Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 43. Каша 1959 година През пролетта на следващата година всички ние отпътувахме от градовете, в които ни бяха настанили, и се срещнахме на международното летище в Сан Франциско. Бяхме далече от дома вече няколко месеца и всички страдахме от носталгия, но Сан Франциско никога не е виждал толкова много щастливи полякини. Янина дойде при нас чак от Франция. Тя се беше възстановила там с помощта на Анис и беше завършила Фризьор- ското училище в Париж, а това се отрази много добре на прическите на всички ни. Колко много ни хареса Калифорния! Въздухът беше свеж и чист, а за тези от нас, които бяхме прекарали зимата в студената Нова Англия, слънцето беше най-ценният дар. Колкото и да беше прекрасен Сан Франциско, Лос Анджелис беше перлата на Западното крайбрежие. Да бяхте чули само бърборенето в автобуса! Къде да отидем първо? В Китайския театър „Граумън“ или на „Родео Драйв“? Но от всичко най-хубаво беше, че аз можех да ходя! Като нормален човек. Е, имах още лека болка, но вече почти не накуцвах. Освен това с пластичните операции кожата ми се беше загладила и вече изглеждаше доста по-нормално. Доктор Ръск ми беше предписал болкоуспокояващи, но важното е, че можех да ходя цял ден по „Родео Драйв“. Отидохме до Дисниленд – мястото, за което толкова бяхме слушали. Ние, всичките трийсет и шест жени, пристигнахме с автобус с климатична инсталация, а Керълайн снимаше филм с осеммилиметровата си камера като холивудски режисьор. Керълайн беше донесла и китарата си и посвири по време на обяда, но независимо от това прекарахме чудесна сутрин. Във „Фронтиърленд“ 109 беше особено забавно. Возихме се на сал от пънове до острова на Том Сойер. Зузана направо се влюби в трите прасенца. По някакъв начин тези три нещастни създания – затворени в човешки дрехи, натъпкани с памук, с черни вежди като скоби, изписани на главите им от папиемаше така, че погледите им постоянно да изглеждат изненадани – докоснаха сърцето ѝ. Достатъчно беше Зузана само да намекне за това и Керълайн започна да щрака с фотоапарата и направи милион снимки на сестра ми с тези огромни плешиви прасета. Положението стана малко напрегнато заради влакчето в „Страната на приказките“. Не беше нещо особено, влак в умален размер, като за деца, който обикаляше парка. Не, че изглеждаше страшно, но зловещото свистене на свирката ни преследваше цял ден из парка. Когато дойде време да се качим, Янина просто не можа. На всички ни беше трудно да забравим онзи, другия влак, на който се бяхме возили тогава. След посещението в Калифорния обиколихме цяла Америка, като спирахме на различни места: при Големия каньон, в Лас Вегас. Зузана си помисли, че е счупила машината, която наричаха „Едноръкия бандит“, защото изведнъж лампичките засвяткаха и от отвора се изсипаха монети. Когато стигнахме в столицата Вашингтон, официално ни представиха пред Конгреса и вече се чувствахме като кинозвезди. Когато се върнахме в Ню Йорк, се разпръснахме в различни домове за последната седмица от престоя си, а ние със Зузана пак останахме с Керълайн, но този път в нюйоркския ѝ апартамент. Керълайн се суетеше около сестра ми като кокошка около пиленцето си и отново я изненада, този път с нощница и пантофи. Когато лекарите 109 Атракционен кът в Дисниленд, наподобяващ старовремска железница. 43. Каша 307 съобщиха официално на Зузана добрата новина, че заболяването ѝ е в ремисия, Керълайн реши да го отпразнува и купи и на двете ни нови рокли от „Бергдорф и Гудман“. Едва ли сте виждали някога толкова щастлива жена, като че тя беше майка на Зузана. Ако можеше да се съди по апетита, сестра ми се възстановяваше с рекордни темпове. А може и да имаше нещо общо с това, че бяхме в Манхатън, обетованата земя за Зузана. А може и да беше заради готвача на Керълайн, руснака, който тъпчеше Зузана с полска храна. А може и да беше „Автоматът“. – Когато умра, искам да дойда тук – каза Зузана, докато държеше бялата си порцеланова чаша под сребристата канелка с форма на делфин. Кафето се извиваше на тънка струйка в чашата, черно и ароматно. Ако Ню Йорк за нас беше Страната на Оз, „Автоматът“ беше Изумруденият град. Както пишеше на рекламното кибритче, това беше „Автоматът на „Хорн и Хардарт“ на ъгъла на Петдесет и седма и Шеста улица“. В помещението беше доста топло и вътре човек можеше да седи и без палто, а храната се появяваше като с вълшебна пръчица. В стъклените кабинки имаше усмихнати жени – наричаха ги „монетохвъргачки“, – които, с нахлузените на пръстите им връхчета от ръкавици, брояха банкнотите и ги разваляха на дребни монети. Слагаш монета до храната, която ти харесва, и малката вратичка се отваря. Просто ей така може да си избереш печено пиле, ябълков пай, бостънски кафяв сладък печен боб. Над четиристотин различни вида ястия. Искахме да се храним там всеки ден. Ние със Зузана бяхме успели почти да-се слеем с тълпата. В новите ни рокли от „Бергдорф и Гудман“ вече наистина бяхме на висотата на новото си прозвище: „Дамите от „Равенсбрюк“. Не можехме да повярваме, че пътешествието ни беше към края си, че скоро ще отлетим и всичко това ще остане в миналото, но аз нямах търпение да се прибера у дома. Исках да видя отново Петрик. Халина. Колкото и да ми беше трудно да го призная, дори и Керълайн щеше да ми липсва. Тя беше направила толкова много за нас, но никак нямаше да е зле най-после сестра ми да е само моя по целия път обратно, да се смеем и да си говорим за всичко. Зузана постави подноса си срещу моя. – Започвам да дебелея, Каша. Не си ли умираш за картофено пюре? В чинията ѝ върху цяла планина от картофено пюре се зеленееха смарагдови грахови зърна, а на самия връх имаше локвичка кафяв сос. До масата дойде жена с кана прясно сварено кафе и понечи да ми напълни чашата. – Не – възпротивих се аз и захлупих чашата си с длан, защото не бях поръчвала второ кафе. – Безплатно е, просто ти допълват чашата – каза Зузана. Ню Йорк изобилстваше от такива изненади. Зузана топна вилицата си в пюрето, натисна няколко грахови зрънца и започна да се храни. Изглеждаше прекрасна, като моден манекен. – Какво не бихме дали за мъничко грах в онези дни – каза тя. Така и не можеше да се насили да изрече „Равенсбрюк“. – Сега поне Херта Оберхойзер гние в студена килия и яде боб от консерва – казах аз. – Защо най-сетне не се опиташ да го забравиш, Каша? – Никога няма да им простя, ако това имаш предвид. – Ако не се отърсиш от омразата, само си причиняваш болка. |