Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Моля? – удиви се учителката. Марта и татко се спогледаха. Залата се завъртя като въртележка. – Халина нарисува себе си на този портрет, Каша – каза Марта. Петрик хвана ръката ми. – Ако познаваше майка ми, сега нямаше да спиш в леглото ѝ – сопнах ѝ се аз. – Отиваме си у дома – каза Петрик. Изкопчих се от хватката му. – Халина може и да не ви е казала по време на тези дълги разговори, но заради мен убиха майка ми, защото работех за Съпротивата. След всичко, което беше направила за мен. Поднесох книжната чашка към устните си, а тя се разпадна в ръцете ми и заля роклята ми с водка. – Петрик, ние ще заведем Халина у нас – каза Марта. – Да, майка ми беше художничка, също като Халина, но тя рисуваше портрети на лоши хора, на нацисти всъщност, ако искате да знаете. – Усетих, че лицето ми е подгизнало от сълзи. – Какво ѝ се е случило ли? Един господ знае, госпожо учителке по рисуване, защото тя така и не се сбогува, но от мен да знаете, жената на този портрет е майка ми. От това, което се е случило след това, помня само как Петрик ме придържаше по пътя към нашето жилище и постоянно спирахме, за да повърна на някоя алея или да избърша от американската си рокля някога горещата овесена каша. На другата сутрин се събудих преди зазоряване. – Вода! – простенах аз, защото, макар и за миг, помислих, че съм отново в лечебницата в „Равенсбрюк“. Надигнах се в леглото на Халина и видях, че вместо с рокля, съм облечена с нощница. Нима Петрик ме е преоблякъл? Предишната вечер започна да изплува в паметта ми и бузите ми пламнаха в тъмнината. Как се изложих само. Дори и преди да стана, вече знаех, че ще отида в Щокзее. Минах покрай стаята на Петрик. Спеше, закрил лице с едната си ръка, а гърдите му бяха останали оголени. Красиво. Ами ако просто се промъкна при него? Защо ми липсваше кураж да спя със собствения си съпруг. Когато слънцето навън се показа, събрах нещата си за път и разтворих пакета от Керълайн, като внимавах да не вдигам никакъв шум. В малката кутия имаше разрешителни за преминаване на границата. Германски пари. Полски пари. Писмо, адресирано до най-големия германски вестник, в което се описваха в подробности военните престъпления на Херта Оберхойзер в „Равенсбрюк“, предсрочното ѝ освобождаване, а за писмото имаше плик с немска марка. Три карти и списък с бензиностанции, от които мога да зареждам гориво, и подробни инструкции за пътуването. Бележка до мен, в която се извиняваше, че е успяла да уреди документи само за един човек, и цял пакет „Нютънс“ със смокинов конфитюр. Метнах пакета в куфара си и щракнах закопчалките. В другата стая Петрик се размърда. За миг замръзнах. Дали да не оставя бележка? Надрасках набързо няколко реда за сбогуване на хартията от колета и тръгнах по стълбите към старата тюркоазеносиня таратайка, която татко от време на време ми заемаше, същата, която Петрик години наред поддържаше все още жива. Както казваше татко, по тази кола имаше повече ръжда, отколкото боя, но пък ни откарваше навсякъде, където искахме да отидем. 44. Каша 319 Отначало шофирах доста нервно. Ами ако това наистина беше Херта? Дали ще ми направи нещо лошо? А дали нямаше аз да ѝ посегна? Мислите ми се избистриха малко, когато излязох на шосето. Други автомобили почти нямаше в този ранен час. Разтворих една от картите на седалката до мен, сложих там и инструкциите за пътуването, увеличих звука на радиото, отворих прозореца и закусих с цяло целофанено пакетче сладки. На кутията пишеше: НОВАТА ДВОЙНА ОПАКОВКА, ЗАПАЗВА БИСКВИТИТЕ ПО-СВЕЖИ! И наистина, бяха по-вкусни от всякога – с влажно бисквитено тесто отвън, а отвътре със сладка смокинова сърцевина. Сладките значително подобриха настроението ми. А може би все пак това пътуване не беше чак толкова лоша идея. Докато пътувах на северозапад, край мен се редяха едно след друго запустели села, а единственото цветно нещо в тях бяха пропагандните плакати в бяло и червено, които прославяха добродетелите на социализма и НЕРАЗРУШИМАТА ДРУЖБА С НАРОДИТЕ ОТ СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ. Организацията на пътуването беше сложна, защото всички територии, които Германия беше завзела през войната, ѝ бяха отнети. Източните части бяха върнати на окупираната от Съветския съюз Полша, а на запад териториите бяха поделени между западните съюзници. Окупирана Германия се беше разпаднала на две нови държави: свободната Западна Германия, която вече почти беше освободена от окупацията на Съюзниците, и по-малката Германска демократична република, или ГДР, на изток. Отне ми цял ден да премина през Полша и Източна Германия. Пътищата бяха осеяни с дупки и на много места се виждаше разпилян боклук, а и почти нямаше други частни коли. Един съветски военен конвой със замазани номера се затътри край мен. Войниците, които се возеха в каросерията, ме оглеждаха, като че ли бях циркова атракция. Първата нощ спах в колата си, като постоянно бях нащрек да не ме нападнат обирджии. На другата сутрин, сред гъста мъгла и лек дъждец, стигнах до вътрешната граница – 1393 километра гранична ивица между Западна Германия и териториите на Съветския съюз. Керълайн ме беше насочила към един от малкото маршрути, отворени за не- германци – най-северния транзитен коридор до граничния път Любек-Шлутуп. Като приближих кабината на граничарите и бяло-червената бариера, които препречваха пътя, намалих и се наредих след последната кола на опашката. Лекият дъжд тропаше по покрива на колата, а аз чаках и разглеждах бялата бетонна наблюдателна кула, която се издигаше в далечината край оградата. Дали ме следяха отгоре? Дали виждаха умиращата ми кола и лилавия дим, който тя плюеше, докато чаках? Някъде излая граничарско куче и аз се огледах из пустата крайгранична земя и дългата метална ограда покрай пътя, докъдето поглед стига. Дали тук са заложили мините? Дали са оттатък оградата? Е, стига да не се наложи да слизам от колата, ще съм в безопасност. Колата ми се придвижваше бавно напред, а голите ѝ чистачки си лежаха безполезни, защото някакви апаши много отдавна бяха откраднали гумените накрайници. Угасих радиото, за да мога да се съсредоточа. Къде беше Зузана сега, когато се нуждаех от нея? Радваше се на новия си живот в Ню Йорк. За кой ли път отново проверих документите си. Три страници, изписани плътно, и подпис, сложен с размах. Там пишеше: Каша Кузмерик, културен аташе. Погалих с пръст релефния печат. Със сигурност изобщо не приличах на културен аташе, но тези книжа ме караха да се чувствам важна. И в безопасност. 320 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Докато стигнах до портата, роклята ми беше вече прогизнала от пот под дебелото ми палто. Свалих прозореца, за да говоря с граничаря източногерманец. – Полски? – попита той. Кимнах и му подадох документите. Той им хвърли един поглед и се обърна към кабинката, като стискаше документите ми в ръка. – Не изключвайте двигателя – каза той на немски. Чаках и гледах датчика на резервоара. Дали стрелкичката наистина се спускаше надолу, както си стоях там и се взирах в нея? Още двама войници от Източна Германия дръпнаха перденцата на кабината си и ме загледаха. Най-накрая един офицер на средна възраст излезе и се приближи към колата. – Излезте от автомобила – каза той на полски със силен немски акцент. – Защо? – попитах. – Къде са документите ми? – Конфискувани са – отвърна офицерът. Защо не послушах Петрик? Може би се оказа прав. Аз съм от тези, на които не им увира главата. |