няма вещно действие. Възможно е да се уговори, че със сключването на предварителния договор се извършва неговото антиципирано изпълнение: нормално е вещта да се предаде при сключването на окончателния договор или при плащане на цената, но има предварително изпълнение на несключения окончателен договор. Възможно е да е необходимо съгласие (съпружеска имуществена общност, съсобственост). 3. Правна същност на предварителния договор. 3.1. Правилото на чл. 19, ал. 3: Всяка от страните по предварителния договор може да предяви иск за сключване на окончателния договор. В такъв случай договорът се счита сключен от момента, в който решението влезе в законна сила. Сключен е предварителен договор, но едната страна отказва да сключи окончателен договор. 1) Кой може да иска сключването на окончателен договор. Ако изправната страна желае изпълнение, може да предяви иск за сключване на окончателния договор. Всяка от страните по предварителния договор може да предяви такъв иск (и обещалият да продаде, и задължилият се да купи). Необходимо е обаче страната да бъде изправна (да е изпълнила задълженията си). 2) Ако искът бъде уважен, съдебното решение замества окончателния договор (извъндоговорен източник). Замества се не волеизявлението на страната, която отказва да го направи, а самият договор. 3) Усложнения: а. Обещателят по предварителен договор не е длъжен да изповяда продажбата на недвижимия имот по нотариален ред, ако другата страна трябва да изпълни свое насрещно задължение, а не изпълнява. Той разполага с възражение за неизпълнен договор (чл. 90 ЗЗД). Ако такова възражение бъде противопоставено в процес, постановява решение, заместващо договора, при условие ищецът да изпълни насрещното си задължение. Ищецът трябва да изпълни в срок 2 седмици от влизане на решението в сила, като може да прихваща платеното за сметка на ответника при изплащане на задълженията му към държавата. Ако поискалата страна не е изпълнила свое задължение в двуседмичен срок по искане на ответника първоинстанционният съд обезсилва постановеното решение - чл. 297, ал. 2 ГПК: Ако в срока ищецът не изпълни задължението си, първоинстанционният съд, по искане на ответника, обезсилва решението. Ответникът трябва да поиска, защото може да предпочете и прякото изпълнение (напр. плащане на цената). б. Съдията играе ролята на нотариус. Според чл. 482, ал. 1 ГПК При извършване на нотариален акт, с който се прехвърля право на собственост или се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху недвижим имот, нотариусът трябва да провери дали праводателят е собственик на имота. Освен това той трябва да провери дали са налице особените изисквания, които законите поставят за сключване на тия сделки. С оглед на това чл. 298, ал. 1 ГПК изисква Когато се касае за прехвърляне правото на собственост върху недвижим имот, съдът проверява и дали са налице предпоставките за прехвърляне собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота. Съдията трябва да изисква да провери 1) дали продавачът е собственик, 2) дали няма задължения към държавата. Съдът определя разноските - чл.298, ал. 2 ГПК: С решението си съдът осъжда ищеца да заплати на държавата следващите се разноски по прехвърлянето на имота и нарежда да се впише възбрана върху имота за тия разноски. Решението трябва да бъде вписано, за да има сила по отношение на трети лица (чл. 115, ал. 4 ЗС). Вписването става в шестмесечен срок от постановяване на решението (чл. 115, ал. 2), по представен препис от решението (чл. 115, ал. 2). Докато не се заплатят разноските обаче, съдията не издава препис от съдебното решение: чл. 298, ал. 3 ГПК. 4) Чл. 114, б. “б” ЗС предвижда вписване на исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. Това правило е в интерес на купувача-ищец. Според ЗС Придобитите вещни права и наложени възбрани след вписването не могат да се противопоставят на ищеца. 5) Естество на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Правото да иска сключване на окончателен договор е потестативно право, което се упражнява с конститутивен иск. Ако искът бъде уважен, решението е конститутивно; ако не - установително (установява се, че не са налице предпоставките). Според Кожухаров това е едно процесуално право (аргументация от решение на ВС - може да се приложи към сключени при действието на стария ЗЗД предварителни договори). 3.2. Съпоставка на предварителния договор. 1) Оферта и предварителен договор. Офертата е едностранно волеизявление, с което се предлага сключване на договор. 2) Незавършен фактически състав. Сключен е окончателен договор, но липсва предмет, волеизявление, основание, форма. Предварителен договор: 3) Подготвителен договор. Сключва се обикновено при създаване на юридически лица, уговарят се задълженията на лицата, които искат да учредят юридическото лице (кой ще подготви устав и т.н.). 4) Окончателен договор и предварителен договор. Имат едни и същи страни. Съдържание на предварителния договор: най-важните уговорки на окончателния договор (основните задължения на страните) - цена, предмет. Той е самостоятелен договор: има своя, различна кауза (задължение да се сключи окончателен договор); каузата при окончателния договор зависи от вида договор. Форма: съвпада при окончателните договори, за които е необходима форма. 4. Може ли да се упражни правото на задържане и при предварителен договор? В предварителния договор могат да се уговорят задължения на страните с оглед едно антиципирано действие на окончателния договор: със сключването на предварителния договор “продавачът” предава владението на вещта на “купувача”, който му изплаща цената. Въз основа на тази уговорка едната страна иска изпълнение, другата страна упражнява правото на задържане, докато първата страна не изпълни. Правото на задържане може да се упражни само при уговорено антиципирано действие (задължения на двете страни), най-вече при транслативни сделки. 18. Договор в полза на трето лице. Обещаване действието на трето лице. 1. Договор в полза на трето лице. 1.1. Принципът “всеки договаря за себе си” и отношение на третите лица към сделката. 1) Принципът. Облигационното отношение поражда задължения за страните. Според чл. 21, ал. 1 ЗЗД Договорът поражда действия между страните. Когато договорът се сключва от представител, той действа от чуждоиме и за чужда сметка и правните последици са за представлявания - той е страна по договора. Поставя се въпросът дали третите лица, които не участват нито пряко, нито косвено, имат отношение към сделката. Поначало те нямат такова отношение, но може да има изключение. 2) Изключения - трети лица имат отношение към сделката: 1) третото лице може да изпълнява задължението на длъжника въпреки противопоставянето на кредитора (чл. 73) - замества кредитора и по този начин става страна по договора (отношението не се погасява); 2) сключен договор може да рефлектира в чужд правен кръг (всички сделки са свързани с целта, която се преследва, а в някои случаи сделките пораждат конкретно право за трето лице). Договорът може да породи действие и спрямо трети лица, но само в предвидените в закона случаи (чл. 21, ал. 1). В тази връзка чл. 22, ал. 1, изр. 1: Може да се договаря в полза на трето лице. Договорът има относително действие, но по изключение могат да се породят права (не и да се уговорят задължения) в полза на трето лице. 1.2. История и правна уредба на договора в полза на трето лице. 1) Римското право познава този договор като изключение. Възможно е дарение с тежест: при дарението се поставя модалитет, че надареният ще издържа трето лице, посочено от дарителя, за 1 г. - за това трето лице се поражда едно право по волята на дарителя със съгласието на дарения. Било е възможно да се сключи и заем при подобна хипотеза. 2) ФКГ (под влияние на Потие), чл. 1121; BGB, чл. 328-339; ШвГК, чл. 18; английското право; ЗЗД (отм.), чл. 33 предвиждат договор в полза на трето лице. 3) ЗЗД урежда договора в полза на трето лице в чл. 22. Действащата правна уредба се запазва в проекта за граждански кодекс. 1.3. Договор в полза на трето лице: 1) Определение. Договорът в полза на трето лице е съглашение, от което се пораждат права за лице различно от страните по договора. Кожухаров определя договора в полза на трето лице като договор, по който страните се съгласяват, че едно трето лице, което не участва в договора нито пряко, нито чрез представител, ще има правото да иска изпълнението на поетото от обещателя задължение. 2) Страни. Страните по договора са уговорител (стипулант) и обещател (промитент). 3) Цел. Тези две страни имат за цел този договор да породи действие за тях и за едно трето лице (бенефициер). Основната цел на договора в полза на трето лице е да породи право за едно трето лице. 1.4. Необходимост и приложно поле на договора в полза на трето лице. Този договор опростява отношенията и е полезен: 1) Уговорителят сключва договор с обещателя, но уговорителят дължи на третото лице, трябва ли да се извърши двойно изпълнение (време, разноски). По-лесно е да се избегнат подробностите и да се изпълни направо на третото лице. 2) При това ускоряване на оборота, при възможността да се използва този договор и при застраховките (живот, гражданска отговорност) - застрахователната сума се получава от третото лице. 3) Възможно е да се използва при дарение - напр. дареният да издържа трето лице. Договорът в полза на трето лице се урежда от правните норми на общата част на облигационното право, защото може да бъде клауза от съдържанието на всеки специален облигационен договор: застраховка по живот, продажба, замяна, наем. 1.5. Предпоставки за валидност. За да се сключи договор в полза на трето лице, е необходимо: 1) Договорът трябва да е валиден. Ако е нищожен, третото лице не придобива права. Ако е унищожен, правата отпадат с обратна сила. 2) Договарящите трябва наистина да са се съгласили да облагодетелстват едно трето лице (затова третото лице придобива права). Уговорката да е допустима от закона, да не противоречи на добрите нрави. 3) Третото лице трябва да е определено или определяемо (родените и след сключването на договора за застраховка към момента на настъпването на застрахователното събитие; в полза на съпругата - напр. отнася се до втората съпруга). Договорната клауза в полза на трето неопределено лице не може да бъде валидна - то трябва да е поне определяемо. 1.6. Сключване, кауза и предмет на договора. 1) Сключване на договора. Съгласието трябва да се постигне между обещателя и уговарящия. Договор в полза на трето лице се сключва с оглед на основното правоотношение, което се уговаря между уговорителя и обещателя. - Ако това отношение е неформално, то и относно уговорката във връзка с третото лице няма да се изисква форма. Ако става дума за договор с изискване за форма, договорът ще е формален. Става дума за формален договор и с третото лице, ако се налага. - Договорът може да бъде и двустранен, и едностранен. При двустранен договор обещателят изпълнява на третото лице, но изпълнява задължение към уговорителя. При едностранен договор обещателят предоставя заема на третото лице; обещателят решава да надари уговорителя, а той казва, че приема дарението, но иска да отиде за трето лице. 2) От гледна точка на каузата договорът е поликаузален - каузата е поливариантна. Основание (причина на договора): пряката и непосредствена цел, към която е насочен договорът; типична за определен тип договор. Каузата се определя от това каква е основната сделка. 3) Предметът може да бъде вещ (прехвърляне на третото лице), ценна книга, вземане, може да се учредява залог, ипотека в полза на третото лице. 1.7. Сключване на договора и действие. 1) Двете страни постигат съгласие и с това договорът е сключен. Ако договорът е формален, съгласието е в съответната форма. 2) Действие относно третото лице. а. Придобиване на правата от третото лице. Виндшайд счита, че със сключване на договора в полза на трето лице за третото лице възниква автоматично съответното право, което преминава в патримониума му, преди дори да е узнало за договора. Това се поддържа и от Кожухаров. Руската доктрина поставя под съмнение тази теория (1912): третото лице придобива правото, след като е направило волеизявление за придобиването. Кожухаров извежда придобиването на правото непосредствено от договора от това, че правото не преминава през патримониума на уговарящия и третото лице не е правоприемник на уговарящия: претенцията за престиране срещу обещателя не преминава от уговарящия към третото лице, а възниква направо за него. Като аргумент в подкрепа на това Кожухаров използва разпоредба на ЗЗД в областта на застраховките, аналогичен е текстът на чл. 415, ал. 2 ТЗ: Ако ползващото се лице е наследник, то има право на застрахователната сума, дори ако се откаже от наследството - застрахователната сума не спада към наследството на уговорителя, третото лице ще я получи на собствено основание и оттук правото на застрахователната сума е право, породено направо в неговото имущество. Според П. Попов със сключването на договора за третото лице възниква правото да приеме определеното в договора за него право - възниква възможност да придобие правото. Докато се произнесе третото лице, договорът е сключен (дава възможност на третото лице да придобие), но дотогава уговорителят може да промени и правото, и третото лице (чл. 22, ал. 1, изр. 2). б. Отмяна на уговорката. Законът дава възможност за отмяна, но страните може да са уговорили и неотменимост. - Отмяна преди приемане от третото лице. Според чл. 22, ал. 1, изр. 2 Уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползува от нея. До приемането на уговорката от третото лице уговорителят може да я отмени - неговото едностранно изявление е достатъчно. Кожухаров, изхождайки от тезата за непосредственото придобиване, казва, че до приемането придобиването не е окончателно и при отмяна придобитите права отпадат с обратна сила - придобиването е пряко, но не е окончателно и до приемането се намира във висящо състояние. - Отмяна след приемане. Според П. Попов след като третото лице е направило волеизявление, че придобива правото, то трябва да бъде ненакърняемо. Законът обаче и след като третото лице е направило волеизявление да придобие правото, предвижда възможност и тогава да се промени и правото, и третото лице, но само ако уговорителят е запазил правото да промени третото лице - чл. 22, ал. 1, изр. 3: Уговарящият може да си запази правото да отмени тази уговорка или да замени третото лице. Би трябвало такава уговорка да не се позволява, но това са частни отношения. 3) Приемане от третото лице. С приемането от третото лице в неговия патримониум възниква правото. Приемането може да се адресира до уговарящия или обещателя, а може и до двамата. Правото на третото лице възниква от фактическия състав, включващ договора и волеизявлението на третото лице да приеме правото. Според Кожухаров правото възниква само от договора, а приемането само премахва висящото състояние и води до окончателно придобиване. За изявлението на третото лице не е необходима форма за валидност, достатъчни са и конклудентни действия (напр. цесия на застрахователната сума). Волеизявлението на третото лице е потестативно право. То консолидира сключения договор от гледна точна на възможността да се промени третото лице, освен ако има допълнителна уговорка. 4) Отказ от третото лице. Третото лице може да не желае да се ползва от уговорката - може да се откаже с едностранно, неформално волеизявление, адресирано до двамата. В такъв случай според Кожухаров придобитото право отпада с обратна сила. Договорът обаче не губи силата си - само трябва да бъде посочено друго ползващо се лице. 1.8. Правоотношения. Заинтересованите лица са три групи - бенефициер, промитент и стипулант. Правоотношенията са три групи: 1) Отношения между страните (отношение на покритие). Действието е свързано най-напред със задължения между страните (според договора), но цялото или част от задължение се изпълнява като се престира на третото лице. Като страна по договора уговорителят може да предяви иск срещу обещателя за изпълнение на задължението му. Уговорителят като страна по договора, а не бенефициерът, може едностранно да развали договора или да иска развалянето му по съдебен ред поради неизпълнение. И двете страни могат да искат обявяване на договора за нищожен, да искат унищожаване, да развалят договора поради неизпълнение, да упражняват право на задържане. 2) Отношения между уговарящия и третото лице (валутно отношение). Отношенията могат да бъдат най-различни: 1) възможно е уговарящият да иска да надари третото лице (при условията на чл. 227 ЗЗД уговорителят ще може да иска отмяна на дарението в срок 1 г. от узнаване на основанията); 2) може да бъде изпълнение на едно задължение (causa solvendi) на уговарящия към третото лице; 3) възможно е уговарящият да даде заем на бенефициента посредством престацията на обещателя. 3) Отношения между обещателя и третото лице (външно отношение). а. Претенция за изпълнение - може ли третото лице да иска реално изпълнение от обещателя. Третото лице може да предяви такава претенция не като страна по договора, а като придобило право по него - искът е негов. Бенефициерът може да поставя обещателя в забава, да търси обезщетение за вреди поради неизпълнение. б. Възражения на обещателя. Може ли обещателят да откаже изпълнение на третото лице (да задържи дължимото на третото лице право върху една вещ) поради неизпълнение на уговарящия - чл. 22, ал. 2: Обещателят може да противопостави на третото лице възраженията, които произтичат от договора, но не и възражнията от други отношения с уговарящия. Чл. 334 BGB: всички възражения на обещателя, които възникват от договора в полза на трето лице, могат да се направят на третото лице. Тъй като правата на третото лице произтичат от договорна връзка между уговарящия и обещателя, ако уговарящият не изпълни задължението си, обещателят може да откаже изпълнението на третото лице, докато уговарящият не изпълни (уговарящият и обещателят ще бъдат осъдени да изпълнят едновременно). Обещателят може да възрази на третото лице и че договорът е унищожаем, ако го е сключил при грешка, измама, заплашване. в. Разваляне (бенефициерът няма задължения), унищожаване на договора (волята му не е опорочена) от третото лице не може да се иска (не е страна по договора). 4) Отношения между третото лице и кредиторите на уговорителя. Този договор следва да бъде считан за един от важните договори и относно кредиторите, които могат да отменят действията на длъжника - чл. 22, ал. 3: Ако договорът, от който третото лице черпи правото си, бъде отменен по иск на кредиторите на уговарящия, третото лице е длъжно да върне само това, което уговарящият е дал по договора (виж и чл. 414, ал. 8 ТЗ). Относно правата на кредитора да отмени действията на длъжника, които увреждат възможността кредиторът да бъде удовлетворен (чл. 135), се приема, че тези действия могат да бъдат отменени, но в рамките на това, което уговорителят е дал по договора: застраховка (внесени 1000 лв)-смърт на лицето (синът получава 10000 лв)-кредиторите отменят договора (получават 1000 лв). 1.9. Същност на договора. Някои считат този договор за оферта към третото лице (не става ясно защо само едната страна може да оттегли предложението, защо само за едната страна възниква задължение, в кой момент се поражда действие). Според други това е условна сделка. Според някои при този договор трябва да се приеме, че е налице една гестия (страните са гестори по отношение на третото лице). Може да се приеме, че договорът в полза на трето лице е пример за договор с рефлексно действие, което възниква по силата на закона. 2. Обещаване действието на трето лице. 2.1. Страни по договора и предмет на задължението. 1) Страните са обещател и кредитор. 2) Обещателят се задължава, че едно трето лице ще поеме задължение пред кредитора или ще извърши определено действие в полза на кредитора. Задължението възниква за обещателя, то е пред кредитора: с това задължение, което е поел, обещателят не ангажира третото лице, то само ще реши. Обещанието не обвързва третото лице, обвързан е само обещатлят - чл. 23: Този, който е общал задължението или действието на едно трето лице, е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи или ако не извърши обещаното действие - в сила е принципът, че всеки договаря за себе си и може да обвърже само себе си. 2.2. Смисъл на задължението. Обещаването на действието на трето лице е една гаранция за кредитора, че е възможно чрез това задължение, което е поел обещателят, да се сключи една сделка. Този договор е често срещан (напр. един от собствениците поема задължение, че и останалите собственици ще се съгласят да се сключи договор за продажба на недвижими имоти) - създава известна степен на увереност за кредитора. 2.3. Действия. Задължение възниква за обещателя, няма задължения за третото лице, което не е страна по договора. 1) Обещателят е изпълнил задължението си, ако третото лице извърши уговореното действие или поеме обещаното задължение. 2) При неизпълнение на това задължение, което третото лице е трябвало да поеме, отговорност носи обещателят: 1) при договор intuito personae се дължи обезщетение; 2) при друг договор обещателят трябва сам да изпълни обещаните действия или да плати обезщетение (има право на избор). В зависимост от обещаното обезщетението има различен обем: ако е обещано поемане на задължение, вредите са от нарушен негативен интерес, ако е обещано изпълнение, обещателят ще отговаря за неизпълнение. Обещателят се освобождава от отговорност при последваща невиновна невъзможност (напр. вещта, която е трябвало да бъде продадена, погива). 2.4. Отличия от поръчителството. Поръчителят отговаря за чуждо задължение (отговорността му е обусловена от съществуването на задължението). Обещателят не отговаря за изпълнението на чуждо задължение, а само за поемането му. Въпрос 19. Изпълнение – понятие. Интерес от изпълнението. Правна същност на изпълнението. Принцип на точното изпълнение, принцип на реалното изпълнение, принцип на добросъвестното изпълнение.Римските юристи са определяли изпълнението като осъществяване на дължимата престация. Изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, удовлетворяване на легитимния кредиторов интерес, настъпване на обещаната от длъжника промяна... Изпълнението прекратява облигационното отношение, защото промяната, осъществяването на дължимия резултат, е целта на облигационното отношение. В този смисъл облигационното отношение е едно временно явление - то се поражда, за да се прекрати чрез изпълнение. (Но временно не бива да се възприема като краткотрайно, защото има много облигационни отношения, които се проточват дълго във времето/. Изпълнението е най-желаният начин за прекратяване на едно облигационно отношение. Разбира се съществуват и други погасителни основания, но самото отношение се създава за да се постигне някакъв положителен резултат - промяна, която се явява изпълнението. Старият ЗЗД говори за "плащане", а не за изпълнение, под което е разбирал удовлетворяването на кредитора. (Какъвто може би е бил и първоначалният смисъл на понятието плащане - от facere - примирявам, успокоявам/. нес под "плащане" разбираме по-скоро погасяване на едно парично задължение. (Което не е съвсем правилно - етимологията на думата дава да се разбере, че става въпрос за удовлетворяване. В този смисъл терминът "плащане" може да се отнесе към всяка хипотеза на изпълнение, а не само до паричните задължения/. Изпълнението - удовлетворяването на легитимния кредиторов интерес, може да стане по два начина: доброволно или принудително. И в двата случая интересът на кредитора е удовлетворен и облигационното отношение се прекратява. Доброволното изпълнение е желаният вариант и с него ще се занимаваме по-нататък. Независимо от това ще се намесват и въпроси от принудителното изпълнение като дълг и отговорност - имуществена отговорност на длъжника - начинът по който можем сами, против волята на длъжника да получим едно изпълнение на задължението. Изпълнението е осъществяване целта на облигационното отношение. Задължението не е самоцел - зад неговото изпълнение стоят икономически, а и духовни интереси на кредитора. Изпълнението стои в основата на стабилността в оборота. (Достатъчно е да си представим едно верижно неизпълнение - за да изпълните вие трябва да получите нещо от ваш длъжник, а този на когото трябва да изпълните се нуждае от престацията за да може да изпълни той на свой ред и т.н...и когато едно от звената в тази верига се скъса - някой не изпълни, провалят се очакванията на всички, разстройва се икономиката..особено ако вземе че фалира някоя банка/. И тъкмо защото за кредитора изпълнението е целта на облигационното отношение (то му дава промяната, която иска да бъде осъществена, но не може или не иска да предизвика сам) правото му дава няколко ефективни средства за защита срещу неизпълнение - средства, чрез които той може да наложи и да получи изпълнение дори против волята на длъжника/.Било то реално изпълнение, или компенсаторно обезщетение, или реално изпълнение заедно с мораторно обезщетение../. Не бива да се забравя и длъжника. Той също има един съществен интерес от изпълнението, защото така се погасява дългът му. И за него изпълнението е една стопанска (и не само стопанска) ценност. Отчитайки този момент правото създава в полза на длъжника средствата, с които може да наложи изпълнение, ако кредиторът не желае да го приеме. На този интерес на длъжника отговаря институтът на забавата на кредитора, уреден в ЗЗД чл.95-98. От изпълнението могат да имат интерес и трети лица и това е така поне в три хипотези: Изпълнението погасява не само дълга, но и обезпеченията (лични или реални) дадени от трети лица. Тяхното правно състояние е зависимо от съществуването на дълга и те имат интерес от изпълнението на задължението защото така ще отпаднат и обезпеченията, които те са дали. Това е причината законът да позволи трети лица да могат да изпълнят вместо длъжника. И не само това - когато третите лица имат правен интерес от изпълнението на задължението и престират вместо длъжника, законът предвижда те да встъпят в правата на "удовлетворения кредитор" - т.нар. суброгация, уредена в чл.74 ЗЗД. Интерес от изпълнението могат да имат не само третите лица, които са обезпечили дълга, но и тези, които имат интерес от десезирането на кредитора. Например кредиторът е предявил иск по чл.135 и е създал ситуация на относителна недействителност прямо него. Ако третото лице, с което длъжникът е договарял, иска да запази за себе си престацията и да изключи недействителността на сделката спрямо кредитора, може да "десезира" кредитора като изпълни вместо длъжника. (При това положение кредиторът престава да бъде кредитор и сделката повече няма по отношение на кого да бъде недействителна/. По същият начин стоят нещата, когато е запорирано едно вземане или има обезпечителен или изпълнителен запор върху вещ - прехвърлянето на подобна вещ е относително недействително спрямо взискателите и ако трето лице иска да получи вещта, трябва да плати на взискателите - да ги десезира. Съществуват редица други по-деликатни случаи, когато има нужда от десезиране на кредитора. Например имаме няколко ипотеки върху един имот и към днешна дата ако се продаде на търг, ще покрие само първата ипотека, но не и втората и третата. Кредиторът по първата ипотека не се интересува от останалите ипотекарни кредитори, но за тях е важно кога ще се изнесе имота на публична продан. Ще ни се наложи да десезираме първия кредитор, ако искаме да не продаваме сега, а да изчакаме по-изгодни условия, когато имотът ще струва повече. В този случай старият закон е допускал суброгация на този кредитор, който е платил на първия. Наред с всички тези хипотези, при които трети лица имат интерес от изпълнението и правото им дава някакви способи да изпълнят и дори допълнителна защита - суброгацията, изпълнението докарва една икономическа ценност в патримониума на длъжника - кредиторите имат интерес длъжниците на длъжника им да изпълняват. За защита на този интерес е предвиден искът по чл.134. Правна същност на изпълнението Определяне същността на едно понятие означава да го оприличим на друго, известно, към което то може да се отнесе, като посочим специфичните видови отлики. През Средновековието знанията за правото са се опирали на РП и обичайноправните норми. От това време датира и принципът, че това, което не е известно на глосата не е познато на съда и следователно не е право. За да можем да "узаконим" съществуването на нещо ново (веднъж) и (на второ място) за да покажем, какво е неговото действие, трябва да го оприличим на нещо, което глосата познава. Когато се вижда, че нещата не стоят така, отиваме към т.нар. "фикционна теория", която казва: макар това ново нещо да не е познато на глосата, нека приемем че е познато, защото по този начин ще узаконим конструкцията и ще можем да покажем нейните ефекти. Чрез тези фикционни обяснения правото се развива продължително време. В по-ново време, когато големите кодификации са открили пътя на нормотворчеството в областта на частното право, търсенето на правната същност има смисъл тогава, когато законодателството не създава достатъчно ясна регламентация на последиците от едно правно явление. За правната същност на изпълнението съществуват поне 3 обяснения, които са представени и в българската правна литература. Едни автори приемат че изпълнението е договор. Други (в това число и Кожухаров) отричат това, а трети (тук се включва Апостолов) изпълнението понякога има договорна същност, а понякога няма... Класическата правна доктрина, забравена и критикувана днес, приема че изпълнението е договор. Това било така, защото погасяването на задължението изисквало волята на страните - кредитор и длъжник. Желанието да се погаси дълга е каузата на тяхното съгласие за изпълнение (т.е. solvendi causa) и това съгласие за погасяване предполагало намерение за изпълнение от страна на длъжника (animus solvendi/. И тъкмо защото този договор, тази solvendi causa предполага съществуването на задължение и намерение то да бъде погасено чрез изпълнение, когато целта не съществува (липсва действително задължение) плащането е направено без основание и даденото подлежи на връщане по съответната кондикция - чл.55 ЗЗД. Тъкмо защото изпълнението е договор, недееспособността на кредитора ще влияе върху действителността на изпълнението, съгласно чл.75 ал.2 ЗЗД. Оттук и необходимостта длъжникът да изпълни с намерение да погаси дълга и идеята, че без animus solvendi изпълнение няма. Практически обаче намерението за изпълнение се предполага и следва да бъде изрично изключено когато се престира с друга цел. (Например когато ви дължа 5 лв. по заем, но ви давам 5 лв за да ми купите една книга/. Същата идея можем да намерим в правилата за прихващане на изпълнението. На класическия възглед, определящ изпълнението като договор, се противопоставят случаите, когато едно задължение може да бъде изпълнено и без съгласието на кредитора, а понякога дори и без знанието на длъжника. (Можем да дадем за пример класическата ситуация с задължението да не се свири между 14 и 16 часа: ако по това време и длъжникът и кредиторът са мъртво пияни, свирене няма да има, но и двамата нито мислят, нито се интересуват от задължения, права и изпълнение...Длъжникът е толкова пиян, че не може да свири дори и да иска, а кредиторът не може да разбере свири ли се или не. Използвам този пример за да илюстрирам, че може да има изпълнение и без animus solvendi и без приемане от страна на кредитора/. Нито animus solvendi е иманентно присъщо на изпълнението, нито то винаги е договор. Дори можем да кажем, че то поначало няма договорна същност, но ще бъде договор или сделка, когато задължението има за предмет извършване на едно правно действие. (Изпълнението на задълженията по един предварителен договор е именно сключване на окончателния договор - едно правно действие - сделка/. Тази втора теория приема, че по принцип изпълнението не е сделка и за това не е необходим animus solvendi, но понякога може да се реализира като сделка. (Това е тезата на Аспарухов/. На този възглед се противопоставя факта, че изпълнението се състои в осъществяване на дължимия резултат, а той никога не бил сделка, дори и при предварителните договори. (Така мисли Кожухаров и стига до извода, че изпълнението никога не е договор/. В тази линия на разсъждения обаче Кожухаров е съвсем непоследователен. Пряка последица от една подобна теза е, че animus solvendi не е необходим, след като изпълнението се състои в обещания резултат. Кожухаров обаче настоява за необходимостта от animus solvendi?! Нещо повече - той приема, че основанието на изпълнението е solvendi causa и обяснява липсата на основание чрез кондикциите по чл.55 с това, че липсата на дълг правило изпълнението без основание. (Основание в смисъл причина за сделката?!? Самият Кожухаров приема, че плащането на недееспособен кредитор било унищожаемо и иска принадлежал на кредитора. Какъв е този иск - иск по чл.27 и следващите ли?/ Какво да кажем тогава за същността на изпълнението? Е със сигурност изпълнението е юридически факт, който прекратява задължението - т.е. правопрекратяващ юридически факт. Като оставим на страна екзотичните задължнения non-facere е много трудно да видим в изпълнението някакво съглашение между кредитор и длъжник, с което те се съгласяват да прекрaтят облигационното отношение, защото кредиторът бил получил това, което му се следва, удовлетворен е защото длъжникът е платил. Вярно е, че в повечето случаи такова съглашение ще се окаже конклудентно - даване и приемане на изпълнението. Вярно е, че то в много случаи се предполага. Но се преполага и каузата на сделките по чл.26 ал.2!! В този ред на мисли към договорната теория ни навежда и възкресеният текст на чл.8 ЗЗД (чл.2 на стария закон/: "Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях." А основният способ за прекратяване на облигационното отношение е именно изпълнението. (Тук става дума за доброволно изпълнение. При принудителното и дума не може да става за някаква договореност, защото кредиторът може чрез исковете по чл.79 да наложи изпълнение и против волята на длъжника. От своя страна при липсата на воля за изпълнение от страна на кредитора, влизат в действие правилата на чл.95-98 ЗЗД/. Вярно е, че самото изпълнение се състои в постигането на облигационния резултат. Но дали това, което длъжникът е престирал съответства на изпълнението на задължението му или не е въпрос на съгласие между кредитора и длъжника че задължението е погасено. В много случаи това съгласие се материализира в документи - протокол за приключване на отношенията, разписки и т.н. Изведнъж се оказва, че можем, да квалифицираме правилото на чл.133 б. "г" ГПК като форма за доказване на договора за изпълнение! Безспорно изпълнението е юридически факт, който погасява задължението защото кредиторът е удовлетворен. И отново като вземем пред вид етимологията на думата "удовлетворен" - че длъжникът си е платил и за това кредиторът е удовлетворен, не можем да не открием един психологически момент и в двата термина: кредиторът приемайки изпълнението заявява, че това е дължимото му; длъжникът предлагайки изпълнение дава да се разбере, че това той счита за предмет на своето задължение и иска да плати по този начин. Можем да открием един добре изразен елемент на воля за даване и приемане на изпълнението. Оттук и съгласие за погасяване на дълга чрез изпълнение. Така поне доброволното изпълнение представлява сделка между кредитор и длъжник. Т.е. макар и архаична, теорията за договорният характер на изпълнението е вярна. Но колкото и да е примамлива тази класическа теза не е вярна!!! По-скоро е погрешна, защото не може да се отнесе към принудителното изпълнение, а и двата вида изпълнение от гледна точка на материалноправния си ефект имат едно и също действие - погасяват дълга. Но класическата теория не може да се приеме и от гледна точка на осъщественият облигационен резултат, когато изпълнилият е не длъжникът, а трето лице. Да се приеме, че изпълнението представлява договор между длъжник и кредитор означава че длъжникът се е ангажирал не за осъществяване на облигационният реузлтат, а да накара кредитора да приеме?! Не може също така да се съгласим с Апостолов, че понякога изпълнението е сделка - в случаите когато трето лице изпълни вместо длъжника. Ако разглеждаме това изпълнение като договор, означава че кредиторът може и да не приема изпълнение от трето лице - нещо, което противоречи на чл.73 ЗЗД. В същност самият факт, че изпълнението може да бъде наложено и от кредитор и от длъжник, изключва договорният му характер. Ето защо изпълнението се състои в осъществяване на дължимия резултат, а не в съгласието, че престираното е това, което е трябвало да се осъществи. В този смисъл теорията за договорния характер на изпълнението подчертава елемента на съгласие на страните - отношенията им са приключили с факта на изпълнението така желано, както ако беше доброволно. Но съгласието, че задължението е изпълнено, е различно от факта на изпълнение. Ако разделим двете неща ще видим, че изпълнението е обективно осъществяване на дължимия резултат, а не съгласието на страните да приемат, че задължението е погасено чрез изпълнение. В крайна сметка ако кажем, че изпълнението е договор, ще стигнем до абсурдната ситуация прекратяването на задължението да зависи не от това дали длъжникът е изпълнил, или не, а дали страните са се съгласили. (И в действащият закон могат да се намерят някой реминисценции от договорната теория, като обясненията за исковете за връщане на дадено без основание/. Принципи на изпълнение Принципите на правото са нещо, което стои зад нормативният текст. Те са нещо от което законодателят се "вдъхновява" създавайки позитивното право; нещо, което обяснява позитивното право и позволява да преодолеем празнините в законодателството, но не можем да ги сравняваме с някаква, пък била тя и особено важна,правна норма. Макар че ние нямаме друг начин да съдим за правните принципи, освен като обобщаваме написаното в правните норми. Така погледнато са налице две тенденции: едната естественоправната, която търси принципите на правото в естественото право; другата - чисто нормативистична,, която вижда източниците на принципите на правото в обобщаването на позитивноправната регламентация. Можем да приемем, че и двете теории са верни. Когато търсим някакъв правен принцип. от който да извлечем правило, приложимо за случай, за който няма конкретна разпоредба, проверяваме и в други закони и се опитваме да извлечем общата им идея. Когато обаче липсва правна регламентация, по-скоро се обръщаме към едно трансцедентално право (което може и да наречем естествено право/, за да видим как е най-спаведливо да уредим отношенията в нашия случай. Съществува проблем относно броя на принципите: някой автори приемат, че са само няколко, а други изброяват множество. Технически погледнато принципите на дадена правна област, включително и на отделен институт, са някакво обобщение на общите правни принципи. Така за принципи на изпълнението можем да посочим 3 или 4, като според повечето автори това са: принцип на точното изпълнение; принцип на реалното изпълнение; принцип на добросъвестното изпълнение; и принцип на икономичното изпълнение, като този последния можем да разглеждаме самостоятелно, или като част от останалите три. Принципът на точното изпълнение в същност представлява максимата: "Договорът трябва да бъде изпълнен точно." Т.е. задължението трябва да бъде изпълнено така, както е поето - да бъде изпълнено точно. От това следва, че всяко отклонение на осъществения резултат от предварително уговореното ще представлява форма на неизпълнение. Легална опора на принципа на точното изпълнение ни дава чл.79 ЗЗД, където е казано: "Ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да иска обезщетение за неизпълнение." Основата на този принцип е идеята, че неточното изпълнение е вид неизпълнение. Вторият принцип, този на реалното изпълнение, изглежда малко по-сложен. Точното изпълнение винаги е доброволно и реално. Но не всяко реално изпълнение е точно. Реално е изпълнението на първоначално дължимото - можем да го наречем още и натурално изпълнение, за разлика от компенсаторното обезщетение, което е сурогат на реалното изпълнение. (Например - дължа ви една ябълка. Ако ви дам ябълката не по-късно от падежа имаме реално изпълнение. Ако не ви дам ябълката, а ви платя обезщетение за неизпълнение, ще имаме не реално изпълнение, а компенсаторно обезщетение. Ако обаче не ви дам ябълката на падежа, а по-късно пак ще имаме реално изпълнение/. Принципът на реалното изпълнение бе твърде фетишизиран през социализма. Макар някой днес да твърдят, че този принцип е безсмислен и се явява резултат от остарели предрасъдъци, той се дава отговор на два важни въпроса: 1)Може ли при липса на доброволно изпълнение кредиторът да иска, макар и късно, да се наложи натурално изпълнение, дори против волята на длъжника? (Тук не влиза хипотезата на паричен дълга, защото при паричните задължения всяко изпълнение е реално!/ 2)Може ли неизправният длъжник да настоява за реално, макар и закъсняло изпълнение, дори порив волята на кредитора? Отговорът на тези два въпроса (където водещ е първия) зависи в значителна степен от равнището на стоково-паричните отношения и морално-етичните възгледи в обществото. Както знаем, в класическото РП кондемнацията (осъждането) е била винаги парична - ако ищецът е спечелил делото му се е присъждала стойността на дължимото в пари. Това състояние на РП може да се обяснява от една страна с високата степен на развидност на стоково-паричните отношения - в повечето случаи благата са заместими (намират се свободно на пазара) и за кредиторът е по-лесно, а и по-изгодно, да получи обезщетение и да търси заместител - т.е. да сключи сделка за покритие. Втората причина е отказът на класическото РП да въздейства върху личността на длъжника, който престава да бъде лично обвързан (както е било в архаичното РП/, но остава имуществено отговорен. Разбира се и класическото РП е допускало изключения от принципа на парично осъждане когато действителното спазване на обещаното поведение е представлявало особен интерес за кредитора - т.е. когато престацията е била незаменима. Това обаче отново е ставало чрез силата на паричното осъждане - присъждала се е вещта, или нейната многократна стойност, при което длъжникът е можел да избира: да предаде вещта, или да плати т.нар. особен съдебен залог. (По този начин са се изпълнявали принудително дори такива задължения като за прилично погребение!/ В Юстинияновото право тази възможност е била разширена, вероятно поради упадъка на стоково-паричните отношения. Но и в Юстинияновото право и през Средновековието идеята, че осъждането е било само парично остава и когато са говорели за имуществен интерес на кредитора като предпоставка за действителността на договора причината е била тъкмо тази - осъждането е парично и когато интересът на кредитора е неимуществен, длъжникът няма как да бъде наказан при неизпълнение, защото няма как да се превърне неизпълнението в обезщетение. Т.е. правото не може да стои зад тези задължения, когато не могат да бъдат превърнати в пари и следователно това въобще не са правни задължения... Упадъкът на средновековните икономически отношения, особено през ранното Средновековие е дало отражение върху мисленето относно принципа на реалното изпълнение. (Което е по-скоро философско-риторично/. Един от болонските глосатори - Мартинус, се е запитал към текстовете, в които се говори за парично осъждане: "Когато ми дължиш хляб за какво са ми пари ако умирам от глад?" и така е поставил началото съмнение в основателността на паричното осъждане в полза на реалното изпълнение. (В същата глоса Мартинус сам си е отговорил на въпроса. Нещо от рода: "Ами защото с парите ще си купя хляб, а ако трябваше да те принуждавам да произведеш сам хляба, тогава наистина ще умра от глад..."/ В по-ново време се появява идеята, че всяко задължение за действие след неизпълнение се погасява и не може да се търси реално изпълнение, а само обезщетение. Вече отказът от иска за реално изпълнение и настояването за парично обезщетение се подхранва от новите морални възгледи през Ренесанса за свобода на волята на длъжника - ако можем да го принудим да извърши едно действие против волята му, той би бил роб. Съществува дори една максима: Никой не може а бъде принуден да претърпи нещо против волята си", която стои зад парилото, че всяко задължение за facere след неизпълнението му става парично и не може да се търси реалното му изпълнение. Максима, която бива включена във Френският кодекс (само отчасти - с оглед трудовите задължения) и в нашия чл.421 ал.2 ГПК, където се казва, че принудителното не могат да се изпълняват задължения по трудов договор. Но идеята, че това задължение се превръща във парично обезщетение и не може да се търси друг способ за неговото изпълнение, се натъква на други текстове в ФК, като възможността кредиторът да иска да бъде овластен да изпълни за сметка на длъжника и др., както и във френската практика, подобно на римското осъждане, при задължение за действие съществува възможността длъжникът да бъде осъден или да изпълни, или да заплати едно огромно обезщетение. Такова едно осъждане може да се приеме за условни - понеже не може да се иска реално изпълнение, длъжникът е осъден да заплати една значителна сума, като не изпълни в някакъв срок. В английското право нещата също стоят по подобен начин. Съгласно принципите на общото право длъжникът може да бъде осъден единствено в пари. Но когато паричното обезщетение е неадекватно с оглед интереса на кредитора, правото на справедливостта е дало и иск за реално специфично изпълнение, макар и при особени условия и осъждане за забрана за извършване на определени действия. Тези задължения и осъждания са много специфични: когато не бъде изпълнено действието, за което съдът ви е осъдил (например да предадете недвижимия имот) отивате в затвора (е, не за дългове) за неуважение на съда! От тази гледна точка осъждането минава за изключително ефективно, макар да не минава за задължително... По по-различен начин гледа на реалното изпълнение немското право. То в същност го фетишизира като смята, че реалното изпълнение трябва да се предпочита във всички случаи пред паричното обезщетение и развалянето на договора поради неизпълнение. И ако BGB се прилагаше стриктно, би се наложил извода, че се дължи реално изпълнение, ако няма такова - обезщетение в натура и само по изключение се дължи парично обезщетение. По същият начин стоят нещата и в областта на разваляне на договорите - преферира се реалното изпълнение пред прекъсването на облигационната връзка, която при заместимост на благото позволява по-лесно да се сключи сделка за покритие. През социализма при нас принципът на реалното изпълнение беше силно фетишизиран от плановото начало. (Все пак при система когато едно предприятие произвежда пирончетата, друго главичките, а трето сглобява габърчетата, ако някъде по веригата някой не изпълни ще се наложи внос а това е ще срине плановото начало!/ В заключение може да се каже следното: Принципът на реално изпълнение е една ценност, която дава възможност на кредитора, когато той има действителен интерес от реалното, натуралното, специфичното изпълнение - т.е. при незаместими престации да го потърси и получи. Заедно с това обаче този принцип не бива да се идеализира до степен, че да се превърне в пречка за оборота. Каква е позицията на днешното българско право и ЗЗД? ЗЗД урежда принципа на реално изпълнение като обща клауза в чл.79. Искът за реално изпълнение по чл.79 не зависи от характера на престацията. (Т.е. у нас не съществува ограничението на фр. право, че всяко задължение за действие се превръща в обезщетение за неизпълнение/. Освен това правилата на ГПК, които са руско-немско по произход (чл.420-421) създават ефективна правна гаранция за изпълнението на каквото и да е задължение, ако кредиторът търси реално изпълнение. (Съдия-изпълнителят може да налага до 200лв. глоба неколкократно ако длъжникът не изпълнява, а не са много хората, които ще са навити да платят много пъти по 200лв само и само да не направят кефа на кредитора!/ Ал.2 на чл.79 насочва принципа на реално изпълнение в полза на длъжника: "Когато се иска обезщетение вместо изпълнение, длъжникът може да предложи първоначално дължимото заедно с обезщетение за забава, ако кредиторът има интерес от изпълнението." Това правило е обратната страна на общия иск за реално изпълнение, учредено в полза на кредитора с оглед защитата на интересите и на другата страна - длъжника, защото престацията е силно незаменима. (Ако той е произвел една толкова кичозна вещ, която може да се пласира само на поръчалият я кредитор-сделка за покритие е невъзможна, не е справедливо да го караме да плаща обезщетение и след това да се чуди какво да прави с вещта/. Подобни са били мотивите на законодателя да уреди една допълнителна уговорка при развалянето на договорите. В заключение можем да кажем, че ЗЗД възприема една твърде гъвкава и модерна позиция относно принципа за реално изпълнение веднъж избягвайки недоразуменията, които биха се появили във френското право при твърдение, че всички задължения подлежат на иск за реално изпълнение и втори път, избягвайки фетишизирането на реалното изпълнение за сметка на компенсаторното обезщетение или развалянето на договора (нещо, което се наблюдава в BGB) като е създал баланс, който може разумно да се използва от страните с оглед техния интерес. Принципът на добросъвестността е уреден като обща клауза в чл.63 ЗЗД. Този принцип идва да ни каже, че задълженията по ЗЗД са задължения bona fides. В различните епохи на развитие на РП има два вида задължения: stricti iuris (по-старите, с начало в архаичното право) и bona fides (плод на класическото РП/. За сравнение, ако по някое е поел задължение по стриктното право да предаде на друг един роб, той ще отговаря за неизпълнение само ако е убил роба, но не и ако той е умрял от глад, защото се е задължил единствено да го предаде, не и да го храни!. Обратно, при задълженията bona fides от длъжника се очаква да направи всичко, което е необходимо за постигането на резултата, но в границите на това, което бихме могли да изискваме от него - в границите на "грижата на добрия стопанин", което е общият модел на поведение. При стриктните задължения няма как да правим възражения, черпени от това, което днес бихме нарекли каузално отношение, т.е. от действителната цел на задължението. (Не можем да правим възражение за прихващане, нито възражение за неизпълнен договор../. Обратно, задълженията bonae fidei отчитат каузалността на отношението. Казано иначе, всички са склонни, особено при договорите, да разглеждат облигационното отношение в широкия смисъл на думата. (Т.е. като модел на едно действително отношение, в което размяната е средство за постигане други цели на страните, и когато вещта е повредена бихме могли да направим възражение, а когато от вас се иска да платите една сума, при положение че вие иматe да вземате същата сума можете да направите възражение за прихващане/. Всички тези възражения, които се основават на факти, породени след възникване на задължението и имащи за източник поведението на кредитора са известни като "възражения за последваща недобросъвестност", като са позволявали на длъжника да откаже изпълнение, или по-скоро да не бъде осъден ако се докажат фактите, на които те почиват. Така погледнато ще се окаже, че принципът на добросъвестно изпълнение ще се окаже твърде важен. Вярно е, че модерното право е съобразило легално най-важните възражения за последваща недобросъвестност на кредитора, които общо взето казват следното нещо: Самото предявяване на иска от ищеца представлява една измама, защото той иска от длъжника нещо, което не му се дължи, понеже има някакъв факт, които го засяга - например кредиторът също е длъжник на длъжника. Най-съществената част от тези възражения са легално уредени в модерното право. Например правото на задържане, възражението за неизпълнен договор, възражението на длъжника, че това което не е изпълнил е незначително малко и е недобросъвестно да се разваля договора, възражението (правото) да се иска прихващане на две насрещни вземания и т.н. Какво е значението на принципа bona fides днес? В днешно време принципът на добросъвестността, а оттам и очертаването му в чл.63, е от значение поне в две насоки: От една страна при търсенето на справедлив изход при казуси, които поставят на изпитание буквалното прилагане на закона. Така при ситуации, когато прилагането на буквата на закона ще доведе до очевидно несправедлив резултат имаме два изхода. Или да приемем, че съществува празнина в закона и да попълним празнината ad hoc по аналогия. Тук ще търсим обаче смисъла на закона, а това са принципите на bona fides или казано иначе ще приложим някое изрично неуредено възражение за последваща недобросъвестност (exceptio doli generalis) и така ще получим един справедлив резултат. За сравнение доктрината, която позволява да се редактира един договор или позволява освобождаване на длъжника поради рязко изменение в икономическата обстановка, приложена най-напред в Германия (след огромният ръст на инфлацията след II Световна Война) се е позовала също на принципа на добросъвестността (аналогичния на нашия чл.63 ЗЗД чл.242 BGB) като казва, че е недобросъвестно кредиторът да иска изпълнение на едно задължение, което е поето при едни условия, а днес те са коренно различни. Оттук и идеята, че задължението е поето при уговорката за неизменност на условията. От друга страна принципът на добросъвестно изпълнение може да се разглежда и като онази основа, на която законодателя трябва да стъпи когато развива правото. В този смисъл принципът на добросъвестността е нещото, което позволява да рзглеждаме ОП като "изкуство за доброто и справедливото". Нещо, което ни позволява да моделираме ОП така, че да стигнем до един справедлив и разумен икономически резултат. Заедно с това принципът на добросъвестността ни позволява да видим в едно задължение не само това, което изрично е обещано, но и това, което следва да бъде направено от действителната воля на страните. Оттук и едно недобросъвестно изпълнение ще бъде форма на неизпълнение. Изпълнението е осъществяване на дължимия резултат, но заедно с него може да бъдат причинени и други "резултати" които са нежелани за кредитора. Например хванали сме един бояджия да боядиса дограмата на прозорците. Той е постигнал желания резултат - боядисал е дограмата, но заедно с това е нацапал стъклата до една степен, която излиза извън рамките на нормалното. Тук добросъвестността ще ни позволи да определим действителното съдържание на задължението. (Затова и нашия бояджия няма да може да каже: Ами ти ми каза да боядисам дограмата, а за стъклата нищо не спомена!/ Четвърти е принципът на икономичното изпълнение. За тези, които поддържат, че това е отделен принцип (включително и проф.Попов) принципът на икономичното изпълнение се състои в идеята, че едно изпълнение не бива да бъде неадекватно на резултата. Казано иначе, трябва да съществува някакво оптимално съотношение между разходи и резултат с оглед изпълнението. Длъжникът следва да избере не най-дългият път за изпълнение, а най-оптималният. От друга страна не можем да искаме от длъжника прекомерни усилия за да изпълни задължението си след като го е поел. (Така не можем да приемем изпълнение, което по едно задължение stricti iuris ще следва при една ситуация, когато длъжникът се е задължил да транспортира нещо по реката, но нивото на реката е спаднало и ако принципно е възможно товара да се докара с други плавателни съдове, които длъжникът не притежава/. Принципът на икономичното изпълнение може да се разглежда като проява на по-общия принцип на добросъвестността Изтегляне 3.04 Mb. Сподели с приятели:
|