Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Сестра ми рядко ме дразнеше, но този неин позитивизъм можеше наистина да ме изкара от равновесие. Та как бих могла да простя? Имаше дни, в които само омразата ме държеше на повърхността. Смених темата. – Радвам се, че започна да наддаваш. Татко няма да те познае. Все едно си друг човек. Макар и такъв, който още дори не е започнал да си стяга багажа. Зузана не вдигаше поглед от картофите. – Трябва да те помоля за една услуга, Каша. Усмихнах се. Какво ли не бих направила за сестра си. Прокарах език по новия си зъб, защото се страхувах, че може да изчезне. Той беше любимият ми сувенир – гладък, идеален и съвсем същият на цвят като останалите ми зъби. Постоянно се усмихвах, просто ей така, да тренирам. В „Автомата“ влязоха групичка млади мъже и жени и се скупчиха пред една от будките. Едно момче целуна дълго и страстно момичето си, там, пред всички, на обществено място. Толкова щастливи и свободни изглеждаха! Вече виждах всичко ясно през новите си красиви очила. – Каквото кажеш – отвърнах. Зузана извади от чантата си някаква папка и я сложи до таблата ми. – Имам нужда от помощта ти... за да избера... Отворих папката и прегледах снимките. Вътре имаше шест или седем фотографии, в анфас, до раменете, черно-бели, точно като паспортни снимки, и всичките – на деца. Някои бяха новородени, други по-големи. Затворих папката. – Какво е това? Зузана правеше с вилицата си малки бразди по картофения склон. – Керълайн ми я даде. – За какво? – Хванах свободната ѝ ръка. – Зузана, какво става? Тя дръпна ръката си. – Все исках да ти кажа... Миналата седмица бях в болницата и ме потърсиха за консултация за един случай. – Та това се случва постоянно. И какво общо има с... – А след това ме попитаха дали искам да водя учебни занятия. – Тук ли? – изненадах се аз. – Да, тук. Къде другаде, Каша? Помолих Керълайн да удължи визата ми. – И няма да се върнеш у дома? Защо изобщо се борих толкова да я доведа тук. Нима е било само за да я изгубя? – Разбира се, че ще се върна у дома. Не ставай смешна. Само че ми удължиха визата по специална процедура, защото съм лекар. – Заради готвача е, нали? Защо позволих това да продължи толкова дълго? Зузана ме изгледа с онзи сериозен лекарски поглед. – Той си има име, Каша. – Татко ще получи удар. Не, аз няма да съм тази, която ще му го съобщи. – Снимките на децата са от Керълайн. Те се нуждаят от дом. Едно момченце, на име Джулиан, съвсем наскоро е изгубило и двамата си родители в автомобилна катастрофа в Ингониш, на брега на остров Кейп Бретон, в Канада. – Та нали затова са сиропиталищата. 43. Каша 309 – Каша, той дори още не е проходил. Керълайн казва, че ако ние със Серж направим нещата малко... как да кажа... по-постоянни... – Ще се омъжиш за него, така ли? Надявам се, че се шегуваш. – Тогава тя ще може да ни съдейства да го осиновим. Веднага щом вляза в пълна ремисия, разбира се. Искаме да отворим ресторант заедно. Отначало основно с палачинки и киш... – Значи, аз трябва да се прибера сама у дома, а ти да останеш тук, да се ожениш за руснак, да отвориш френски ресторант и да отглеждаш чуждо дете? – На четирийсет и четири съм, Каша, и нямам особено добри изгледи за бъдещето. Ти вече имаш свое семейство. За мен това е единствената възможност. – У дома можеш да... – Да правя какво? Да се скъсвам от работа в болницата, докато пукна. Да израждам чужди бебета. Знаеш ли какво ми струва това? Ще направя каквото мога, за да подредя живота си по-добре, поне за времето, което ми е останало. Предлагам ти и ти да направиш същото. Майка би искала това. – Какво знаеш ти за майка? Да не мислиш, че би искала да спиш с готвач руснак и да обърнеш гръб на Люблин? Зузана грабна папката и я напъха обратно в чантата си. – Ще забравя, че си казала това, скъпа сестро. Излезе от ресторанта, без да се обръща назад, и ме остави сама с нейната табла. Почти не беше докоснала картофеното пюре. За последните няколко дни от престоя ни Керълайн ни заведе в „Хей“. Последната ми утрин в Кънектикът беше белязана от внезапното събуждане от сън, в който летях над житни поля, хванала майка за ръка. Сънят беше от онези щастливи видения, така реалистично, че можех да се закълна, че е самата истина, до момента, когато осъзнах, че държа не ръката на майка си, а студената длан на Херта Оберхойзер. Изправих се рязко, седнах в леглото, сърцето ми биеше лудо. Къде се намирах? В безопасност. В спалнята за гости на Керълайн. Попипах леглото до мен. Студено беше. Нима Зузана вече беше станала? Сто на сто е при нейния приятел, руснака. А може би беше добре, че остава. Тук ще е в безопасност и ще се грижат добре за нея. Но как ще се върна аз без нея в Люблин? Излязох боса в коридора, минах през просторната спалня на Керълайн, покрай идеално оправеното ѝ легло с балдахин и се доближих до високите прозорци към градината. Там долу, между кръговете от подрязани храсти, ограждащи лалетата и зюмбюлите, се мъдреше крилато каменно херувимче. Керълайн беше коленичила до една розова леха, от бялата порцеланова чаша до нея се вдигаше бяла пара, а зад нея ветрецът полюшваше същинско море от люляци. Вдишах спокойствието и красотата на тази сцена, а когато издишах, дъхът ми замъгли стъклото и я превърна в мараня от яркозелено и лилаво. Копнеех до болка да видя отново Петрик и Халина, но тук, в тази стара къща, бях в пълна безопасност, цял океан ме делеше от проблемите ми. Облякох се и обиколих долния етаж да търся сестра си и горещо кафе. И тъй като в кухнята не намерих нито едното, нито другото, се спрях пред прозореца да погледам Керълайн в градината. Тя безжалостно изкореняваше зелените стръкчета край бодливите стъбла, надянала платнени градинарски ръкавици, а косата ѝ беше вдигната и пристегната с шал. |