Меценат на българската наука и култура

на договорите, както и на гъвкавост при последвалите събития са ясен израз на неспособността на министър-председателя да бъде силна фигура на международното поле. Слабостите са логичен резултат от особеностите на личността на Гешов, за които стана дума – в случая приемането на желаното за реалност и очакването нещата да са наредят сами. Или както посочва В. Танкова: „В плановете на Гешов за Балканския

съюз са заложени много илюзии, и то все с добри намерения.”12

Още по-неразбираема е линията, която българският премиер провежда

по отношение на великите сили – следващата грешка. В основата

на външната политика е Русия, което е разбираемо при убежденията

на премиера, а и на управляващата коалиция. Но политиката и тук не се базира на суровата международна действителност в епохата на империализма, а на идеалистичната възрожденска вяра в дядо Иван, който ще дойде и ще реши всички проблеми. Като се оставя един толкова

ключов въпрос като арбитража по отношение на Сърбия изцяло във волята на руския цар, сякаш е пропуснато, че за Петербург в онези години основният враг не е Турция, а Австро-Унгария. Претърпяното

през Босненската криза от 1908/1909 г. унижение от австрийците, срещу което поради тогавашната си военна слабост Русия не е могла да се противопостави по никакъв начин, настройва трайно политиката на Петербург главно против Виена13. А срещу нея непримиримо стои Белград. Затова, макар и с нюанси, руската политика фаворизира през цялото време сръбската кауза, в която вижда свой „преден пост” на Балканите14.

По отношение на Румъния Гешов отново залага най-вече на

12 Танкова, В. Иван Евстратиев Гешов – между общественика и държавника. -В: Български държавници. 1878-1918. Ч. 1. С., 1996, с. 58.

13 Сухомлинов, В. А. Воспоминания. Минск, 2005, 202-203.

14 Clark, C. Die Schlafwandler. Wie Europa in den Ersten Weltkrieg zog. München, 2013, S. 364.

115

руската защита, но като че пропуска, че по това време Петербург се опитва

Русия да изпълни задълженията си по конвенцията от 1902 г. среща категоричния и отрано заявен отказ. Затова упорстването по тази тема е странно, демонстрира отчаянието от предусещането за тежката развръзка и търсене на подкрепа в желаното, но не в реалното.

Преди започването на Балканската война английският външен министър

Едуард Грей препоръчва на пълномощния министър Михаил Маджаров България да си осигури твърдата подкрепа на поне една Велика

сила. Такава има Сърбия в Русия, Гърция – в Германия и Франция, а за Румъния и двата блока са готови на всичко. В София мислят, че разполагат с твърдата руска подкрепа, макар да знаят, че трябва да делят

симпатиите с тези към Сърбия, но когато става ясно, че подкрепата на Петербург е условна, правителството на Гешов се оказва без подготвена

резервна стратегия. Това е пропуск по идеологически причини. Андрей Тошев предава добре психологическата атмосфера: „Виждайки се почти изоставени от Русия, и обзети от видима уплаха пред бързо развиващите се събития, нашите управници правеха значителни усилия

да помирят своите искрени русофилски чувства с неотразимото изкушение

да подирят подкрепа във Виена.”16

Това е наистина реална възможност. Както казва по-късно австро-унгарският

външен министър граф Леополд Берхтолд, между България и Дунавската монархия не само няма спорни въпроси, но техните интереси

се допълват и са взаимни. Но вярата в славянската солидарност пречи на Гешов да си представи истинска политическа комбинация с Виена, макар и да се водят различни разговори. Нещо повече, в договора

със сърбите от пролетта на 1912 г. той дори дава съгласие да помогне с войски на Сърбия в случай на австрийско нападение (което година по-късно сръбската пропаганда използва срещу България). Във Виена още не знаят със сигурност за този поет български ангажимент, но се досещат, и в края на същата година австро-унгарският пълномощен

министър граф Адам Тарновски споделя недоволството си от антиавстрийски публикации в официоза вестник „Мир”. На Гешов е ясно заявено, че „отиващо по-далеч приятелство” между двете страни е невъзможно, докато София подкрепя сръбските адриатически аспирации.

Гешов не дава на Виена никаква информация относно политиката, която възнамерява да следва през следващите месеци и след възстановяването

на мира17.

Наистина, за Австро-Унгария, както и за Германия, разбиването на

15 Сазонов, С. Воспоминания. Париж - Берлин, 1927, с. 121 и сл.

16 Тошев, А. Балканските войни, Т. 2. с. 189.

17 Österreich-Ungarns Außenpolitik von der Bosnischen Krise 1908 bis zum Kriegsausbruch 1914 (ÖUA). Wien – Leipzig, 1930, Bd. 4, Dok. 4729, S. 1086-1088; Bd. 5, Dok. 5100, S. 261-262.

116

Балканския съюз е основна задача още от неговото създаване. Но извън

нови отношения.

През пролетта на 1913 г. между България и Австро-Унгария се провеждат

различни неформални консултации, правят се устни обещания и намеци20. Евентуално сътрудничество е обсъждано и с германците - през април с.г. австрийският военен министър генерал Александър Кробатин съобщава на германския военен аташе майор граф Кагенек, че е желателно

да се сключи военна конвенция с България. „На българите трябва да са гарантират оспорваните от сърби и гърци територии“, смята министърът21.

В крайна сметка обаче, става ясно, че Австро-Унгария няма нито собствените сили, нито подкрепата на съюзната си Германия за провеждане

на една активна политика на Балканите. Правителствени преговори между София и Виена биха могли обаче да оказват сериозно въздържащо въздействие по отношение на Сърбия и нейните намерения.

Разбира се, Иван Евстратиев Гешов не е единственият виновник за тази поредица от грешни преценки. Най-малко три други течения оказват

силно въздействие върху взимането на решения. На първо място е натискът на общественото мнение, което по това време вече е незаобиколим

фактор и в България. Неочакваната бързина и размер на успехите

на фронта създават еуфорични настроения и желания едновременно да се вземат и Солун, и Родосто, че дори да се излезе и на Адриатическо море22. Усещането, че върху страната се извършва несправедливост от

18 Радев, С. Това, което видях от Балканската война. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. С., 2012, 180-181.

19 Абрашев, П. Дневник.Съставител П. Свирачев. С., 1995, с. 194.

20 Златарски, В. България в политиката на Германия и Австро-Унгария през пролетта на 1913 г. –В: Централна Европа и Балканите, XIX-XX в. Сборник в памет на проф. Милчо Лалков. С., 2015 (под печат)

21 Politisches Archiv des auswärtigen Amtes (PAAA), R 4757, Dok. vom 26.04.2013, Bl. 000040.

22 Маджаров, М. Дипломатическа подготовка на нашите войни. С., 1998, 137-138; Абрашев, П. Цит. съч., с. 155.

117

страна на съюзните държави трови атмосферата, а постигнатите победи

за лесна военна разправа със сърби и гърци. Обществеността е обхваната от войнстващи настроения, с които правителството няма как да не се съобразява. „Когато се завърнах в София, намерих една атмосфера

много лоша, всички беха за войната...”, описва положението през пролетта на 1913 г. помощник-главнокомандващият генерал-лейтенант Михаил Савов23. Тук следва да се постави въпросът обаче до каква степен

в обществото има зрялост и ясно схващане за националния интерес,

без значение на емоциите. В свой критичен труд Д. Митев отчита, че няколкото десетилетия по-кратък държавнически опит в сравнение със Сърбия и Гърция, които възстановяват по-рано независимите си държави, слагат своя негативен отпечатък върху българските действия. Държавният елит не задава ясни стратегически приоритети, действа емоционално, а не рационално, което се отразява и върху обществените

нагласи24. С неизбистрената си концепция правителството на Гешов дава свой негативен принос в този процес.

Второто течение, което затруднява дейността на премиера, е монархическото.

Гешов трябва да се съобразява с мнението и импровизациите

на Царя. В различните фази на войната Фердинанд настоява и за настъпление към Цариград, и иска излаз на Мраморно море, а в един момент използва и дипломатическата служба да търси от западните монарси

получаването на стратегическия остров Самотраки като личен подарък и жест към него – все действия, които срещат неодобрението

на великите сили, тъй като засягат техни интереси25. Отношенията между Царя и Гешов не са близки, което поставя министър-председателя

в не особено спокойно положение. През май 1913 г. пред австро-унгарския

пълномощен министър граф А. Тарновски цар Фердинанд нарича

премиера „стар лъжец и хитра лисица“, което, макар и вероятно да е част от собствените политически игри на Царя, е показателно за личното отношение26.

Не по-малко напрегнат е контактът и с третия център на влияние – Главното командване. Премиерът така и не спечелва нужния авторитет

сред военните, нито преди, нито в хода на войната. Наред с това, характерът и емоционалността на Гешов са такива, че той предпочита да не оказва непосредствено влияние върху генералитета, да не присъства

в Главната квартира. Резултатът е лоша комуникация, взаимно

23 Приложение към том втори от доклада на Парламентарната изпитателна комисия. С., 1919, с. 63.

24 Митев, Д. Готово ли бе българското общество в началото на ХХ век за изпитанието Балканска война – поглед от началото на ХХІ в. – Исторически преглед, 2012, № 5-6, 3-15.

25 Маджаров, М. Цит. съч., 173-174.

26 ÖUA, Bd. 6, Dok. 7089, S. 475.

118

Втора армия генерал-лейтенант Никола Иванов взима повод от отказа на Царя да се приеме предложението на турците за примирие преди Чаталджа, за да критикува Гешов, който като отговорно лице не се показва нито „на висотата на положението”, нито като „способен държавник”, който може да въздейства на цар Фердинанд27. Наред с тези структурни слабости в гражданско-военните отношения, значение има още един фактор. Помощник-главнокомандващият генерал-лейтенант

Михаил Савов проявява често силен оптимизъм като гарантира лесен успех над сърби и гърци, с което обърква изпълнителната власт в София. „При нужда успехът ще бъде несъмнен. Това твърдя с положителност.

Правителството, прочее, може да следва своята политика на неотстъпчивост с абсолютна самоувереност”, пише генералът от главната

квартира в края на месец април 1913 г.28

Като се имат предвид изброените три течения, то става ясно, че на Гешов не му е леко. Но министър-председателското място съсредоточава

в себе си достатъчно авторитет и сила, за да координира и направлява

всички тези течения. Когато постът е зает от властна, силна фигура, когато там стои лидер. Примери в това отношение дават другите страни в Балканския съюз, където Никола Пашич в Сърбия и Елевтериос Венизелос

в Гърция, също подложени на всевъзможен натиск, управляват почти еднолично и постигат целите си.

А Иван Ев. Гешов не успява да наложи волята си дори в рамките на Министерския съвет29. Между министрите цари разделение, едни искат Родосто и Солун, други не дават Силистра. Министърът на народното просвещение Иван Пеев Плачков настоява за излаз на Мраморно море, този на търговията и земеделието Димитър Христов предрича на колегите

си избиване с колове, ако войната завърши без Солун, а същата участ, но с камъни, цари в очакванията на самия министър-председател при отстъпване на Силистра30. Не е само грандоманската фантазия на увлечението, която се крие зад изказаните думи, в подбора на изразните средства прозира и един страх от лична саморазправа. Гешов, Данев, генерал Савов и други отговорни лица са били заплашвани анонимно

27 Иванов, Н. Спомени 1861-1918. Книга втора. С., 1997, с. 97. Според генерал Иванов

правилният момент за оставка на Гешов е бил именно около въпроса с турското предложение през ноември 1912 г.

28 Централен държавен архив (ЦДА), ф. 176К, оп. 2, а.е. 1367, л. 349.

29 По-късно той сам признава това в писмо до сина си – Вж.: Иван Евстратиев Гешов. Лична кореспонденция. Съставители: Р. Попов, В. Танкова. С., 1994, док. 118, с. 269.

30 Маджаров, М. Цит. съч., 138-139; Балканските войни 1912-1913 г. Памет и история.

С., 2012, с. 256; Абрашев, П. Цит. съч., с. 161.

119

за разнобоя в Министерския съвет.

Системата на външно министерство също не функционира добре: дипломатите ни зад граница в продължение на месеци са само избирателно

и частично информирани за общата политика, на призиви за информация

се отговаря под мотото: „Знаете, колкото ви е необходимо“32. Активен при създаването на Балканския съюз, впоследствие премиерът и външен министър оставя водещата роля на международното поле на Стоян Данев, който по време на най-важните си мисии от своя страна чака напразно ясни инструкции от София. „Става почти седмица, откак

съм избягвал да видя Мишу (преговарящия от румънска страна в Лондон, бел.моя - В.З.] от срам да не призная, че нямам инструкции. А Вие още отлагате”, отправя молби Данев от Лондон33. Подобен начин на действие показва структурни слабости в цялата организация на българската

дипломация не само тогава, но и преди това. Разликата обаче е, че страната влиза и води война с всички тези стари недъзи и никой не прави нищо за тяхното отстраняване.

На върха на кризата Иван Гешов подава оставка. Наистина формално

Балканският съюз е постигнал целта си и с Лондонския мир получава

цялата територия, която е искал. Но България е на прага на катастрофа,

този мир не радва вече никого. Гешов чувства това, той вече няма силата и волята да се бори. Не може ясно да се каже оставката дезертьорство с цел политическо съхранение ли е – както го упрекват враговете му – или даване път на други, с оглед държавния интерес – както ще кажат сподвижниците му. Вероятно и двата фактора имат значение. Погледнато от дистанцията на времето обаче, като политически

акт оставката би имала смисъл, ако след нея се променеше изобщо курсът на страната. Ден преди оттеглянето близкият съратник на Гешов и финансов министър Теодор Теодоров му пише по повод румънския въпрос: „да се опитаме да се опрем здраво върху Русия или да напустнем

властта и оставим други да търсят опора в противния лагер”34. Но с оставката властта не е напусната, външнополитическият курс не е променен. Така тя остава един единичен акт, безсилен вик на протест,

31 Темата за страха като мотиватор на действия или бездействия в историята и особено

във времето преди Първата световна война може да доведе до интересни заключения.

Тя е характерна не само за България, но също и за останалите страни – в Сърбия например премиерът Никола Пашич прекарва голяма част от кариерата си в постоянен страх от разправа, параноя мотивира и други актьори на международната сцена – Вж.: Clark, C. Die Schlafwandler..., S. 39ff.; Hannig, A. Angst und die Balkanpolitik Österreich-Ungarns vor dem Ersten Weltkrieg. –In: P. Bormann (Hrsg.) Angst in den internationalen Beziehungen. Götingen, 2010, S. 93-114.

32 Салабашев, Ив. Спомени. С., 1943, с. 451.

33 ДПИК, Ч. 1, док. 115, 116, с. 703,.

34 Пак там, док. 280, с. 772.

120

Изводът от казаното дотук: Иван Евстр. Гешов не се оказва подготвен

за поста си – нито в политически, нито в личностен план. Това може и да се разглежда като исторически малшанс за България, като структурна грешка на съществуващата система, която не е извадила на преден план решителен човек, в решителния момент. Но нещата могат да се разглеждат така само ако се приеме, че през 1912 г. войната е била абсолютно наложителна. Може да се дискутира дълго, дали не е могло да се изчака развоят на събитията в Европа. И след това: ако погледне човек картата на България от пролетта на 1913 г., дори с окупираните

от „съюзниците-разбойници” територии, то се налага въпросът, не трябваше ли да се преглътне жестокият компромис от всички страни в името на консолидиране и развиване на спечеленото, което за кратко време би увеличило значително доминиращото положение на България на Балканите и след това да се търси доразрешаване на националния въпрос. В подкрепа на подобно поведение, в конкретния случай ограничено

само спрямо Румъния, се изказват военните по време на коронния

съвет на гарата Кадъкьой в началото на 1913 г. С оглед на всеобщата

оценка, че е невъзможно да се воюва на този фронт, е препоръчано „да се преглътне горчивия хап” на отстъпки на румънците с нагласата, че ако се даде българска земя „това ше бъде завет, за да воюваме след 3 години, за да си върнем цяла Добруджа.”36

Подобен голям компромис би струвал завинаги политическата кариера

и име на този, който би го приел. Неговото налагане, дори и при осъзната готовност, не би бил по силите на всеки. Очевидно не е бил и по силите на Иван Евстратиев Гешов.

35 Гешов обмисля оставка като форма на протест срещу съюзниците още през януари 1913 г., както пише на Михаил Маджаров в Лондон – Маджаров, М. Цит. съч., с. 130.

36 Абрашев, П. Цит. съч., с. 174.

121

ДИПЛОМАЦИЯ (1911-1913)

Ас. д-р Алека Стрезова

Институт за исторически изследвания при БАН

Иван Евстратиев Гешов (1849-1924) принадлежи към онази група известни български личности още от епохата на Възраждането, разпознати

впоследствие и като „строители на нова България“. Такава личност предоставя на изследователите възможността да наблюдават функционирането на социалните, политическите и културните структури

в процеса на изграждане на българското пространство в края на ХIХ и началото на ХХ в. Макар историците да не са пренебрегнали тази възможностQ когато се отнася до Гешов като политик и партиен

лидер, водещ финансист, авторитетен общественик и публицист, то от вниманието им е убягнала сякаш работата му като ръководител на външното министерство и шеф на дипломатическия корпус. В богатата

иначе историческа книжнина и биографична литература, посветена

включително на оглавяваното от него коалиционно правителство от 1911 до 1913 г., на подготовката и осъществяването на Балканския съюз и на историята на Балканските войни, не се поставят и до днес не са разгледани съществени проблеми, отнасящи се до дейността на Гешов

като пръв дипломат1. Неизяснени остават намеренията му относно модернизацията на дипломатическата служба и приоритетните задачи на външното министерство в този контекст. С оглед на хоризонтите, разкрили се пред него като външен министър и шеф на дипломацията, няма отговор на множество въпроси: доколко той самият се проявява като обигран дипломат; с какви механизми направлява външната политика;

по какъв начин взeма решения, какво прави по структурирането на ведомството си, какви са отношенията му с неговите подчинени, с пълномощните министри-дипломатически представители в чужбина и успява ли той да ги обедини, да ги направлява, да ги инструктира адекватно

и пр.

Настоящият кратък текст няма за цел, а и не би могъл, да разисква

1 Многобройни са изследванията за Иван Евстратиев Гешов. До момента най-пълната монография, отразяваща житейския му път, политическа и обществена активност е дело на Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994.

122

***

партия е сформирано на 16 март 1911 г. В него министър-председател

е Иван Евстратиев Гешов, който поема и ръководството на Министерството

на външните работи и изповеданията (МВРИ). Изборът на Гешов за министър-председателя се възприема като логичен, не само защото той е уважаван, познат с толерантността и с тактичността си, а и защото се смята, че ще хармонизира различните възгледи на своите

колеги2. Премиерът е известен български общественик, богат, влиятелен

и отдаден на благотворителност. Многократно е бил министър, лидер е вече 10 години на Народната партия, повече от десетилетие е председател на Българския червен кръст, председател на Българското книжовно дружество (БАН) от 1898 г. Гешов има натрупан известен опит в изпълнението на дипломатически задачи: през 1879 г. като представител

на българите от Източна Румелия, а през 1885 г. като представител

на парламента в Княжеството, той обикаля столиците на великите

сили с мисията да спечели европейското обществено мнение за българската кауза; през 1886 г. е пълномощник на правителството на Петко Каравелов при сключване на мирния договор със Сърбия. Макар и трите мисии да завършват със спорни от практическа гледна точка резултати,

очевидно е, че самият Гешов се смята за подготвен да ръководи

българската дипломация. А и той заема отговорния пост на външен министър във време, когато реформата в дипломатическото ведомство е вече приключила.

В края на 1907 г. е приет първият Закон за устройството и службата по Министерството на външните работи и изповеданията. Освен че се утвърждава структурата на ведомството, с него се фиксират и степените

на дипломатическите служители, както и правилата за назначението им. Възприет е принципът пълномощните министри да бъдат назначавани

измежду чиновниците от кариерата или избирани сред лицата, които заемат видно обществено или политическо положение3. Законът, макар и приет една година преди обявяването на независимостта, отговаря

напълно на новите условия след признаването на суверенитета на България през април 1909 г. А ден след като става външен министър, на 6 септември 1910 г. Александър Малинов предприема последните дипломатически назначения на своето правителство, някои от които спокойно бихме могли да впишем в графата „политически значими личности“ според тълкуването на чл. 13 от Закона. Прави впечатление,

2 Неслучайно за министър-председател е избран водачът на определена партия – смята

се, че лидерските му качества ще спомагат управлението: „И у нас, както навсякъде,

контролната функция на първия министър е обусловена най-вече от неговия личен авторитет пред партията, на която е шеф и пред колегите си.“. - Баламезов, Ст. Министрите

– тяхната роля и тяхната власт в парламентарната монархия. С., 2010, с. 124.

3 Държавен вестник, № 278, 22 дек. 1907.

123

че активността на Малинов по назначенията цели издигането на държавата