Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| 45. Каша 1959 година Доста време се мъчех да изляза от колата, защото шофьорската врата не се отваряше, въпреки отчаяните ми опити. С малко катерене и извъртане се преместих на другата седалка, за да изляза през пасажерската врата, и явно представлявах забавна гледка за войниците на граничния пункт, които бяха наобиколили колата и се перчеха с пушките си. Дъждът беше утихнал до фина мъгла. Погледах я как се събира и образува малки капчици по лъскавата козирка на офицера, който ми беше наредил да изляза. Подпрях се на едната си ръка върху капака на колата, защото усетих, че краката всеки момент ще ме предадат, но бързо се дръпнах, защото металният капак беше нагорещен от двигателя. Да не би колата да прегряваше? – Много специални документи имате – каза офицерът. – Но са заменени с пропуск за двайсет и четири часа. – Но те са... – Е, щом не ви харесва, обръщайте – прекъсна ме той. – Така или иначе, махнете тази кола от тук. Всеки момент ще се разпадне, Взех пропуска с разтреперани пръсти. Дали забеляза? Пропускът, вече прогизнал, беше обикновено картонче, не по голямо от пакет цигари, и изобщо не можеше да се мери с красивите ми книжа. – И гледайте да сте тук до шест часа утре сутринта, иначе ще трябва да поживеете тук при нас, в кабинката. Той махна на следващата кола да се приближи, с което недвусмислено прекрати разговора. Щом се озовах отново на шофьорската седалка, вече можех да се отпусна, обля ме студената пот на облекчението. Вторият пункт беше лесна работа и щом западногерманските гранични полицаи провериха документите ми и вече официално бях в Запада, се отправих на север към Щокзее. Западна Германия беше като друг свят, вълшебна страна: със зелени поля и спретнати ферми. Пътят беше гладък и често ме задминаваха модерни камиони, защото бях на техния път – маршрутът беше за товарни превози, – а и колата ми отказваше да се движи с повече от осемдесет километра в час. Спрях само веднъж, при първата пощенска станция, която видях по пътя и пратих телеграма на Керълайн, за да ѝ съобщя, че съм на път. Някъде в покрайнините на Щокзее чух ужасяващо дрънчене, обърнах се и какво да видя: гърнето на ауспуха беше Паднало на асфалта и се търкаляше към канавката. Отбих, излязох от колата, прибрах тенекиената тръба и я метнах на задната седалка. След това премеждие колата звучеше като особено шумен мотоциклет, но нима имах избор? Трябваше да продължа. В ранния следобед навлязох с шумно пухтене в Щокзее и потръпнах още щом преминах край табелата с приветствен надпис сред рамка от цветя: WILLKOMMEN IN STOCKSEE! 110 Нима тук се беше заселила Херта? Градчето беше провинциално и в покрайнините имаше езеро със същото име – голямо езеро със спокойни тъмни води. Да, Херта винаги е обичала езерата. 110 Добре дошли в Щокзее! (нем.). 322 Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Минах покрай хълмистото землище и навлязох в центъра на Щокзее – подреден провинциален град. Ако можеше да се съди по облеклото на жителите, беше и доста консервативен: повечето все още носеха традиционни немски носии. Почти всички мъже бяха нахлузили кожени бричове, носеха сетрета и тиролски шапки, а жените бяха облечени в сукмани. Намалих, приближих до тротоара и помолих един мъж да ме упъти на възможно най-добрия ми, малко овехтял немски: – Извинете, господине, бихте ли ми казали къде се намира „Дорфщрасе“? Мъжът изобщо не ми обърна внимание, просто си продължи по пътя. За миг зърнах някаква жена и хладното острие на страха ме прободе в гърдите. Тя приличаше на Герда Квернхайм, сестра Герда от лагера, минаваше по тротоара. Възможно ли е да е тя? Дали вече е излязла от затвора? Намерих клиниката. Едноетажна тухлена сграда, боядисана в бяло. Паркирах колата малко по-долу по улицата, с облекчение угасих двигателя и останах да поседя вътре за малко, с което привлякох враждебните погледи на минувачите. Един мъж целенасочено нетактично се взря в ауспухното гърне на задната седалка. Опитах се да успокоя дишането си и да си върна куража. Дали просто да не обърна и да се прибера у дома? Или да повикам полиция и да помоля за помощ? Не, това нямаше да свърши добре. Един сребрист мерцедес бенц се плъзна край мен и паркира до бордюра пред клиниката. От по-старите модели беше, но точно такива харесваше Петрик. От колата слезе жена. Дали беше възможно това да е Херта? Да кара такава скъпа кола? Защо си забравих очилата? Сърцето ми се мяташе в гърдите като риба на сухо, полудяла от предсмъртен страх. Нямаше как да е тя, тази жена беше твърде кльощава. Докато я гледах как влиза в клиниката, ръцете ми се навлажниха и се плъзнаха по волана. Прехвърлих се на пасажерската седалка, отворих вратата – пантите проскърцаха недоволно – и излязох навън. За да се успокоя, изтръсках ръцете си, като че бяха мокри парцали. Пристъпих към сградата и се спрях да прочета надписа на месинговата табелка: „СЕМЕЙНА КЛИНИКА". Под табелката имаше надпис: „Ние обичаме децата“. Деца! Нямаше начин Херта да работи тук. Та кой би позволил човек като нея да се докосва до детето му? Чакалнята беше малка, но изнервящо чиста и подредена. По стените бяха нарисувани пасажи малки рибки и костенурки, а в ъгъла имаше аквариум с бълбукаща тръба. Седнах и запрелиствах списанията, като от време на време оглеждах пациентите и чаках да видя дали тя ще се появи отнякъде. При вида на тези добре гледани деца не можех да проумея как тъкмо Херта докосва кадифената им кожа. Когато извикваха името на някое от тях, майката ставаше и влизаше с него в кабинета, точно както ние навремето. Дали тя им биеше ваксините, или оставяше това на сестрата? Загледах се в една скалария, която засмукваше и изпускаше дребните розови песъчинки от дъното на аквариума. Точно срещу мен в чакалнята седеше майка германка – идеалният пример за чистотата на арийската раса. Нацистите биха слагали снимката ѝ на корицата на всяко списание по време на войната. Почудих се дали да не ѝ разкажа как в „Равенсбрюк“ убиваха бебетата, но се отказах. Никога не давай непоискана информация. Германците винаги са смятали това за подозрително. В стаята беше хладно, но по гърба ми се стичаше пот. За да се успокоя, се загледах в списанието „Германска майка“. Войната отдавна беше свършила, но онези Hausfrauen не бяха стигнали много далече. Все още се трудеха усърдно, но вече не за своя любим фюрер. Ако можеше да се съди по списанието, германците вече се кланяха на нов идол: 45. Каша 323 потребителските стоки. Фолксвагени, музикални уредби, миялни машини и телевизори. Е, това поне беше напредък. Сестрата на рецепцията вдигна стъклената вратичка на гишето и попита: – Имате ли записан час? На очите ѝ имаше сини сенки. Грим? Фюрерът не би одобрил това. Изправих се. – Не, но ако лекарят има малко свободно време, бих искала да се запиша. Тя ми подаде подложка за документи с безкраен формуляр, затиснат със сребриста щипка. – Попълнете бланката, ще проверя. Да, германците все още обичаха книжата и документите. Попълних формуляра с истинското си име, с фамилията на съпруга ми и с фалшив адрес в съседния град Пльон. Ръцете ми така трепереха, че написаното почти не се четеше. Защо са тези тревоги? Войната отдавна беше свършила. Хитлер беше мъртъв. Какво можеше да ми направи Херта? Докато чаках, слушах музиката, която се носеше из чакалнята. Чайковски ли беше това? Е, не ми подейства успокояващо. Последният пациент влезе при лекаря и аз останах да чакам сама. Дали ще ме познае? Не е сигурно. Но няма начин да не познае собственото си ръкоделие на крака ми. Сестрата на рецепцията се показа на прозорчето. – Лекарят ще ви приеме след последния пациент. Аз тръгвам скоро, затова ще ви помоля да ми дадете формуляра си. – Разбира се – отвърнах аз и ѝ подадох подложката. Е, какво, ще остана сама с лекарката ли? Дали просто да не си тръгна? Отидох до дървената закачалка в ъгъла да си оставя палтото и видях, че на нея висеше само една бяла лекарска престилка. На джобчето имаше надпис: „Доктор Оберхойзер“. Побиха ме тръпки. Колко странно изглеждаше името ѝ, отпечатано на табелка. В „Равенсбрюк“ членовете на персонала много се стараеха да не разкриват имената си. Не че ние не ги знаехме. Рецепционистката се изправи и подреди бюрото си, подготвяше се да се прибира вкъщи. Защо да оставам тук? Ако просто изляза от клиниката, никой няма да разбере, че съм идвала. Керълайн би могла да прати някой друг. Последната майка излезе от кабинета и премина през чакалнята, облегнала бебето на рамото си, и ми се усмихна на излизане. Спомних си с болка за бебето на пани Микелска. Дали да не изляза от чакалнята след това хубаво момиче и да се прибера у дома в Люблин? Набързо наметнах палтото си, устата ми беше отворена, поемах жадно всяка глътка въздух. Стигнах до вратата и хванах гладката топка на бравата. Просто си тръгни! Но още преди да успея да я завъртя, рецепционистката излезе от някаква врата, която водеше към вътрешните помещения. – Каша Бакоска? – попита тя, усмихната. – Лекарят ви очаква. |