Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Подхождам към написването на този текст с ясното съзнание за трудната си задача – да убедя читателя, че описаното тук е не просто кадър от недрата на въображаем ад, а съществуваща част от нашия свят... Нататък ставаше все по-добре, като при това прецизно и в детайли обрисуваше неволите и безнадеждното положение на момичетата. След като този брой на „Сатърди Ривю“ излезе от печат, в пощата току се появяваше по някое писмо. В едно от тях подателят питаше дали „зайците“ имат нужда от театрален агент, а в друго се интересуваха дали момичетата биха изнесли рецитал на сбирка на младежки клуб. Трябваше да погледна истината в очите: Америка страдаше от преумора от благотворителност. През следващата седмица, в една прелестна топла есенна утрин, толкова мъглива, че всичко изглеждаше като през марля, приключих с храненето на конете в обора и отидох в Пощенската служба на Бетлехем да взема пощата. Прасето ни, което майка беше нарекла Лейди Чатърли, ме следваше по петите, защото явно не искаше да ме изпуска от поглед. Подминах приятелките на майка ми от градинарския клуб „Личфийлд“, които се бяха събрали я градината и прокарваха кокосовите сладки на Серж с плодов пунш и на всяка малка глътка, кристалните им чаши пръскаха разноцветни отблясъци. Сади Блос, верният лейтенант на майка, която все още не беше събула градинарските си галоши и беше вързала кърпата си за глава на врата като бебешки лигавник, се беше изправила пред групичката и изнасяше лекция по темата за този ден: „Осите – приятели на градината“. Фината и тъмнокоса Нели Бърд Уилсън стоеше до нея, самата тя кльощава като оса, вдигнала високо едно изсъхнало гнездо на оси, което би трябвало да е празно. 284 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Календарът със светски ангажименти на майка беше значително по-пълен от моя: постоянно имаше сбирки на градинарския клуб, благотворителни тържества с клуба от „Нътмег Скуеър“ и танцови забави с местния клуб по танци, а освен това водеше тренировките на своя бейзболен отбор. Още щом стигнах до пощата, която беше само на няколко крачки на отсрещната страна на улицата, американският флаг ме прикани с приветливо помахване да вляза вътре, а Лейди Чатърли остана отвън, залепила нос на мрежата против комари. Малката ни пощенска станция в Бетлехем беше всъщност нещо като заешка бърлога с няколко малки помещения, сгушена под навеса на магазина „Джонсън Брадърс“. „Джонсън Брадърс“ беше сърцето на града и мястото, където всички си уреждаха срещи, там беше и единствената бензинова колонка, както и щандът за сладолед. Заварих Ърл Джонсън на мястото му в помещението за входяща поща – стаичка, не много по-голяма от килерче. Седеше на високото си столче, а зад гърба му беше бялата стена с отделенията за писма, със затъкнатите в тях пликове. При избора на дрехи Ърл се придържаше към неутралната част на спектъра и създаваше впечатлението, че ако постои достатъчно дълго неподвижно, ще се слее напълно с пратките си. По челото му блещукаха капчици пот като мъниста, без съмнение, в резултат на сутрешното десетминутно разпределяне на писмата. Ърл се наведе към гишето и побутна към мен листовка за предстоящия панаир на Бетлехем. – Доста е горещо – каза той и явно не можеше да ме погледне в очите. Толкова ли съм свирепа? – Наистина. – Надявам се, не сте дошли при бръснаря долу. Днес не работи. Взех листовката. – Само това ли е за мен? Той стана от столчето си и се измъкна от помещението, като пристъпваше настрани. – Има нещо, за което ще ви помоля да ми помогнете, госпожице Феридей. Животът в провинцията има своите прелести, но точно в този момент внезапно изпитах копнеж по Пощенската служба на Трийсет и четвърта улица в Манхатън, онова масивно здание с колони, същински бастион на ефективната работа. – Налага ли се наистина, Ърл? Ърл ми махна да го последвам по един вътрешен коридор и аз тръгнах след него. Пред една затворена врата той спря и се засуети. – Е – казах аз, – отворете я. – Не мога – отвърна той и сви рамене. Наложи се да си повея с листовката. – За бога, защо просто не вземете ключа? – Не е заключена. Хванах топката на бравата, завъртях я и след това бутнах вратата с хълбок, но тя само леко се открехна навътре към затъмненото помещение. – Нещо пречи отвътре, Ърл. Какво правите тук по цял ден? Едва ли е нужно много усилие, за да се поддържа някакъв приличен ред. – Клайд! – провикна се Ърл с пълно гърло. Племенникът му дотича веднага. – Какво има, Ърл? – попита Клайд, който беше невероятно слаб и в профил беше не повече от два листа хартия. 38. Керълайн 285 – Клайд, направи услуга на госпожица Феридей и се вмъкни вътре. – Да, сър – отвърна с готовност Клайд, доволен, че най-после му поставят задача, за която размерът му е предимство. Клайд се вмъкна през пролуката на вратата като буболечка, която се провира през тесен процеп. Приближих устни до пролуката на вратата: – Клайд, отвори. – Не мога, госпожице Феридей, тук е пълно с някви дивотии и препречват вратата. – „Ня’кви дивотии“ ли? – Това момче къде се е учило да говори? – Ърл, наистина трябва да поразчистите тук. Ърл потърка с върха на обувката си някакъв чвор на дъсчения под. – Просто разчисти пред вратата, Клайд – казах аз. – И вдигни капаците на прозорците. Тогава ще. можем да помогнем. Отвътре се чу шум от местене, ръмжене от Клайд и щракване от капаците на прозорчето. – Още малко, госпожице Феридей – обади се Клайд отвътре. Клайд отвори вратата и на физиономията му цъфна усмивка, като че беше рекламно лице на стоматологична клиника, зъбите му бяха бели и прави, като клавиши на пиано. Стаята беше претъпкана с брезентови торби, всяка от които можеше да побере самия Клайд, подпечатани със синия щемпел на Американските пощи. Торбите бяха покрили пода и полицата, която се простираше по цялата обиколка на стаята. Някои се бяха развързали и изригнали купища писма и пакети. Аз се вмъкнах вътре сред лавината от писма. – Всичките са адресирани до някакви „зайци“, госпожице Феридей – каза Клайд. – Вижте, тук има едно от Хавай. – Господи! Ърл – казах аз леко замаяна. – Нима всичко това е за нас? – Има още десет в пикапа. Хвърляха ги тук през прозорчето. – Е, какво стана с прословутото „Ни дъжд, ни сняг, ни нощната тъма, ни зноят в летен ден не могат да попречат дълга на разносвачи да изпълнят срочно тез’ момчета“, Ърл? – Моля, госпожице? – Защо не ми казахте? Стиснах сноп писма с всякакви адреси за връщане: от Бостън, Лае Вегас, Мексико... – През зимата съм подготвен, имам още петнайсет работници, но през лятото съм само аз. В приземния етаж има още. Толкова са много, че бръснарят не може да мине насам. Господин Гарднър поведе майкиния градинарски клуб с дивизия от ръчни колички и с тях отнесохме пощата в „Хей“. Клайд ни придружи, яхнал един огромен чувал, като пони, а Лейди Чатърли с мъка припкаше да ни догони. Отваряхме всяко писмо, разделяхме ги на купчини на масата в трапезарията и обявявахме съдържанието на всяко от тях. – Списание „Севънтийн“ ще разработи модна линия за момичетата! – възкликна Сали Блос. – А доктор Джейкъб Файн от болница „Бейт Израел“ дарява медицински грижи... Нели Бърд Уилсън размаха лист на „Рой Роджърс“ 106 : – И Кевин Клаусън от Батън Руж дава своята лепта! – Колко мило – казах, докато правех описа на всички дарения. 106 Известен производител на луксозни печатни и канцеларски материали. 286 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Майка не успяваше да отваря пликовете достатъчно бързо. – Керълайн, виж, Националната еврейска болница в Денвър! – Държавният университет на Уейн – обяви господин Гарднър. – Доктор Джером Краус, зъболекар. Сали вдигна високо лист, на който се виждаше висок син замък с островърхи кули: – Дисниленд в Анахайм дарява дневни карти. Момичетата ще са почетни гости на господин Дисни. – Фондация „Данфорт“ праща чек, Керълайн, доста тлъст – обади се майка. Нели си вееше с един плик, докато четеше писмото: – Компанията „Кънвърс Ръбър“ ще изготви линия от обувки за дамите. – Дрехи и чанти от „Лейн Брайънт“ – добави Серж. Нареждахме на отделна купчинка радиолози и остеопати, готови да направят дарение под формата на медицински грижи, и друга за зъболекари, които предлагат безплатно почистване на зъби. В трета купчинка слагахме болниците, които предлагат легла. Безброй семейства от Бар Харбър до Сан Диего отваряха вратите на домовете си, готови да подслонят момичетата. До свечеряване бяхме натрупали чекове и пари на обща стойност над шест хиляди долара – повече от достатъчно пари, за да платим пътуването на момичетата до Съединените щати. В следващия брой на „Сатърди Ривю“ Норман нарече Америка „наелектризираща“ със своята щедрост, а аз бях онемяла от щастие. Нашите „зайци“ все пак щяха да дойдат в Америка. |