Между пустинята и живота

Човекът каза на себе си:

„Бог, Моят Бог - защо се те учудват, че говоря все за Него? Защо се дивят, че Моите думи са псалом, а погледът Ми не слиза от небето?

Те Ме презряха: за тях Син Божи бе само внебрачен син на Иосефа от Назарет и на младата Мириам. А Бог, Моят Бог — о, Той Ме прегърна в пустинята, сред лъвовете и черните птици, що Ми носеха храна, сбирана по вси оази край Мъртво море.

Той прегърна Моята костелива снага, целуна Мо-
ите сгърчени уста. Той дълго милва Моите червени ко-
си, твърди като морска трева. И Той Ме издигна горе,
даде Ми чертог сред своите чертози и препълни живо-
та Ми с видения, личби и знамения на дела и дни!
От престола на своята вие Ми Той вещаеше като на първороден син своята изначална воля. И Аз разбрах, че съм роден преди вековете, че съм живял там, в ширното Му царство, оградено от алмаз и мечта, от звезди и блян.

И когато са се изпълнили дните, дали са Ми тлен-

И запита го дзоиата му с гневен трепет:

„Защо подири синевата на далечни небеса, щом си роден Небесно царство на земята да строиш - и защо метна презрение върху тъмната плащаница на земята? Или се погнъси от своята родителка, та в тебе възрева хула към онази, що ти дари живот?

Защо остави зад себе си клетата жена, която те роди — да крета в безреда тълпа от блудници, ри­бари, крадци и прокажени? Дори смъртен син не би ос­тавил майка си на пътя, а ти наричаш себе си Син Божи. Не се ли погнъси от себе си тогава? Не кипна ли в сърцето ти жал към отхвърлената жена, която от обич по тебе и днес стои пред вратата ти?

Какво дело се роди да въплътяваш на земята ти, винаги чужд на тази земя? Гневиш се, че те не разби­рат. А можеш ли да им говориш на земен език? Та кой е длъжен да слуша мечтатели и чий ум би губил време да птълми прехласнати притчи? Що дадe ти на света, та да искаш от него? Размисли — и дай ми ответ, защото и за тебе има Страшен съд: доста си плашил другите с присъди!"

И тогава Човекът се дълбоко замисли.

А после душата му се отново възправи — и пак го запита с гневен трепет:

„Чу ли те поне един? Не чу те никой, защото не знаеш езика на човешкото сърце. На твоите самотни празници никой не дойде. Остана само пъстър спомен за ранните тъги, възторзи и беди. И видя тогава, че всичко е сласт: и прегръдката на майката, и хвърленият крин от момък на девица, и мъгливият чар в очите напролет, и наведеният гроб, що приема мъртвешки кивот. А нали срещу сласт въставаше в своята проповед? Нима ще изкъртиш сластта из човешкото сърце с дума или клетва?

Пред тебе тогава паднаха за миг вси покривала и запита душата си тогава — мене запита с вопли и горчиво ридание: „Нима и Бог е сласт, а Син Божи рожба на сладострастие?" Мъка имаше в твоя глас и плач скърцаше там — и горест късаше думите, що отправи към мене.
Ала душата ти млъкна. И ти вече нищо не узна. Мрак падна изново пред очите ти — и твоят поглед не долови играта на сластта, чиято рожба е цял свят. Ти не видя, че сласт трепери в крилата на пъстри пеперуди лете, кога летят над разпукани цветни венче­та, за да разнесат плоден прах и да слеят цвят с цвят и сок със сок. Ти не видя, че сласт се лъчи от извитъците на лозата напролет, когато вие тънки ластари и покрива от свян с пресни листа своята гола снага. Не видя, че сласт се гърчи в тежките червени гроздове наесен, кога сокът кипи и зърната се пукат, за да излеят пo земята своя тежък сок, пияни от сласт. Ти не видя това, защото мрак падна пред очите ти - а тво­ята душа бе млъкнала отдавна.

И ти отвлече тогава в пустинята своята скръб и в безводни пясъци зарови своето отчаяние. Ала никого пустиня не е спасила: ти самин отпосле призна това. И шакалите на присмех зееха, като чуваха твоите въздишки, а хиените се зъбеха на подбив, като слуша­ха твоето хлипане.

И върна се разбит отново в живота. Но никой свой не намери там. И никой не стисна твоята суха ръка. Защо се дърпаше в почуда назад? И защо питаш себе си кому си направил зло, че те ненавиждат? Да бе запитал по-добре себе си кому си направил добро!"

Тъй каза на Човека душата му.

А Човекът се наведе още повече и сърцето му по­тъна в горест.
И възправи се тогава отново душата му, та му
промълви строго и студено: „В болен свят се роди ти - и
в гнил въздух те осъдиха да живееш: това е твоята бе-
да. Нима за това бе това? Ти имаш ли сила да го поне-
сеш? Отхвърлените от живота, избягалите роби, про-
гонените блудни жени, бесноватите и разслабените, гру-
бите рибари и провинените воини на Рома: те трябва-
ше да станат твои първи - твои сетни ученици!

Не можа ли Бог друго да присъди на Своя син? Ти ще умреш неразбран от тях — и някой друг отпосле ще измисли хубава като небето лъжа за Сина Божи, а те ще му повярват. Той ще разкаже, че Иешу бар Иосеф е бил хубавец и роден от царски потомци, умрял за из­купление на другите и проповядвал кротка, смирена и благородна мъдрост.

И хората ще вярват този измислен Син Божи, а тебе ще забравят съвсем, защото онзи, що е оковал тази приказка, не те е никога виждал . Не чуваш ли? Още отсега те почнаха да говорят за тебе с думи­те на древни пророци!

В словата на Иешайаху намериха прорицателс-

И ето: лъжа подир лъжа излиза — и лъжа върху лъ­жа се трупа. Нима върху измама трябва да бъде огра­дено Царство Божие? Не върху лъжа! Не върху лъжа!

Не чуваш ли ги, че говорят още: „Дух Господен осе­ни утробата на девицата - и тя зачена, та роди Сина Божи"? И те мислят, че Син Божи трябва да се роди от девица, за да бъде непорочно неговото зачеване. Но може ли дух утроба да осени? И има ли зачеване пороч­но, за да има и — непорочно? Не, не: с лъжа и хула се не слави Бог, ни Божи Син!

А време ще мине и хората ще забравят що е проповядвал Син Божи. Словата на твоето учение ще

И на хилавите, които животът е премазал, тлъс-

И тe, морни от живот, несвикнали на страда­ние, горди със своите добродетели, измислени от тях самите — ще понечат да царуват върху златни прес­толи и сандали с бисер ще поискат техните напукани стъпала, а сластните им очи ще сънуват невинни девици — и дълбоко стаеният грях ще възмечтае небесни бракове!

Дотам ще доведе хората лъжата на твоето дело — и речта на твоята измамна проповед!"

Тъй каза на Човека душата му.

И тогава Човекът излезе от бездната на горестта, в която бе потънал, възправи се, отърси от очите си зловещия сън и каза бодро на себе си:

„Зла мора Ме бе оборила и тежка скръб бе окова­ла Моите членове. На зъл час Ме намери наистина Мо­ята беда: не издържах и бездна на горест Ме погълна. Тежко е да се бори човек със себе си. И несносно е - да се цепи на две. Най-мъчно се живее в буря. Чий глас Ме зовеше, хулеше, кълнеше и осъждаше пре­ди малко? Гласът на бурята говореше Мене. Наисти­на, тежък бе този глас — и мрачно звънтяха към Мене хулите му. Но сега се отново разведри пред Мене - и тежката мора се дигна, както се дига надморска мъг­ла сутрин."

Но в Моята присъда над света кипи страст. Страст на мъченик говори в тази присъда и човек би трябвало да бъде справедлив до жестокост и строг до самоизтезание, за да разбере словата на Моята при­съда.

Ако срещна човек, готов да понесе на себе си бре-

Ще му кажа: „Нямаш още мъжество за Моите ис­тини, а Моята проповед би сломила крехката хижа на душата ти. Като буря лети Моето слово и за едни е мълния, за други — меч, а за малцина — церовита билка. Нови очи ти трябват, за да видиш потайните дължи­ни, които сочи Моята реч. Но Аз не съм знахар и не лекувам късогледи! Разпори по-добре с меч черепа си, ако искаш да прогледнеш!" Тъй ще му кажа.

Наистина не е Моя участ да церя безоки. Ала хо­рата, които е докоснала Моята реч, искат от Мене нови очи, а не — нови кръгозори. Обгледах ги до един: неми истини са се крили дълго в душата им, без да на­мерят уста и реч. Но кой им би дал уста и реч? Нима уста и реч се дават?

Що им липсваше? Не стигаше им мощ за нов под­виг, затова мълчеха. Не стигаше им съвест за нова обич и нова вражда, затова мълчеха. Надменни бяха силни­те между тях, а слабите бяха страхливи. А Аз учех силните на гордост, а слабите — на кротост. Имат ли те чело за гордост и сърце за кротост?

Аз им говорех: „Вие мислите, че страх и кротост са едно — че надменност u гордост се не различават едно от друго. Защото не умеете да разлъчвате светлина от злато и поглед от око. А Моята проповед ви караше да дирите светлина, като дадете златото на нищи — и поглед да отправяте към Бога, като склапяте око. Не Ме разбрахте вие, защото ново вино се не налива във ветхи мехове и нови истини се не побират в застарял ум; виното би разпукало меховете и новата правда би ослепила ума." Но те Ме не чуха.

Аз им говорех още: „Към светкавица и дело трябва да насочите своя устрем — и всяка творба на вашия живот да бъде внезапен блясък на скъпоценен камък. Пред очите ви трябва да се вият буреносни облаци, а в душите ви да проплъзва мокра тъмнина: тъй само бихте дочакали проведряне на своя устрем; тъй само бихте срещнали ясна шир на върховна замисъл!" Но те Ме не разбраха.

И Аз се разгневих наистина тогава. И рекох на сбраните, що бяха Мои ученици: „Разбирате ли Ме? 0, ако Ме разбирахте, нямаше да ви говоря! На глуха пустиня е длъжен да говори Син Божи и неуки сърца трябва да напътва!..." Тъй им казах и тогава някои между тях се напрегнаха - да разберат.

И на малцината, що Ме разбраха, рекох: „Власт

Така им казах и те са негли запомнили думите Ми. Но един е пожелал власт над други, преди да стигне себевластие, а друг направо е поискал да укротява бури, да лекува прокажени и да изгонва бесове. И те отидоха в света — да разнесат Моите слова на хората ида опитат време ли е за духовна жътва. И — върнаха се с празни ръце. О, колко е мъчно себевластието!"

„...Онези, които отвън чакат да ги налети внезапно откровение, та да променят в един ден живота си, стават от ден на ден по-недоволни. И всяка тяхна дума към Мене е ропот.

Те вървят след Мене като призраци на негодуването, като злооки хора, за които е всичко лошо. ,Лош е този свят" — казват с въздишка те. Затова Моята проповед им звучи като слово на безумец.

Защото Аз им казвам: „Съвършен е светът, ала ние го правим зъл. Добър е животът, но нашите лоши очи недовиждат," та ни изглежда и светът лош. Нашият весел поглед трябва да промени света. Нашият усет към добро може да го промени!" Но те не разбират.

Аз ги виждам, че падат в недоумение. И затова им казвам: „Само с добро може да се утвърди животът — да се закрепи и съзида върху камък. Защото несъвършенството, подницата на живота, викът на хората от дъното, стонът на утайката — това са стъпала на живота. Те водят към върха. Към върха се не прави скок!" Но те не разбират.

Чуждо им звучат още Моите думи. И кога разбера, че никой не може понесе смисълта на Моите слова, говоря като безумец самин на себе си. А те казват: „Бяс има в него и зли духове му задават въпрос, та с тях беседва той!..." Та и кой би разбрал, че върховният властелин на живота намира своето щастие в кървава беседа в самин себе си? Те ме не разбират.

Биха ли разумели тези лишни хора, че мощният намира своето весело щастие там, дето слабите виж­дат гибел? Опасността, що би ги смазала, за него е върховна, търсена, жадувана пътека към победа. Знае ли някой това? Не, те Ме не разбират.

Жесток се вижда на вси силният, защото е към себе си жесток. И няма по-едра наслада за него от насилието върху себе си. Той дири товара, оставен от други, от по-слаби, за да го поеме на плещи, защото търси мощ и пътека на мощ. Но те не разбират.

сбрали. Не ни трябват коне и тракийци. А ти ни разправяш