Между пустинята и живота

Видях как Бог разбива себе си на безчисли образи, та създава света. Тогава Бог стана дух, а духът стана камък. И Бог се вкамени, та се появи светът като мраморен мъртъв истукан на Бога. Аз трябва отново да претварям камъка в дух, а духа да преливам в Бога, за да стане цялата вселена — Бог. Аз трябва да пресъществявам мъртвило в живот, та вредом да кипне бо­жествен пламък — и смърт да няма занапред. Аз зова света към безсмъртие!

Видях как Бог разломява себе си на късове, та тво­ри небе и земя. Небесният хляб стана мраморни тро­хи, а духът умъртвя. И Бог потъна в множеството на създадените души, та се яви светът, изгубил спомен за Бога. Видях как Бог разсипва себе си на капки, та създава души и тела. Водата на живота стана мър­тъв бисер, а кипящите талази се вкамениха в образ на мълчащи скали. И Бог изчезна в смъртта на многочисли създания, защото животът стана смърт.

Видях как Бог претвори себе си в светлина, а светлината се вкамени в звезди. Образите на Божото творчество въплътиха човеци, животни и растения, но всичко бе камък, защото Бог бе дълбоко укрит в него и през тежкия саван на измамата не личеше дух. Ця­лото творчество на Бога бе бавно вкаменяване. Бог се разпадна на мъртъв светъл прах и духът се укри дъл­боко зад видимото, та всичко видимо стана измама.

Видях как светлината пронизваше мудно мрачините и слабееше от миг на миг под тъмните завеси на видимото, за да се разтопи и да изчезне. Така светлината стана мрак. Онова, що живееше в духа като образ на обичта, стана сласт, блуд и себелюбие. Всички небесни ангели, когато слизаха на земята, трябваше да приемат образ на животни. Всички светли замисли на духа, въплътени на земята, обличаха образ на дървета, впити с кървави уста в калния чернозем. Всички лъчи, стигащи земята, ставаха каменни стрели и потъваха в мрака на глината. Разбрах, че всичко видимо е измама.

Аз се родих, за да изкупя Бога от греха на въплътяването: Бога се родих да спася от прегръдките на лъжливото създание. Над Мене тежи непосилна участ: да превърна камъка в дух — там е Моят друм. Да превърна сластния шъпот в стон — това е Моята пътека. Защото стонът е най-близо до молитвата, а молитвата е глас на небето и звук на духа към Бога. Аз трябва да претворя камъка в бисер, а бисера — в сълза — това е Моят път. Защото сълзата е най-близо до невинността, а невинността е сияние на небето и ръ­це на духа, протегнати към Бога. Аз трябва да пре­обърна морето в роса, а росата — в плач: това е Моята орис. Защото плачът е най-близо до любовта, а любов­та е Бог.

Боде Ме светлината, щом се върна в живота на деня от своята светла, пресветла нощ! Жили Ме земята, щом се пробудя в живота на видимото от съня на своето голямо, преголямо невидимо! Обжегва Ме въздухът, щом се сепна в живота на земята от бляна на своето чисто, пречисто небе!

Отче Мой! Защо живеят в Мене двама?

...Защо единият се бори с другия - и защо се че земният ще победи?

Защо през мрачните нощи, когато в Моите напрегнати крила кипи вяра, че ще разкъсам тъмната земя, що Ме е стегнала, за да откъртя и да отнеса ввис освободения Бог — защо тогава някой мрачен в Мене Ми злорадо шъпне, че ледните канари са Ме завинаги оковали, та Моите крила ще паднат отрязани в немощ?

Защо е тъмно Моето чело - и Моята ръка отпада слаба и безсилна?

Не е ли в Мене онзи, който Ми казва, че съм безсилен? Не съм ли самин Аз - безсилният? И кой ще Ми дойде на помощ, когато Бог е мъртъв, а човек — немощен?

Къде си, Отче Мой? Къде си, Отче Мой?

Аз трябва да разломя своята плът като Небесен хляб и троха по троха да я раздам на света, та който яде от нея, да не умре никога, защото Моята плът е хляб на безсмъртие. Нова плът ще откърми този хляб — звездна и чиста и самосветеща плът, която се не бои от гибел, защото е вече едно с Бога — с освободения дух на вселената. Апостоли, вземете — яжте Моето тяло!

Апастоли, вземете – пийте Мойта кръв!

Алмазна чаша възправям пред вас: светлина ще пиете от нея, слънчева буря ще кипне в душите ви, а пред вашата обща воля ще се разсипят звезди на безсмъртие. Вино кипи в тази чаша, но кръв ще пиете от нея — кръвта, що кипи в сърцето на слънцето и бие в жилите на цялата вселена. Едно ще стане с Мене онзи, който пие тази кръв!

Този завет ви давам: алмазната чаша на изкуплението, която превръща камъка в дух!"

IX

„Имаше един цар лозе в далечна страна²²⁶. А лозето бе плодовито като лозите на Сорик, чиито плодове са много сладки и семената им се дори не виждат. Но лозето бе много далек от земята на царя, та не можеше да го даде на свои данници да го работят. Затова царят огради лозето с ров, изкопа жлеб, въздигна сред лозето кула, па го даде на наемници. И поръча им — в края на всяка година да му носят десетък от плодовете.

Ала наемниците бяха зли хора и сърцето им бе твърдо като дървесината на тирза²²⁷. И думите им бодяха като листа на пърнар²²⁸. Сбраха се в края на годината и като обраха лозето, продадоха плодовете му на чуждоземци, па си разделиха парите. И решиха да не дават на царя нищо. „Далек е царят — рекоха те, - не ще дръзне да ни търси сметка. Па кой знае? Може и да е забравил вече своето лозе... Нищо не ще му отделяме." Тъй решиха лозарите.

А царят бе добродушен. Сърцето му бе обилно с обич като водите на Абана, която пои три земи и все пак не оскъдва. Почака царят да дойде гроздобер, та да получи десетък от своето лозе. Но гроздобер мина, а лозарите му не пращаха нищо. И тогава царят си каза: „Може да са забравили лозарите. Но те ще си спомнят, когато дойде ред за подялба. А аз давам девет части тям, а за себе си искам само една. Те ще ми бъдат благодарни!" Така си каза царят, за да се утеши. Но лозарите му не пратиха грозде.

Когато мина есента и царят видя, че дори безплодните лозя са обрани, прати царедворец при лозарите и му поръча да му донесе десетъка. Отиде царедворецът и поиска от лозарите царьовата част. Но лоза­рите му казаха с гняв: „Кой си ти? Ние те не познаваме. Кой знае отде идеш и в чие име се вестяваш при нас! Нима ти ни даде това лозе, та дириш от нас пай? Който ни е дал лозето, нека дойде да иска грозде! Не те познаваме!" Но царедворецът им каза, че не ще се върне в земята на своя цар, додето му не дадат това, що иска. И заплаши ги още, че царят ще се научи, та ще ги накаже за тяхната неблагодарност. Но лозари­те се още повече разгневиха и почнаха да хвърлят ка­мъни върху пратеника. И той, облян в кръв, си отиде.

Когато разказа на царя случката с лозарите, ца­рят се разгневи и каза: „Недостойни лозари! Нима трябва човек с оръжие да пратя, за да си взема своето? Да­но се вразумят догодина!" И той отложи деня на своя гняв. Ала годината мина, настъпи есен и хората почнаха да берат своите лозя. Царят си рече тогава: „Сега лозарите бездруго ще ми пратят десетъка. Па кой знае? Може да са се разкаяли: чудно ли ще бъде, ако ми пратят двойно повече, отколкото ми се пада? Аз и тъй ще им простя, стига да ми пратят уречената част!" Но лозарите му не пратиха грозде и тази година.

Тръгна воинът и стигна при лозарите. И щом влезе в лозето, поиска сметка от наемниците. А те го срещнаха с хули и заплашвания. И хвърлиха се върху него, та му отнеха оръжията и му свързаха ръцете наопет, па го прогониха с тояги вън от лозето. И той стигна окървавен при своя цар. И разказа му цялата случка с лозарите. А царят се горчиво наскърби, кaто разбра, че нищо не може да вразуми жестоките и неблагодарни наемници. И каза на себе си: „Първия път се разгневих, защото ми се видяха неблагодарници. Но сега от сърце скърбя, защото схващам, че са жестоки. Нима ги не укроти моето търпение? Нима те мислят, че ще им простя раните на тези пратеници? С блага реч им се говори: не разбраха. С нож им се заповяда: не вразумиха се. Нима само страхът от смърт би ги вразумил?” И реши царят да почака още една година.

Но гроздоберно време пак изтече. А лозарите не пратиха десетък. Тогава царят извика своя син и наследник, та му рече: „Иди самин при лозарите, сине мой! Те ще се уплашат от тебе, като видят на главата ти корона от царството ми, а на ръката ти — моя пръстен. Знам, те ще ти дадат десетъка от плодовете. Но след като вземеш уречената част, заповядай на лозарите да напуснат моя имот и намери други наемници вместо тях - да гледат лозето, да го работят и да се ползват от плодовете му!" И царският син отиде на лозето.

Отдалек още лозарите познаха сина на царя. И почнаха да си говорят един другиму тъй: ,Да убием царския син! Той е едничък наследник на царя и като го убием, лозето ще остане наше. Царят е стар и не ще дойде при нас да иска нищо. Та ако можеше да ходи, не би ли дошъл досега да дири десетък? Царят не ще смог­не да търси своето. А ние ще убием наследника и лозе­то ще стане наше!" И те причакаха царския син още отдалек с брадви, ножове и заострени тояги.

Когато синът на царя наближи лозарите, той ви­дя, че го чакат с оръжие. И запита ги: „Не сте ли вие мъжете, на които моят баща довери своето най-добро лозе — да го работят и да сбират плодовете му? А ето ви сега с оръжие срещу мене! Нима ида да ви пакостя и убивам?" А тогава лозарите снеха своите оръжия и за­питаха царския син: „Кой си ти и що дириш при нас? В чие име идеш?" А той им отвърна: „Аз съм син на онзи цар, чието лозе работите. Пратен съм от своя баща да му отнеса десетъка от плодовете. Дайте ми десетъка и ме отпуснете с мир. Баща ми не ще Ви нищо стори. Но ако ме прогоните тъй, както прогонихте предишните двама пратеници, царят ще ви отнеме лозето и ще ви накаже!" А непокорните лозари му рекоха: „Наистина ти може да си син на този цар, но по що да те познаем? С какво ще потвърдиш, че си син на царя?" Пратеникът им отговори: „Вижте на главата ми короната от царството на баща ми, на плещите ми — мантията, а на десницата ми - скъпия пръстен на царски наследник! По това ще ме познаете. Отмерете ми десетъка от плодовете и ме пуснете с мир!" Но лозарите му казаха още: „Наистина ти изглеждаш царски син по дрехите. Кой знае как си смогнал да откраднеш тази корона, тази мантия и този пръстен!... Хитър човек си наистина. Но всичкото е там, че и да беше същински наследник на този цар, не бихме ти дали десетък, защото това лозе е наше и ние с никого не делим плодовете му." Тогава цар­ският син се разгневи и рече: „Неблагодарници! Моят баща ви повери най-добрия свой имот и вместо да ви накара като роби да му работите, защото е силен, той дори не поиска половина от плодовете, а се услови да му давате само десетинка. Но вие, зли наемници, му не да­дохте и толкова. Той прати при вас велможа да ви посъ­ветва да не дигате глава, но да пратите на своя госпо­дар уреченото. Вие не послушахте. Наранихте прате­ника и го прокудихте от лозето. Прати баща ми втор пратеник — с оръжие дано ви сплаши, та да се вразуми­те. Вие и него наранен прокудихте, като му вързахте ръцете и го покрихте с язви. Ето, най-сетне прати гос­подарят ви мене, своя едничък син, а вие се преструва­те, че ме не познавате. Не е ли зло сърцето ви, неблагодарни лозари? Не смисляте ли що ви чака, кога се върна при баща си, та му разкажа всичко? Истина ви казвам, той ще ви избие до един, а лозето ще даде на други и вашите кости ще плашат небесните птици — да не кълват гроздето. Вие не знаете границите на царско тър­пение, затова не знаете и пределите на царски гняв. Ала ще дойде време, ако се не опомните още сега, да си къса­те от люта скръб косите, защото вашият господар ще подири от вас сметка!" Тъй им каза царският син.

Тогава лозарите се сбраха да размислят и едни се смилиха над младия княз, та пожелаха да му се даде дял ида бъде отпуснат с мир и почит. Други се упла­шиха от думите му и поискаха да се прати на царя десетък, за да се не разгневи, та да ги предаде на смърт. А трети казаха: „Ние ще го убием, за да насле­дим лозето. Виждаме, че лозето е добро и отвред се стичат хора да търсят плодовете му. Не ще го отс­тъпим никому!" И заплашиха още онези, що искаха да се даде на царя дял. „Ние и вас ще избием!" - казаха им. И тогава извадиха оръжие, та налетяха царския син с гневни викове: „Убийте лъжеца! Убийте оногова, който е откраднал царските одежди, за да вземе с измама

дял от труда на ръцете ни!" И убиха сина на царя.

Ала когато царят разбере, че наследникът на престола лежи мъртъв сред лозето, не ще ли дигне войс­ка, за да огради лозето и да улови неблагодарните ло­зари? Огнени мечове ще заградят като пламнала сте­на царското лозе, за да не може никой да избяга. И то­гава гневът на царя ще рукне като огнен потоп - и ще подложи на чемерни мъки неблагодарните наемници.

А после царят ще обнови лозето, ще сбере нищи, отхвърлени и бездомни, за да им повери своя имот да го работят и да се хранят от него.

И нищите, отхвърлените и бездомните ще пом­ият с благодарност царя u с почит ще си смислят за неговия син, чиято смърт ги е направила наследници на земята."

„Имаше само един християнин - и той

умря на кръста.”

“Антихрист”, 39:2

„Христус – биде наказан със смърт

през дните на Тибериуса от управителя

Понтиус Пилатуса.”

“Анали”, XV:44

В седемстотин осемдесет и втората година от основаването на Рома, в шестата година от властва- нето на прокуратора Понтиус Пилатуса, в десетия ден от хебрейския месец нисан, четири деня преди праз- ника Пасха, Иешу бар Иосеф влезе, окръжен от учени- ци и многохиляден народ, в Иерушалаим.

А тези, що вървяха пред него, както и онези, що го следваха, викаха с глас голям: „Благословен — царят Израельов, който иде в името на Елохима! Слава на Да- видовия син!" И тълпите, като гледаха това весело тържество и слушаха думите на славословието, снемаха своите пъстри връхни дрехи, та ги постилаха — да мине по тях Мешиах. И късаха палмови клони и вейки от смоковница, та постилаха с тях пътя на Сина Божи.

А Иешу бар Иосеф влезе в града, възседнал млада ослица. И народът, като видя това, спомни си Абрахама, Иакоба u патриарсите, посрещани преди векове от племената на Бене Израел на бели ослици. И спомниха си още думите на пророк Иешайаху, който бе казал: „Кажете на Ционската дъщеря: „Ето царя ти, който влиза в твоя град на млада ослица!" И минаха им през ум словата на пророка Закария: „Възрадвай се с живо веселие, дъще Ционска! Извикай от радост и ликуване, дъще Иерушалаимска! Ето, твоят цар влиза в града ти праведен и светъл, възседнал млада ослица!"

А след учителя вървяха тълпи от Иерихо, от гра­довете на Гелил ха Гойим, от Cop и Иафо, па u от вси места, през които бе минало дългото шествие на поклонниците. И виждаха се в тълпите зелоти, писци, уче­ници, митари, книжници, рибари и законници. И много жени имаше между тях.

А ромските войници, като чуха гръмкия вик на тълпата, помислиха, че е бунт срещу властта. А в лицето на оногова, що влизаше в града на ослица, отрупан с цветя и палмови клони, видяха новия цар на покореното племе.

Та затова отидоха при оногова, който бе вожд на спомагателната кохорта, и му рекоха:

—Бунт има в града, още от градските двери начена вълнението. Ние видяхме оногова, когото народът нарича свой цезар. Те се тълпят около него и го приветстват.

—А колцина са те? — запита Децимус Брутус, кой­то бе вожд на кохортата.

А Мунациус Планкус, началник на градската ох­рана, бе видял шествието.

• 
  Онези, що вървят с него, са до четири хиляди. Ала в града се е сбрал за празника три милиона народ. Къщи го не побират, улиците гъмжат, окрайнините са препълнени, селата край Иерузалем на три часа път са натъпкани с народ. Друга година толкова хора не са дохождали. Ако въстанат, какво бихме направили с тол­кова метежници? Ние сме съвсем малко!
  
• 
  А кой е техният цезар? — запита Децимус Бру­тус.
  
• 
  Иезус от Назарет, за когото говореха на пира в дома на първожреца.
  
• 
  Уверени ли сте, че това е наистина бунт? - по­пита вождът войниците.
  

И Децимус Брутус отиде в дома на прокурато­ра - да извести за народния смут.

„Благословен царят Израелъов, който иде в името на Елохима! Слава на Давидовия син!"

И тъй като улицата бе тясна за тълпите, те се

пръснаха по вси съседни улици, изпълниха площадите и уличките на града — и се отправиха към храма.

А техният вик растеше и се повтаряше от вси срещнати. И шествието се уголемяваше при всеки завой.

Ала мнозина фарисеи, близки на Иешу бар Иосефа, като се бояха за живота му, тихо му пришъпнаха:

- Раби! Кажи на своите ученици да млъкнат, та дано млъкне и народът! Не знаеш ли, че тези думи са опасни и за този вик властта наказва със смърт? Нали с този вик срещнаха Иехуда от Гамала - и нали за тези думи го разпнаха? — Кажи им, раби — нека млък-
нат!

Но Иешу бар Иосеф им отвърна:

- Дойде най-сетне ден да се порадва народът на
свой цар: защо да го спираме? Не виждате ли ги, че все
цар бълнуват! Нека празнува и гмежта един ден своя празник!

В думите на учителя играеше горчива насмешка, но малцина доловиха това.

И като видя, че народът още по-гръмко подема опасния зов, Назарянинът рече на фарисеите:

- Не се бойте! Не виждат ли ромските стражи, че никой от нас не носи оръжие? — Нека викат: не може да се пресече толкова силен талаз! Дори да млъкнат те, ще викнат тези камъни!

А хората, дошли за пръв път в града, питаха учу­дени:

-Кой е този? Отде е той?

И фарисеите отвръщаха:

-Той е пророк от Назарет.

А учениците казваха с почит:

— Той е Мешиах, когото дълги векове чакаше душата на Бене Израел!

И всички, що виждаха дългото шествие, тръгваха след тълпите и повтаряха техния вик.

Но когато първата тълпа от шествието стигна до Шаломовия притвор, виковете спряха, защото на вратите стояха стражите на първосвещеника и храмовите слуги, та заплашваха с тояги онези, що дигат шум. А през широката решетка на подземния ход лъскаха копия на ромски войници, пазещи ред. И тези, що се тълпяха пред храма, наченаха да се тласкат - кой да мине по-рано, защото дворовете на храма бяха пълни.

В храма се мълчаливо молеха, но в Двора на езич­ниците имаше глъчка. Там продавачите на жъртвени животни, кадилни смоли, елей и птици хвалеха с висок глас своята стока и не слушаха строгите закани на слугите. Под портиците на притвора сбраните пок­лонници благочестиво разменяха пари, за да си купят монетата, неизцапана с нечестиво косване. Други ку­пуваха гълъби за жъртва, миризливи смоли и чист елей.

И тълпите, които по-рано разнасяха тържест­вения привет към Сина Божи, наченаха да се тласкат пред стъпалата, водещи в притвора. И там, сред сту­деното мнозинство, унесено в свои грижи, замлъкна тър­жественият вик на галилейците. Неколцина повтори­ха и в притвора своя зов към Израеля, но слугите на храма ги изтласкаха из вратите.

И шествието забрави своя цар...
Иешу бар Иосеф влезе в Двора на езичниците и като видя, че народът се суети край продавачите на жъртвени животни и сарафите, гняв изпълни сърцето му.

И взе от железните куки, о които връзваха животните, въже, та го сви на бич — и начена да пъди из вратата жъртвените животни. А после обърна таблите на сарафите и гътна дъските, на които стояха кафезите с гълъби.

И на онези, що продаваха елей и миризлива смола, властно рече:

- Изнесете това оттука!

Но храмовите слуги и левитите на Кайафа рекоха с лукава усмивка:

— Той се гневи, че народът го забрави. Ярост го налетя, като видя, че тълпите не повтарят своя вик. Види се, той желаеше да го прогласят за цар — та затова поведе народа в храма: той чака да го помажат с миро, както са помазвали Шаула и Давида. Затова се гневи той. Но кой ще остави? Той трябва да отговаря за повредената стока!...

А Иешу бар Иосеф рече на сбраните в храма:

—Писано е: „Дом на молитва ще се нарече Моят
дом²²⁹." А вие го направихте търговска стъгда и вер-
теп на разбойници! Кой закон ви даде мястото, отре-
дено за молитва, та го направихте позорно тържище?
Горко на онези, чиято алчност доведе в Божия дом зло-
дейци и лихвари! Горко на онези, що облякоха с власт
хулителите на Бога и дадоха тояги в ръцете на онези,
що са повинни на убиване!

Тогава някои между народа рекоха:

— Той говори за коен-хагадола и за онези, що са сечива в ръцете му. Наистина те бяха по-рано крадци, обирници и развратни мъже, а сега държат тояги в ръце, та пазят ред в дворовете на храма. Той говори вярно!

Неколцина пък от съмишлениците на Иосефа бен Кайафа, садукеи, се обадиха с глас, препълнен от злоба:

А той им каза:

— Отговорете ми кой е по-горен: храмът ли — или Онзи, Комуто е посветен храмът?

И неколцина се обадиха от народа:

—Йехова е най-горен. На Йехова е посветен хра­мът.

А Иешу бар Иосеф продължи:

—И друго ще ви запитам: жъртвата по-света ли е от Оногова, Комуто се принася?

И пак отвърнаха неколцина от народа:

—Йехова е по-горен от жъртвата, защото Него­вото дихание осветява всяка жъртва и Нему се прина­ся тя.

Тогава Иешу бар Иосеф обърна реч към садукеи­те и така начена да им мълви:

—Чуйте, синове на злобата! Ще приеме ли Бог жър­тва, принесена от ръце, въоръжени с тояга? Ще чуе ли молитвата, която Му шъпнат устни, тръпнещи от злоба? Монетите се оскверниха, казвате вие, от пло­чите, по които са минавали езичници. Аз пък ви казвам, че храмът се не скверни от ногата, а — от сърцето.

Сетне, като изгледа разсърдените търговци, ре­че с мощен глас:

—Вие, лихвари, стълпени в храма за печалба, отдавна омърсихте монетата, която продавате за чиста! И Бог ще отвърне слух от вашите молитви, ще презре монетата ви и ще прокълне вашите жъртви, защото в мига, кога коенът хвърля в свещеното огнище тлъстините на жъртвата ви, вашият ум брои спечеленото през деня.


А после обърна реч към садукеите:

- Вие Ме питате в чие име правя това. Как мислите, синове на злобата: когато царският син се върне от далечни земи и намери двореца на баща си препълнен с врагове, няма ли право да обнажи меч, та да ги разгони? И кой би дръзнал да го пита в чие име върши това? — Аз дойдох - и намерих дома на своя баща препълнен с лихвари, злодейци и крадци: кой има право да Ме пита в чие име ги пъдя?

След това садукеите почнаха да си говорят един
другиму гневно:

- Той ни нарече врагове на Елохима, разбойници и злодейци! А — чухте ли го добре? — Себе си назова Син Божи. Не е ли повинен на смърт? Не го ли чухме с ушите си? Докога ще търпим в храма стъпки на богохул­ник?

И слугите на първосвещеника, разлютените тър­говци, садукеите и левитите заедно с мнозина книж­ници и писци, мъже на Кайафа, извикаха с ярост:

- На смърт е повинен! Не дава ли ни право зако­нът да го убием с камъни?

И те се наведоха, та взеха камъни от купчини­те, с които се дограждаше отвътре стената.

Ала Иешу бар Иосеф се обърна към тях спокойно и студено ги запита:

-Не ви ли направих толкова добрини? Не ви ли разкрих себе си цял? Не дадох ли ви всичко, що Ми е дадено от горе? Малцина ли от вас просвети словото Ми? За кое от тези дела рачите да Ме убиете?

A тe му отвърнаха:

—He се преструвай, хитрецо! Не мислим дa те убиваме за никое от тези дела, които изброи. Ти си по-винен на смърт за хула срещу Бога, защото си човек, а слагаш себе си редом с Бога!

Но той им рече:

— Не казват ли псалмите, че всички сме синове Божи? В какво е хулата Ми - и в що е кощунството Ми? Аз се гневя, че друг преди Мене — друг между вас не е разбрал, че домът на неговия Баща е дом на молитва, а не — тържище. Гневя се, че никой преди Мене не дръзна да изгони от храмовия дом лихварите и обирниците. В що е Моята вина?

И други от народа, които мразеха коен-хагадола и неговите, казаха с висок глас:

—Не видяхме от другиго делата, що стори този човек — нито чухме от кого да е словата, що ни каза този. Той е Божи помазаник, защото самин от себе си не може никой да стори делата му, нито да каже речи­те, що ни каза той!

И тогава в народа се яви разделяне зарад него - и мнозина смутени оставиха камъните.

А Иешу бар Иосеф изгледа с жал целия народ - и напусна храма.

И вечерта отиде с дванадесетте в Бетама, де­то бе домът на Елиазер бен Шамуела.