Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Прасенцето на Керълайн спеше блажено с отворена уста под един люляков храст на няколко метра от нея и потупваше с копита земята, като че тичаше в съня си. Дали да не отида при тях? Не бях в настроение да слушам нравоучения. Керълайн ме забеляза и ми махна с лопатката си. Е, нямах избор, наложи се да прекрача прага на кухнята. – Да си виждала Зузана? – попитах аз. – Двамата със Серж тръгнаха да заведат майка до Удбъри. Ела да ми помогнеш с плевенето, мила. Полезно е за душата. „Кафето също“ – помислих си аз. Минах по засипаната с чакъл пътечка и коленичих до Керълайн. Къщата се извисяваше над нас като огромен бял кораб по пурпурните люлякови вълни, бушуващи под него. Никога не сте виждали люляци в такива цветове: от тъмнопатладжанено, почти черно – до най-бледата лила. – Извинявай, сипах си последното кафе, но ранобудните са с предимство – заоправдава се тя. Нима се опитва нещо да ме подкача? Реших да не обръщам внимание. – Създала си съвършена градина. – А, проектът е на майка. Току-що се бяхме нанесли, когато татко повика озеленители да засадят градината, а те изненадаха майка, като поискаха план. Тя взе молив и прерисува шарката на обюсонския килим в библиотеката и връчи скицата на работниците. Получи се чудесно според мен. На мястото, където бях коленичила, ароматът на рози и люляк беше така наситен и плътен, че можеше с нож да се реже. – Какво прелестно ухание! Керълайн изтръгна едно глухарче – и стръкчето, и коренчето – и го метна в кофата си. – Мирисът е най-силен много рано сутрин. Когато слънцето се вдигне, всичко изсъхва и цветята си прибират аромата, скътват го за себе си. Защо по-рано не бях разпитала Керълайн за градината ѝ? Все пак и двете обичахме цветята. Взех една лопатка от кофата ѝ, разрових пръстта край едно стъбълце, изтръгнах го и чух онова удовлетворяващо хрущене. Работехме така, без да продумаме, порехме тъмната земя, а край нас се чуваше само нежното бърборене на птичките из клоните и лекото похъркване на прасето. – Каша, мила, трябва да призная, че ти си стълбът на семейството си. Колко приятно ми стана да чуя такава похвала. – Може би – отвърнах. – Още първия път като те видях, на онзи подиум в болницата във Варшава, разбрах, че имаш специална сила. – Не бих казала. Откакто майка ми... Керълайн нежно опря едната си ръка, напъхана в ръкавица, на рамото ми. – Явно майка ти е била забележителна жена, също като теб. Силна. Жилава. Сигурно много си я обичала. Кимнах. – Когато баща ми почина, мислех, че ще умра. Това беше толкова отдавна, но не минава и ден, в който да не ми се прииска да е до мен. – Керълайн махна към люляковите храсти, които се полюшваха над нас. – Много ги обичаше. Те са прекрасен спомен за 43. Каша 311 него, но навяват и много тъга, като гледам как любимият му линкълнов люляк цъфти без него. Керълайн избърса бузата си с опакото на градинарската си ръкавица, мацна едно кафяво петно точно под окото си и изхлузи ръкавиците. – Но пък природата си знае работата. Татко най-много се възхищаваше на люляците за това, че цъфтят най-красиво след Особено тежка зима. Керълайн се пресегна, отметна назад един кичур над челото ми и го приглади с нежна милувка. Колко ли пъти и майка беше правила това? – Цяло чудо е, че такава красота се ражда от ужасни страдания, нали? Очите ми изведнъж се напълниха със сълзи и тревата пред мен плувна на зелени вълни. Успях само да кимна. Керълайн се усмихна. – Ще помоля господин Гарднър да ти завие няколко разсада от люляците, които да засадиш в Люблин. – За Зузана няма да се налага да завива – подметнах аз. Керълайн се отпусна и приседна на петите си. – Исках да ти кажа по-отрано... – Не се притеснявай. Така всъщност е по-добре. Отначало се натъжих, но ти ѝ помагаш така, както аз не бих могла. Да се излекува. Да си отгледа свое дете някой ден. На майка ми това щеше да ѝ хареса. Не знам как да ти благодаря. Керълайн положи длан на ръката ми. – Не е нужно, Каша. – Двете със Зузана получихме толкова много от вас. Ще ми се да можех да дам нещо в знак на благодарност. – На всички ни беше много хубаво с теб. Особено на майка. Продължихме да плевим, без да говорим. Бетлехем щеше да ми липсва. Не след дълго Керълайн извърна глава към мен. – Е, Каша, има нещо, което... – Какво е то? – Нещо, което отдавна ми се иска да обсъдя с теб. – Разбира се. – Става въпрос за някого... за човек, когото си познавала. – Само кажи. – Ами всъщност се отнася се за Херта Оберхойзер. Само като чух името ѝ, стомахът ми се обърна. Опрях се с една ръка на земята, окопитих се. – Е, какво за нея.? – Ужасно съжалявам, че се налага да повдигам въпроса изобщо, но според моите източници може да се окаже, че са я освободили предсрочно... Изправих се, стиснала лопатката в ръка, виеше ми се свят. – Не може да бъде. Германците не може просто така да са я пуснали... Защо не можех да дишам? – Доколкото ни е известно, това е работа на американците. Още през 1952 година. Без да вдигат много шум. Закрачих към къщата, после се върнах. – И какво, през цялото това време тя е била на свобода, така ли? Защо са го направили? Та нали имаше съдебно дело... 312 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – Не зная, Каша. Заради Русия, която се опитва да ухажва германски лекари, за да не се увличат по Америка, та вероятно сме искали да си издействаме от тях някакви услуги. Не знам как, но Германия губи във всяка война, а печели във всеки мир. – Източниците ти грешат. Керълайн се изправи и докосна леко ръкава ми. – Смятат, че правителството в Западна Германия ѝ е помогнало да се устрои в Щокзее. В Северна Германия. Може би отново практикува... и то като семеен лекар. Избутах ръката ѝ. – Не го вярвам! Та тя убиваше хора! Тя ми причини това – казах и вдигнах полата си. Керълайн пристъпи към мен. – Зная, Каша. Но можем да се преборим. – Да се преборим с тях, така ли ? – изсмях се аз. – И как точно ще стане това? – Първо ни трябва някой, който да я идентифицира. – И кой да бъде този „някой“ ? – Само ако не те притеснява. Слънцето се вдигна над дърветата и заля с топлина раменете ми. – Дали не ме притеснява? Ами притеснява ме. – Захвърлих лопатката в кофата и тя ужасно издрънча. – Как изобщо ти хрумна да ми предлагаш да се срещна с Херта Оберхойзер? Слънцето изведнъж започна силно да жули. – Трябва ни снимка или официална разписка за посещение, издадена в нейния кабинет. Иначе това си остава просто слух. – Да щракна Херта Оберхойзер с апарата? Не, шегуваш се. – Ще осигуря разрешителни за преминаване на границата и пари. Нима тя наистина ме молеше да отида при Херта? В съзнанието ми отново се появи лицето ѝ. Надменният поглед. Отегченото изражение. Стомахът ми се сви. Нима щях да повърна там, на идеално окосената трева? – Съжалявам. Беше много мила с нас, но... не, благодаря – отсякох и се запътих по чакълената пътечка към къщата. Керълайн тръгна след мен. – Понякога трябва да правим жертви в името на благото на повече хора. Спрях и се обърнах. – Как така ние? И значи, какво? Зузана ще остане тук в безопасност, а аз ще отида сама да търся Херта, така ли? – Моля те, мила, обмисли го. – Но... – Не бързай. Хайде да отидем да сварим още кафе. Прасето се стресна, разбуди се, с мъка се изправи на крака и рипна след нас към къщата, а чакълът хрущеше под краката ни. Усещането, че съм нужна на Керълайн, беше приятно, но тя искаше невъзможното. Да се срещна с доктор Оберхойзер, как не! Щеше ли да ми се наложи да говоря с нея? Дали ще ме познае? Дали ще си спомни за майка? Докато стигнем до къщата, вече бях осъзнала, че Керълайн е права за цветята. Когато слънцето се издигне, уханието се изпарява. |