Меценат на българската наука и култура

7 НБКМ-БИА, IIД10718; IIД11076.

106

споделят еднакви политически възгледи, а противоречията, които възникват

През 1894 г. Бобчев за първи път заема депутатско място в българския

парламент. С малки изключения той е депутат до началото на 20-те години на ХХ в., когато прекратява политическата си кариера. Гешов също е активен в дейността на българския парламент в зависимост от постовете, които заема през годините. Той е депутат от самото начало на ХХ в. до 1923 г. Като част от българския парламентарен живот Бобчев

реализира идеите на Гешов в народното събрание, докато последният

е министър на финансите9. Като депутати, заедно с проф. Иван Шишманов, вземат участие в XI интерпарламентарна конференция във Виена през 1903 г. Използвайки форума, българските делегати и виенският

търговец Сава Паница се срещат с руски и френски дипломати и поставят проблема с положението на населението в Македония и статута

на областта10.

Връх на държавническата кариера на Бобчев е участието му като министър на народното просвещение в кабинета, председателстван от Ив. Евстр. Гешов през 1911-1913 г. Като такъв той работи за подобряването

на българските образование и култура. Непосредствено след заемането

на поста Бобчев налага своя модел на работа – строго спазване на нормативните актове и изпълнение на процедурите. По този начин дейността на министерството се централизира и може лесно да се контролира

от министъра. Като министър Бобчев възстановява дейността на комитета „Българско отечество“, на който по право е председател. Така продължава работата по съставянето на българска енциклопедия

и поставя като нова задача „цялостното изучаване на българското отечество“. Възстановява длъжността на главния секретар и печатния орган на министерството, за да може то да функционира професионално,

а не само политически. Променя и обучението. С редица реформи насърчава „патриотичното обучение“ в българското училище; взема мерки за затягане на дисциплината в българското училище, като въвежда

задължителното носене на униформи; стабилизира положението на българските учители като им увеличава заплатите, но в същото време повишава и изискванията към тях за компетентност и дисциплина; старае

се да се открият много нови училища, включително гимназиални класове, в малки населени места. Като цяло политиката на Бобчев е насочена

към доближаване на училището до обикновените хора и отдале8

Стефан С. Бобчев. Животописни бележки.- Във: Възхвала. Сборник в чест на ..., 26 – 28; Митев, Й. Цит. съч., с. 253; Николова, В. Народната партия и буржоазната демокрация....,

197 – 198; Същата. Между консерватизма и либерализма..., с. 9; 54 – 55; 416; Ангелова, Р. Цит. съч., с. 11; 137.

9 Бобчев, С. С. Парламентарната комисия за преобразувания в управлението.- Юридически

преглед, 1898, с. 146.

10 НБКМ-БИА, IIД11081.

107

в чужбина11.

От този период най-ярко се откроява общата позиция на Бобчев и Гешов и дейността им по преобразуването на Българското книжовно дружество в Българска академия на науките. Двамата стават членове на институцията по едно и също време – през 1881 г12. Според Ст. С. Бобчев

основна заслуга за възраждането на дейността дружеството, която е замряла след преместването му в София и поради разногласията между членовете му, има именно Гешов, който го оглавява през 1898 г. Преценката

му е, че това слага началото на съвсем нов период в развитието на научната институция, а прерастването ѝ в академия бележи върхът в усилията му13. Ангажирани отблизо с научната институция, единият като неин председател, а Бобчев като ръководител на Философско-обществения

клон, те споделят и популяризират идеята за превръщането й в академия още от 1908 – 1909 г. Успяват да я реализират през 1911 г. по време на участието си в управлението на страната14. Ползотворното сътрудничество намира своеобразно продължение в обстоятелството, че именно Бобчев като най-възрастен от председателите на клоновете временно наследява Гешов на председателското място след смъртта му и докато се избере постоянен председател на академията15.

Близките отношения между двамата прозират дори при решаването на лични въпроси, какъвто е този с прословутото уволнение на Пенчо Славейков от поста директор на Народната библиотека. Отношенията между поета и титуляра на МНП са обтегнати още от времето, когато той пише критични статии за качеството на издаваното от Бобчев списание

„Български преглед“ и по-конкретно го критикува за пошлостта

на поезията, която се публикува в изданието. Взаимните антипатии нарастват още повече след критиките, които отправя Славейков за организирания

Славянски събор в София през 1910 г. След като заема поста на министър на народното просвещение Бобчев става началник на Славейков, който е директор на Народната библиотека. Министърът

11 За времето в което С. С. Бобчев е министър на народното просвещение вж.: Първанов,

П. Стефан Савов Бобчев ..., 122 – 124.

12 Пеев Плачков, Ив. Цит. съч., с. 219.

13 Стойков, В. Цит. съч., 66 – 67.

14 Бобчев, С. С. Чуждите академии и книжовното ни дружество. - Българска сбирка, 1908, 3 – 13; Бобчев, С. С. Българската академия на науките. - Българска сбирка, 1911, 149 – 152; Стойков, В. За три разсадника на висшата наука и култура. - Научен преглед,

1933, 65 – 70.

15 Летопис на БАН, Кн. VІІ, за 1923, 1924, 5 – 22.

108

резултати. Това му дава повод Бобчев да уволни от поста Пенчо

Славейков и да го назначи като уредник в Музея на Министерството. По това време поетът е в командировка в Италия, а и поради физическия

си недъг няма как да заеме поста си в музея, тъй като той се намира

на петия етаж в сградата на министерството. Тогава Ст. С. Бобчев си намира повод и успява да уволни писателя, с подписа на премиера и в отсъствието на цар Фердинанд І. След случката, дълбоко огорчен, Славейков заминава за чужбина, където малко по късно умира. Скандалът

е грандиозен, имайки предвид факта, че наследник на освободения

директорски стол става не кой да е, а братът на Ст. С. Бобчев – Никола. Отзвукът от действията на министъра продължава да отеква десетилетия наред в българското общество. Особено при пренасянето на тленните останки на поета в България, когато Боян Пенев директно обвинява Бобчев за смъртта на Славейков16.

Най-дискусионни са отношенията между двамата дейци по времето, когато Бобчев е изпратен да оглави Българската дипломатическа мисия в Петербург през 1912 – 1913 г. Изборът му е лично дело на министър-

председателя и е съобразен с добрите позиции и връзки, с които той разполага сред славянските среди в Русия. Лично Гешов и Царят го молят да поеме поста. Докато е в руската столица, Бобчев поддържа

постоянен контакт с главата на правителството. Кореспонденцията между двамата - официална, неофициална и частна, е добре известна и широко използвана в историографията. Това, на което бих искал да обърна внимание, е обстоятелството, че двамата добре работят заедно и Бобчев стриктно се придържа към указанията на българския министър-

председател. Не така стоят нещата със съвместната им работа със Стоян Данев. Самият Бобчев обвинява Данев за неуспехите си, докато преценката му за Гешов е, че той е последователен в следваната политика

и е напуснал министерския пост с достойнство17. По въпроса той пише: „Иван Евстратиев Гешов се оттегля от министърпредседателския

пост, в момент, в който България е постигнала своето „териториално

величие” и при мирно разрешаване на въпроса, се очаква да стане по-голяма, териториално, от санстефанските си граници“18.

Факт е, че след приключването на мисията в руската столица на 12 септември 1913 г. Бобчев заминава за Виши, за да лекува „разклатеното

16 Пенев, Б. Другият Бобчев. – Зора, № 672, 21 август 1921; Същият. Легендите и деянията на С. С. Бобчев. – Пряпорец, № 146, 20 юли 1921; Цанев, Г. На прелома на две столетия. Т. 2, С. 1971, 264 – 265.

17 НБКМ-БИА, ІІД3241 – 3252; ІІД5110; ІІД5112; ІІД5311 – 5377; IIД10561 – 10563; ЦДА, ф. 568К, оп. 1, а. е. 9, л. 1 – 2; Бобчев, С. С. Страници из моята дипломатическа мисия в Петроград (1912 - 1013). С. 1940, с. III – IV; 14 – 15; 84 – 196; Иван Евстратиев

Гешов. Лична кореспонденция. Съставители: Р. Попов, В. Танкова. С., 1994, 244 – 245; 264 – 266; Абрашев, П. Цит. съч., 63.

18 Бобчев, С. С. Премеждието, що прекара България. - . Българска сбирка, 1914, с. 6.

109

позициите и анализират грешките си. Във френския курорт по същото време се намира и руският външен министър Сергей Сазонов, с който те контактуват. Неговото държание – дистанцирано към Гешов и добро с Бобчев, е симптоматично относно начина по-който руските дипломатически среди възприемат двамата български политици19. Любопитна

подробност е, че докато са във Виши бившият вече дипломат получава писмо от България с предложение да се завърне в Петербург. Гешов го убеждава да приеме поста, но Бобчев твърдо отказва20.

Друг момент от биографиите на двамата дейци, който поражда различни

оценки и коментари, е участието им в Ефорията, натоварена с разпределяне на средствата от завещанието на Евлогий Георгиев, оставени

за създаване на Висше училище. Както е добре известно, Ив. Евстр. Гешов е универсален наследник на банкера. Ст. С. Бобчев е член на Ефорията от първото й заседание на 17 ноември 1897 г. първоначално

от парламентарната квота, а след това я председателства като министър

на народното просвещение. Именно той, като юрист и по заръка на Гешов, проучва, предлага и реализира по време на министерския си мандат идеята средствата от дарението да се използват за Софийския университет, като към него да се открият факултети за приложни науки, а не да се създава отделно висше училище21.

Общи са и научните им интереси в областта на обичайното право и историята на правото. Стефан Савов Бобчев е всепризнат събирач и изследовател

на българските юридически обичаи. Той е и ученият, който въвежда историята на българското право като университетска дисциплина.

Въпреки тези свои заслуги, Бобчев в съчиненията си е коректен и отдава заслуженото на останалите изследователи на същата проблематика.

В текстовете си ученият представя Гешов като изследовател на икономическите отношения в българската челядна задруга и изтъква приносите му за изясняването на обичайно-правните институти. Представя

го като икономист на световно ниво и пионер в изследването на българското обичайно право. Между двамата дори възниква научен спор за разпространението на голямото семейство в съвремието им. Гешов

се оказва прав като смята, че задругата продължава да съществува. Първоначално, Бобчев е на мнение, че тя е отмрял институт, но по-късно

признава правотата на опонента си и променя своите позиции. Дори разработва законопроекта за регламентирането ѝ22. Фактът, че основни19

НБКМ-БИА, IIД11117.

20 НБКМ-БИА, IIД11121.

21 ЦДА, ф. 568К, оп. 2, а. е. 9, л. 3, 5 – 6; Пулиев, Х. Цит. съч., 3 – 7; Радева, М. Цит. съч., с. 100; Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или ..., с. 125.

22 Бобчев, С. С. Българската челядна задруга. С. 1907, 44 – 52; 125; Същият. История на старобългарското право (лекции и изследвания). С. 1910, с. 60; 62 – 67; Същият. Съкратен учебник по историята на българското право (Според лекциите, четени на Юридическия факултет на Софийския университет). С. 1919, с. 27; За студиите, на Ив. Евстр. Гешов за задружните форми на владение и работа в България виж публикуваните в сборника статии на Св. Атанасова и Р. Каблешкова.

110

От казаното до тук, личи че сътрудничеството между двамата политици,

общественици и учени е дълготрайно и ползотворно, а двамата взаимно си влияят. Бобчев често дава трибуна на идеите на Гешов чрез редактираните и издавани от него списания „Юридически преглед“ и „Българска сбирка“. Освен професионално, двамата са близки и в личните

си отношения. Затова не е случайно, че Бобчев се превръща и в един от първите биографи на Гешов. Със статия отбелязва 75-годишнината

му, а малко по-късно пише и некролог за него. Според автора Гешов се формира като личност, благодарение на факта, че е от богато семейство и има възможност да получи образование в Англия. Въпреки

това го представя, като общественик, заинтересован от българските проблеми, който още от много млад прави всичко възможно да ги популяризира

и разрешава. Според Бобчев тази дейност го съпътства през целия му живот. Авторът гледа на министър-председателстването на Гешов, като на историческа епоха, която е недооценена от съвременниците.

Той смята, че самият премиер също изживява тежко загубите на България и трябва да получи почит заради неуморната си работа на политическото поприще. Биографът изтъква и заслугите на Гешов като учен, публицист и благодетел23.

Отношенията между Стефан Савов Бобчев и Иван Евстратиев Гешов са дълготрайни и плодотворни. Двамата си сътрудничат и влияят през по-голямата част от живота си в различните дейности, в които интересите

им се преплитат. Независимо от резултатите от тях и оценката,

която им дават съвременници и изследователи, безспорно може да се заключи, че съвместната дейност на Стефан Савов Бобчев и Иван Евстратиев Гешов, трайно повлиява върху българското историческо развитие.

23 Бобчев, С. С. Двама държавници юбиляри – наши сътрудници. - Юридически преглед,

1924, 105 – 107; Същият. Иван Евстратиев Гешов.- Летопис на БАН, С., 1924, 57 – 62.

111

РЕГИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ И ЕВРОПЕЙСКА ПОЛИТИКА

Гл. ас. д-р Владимир Златарски

Институт за исторически изследвания при БАН

Задачата на историка е деликатна. И е свързана, въпреки или точно заради презупмцията за пълна безпристрастност, с известен избор. Така и тук, когато трябва да се даде оценка за ролята на Иван Евстратиев Гешов

при създаването и развитието на Балканския съюз, трябва да бъде направен изборът. Като личност Гешов по-скоро импонира: със своята висока просветеност, умереност и дори деликатност, с деловите си качества,

с привързаността към семейството, с дарителската си и инаква народополезна дейност, с родолюбието си. Но всичко това трябва да остане

настрана и в следващите редове да се отправи тежка критика към министър-председателя Гешов, който със своята прибързана, не добре премислена, наивна и граничеща на моменти с безумие1 политика около

Балканските войни допринася за провала на българския национален идеал. Трябва да се каже, че колкото и да е горчив, тъжният развой е закономерен резултат на поредица грешки.

През есента на 1911 г. Итало-турската война създава условия балканските

страни да пристъпят към реализиране на националните си програми. Дошлото на власт по-рано през годината коалиционно правителство

на Народната и Прогресивно-либералната партия, начело с лидера на първата Иван Евстр. Гешов, със сигурност не е очаквало, че ще води война в мандата си2. Но изправено пред породената от турските

поражения в Африка изкушаваща възможност за завършване на националното обединение, то пристъпва към действие.

Гешов е не само премиер, той заема и поста на външен министър. И като такъв, с голямо усърдие се захваща за кратко време да разреши въпроси, на които българската политика не е намерила подходящ отговор

в десетилетията след Освобождението. По това време той е на 62 години, има богат професионален, политически и житейски опит. Ето защо настаналото бързане е нехарактерна проява на активност за човек, който през целия си живот внимателно и систематично е пре1

Терминът е вкаран в употреба от самия Гешов с книгата му за „престъпното безумие”

– вж.: Гешов, Ив. Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи. С., 1914. Публикацията е част от успешната политическа акция на Народната партия по изместване на дебата за катастрофата от 1913 г. от цялостната политика на правителството

само към отделния акт от 16 юни.

2 Николова, В., Р. Стоянова. Политиката като отговорност и изпитание. Теодор Иванов

Теодоров 1859-1924. Кореспонденция, речи спомени на съвременници. С., 2014, 211-212.

112

мислял всяко свое действие. Тук, в личността на министър-председателя,

за творчество, отколкото за борчество.”3 Макар и тежък финансист и най-богат българин, той е във висока степен идеалист, който в дейността

си като министър-председател се ръководи по-скоро от високия си морал, отколкото от реалностите, приемайки желаното за реалност. Слаб оратор, той няма и способността да увлича след себе си масите. И точно тази фигура се случва призована да води България във война. Изброените страни от характера му се проявяват с голяма отчетливост при създаването, развитието и разпада на Балканския съюз, който Гешов

сам нарича „мъченик на възвишения идеал”4.

По този начин стигаме до втората грешка: регионалната или балканската

политика на Гешов. Още при създаването на съюза от българска страна е проявена отчайваща лековатост. На първо място спорна е идеята

дали изобщо трябва да се влезе в съюз със Сърбия и Гърция. Наистина,

без тях България не би могла да воюва сама срещу Османската империя, да извоюва свободата и присъединяването към родината на останалите под робство население и земя. Но сърбите са известни – и това не е тайна за никого, включително за Гешов – като стари противници,

дори врагове на българите, като отявлени агресори в Македония,

където търсят възможности за стопанско-териториална експанзия. Тоест те са противници на това, към което ще се стреми България при една война5. Но под мотото на идеала за освобождение на християните с някакви удобни за Сърбия, но и за Русия, панславянски чувства, при сключването на договорите Гешов отстъпва от защитавания десетилетия

български принцип за неделимост на Македония, с което се признават

сръбските претенции. Още на 15 септември 1912 г., тоест преди започването на войната, Белград подсказва, че дележът няма да е по т. нар. „спорна” и „безспорна” зони6 – политика, която през следващите

месеци ще се демонстрира най-открито и срещу която българският премиер и външен министър няма да може да намери отговор. Дълго

3 Цит. по Стателова, Е. Иван Евстратиев Гешов или трънливият път на съзиданието. С., 1994, 46-47, 151.

4 Гешов, Ив. Ев. Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915, с. 70.

5 За дотогавашния отрицателен опит със сърбите вж. Кермекчиев, А. Как заблуждават народа, или престъпните безумия на Ив. Ев. Гешов и Сие, доказани с исторически документи и данни. С., 1915, с. 157 и сл.

6 Вж. инструкцията на сръбския министър-председател Н. Пашич в: Доклад на Парламентарната

изпитателна комисия (ДПИК): Назначена с решението на ХVII-то обикновено

народно събрание в I-та му извънредна сесия в заседание от 10 май 1914 г. за анкетиране кабинетите на Ив. Ев. Гешов и д-р Ст. Данев по цялото им управление - вкл. подготовката и водене на войната. Ч. 1: Войната, дипломатическата й подготовка и дипломатически преговори. С., 1918, 142-145.

113

в Белград Андрей Тошев докладва в министерския съвет сръбските искания, реакцията е многозначителна: „Всички бяха като попарени”7. И преди, и след това „попарване” Гешов просто продължава да държи на договора и предвидения в него арбитраж, въпреки ясните сигнали, включително от страна на великите сили, че границите трябва да се „допрекроят”, без да е способен да развие нова линия на поведение.

Още по-слабо подготвени са договореностите с Гърция, при които дори не е направено формулиране на териториалните претенции на двете страни. Това Гешов оправдава с „бързането” да не се пропусне моментът и с надеждата, че армията сама ще разреши въпроса като заеме

преди гърците желаните земи. Аргументът с липсата на време обаче не е верен, тъй като още през февруари 1912 г., тоест когато се сключва договорът със сърбите, Гешов е известил Атина за положителното си отношение към един съюз в „обща защита на християните в Турция”. След като по това време се обсъждат въпросите, то е имало достатъчно време да се сключи политически съюз и да се направи точно разпределение,

коя територия, кому се полага8. Това не е сторено именно заради очакванията военните успехи да направят въпроса излишен, а се разчита

и на сръбска подкрепа. По-късно, когато кризата е в ход, Гешов се обявява за арбитраж и дори разумно предлага да се отстъпи Солун9. Това става през пролетта на 1913 г., когато той вече е изпуснал юздите от ръцете си и макар да притежава огромната власт на министър-председател

не успява да се наложи в кабинета. Но въпреки очевидния бърз провал на Балканския съюз, Гешов не е в състояние да се откаже от него и остава негов „последен защитник”10.

Но най-големият пропуск в балканската политика на Гешов, е, че не само не осигурява страната откъм Румъния преди войната, но напълно неглижира този въпрос и след нейното начало. Предприетата тактика на отлагане, на неясни обещания и накрая на позоваването на морала не могат да компенсират липсата на ясна и категорична правителствена линия как и при какви условия може да се реши спорът с Букурещ11. А румънските претенции са известни още през 1912 г., като те постепенно

растат, съобразно българските затруднения. Трудно обяснима е

7 Тошев, А. Балканските войни, Т. 2. С., 1931, с. 189

8 ДПИК, Ч. 1, с. 181.

9 Гешов, Ив. Престъпното безумие..., 16-18.

10 Nicollet, Ch. Ivan Evstratiev Guéchov, artisan et dernier défenseur de l’Alliance balkanique en Bulgarie. -In: Jean-Paul Bled et Jean-Pierre Deschodt (dir.) Les guerres balkaniques 1912-1913. Paris 2014, 57ff.

11 За българо-румънския спор вж: ДПИК, Ч. 1, 644-653. За пропуснатите възможности

с Румъния – Калинков, Г. Румъния и нейната политика спрямо България (1911—1913). С., 1917, с. 133 и сл.

114

Не случайно той в нито един момент не излиза на преден план по румънския въпрос, предоставяйки разплитането на сложния казус на председателя на Народното събрание и коалиционен партньор Стоян Данев. Разбира се, това е и ход да остави другите да вършат „черната

работа”. Дълго време без последици остават и настойчивите предупреждения

по дипломатически път от страна на великите сили, които

призовават за навременно регулиране на двустранните отношения между София и Букурещ.

По този начин в балканската си политика българската дипломация сама поставя основите на бъдещия провал. Липсата на прецизна основа