Между пустинята и живота
Изтегляне 5.52 Mb.
|
IV В онова Време Иешу бар Иосеф пътуваше с учени- ците си по крайнините на Пелешет. И стигнаха до града Cop (което значи Скала). Ромяните наричаха то- зи град Тирус. В Cop живееха хора горделиви, сластни и суетни. Те бяха богати и минаваха живот в разкош, разтление и неестествени наслади. Когато учителят влезе в града, народът чу, че е дошъл пророк от Наза- рет, и излезе да го види. Та около Иешу се натрупа го- ляма тълпа и всички чакаха да чуят проповедта на прославения рабин. А Иешу бар Иосеф начена да поучава народа с тези думи: „Зло чух за вас — и дойдох да видя душите ви, братя. За мнозина светът говори зло, ала малко ли очи гледат зле и малко ли уши зле слушат? Кога чуя някого да говори зло за другиго, надникна ли в душата му, намирам половината зло там. А понякога там лежи цялото a зло. Понякога пък и злото, що е казал за другия, е само песъчинка от злото, що пълни душата му. Истина, истина ви казвам - не излиза зло от добър. И каже ли му някой зло за ближния, той кротко казва: „Чакай първом да видя злото в своята душа! Ближният ми има очи: той сам ще съзре злото в себе си!" Тъй казва добрият, защото да си добър, значи да си зъл към себе си. Ала колцина са зли към себе си? Пророците наричаха града ви Дъщеря Сидонска, царете го зовяха Дар на морето, чужденците го именуваха Алмазна Твърдиня, а вие сте го нарекли Място на позор: ето, братя, де лежи позорът ви! Слънцето по три пъти огрява пировете на греха ви, дето се разлива библоско, сафетско и кориандрово вино. Ала защо забравяте да викате на пир душата си, та я оставяте да мръзне и гладува, да се топи от жад и да се лута в мрак? Вие мажете със стакти и смирна главите си, ала вашата помисъл не разлива благовоние на сторакс и думите ви не разнасят мирис на чистота. Докога ще се лутате? Чуйте бъдната съдба на вашия град! Ще погасне славата на Cop, както помръкна сиянието на Содом и Гомора. Там, дето се опъва над покривите ви пъстър велариум, ще летят зловещи гарвани и кълвуните им ще дирят месо на блудници. Край високите загради от мед ще се лутат прокажени — да търсят подслон от буря и дъжд. И вашите лозя, ниви, градини и дъбрави ще посърнат, та времето ще ги заличи, а на мястото им сивата земя ще изпъне грапави ребра. По вашите полета, посеяни с кунгут, ще се разлее кръв. Не ви ли мирише вече на кръв и кървава мъст? Не ви ли плаши злокобна орис? Докога ще се лутате? Чуйте бъдната съдба на своя град! Пурпурната симара, що задипля тялото на блудницата от рамене дo сандали, за да показва на разпаления поглед сласт- ната тайна на нейните чарове, не ще избегне пламъка на жестока мъст. Черната гъста коса, що пада на тежки къдри по гръдта, осеяна с огърлични алмази, ще пламне тъй, както пламти кръв по злодейски нож. Пе- пел ще станат вашите мраморни тремове и кедрови чертози, защото грехът ще разяде мрамора и дървото, както разяжда алмазите на душата ви. Кой ще ви спаси от смърт? Не се ли буди в душата ви жал към забравеното добро? Докога ще се лутате? Чуйте бъдната съдба на своя град! Вашият пог- лед пилее мъгла подир стъпки на млада мома, облечена в прозрачна туника и в пеплум, стегнат с чепрази от рубин. Земята роди хубостта, за да пръсне в душите повече лъчи. А вие каляте чистите черти на слънчева хубост, като пълните с мъгла на грях своя поглед. И видите ли сините подвръзки на тежка моминска коса, бълнувате неестествени милувки. Не викате ли душа- та си към смърт? Не обричате ли себе си на чемерна гибел? Кой ще ви сепне в деня на върховна мъст от ог- нения сън на терзанието? Кой ще ви разбуди от теж- ката мора на безкрайна мъка? Докога ще се лутате? Чуйте бъдната съдба на своя град! Гъвкавата линия на жената е образ на молитва, а вие я правите образ на съблазън: не ще ли ви накаже Онзи, Който е осветил молитвата? Тъмният поглед на женски очи е образ на тайна, а вие го правите образ на изкушение: не ще ли ви убие Онзи, Който е осветил тайната? Играта на прясна моминска снага е образ на съзвучие, а вие я направихте образ на похот: не ще ли ви умъртви Онзи, Който е осветил съзвучието? Вие следите с прехласнати очи леките и пъргави движения на женско тяло, за да храните душата си с грешни блянове: не ще ли ви предаде на пламък Онзи, Който е създал жена, движение и блян? По стръмни сипеи се плъзга стъпкаma вu. И сластен мрак забуля вашите пътища. Докога ще се лутате? Чуйте бъдната съдба на своя град! Ще угасне навеки пъстрата слава на Cop. Ще посърне лицето на разтленния град като образ на разпътница, сбръчкана в старини и всуе зовяща погледа на небрежни минувачи. И бедни рибари ще сушат мрежи по окълцаните стълпове на неговите разсипни. Там, дето е гърмяла славата на знатни мъже и чаровни жени ще плъзнат гладни гущери и жълтооки змии. Пясък ще стане онова, що е било бисер. И това, що е било хубост, ще се обърне в сива пепел. Казах ви бъдната орис на този тъмен град. Видяхте що крие небето: не е ли време да видите що крие земята? Небето крие за вас прокоба, а земята — зловещ гроб. Докога ще се лутате?" Като каза тези думи, мнозина от слушащите се разплакаха и разкаяние разтърси много души. И мнозина наведоха очи надолу, сякаш се бояха да не прочете учителят в погледа им техния позор. Тогава Иешу бар Иосеф начена да им говори за Царството небесно и за тайните му. И така им рече: „Виждам много умници между вас и много зналци съглежда окото ми. С жаден ум сте черпили бездната на всяка мъдрост, но не ми се вижда ни една душа утолена. Дори да имахте мъдростта Хетанова и премъдростта Шаломова, пак не бихте влезли в Царството. Защото пред Бога се не тълмят загадки и не разбулят притчи: душа с душа говори там. А не виждам сред вас никой да знае говора на душата. Защото никой не е говорил със себе си. А който не е говорил със себе си, би ли смогнал да говори с Бога? Още много трябва да се учите, мои клети братя! Кога някой открие в канари заровено имане, доста е да каже: „Ефата" (което значи „Отвори се") - и канарите ще се разтворят, за да дадат на човека скритото. Ала има друга дума, която не знае всеки. Кога видите лице, обляно в сълзи - ръце, вкочанели от скръб, душа, раздрана от горест — знаете ли коя дума трябва да се каже, за да влеете мир в тази страдна душа, да стоплите с кротост тези сгърчени ръце и да изсушите с обич сълзите по това измъчено лице? Не виждам сред вас никой да знае тази дума. Защото никой не е страдал заедно с другия. А който не е вземал на душата си людско страдание, може ли да теши страдалци? Още много трябва да се учите, мои клети братя! На що да уподобя мъжа на греха? На камилска птица е подобен мъжът на греха. Душата му е мъртвило, дето се обаждат само диви пориви, низки страсти и менливи зложелания. Камилската птица живее в пустинята, дето се чува само луд рев на онагри, гладен писък на чакали и глух съсък на змии. Та в що се отличава от камилска птица човекът на греха? Камилската птица яде червеи, голи охлюви и мухи; погледът й понякога намира билки, посърнали, преди още да порастат. Питам ви: с що се храни душата на грешника? Не умира ли чарът на насладата още при първо вкусване? Не оставя ли всеки грях в душата горчивина и осадъци от разкаяние? Не улита ли водата на греха още в шъпата, преди да се поднесе до бърните? Още много трябва да се учите, мои клети братя! А на що бихте оприличили човека, покорил себе си? На кедър прилича себевластникът. Както смолата на кедровата кора е мека, тъй е кротко и пълно с обич сърцето му. Както кедровото дърво разнася край себе си благовония на скъп балзам, тъй душата на себевластника пръска вълшебство, покоряващо вси сърца. Наистина, кой не е роб на оногова, що е властник на себе си? И още: както кедровото дърво е сбито и твърдо, не го ядат червеи и не гние, тъй е упорит и недостъпен за врагове себевластникът; и неговата душа не гние, защото волята му е смогнала да си извоюва безсмъртие. Кой от вас не е виждал кедър? Ала мислил ли е кой да е от вас за образите, що таи в себе си кедърът? Наистина, дървото носи в себе си повече притчи, отколкото - ние в душата си. Още много трябва да се учите, мои клети братя!" И като видя, че народът се трупа все повече край него, та с усърдно внимание слуша, Иешу бар Иосеф почна с притчи да им разкрива тайните на Царството небесно. И тогава пръв път изрече пред света четиритех големи притчи за Божото царство. — „Чуйте, крайморски племена, първата притча за Небесното царство! Подобно е Царството на тамар (което значи финик). Колкото повече капят листата на тамара, толкова по-високо се издига стъблото му нагоре. Също тъй - колкото повече свое отхвърля човек, толкова по-близо стига до Царство небесно. Защото листата на тамара капят, а върхът му е вечно зелен, хубав и пресен. Листата на палмата не са палма. И в човека има дълбоко внедрен кълн — вечно жив и плодоносен, трепетен и безсмъртен. Одеждите на духа не са дух, поривите на волята не са воля, образите на мъдростта не са мъдрост. Морето пръска талази, пяна и капки. Но и когато няма ни капки, ни пяна, ни талази — пак има море. Разбрахте ли голямата притча за тамара, която е притча за Царство небесно?
Подобно е Царството на кораб, пуснат по далечни морета. C що се отличава кораб от кораб? Езичниците изписват по платната на корабите богове покровители, а върху носа на кораба възправят меден истукан на божество. И всеки мореходец отдалек разбира чий кораб цепи морето. Не ще ли изпадне в почуда плувецът, като види сред толкова набелязани кораби един кораб без изображение и без кумир? Наистина той ще спре удивен поглед върху белите платна, по които не стои образ на никой бог. Та що е образ на онова, което се не поддава на изобразяване? Истина, истина ви казвам: трябва да се изтрият вси образи, ако желае човек да стигне най-скритото, що отбягва въплътяване в образ. Бихме ли го търсили в душата, ако беше достъпно за окото? Бихме ли го търсили с мълчание, ако можеше да се чуе? Вси морета ще обходи белият кораб, по чиито платна се не вижда образ на бог, за да стигне море, що няма край. Копнеете ли по това море, мои клети братя? Жадува ли душата ви огнени талази и пяна от пламък, жадува ли — звездни капки и водопад от слънце? Търсете белия кораб, мои клети братя - белия кораб, на който се не клатушка ни един бог! Разбрахте ли голямата притча за кораба, която е притча за Царство небесно?
Подобно е Царството на пустиня, сред която са нощували камилари. В дванадесетия час камиларите забиват в пясъка колове, опъват шатри, запалват високи огньове и заспиват. А край тях лягат в широк кръг камилите, за да пазят завет на своите господари. Ha съмване се разбуждат, изтръгват коловете и сбират шатрите. Пъстрите кожи са дигнати и сдиплени, ка- милите разгъват нозете си, възправят се и тръгват? И там, дето са спали хора, остават само дълбоки дупкu, купове пепел u следи oт камилски колене no пясъка. Налита вятър и засипва дупките, раздухва пепелта, изравнява стъпките и камилските следи. И никой не би познал, че са нощували пътници. Така е и с духа на човека: никой го не знае отде иде и накъде отива. Човек помни само свещения сън, приличен на смърт или на второ раждане. Следи от някогашен човек не личат нито в думите, нито в движенията, нито в помислите на новородения. В него се разкриват алмазни планини, кипват пламнали морета, оглеждат се бездънни небеса: Царството на Бога простира в него своята лъчиста мрежа. Ала никой външен не знае това и не разбира как е станало. Разбрахте ли голямата притча за пустинята, която е притча за Царство небесно?
На тръбна година се уподоби Царството — на година, през която никой не сее, ни жъне, а яде само това, що дава от себе си земята. Робите се пускат на волност, а всяко наследие — продадено или отнето — се връща на прежния стопан. Всеки носи тогава венец на глава и всеки се радва, защото тази година е година на разплата и начатък на нов живот. На тръбна година се уподобява Царство небесно, защото човек разделя на две живота си, влезе ли в Царството: неговото „утре" забравя неговото „вчера". И животът му протича по вечни кръгове, озарени от вътрешна светлина. Царе, първосвещеници и пророци приемат външно помазване с елей. А Мешиах дойде и не прие помазване от ръка, защото е помазан духом. И всеки, що влезе в Царство небесно, влиза в помазването на Мешиаха, защото е помазан от дух. Вие чакахте завоевател, цар и освободител от земно иго. Заблуда бе това чакане. Мешиах е цар u роб, първожрец u жъртва. И всеки, който духом преживее своята вечна тръбна година, става роб и цар, жъртва и жрец — защото влиза в помазването на Мешиаха. Онзи, който е данник на Царството, не сее и не жъне, защото е повикан на духовна сеитба и жътва. Той се храни от земята, а душата му – от небето. Тогава няма робство, ни стежание, ни повеля. Всеки е свободен. Никой няма свое. Всеки е покорен на духа. Това е образът на Царството, мои клети братя: в Царство небесно няма роб и господар, няма езичник и иехудеин, няма цар и данник. Разбрахте ли голямата притча за тръбната година, която е притча за Царството небесно?" И като свърши своите четири притчи към copците, Иешу бар Иосеф обгледа вси сбрани. Между тях имаше философи, търговци, ромски сановници, моряци, законници, ваятели и борци. И те всички с внимание слушаха словата на притчите му, без да възразят дума. Тогава Иешу бар Иосеф се обърна към учениците. си и рече им: „Не стоят ли тези мъже много по-горе от вси иерушалаимци? Те слушат речите на мъдростта и се вмислят. А който се вмисля, не пита проповедника, защото запитва себе си. Истина, истина ви казвам: no-близо е до Царството Божие грехът на Cop, отколкото гордостта на Иерушалаим." И след това отправи наново реч към сбраните начена да им говори тъй: „Що бе до днес презирано от гордите? И що бе човешка гордост? — Надменни духове сложиха прицел на своето презрение - и хвърлиха стрели срещу чуждоземци с боси нозе, окъсана одежда и грозно лице. Но горди ли бяха те, мои клети братя? - Не бяха горди. Надменни бяха те, защото горди нямаше до днес. Имаше ли правда в тяхното презрение? — Рядко
Лъжи проповядваше тяхната надменност и техните надути хули издаваха жад за мъст. На чий крак не се е искало да опита бос росна морава? На чие сърце е била чужда мечта за чужди земи? Чия одежда не се е стремила да се разкъса под лъчи на топло слънце? Ка- жете ми, мои клети братя! И чие лице не е презирало изтритата хубост на мраморно изваяние и белосаната сладка гиздост на блудниците? Истина, истина ви казвам: завист гово- реше в тяхната надменност. Те завиждаха на босите нозе, които целува росата, на скъсаната дреха, през която минава слънце, на грозното лице, чийто горд пог- лед се не забравя. Не посмя ромският гражданин и надутият иехудеин да хвърли сандали и тежка мантия, та да се порадва на слънце и земя. Не дръзна да скрие, че е дете на Рома - от страх да го не презрат като роб или варварин. Не осмели се да украси лицето си с бръчка на благоговение, защото не ще го смятат вече син на полубог и внук на мъртви богове. Мъст имаше в тяхната надменност: мъст на безплодна жена, що всуе разпътничи с младежи. А знае ли някой що-годе по-презряно от безплодна утроба и ялово сърце? — Не се научи още светът кого да презира. А може ли да стъпи кракът по-високо, ако не презре своята вчерашна стъпка? Може ли да възрасте дървото, ако не презре увехналите си листа? Вие сте синове на Земя обетована, мои клети братя - и към обетовани морета кърши вашият безкраен друм. Презирайте земята на робията! Презирайте своя Мицраим! Презирайте своето Червено море! Презирайте пустините, по които е минала вашата залутана стъпка! Презирайте слабото и безволното, за да отстъпи място на онова, в което може да се вярва!" И тогава Иешу бар Иосеф каза на сбраните своето слово за презрението.
„Презирайте жената, която без опора не може да живее, защото утре и снага, и душа ще продаде, за да се опре на мъж от дърво и на съпруг отломка! Колко по-високо от нея стои жената, що сбира сред зима съчки по полето, за да стопли своите сираци, останали без баща! А безброй са онези, които като хилавата женска душа не могат живя без опора и без стълп. За опора създаде светът своите богове и за стълпове излея своите кумири. Те бяха медни змии, издигнати от лъжец сред пустинята на човешката немощ — медни змии, които лучи погледът на всеки немощник. Всяко племе създаде свой бог — и кумир на своя бог създаде. Народът, който преди години бе поробил нашето племе и не поиска да пусне през Червеното море избраниците на Елохима, бе народ работлив и от камък изсече исполински паметници на дух. По-горди ваяния не остави никой народ. И понеже в духа на Мицраим живееше почит към труд и страх от власт, той избра за свой бог един бог потисник. Бич вложи в ръката му народът на труда и на главата му сложи слънчево кълбо, защото по-властен образ от образа на слънцето не знаеше народът, роден от Нил. Племето, що завоюва отпосле страната ни212, която по Божи обет наследихме — племето, що отведе в робство нашите прадеди, бе племе на бранници, жестоки властители и кървави съдници. Асур зидаше от вапсани плинти дворци на дух и блян - и ничия ръка не смогна да дигне по-светли царски жилища. И понеже в духа на Асур блуждаеше почит към бран и жад за кървави победи, той си създаде жестоко божество на кръвопролитие, огън и люта бран. Стрела и копие вложиха в ръката му хората от Междуречието — и го назваха свой бог, свой път и своя правда. Онзи народ, който бе създал върху полуостров от- въд морето много царства, разсипа своя дух в обич към човека — и роди ваятели, певци, играчи, борци, пропо- ведници, мислители и вожди. И той издигна бели хра- мове на бляна и песента, нагиздени с тънки образи. Ни- кой не създаде по-чисти обиталища на почит към ху- бавото. И понеже духът на Иаван213 бе дух свръхобилен, той си избра за бог онзи върховен бог, що праща дарове на хората и разпилява по тях всичко свое. И този народ дигна като изваяния на божества образите на най-гиздави мъже и жени. Защото в духа му кипеше жад да дарява и пилее, та от всичко най-много обикна хубостта. Племето, що ме роди, създаде най-долния от вси достъпни богове. Понеже бе вечно неблагодарно, гладно, ненаситно от добивки, жадно за облаги, понеже вечно отнемаше и просеше, създаде свой просяшки бог, комуто и днес се моли в студената празнина на своя храм — да му дарява хляб и печалби. Не са ли за презиране вси богове, що издигнаха пред своя поглед племената, за да ги водят към стръмнина и заник? Не са ли за презиране, мои клети братя, жалките истукани на преживялото отколе? Не са ли за презиране сенките по изминат рът, кладенците по прашни вчерашни друмове, становете214, що са ни крепили в тъмнината? А вие, мои клети братя — нов на род на ново царство, мой горд народ, трябва да презрете чужди богове и чужди тачби. Понеже в душата ви цъфти гордост, трябва да изберете нов бог — бог на жъртва и самоизкупление, бог на върховна гибел, достойна за наченка на нов живот и ново царство. Ето защо вашето царство ще бъде Царство небесно. Ваш бог не ще бъде ни един от боговете на земята!" И като свърши Иешу бар Иосеф словото си, доближи го един роб и му рече: - Раби, моят господар зове на пир тебе и твоите ученици. Иешу бар Иосеф го запита: — Кой е твой господар? Робът отвърна: — Митридат Персиецът. И Иешу бар Иосеф тръгна с дванадесеттех след роба. Настъпил бе дванадесетият час и слънцето бе залязло. V Бетама. Лятна къща на Елиазер бен Шамуел. Широка горница. Стълпове от алгуминово дърво с медни главулеци, покрити с ваяни лози, разделят горницата на три. В дъното се открива голям дъгообразен свод. Сред горницата препълнен водоем от червеникав мрамор. Високи каменни вази с цветя. Легла от слонова кост, покрити с копринени възглавници. Настрана се вижда дълга маса с останки от пир. Роби прибират. Вечер. Елиазер бен Шамуел, Елкезай бен Цоф, Никодемос Законник, Иосеф от Ариматаим, Каинан Законник, неколцина фарисеи и човек с плащ въз-лежават край водоема. В дъното, на светлината, що иде от дъгообразния свод, се виждат сестрите на Елиазера – Марта и Мириам. Под сянката на широк стълп вдясно седят възлегнати на дълги египетски столове Луканус Иустус, Иехуда от Кериот и Митридат Персиец. Елиазер бен Шамуел. Прокураторът не тряб- ба да знае за него. Понтиус Пилатус е насилник и враг на всеки голям човек. Той предаде на смърт мнозина, с които се гордеехме... Уби ги, както се убива разбой- ник. Не трябва нищо да му се казва! Каинан Законник. Но да дадем ли път на сплет-ните, що пръска за учителя първосвещеникът? Нима да оставим Кайафа да го убие? Прокураторът трябва да разбере, че му шъпнат клевети! Да му се каже! Елиазер бен Шамуел. Не може. Преди вре- ме пред Пилатуса излязоха мъже на Ханана да го мо- лят за правда: искаха да накаже ромските легионери, дръзнали да откъртят с копия златните нарове по притвора Шаломов. Прокураторът ги не чу. Тогава се възправи Елкезай, та му рече: „Не карай ни да мътим с бунтове страната и в кървава разправа да дирим въз- мездие! Сам Тибериус Цезар тачи законите ни — и на- лага да се не тъпчат. При тебе идват хора, та искат смърт на престъпилите цезарова воля: ти трябва да ги накажеш!" И прокураторът отстрани войниците, защото се уплаши от донос пред императора. Елкезай бен Цоф. Така беше. И сега ще стане така. Той ги не наказа със смърт, а само им отне за време правото да носят меч. Не ще ни послуша Понтиус Пилатус. Той е зацапан с престъпления. Кървави произволи знае ръката му. Разори семейства, за да грабне имотите им. Наложи без съд на мнозина мъки. Много кръв засъхна по ножа му. И сега слуша само хората на коен-хагадола. Не. Не трябва да се казва нищо. Това мисля аз. Не трябва! Никодемос Законник. А аз друго знам. Народ и прокуратор се мразят. Синът на стрелците е ненавистен на всички. Презират го. Дори нож се точел за него, чувам. Знаете добре: когато се поправяха водоемите на Иерушалаим и се дограждаше пристройката хълма Мория, той употреби за това златото - пастрено дълги години в съкровищницата на храма. Кайафа уж му не даваше, но отпосле се видя, че и двама са отделяли от това злато за себе си. Народът се дигна. Тълпите кипнаха срещу коен-хагадола и поискаха да се върне златото. Пред дома на Кайафа ревяха обезумели тълпи. Цялата улица на хлебарите бе препълнена с народ. Кайафа метна вината на прокуратора. Той каза, че Понтиус с насилие изтръгнал златото, защото водоемите били за града и храма, а не за легионерите. И народът нахлу към двореца на прокуратора. Пред преториума стана гъмжило. Всички ревяха. Не разбираше се нищо. Чуваха се само гласове, които вгк каха обезумели Пилатуса — да се яви. Те биха го разкъсали тогава. Луканус Иустус. Явили се Понтиус? Никодемос Законник. Животът му доскъпя. Не излезе. Явиха се ромски войници, подкупени безделници и храмови слуги, преоблечени в дрехи на галилейци. Никой не видя как се смесиха с народа. И отеднаж някой свирна в тълпата — и тези хора извадиха изпод дрехите си тояги, та се нахвърляха върху мъжете. Мнозина пребиха с жестоки удари. Това знам аз: народ и прокуратор се люто мразят. Понтиус не ще дръзне да посегне на учителя, защото помни кървавата разправа, в която и ромски войници паднаха. Иосеф от Ариматаим. Тъкмо това е страшно. Той не знае още за учителя нищо. Ала разбере ли, че народът е с него, ще го убие. Той презира народа ни. Аз знам: той ще го убие! Иехуда om Kepuom. He гневете се! Размислетe спокойно! Той е насилник и се не бои от никого. Крепи го на власт Сейан, всемощният разпоредник в рома. Понякога Сейан задава страх дори на цезаря. Тибериус е безволен. Сейан прогони от Рома Лукануса. Той уби Кремуциус Кордуса215. Той прати Понтиус Пилатуса да бъде бич срещу Xepoдeca и Вителиуса. A пpokyраторът има подла и силна десница: Кайафа. Пилатус никога не се е заемал с това — да мисли колко пророци има в Иерушалаим. Дори да станат всички пророци, нему е все едно... Ала Кайафа мисли инак. Той ще убие вашия учител. Никодемос Законник. На него налетя най-сетне врагът, за да ни цеди кръвта капка по капка. Та не купи ли Кайафа с подлост и злато първосвещенишкия сан? Валериус Гратус смъкна четирма от това място: Ханана, Измаеля, Елиазера и Шимона, като ги обвини за лице в размирство. И Кайафа се закрепи, щом дойде нов прокуратор. Той продаде на Рома ръката и услугата си. В събранията на синедрина през устата му говори Понтиус. Заканите му той слага над Тора. Тъстът му Ханан не рачи дори да го среща. Той се кае, че мъжът на дъщеря му е излязъл народен враг. А вчера дочух, че искал от Пилатуса смъртта на учителя. Той не може да гледа лицето му, което го позори със съжаленията си, нито може да слуша неговата реч, която го изобличава. В санедрина се каза на Кайафа, че народът би се дигнал срещу първосвещеника, ако учителят бъде убит с камъни. И той е замислил нова стъпица: ще накара прокуратора да го умъртви, за да не излезе самин виновен. Той се мъчи да введе в заблуда народа. Митридат Персиец. Колко много е станало тук, далек от мене, а аз нищо не знам! Неща за невярване!... Иехуда от Кериот. Херодианите и мъжете край Пилатуса се съветват с първосвегценика. Той е ловък. Държи се и с едни, и с други. Страх ме е да не поискат смъртта на вашия учител. Те ще го обвинят в метежни замисли: малко ли може да се каже за него? Наистина, той за Рома не дава нищо и не би се борил с никого за освобождаване на народ, недостоен - според него - за свобода. Неговото царство не е от този свят. Фарисей. Той нарече веднъж Херодеса лисица. И за прокуратора не съм го чул да говори добро. Но той не зове към бунт. Луканус Иустус. Напразно се боите. Пилатус не ще посмее от тълпата. Той се бои от смут, защото в Рома за него мислят вече инак. Вителиус е говорил против него, та не е чудно да дава сметка на цезаря. И за Сейана се говори, че върви към немилост. Аз се не боя за участта на галилееца. Човек с плащ. Те ще подкупят срещу тълпите тълпи. Аз сънувах тази нощ, че голяма звезда се откъсна от небето и падна върху храма. Храмът пламна. Камъните се разпукаха. Червената завеса на светото място изгоря. Това сънувах тази нощ. Те имат злато и власт: две монети, с които Иерушалаим подкупва. И когато тълпите се дигнат да искат сметка от първосвещеника, ще срещнат два пъти по-силни противници. Кръв ще се лее. Тъй ми се вижда. Лош сън е. Друг фарисей. Днес пак видях Мириам от Мигдол, че излиза от дома на Кайафа. Митридат Персиец. С първосвещеника ли живее сега Мириам? Човек с плащ. Говорят. Митридат Персиец. Щом е вярно, вие може- те да се избавите от първосвещеника и блудницата, които желаят смъртта на пророка. Елиазер бен Шамуел. Това не може. Аз зная, че не може. Mumpuдam Персиец. Ще ги убиете с камъни. Вашето предание и вашият закон ви оправдават. Те са прелюбодействали. Кайафа е женен. Това е прелюбодейство. Вие можете да ги убиете. Луканус Иустус. С убийство се не чистят престъпления. Това е безплодна жестокост. То е грях. Каинан Законник. Персиецът е прав. Учителят ще бъде избавен. Да ги убием! Мириам Шамуел. Мешиах не дава да се убива.Той каза веднъж, когато народът бе дигнал камъни срещу Мириам от Мигдол: „Онзи, който е чист, нека хвърли пръв камък!" Не трябва да се убива! Muтpuдam Персиец. На грешен кръстопът стоите! Той е избавил от смърт една жена — и тя сама отива да му дири палачи, а вие пазите живота и! Та дори слънцето би помръкнало от гняв, като види такова злодейство! Аз самин бих я убил — с ръката си, без да трепна, без да я погледна, без да ме спре нейният жалък и подъл вик! Елкезай бен Цоф. Не е право! Убийството ще ражда убийци дотогава, додето не изчезне убиецът в човешкото сърце. С кръв се не лекува грях. С нож се не мие душа. С камък се не затрупва злодейска замисъл. Мъстта е грях. Човек с плащ. Да. Защо се роди той, ако ние първи, които го тачим, не постъпим тъй, както е постъпил той? - Не. Не трябва да се убива. Ако Кайафа убие, неговата душа ще се опръска с кръв. Ако блудницата плати на палачите му, три гряха ще я следват до гроб като кръвопийци: неблагодарност, убийство и блуд. Не. Не трябва да се убива! Нека тя сама изживее позора си! Нима след това ще се отвори нечия врата за нея? Нима ще я погледне някой? Нима ще й продума кой да е дума? Не. Не убивайте! Нека я пърли невинната кръв! Оставете я! Луканус Иустус. Не съм виждал нищо по-тъмно от дешата на тази жена. И нищо — по-жестоко. Аз я следях по стъпките й още от мига, когато я видях пръв път. Най-страшно бе за нея — да се види отхвърлена. Това е жената. Не знам има ли друга жена. Аз знам само една. Друга — още не съм видял. Тя намрази Иехуда от Кериот, Митридата Персиец и галилееца, защото я бяха отхвърлили. Но пророкът я отхвърли, без да се докосне дори до нея, без да й приеме ласката: отхвърли я с погнуса, както се отхвърля гнусна змия. Това бе най-страшно за нея. И тя го не понесе. На Иехуда тя си отмъсти. А Митридат се отдалечи от нея с равнодушие — и това я обезсили. Но на галилееца тя не може да прости — и аз разбрах, че му готви смърт. Иехуда от Кериот. Никой не ще й допусне то- ва! Никой! Аз ще забия нож в сърцето й, ала не ще дам да го поведе на смърт! Безумие пърлеше душата ми тогава - люта мора ме гнетеше - дълбоко ме гнетеше - и ми тровеше въздуха. Но сега — от деня, кога я чух с тържество да казва, че дните му са преброени - аз я намразих, защото не съм дотам чудовищен — да обичам чудовище! Що й стори той? Що стори той кому да е? Защо да го убиват? Видях: в душата й се извива голяма златна змия, която съска и се крие, съска и омагьосва, съска и отравя. Видях: лъжа върху лъжа се е трупала в онзи позорен дом - и от лъжата всичко се е променило там: и погледи, и движения, и клетви, и ласки, и обич. Всичко е станало измамно, сластно, позорно! Не! Не! Никой не ще даде да го поведат на смърт: никой от нас, дори -никой от чуждите! По мечове трябва да минат те, за да стигнат до него — по нашите мечове! Muтридат Персиец. Той беше в Cop на пир при мене. Робите повикаха най-знатните от града. Сбраха се философи, певци, законници, търговци ромски сановници. Той облече като другите персийска туника, Везана в Суза със златна нишка и обсипана по краищата с бисер. Дадохме му най-доброто място, защото никой не изглеждаше no-сдържан и разумен от него: само той можеше да бъде архитриклинос216. В бляскавите дрехи галилеецът приличаше на цар. Неговите ученици го гледаха с възхищение. Марта Шамуел. Говори ли учителят нещо на пира? Що говори той? Muтридат Персиец. В думите му бликаше за- таена скръб. Не развеселиха го ни песни, ни вино, ни игри. Пред очите му се носеха печални образи. Той говори за плодородните полета на Филеетиа — от Яфо до Газа - и за цветоносните ливади на Сарон — от Яфо до Кармел. Каза, че гробове ще покрият тази гордост на земята - и сбръчкани жени ще плачат от гроб на гроб. Той предричаше нещо печално. По думите му, кръвта на Мешиах ще опръска душите на вси поколения — и неверие ще завещае на внуци и правнуци. Клетва хвърли той върху потомството на всички, дигнали кървава ръка срещу Божия Син. Той предсеща някаква жестока смърт. Страшен образ го гони. Навред съзира кървави пръсти, протегнати към него. За жената той каза зли думи. Аз мисля, че говореше за Мириам от Мигдол. Марта Шамуел. Що каза учителят за нея? Muтридат Персиец. Не знам за нея ли говореше. Думите му бяха мрачни и пълни със заплашване. Може би той говореше за нея... Той рече: „Сълзите й ще се смесят с морската вода и ще препълнят солниците край Мъртво море. Печална ще бъде нейната орис На абаносово ложе ще я сложат и с волски ремъци ще шибат голата й снага, додето всяка жила се пръсне u изцеди до капка своята кръв. Аз виждам тъмната й участ, изписана по диплите на звездното небе. Тя целува с тръпна целувка мъжете, носещи тръстиков сноп, стегнат с ремък, и с брадва сред снопа. Ала ще дойде време — и разпалени въглени ще целуват снагата й, що се е отдавала на ликтори217, жреци и роби." Човек с плащ. Той говори за нея. Фарисей. Аз съм я виждал с ликтори. Един ден я видях да излиза из жилището на оногова, който е вожд на кохортата. Да, той говори за Мириам от Мигдол. Митридат Персиец. Той каза после: „Тя пленява душите на младежи и старци с движението на своите пръстени, с песента на своята огърлица и с играта на своите сандали. Тя принася в жъртва на шеола своите любовници, ала не знае, че сама е жъртва на Баал-Зебуба и на Молоха218. Тя пръхти от сласт като хиена и се гърчи от похот като стоуста змия: нейните ласки са страст. Но в дните на гнева една ръка ще дръпне обеците, за да раздере ушите й, ще откъсне пръстените заедно с пръстите й, ще отреже огърлицата заедно с главата й. Елиазер бен Шамуел. Кому каза учителят това? Митридат Персиец. Той гледаше далек пред себе си, сякаш виждаше нечий образ. Гласът му бе глух и студен. Той говореше безстрастно, ледно и бавно. По едно време се замисли, па рече: „Тя слага в порфирни вази кинамон и алое, за да кади въздуха на своята лъжа. Тя се труфи с платове, тънки като мъгла и прозрачни като облак, за да покаже на мъжа своята съблазън. Тя носи на бедрата си копринени шивици, леки като вятър и треперливи като пеперуда, за да омагьоса погледа на младежа със своята голота. О, скръбна-скръбна ще бъде съдбата й — мои клети братя: снегът на Лебанон не би угасил пожара на мъките й, водите на вси морета не биха потопили горестта й!" Това каза той. Може би той го каза за нея. Аз не знам. Той не спомена име. Мириам Шамуел. Не питахте ли го за кого говори? Muтридат Персиец. Не. Ние стояхме като сковани от ужас и треперехме, като слушахме думите му. Той ни се видя страшен и могъщ. Ние не бяхме срещали друг като него. Не. Ние го не питахме за кого говори. Кой можеше да го пита? Никой не смееше. Ние мълчехме. Думите му разнасяха вълшебство и пръскаха уплаха. Ние видяхме по багрите шарки на бабелонските килими да се плъзгат кървави сенки... Нещо тъмно премина през пиршеската горница и всички потръпнахме, сякаш някой невидим носеше кървава отрязана глава... Запалените златни светилници трепнаха и пламъкът им стана дълъг, разлюля се и се проточи към тъмното дъно на полукръглия трем. По медните блюда с буци сняг и по глинените подноси с плодове падна мъгла и тънки синкави жици се преплетоха над главите ни - от човек до човек... А той говореше: „За една куфа балзам ти продаде тялото си — и за главата на един пророк ти обрече на вечна мъка своята душа. Горестта ще се цеди като сок от прясна маслина — додето се изцеди цялата ти душа — додето от душата ти не остане помен... Ти излизаш пред пируващите с асурска митра и прозирен пеплум, разрязан по ръкавите и скрепен с корундови чепрази. А в деня на съда щеизлезеш пред съдника, облечена в туника от пламък и тялото ти ще се покрие с язви от целувките на всички, които са те допирали с бърни на сласт. Златен пояс стяга твоите голи бедра и сребърни чехли с пух от камилска птица блестят на нозете ти. Но змии ще обвият в студени пръстени бедрата ти, за да влеят отрова в твоята утроба - и огнени клещи ще стиснат нозете ти, за да набележат по тях кървави гвоздеи..." Аз не помня всичко. Той каза още: „Похотливата мъгла на твоето синьо було и сластният вихър на твоите прозирни шалвари са оковали мнозина, дъще на гибелта! По лентите на твоите рамене и по везбата на твоята гръд са мръзнали много въздишки, дъще на пагубата! Твоят премрежен поглед е пленявал по-силно от звук на флейта и дрънкане на зилове. Оплитането на нозете ти е магьосвало по-властно от глас на гингра и ромон на харфа. Но кой ще те спаси в деня на върховна отплата, когато цялото небе разсипе над тебе пламтящи звезди? " Той каза още: „Ти се извиваш с приклопени очи, а погледът ти съска и впива игли в жилите на мъжете. Твоите бедра се подигат тръпно и се извиват на талази, гръдта ти играе и трепери, нозете ти се сплитат и разплитат, а ръцете чъртаят кръгове на съблазън. Играта ти е чар на гибелно божество, което с невидими искри разпалва кръвта. Мъжете тръпнат с разширени ноздри от похот - и към тебе се протягат всички ръце. Ала ти не знаеш бясната игра на пламъка и страшната музика на мъките! О, ти не знаеш жестоките пътеки на гибелта!" Той говори още, но аз не помня. Елкезай бен Цоф. Той е говорил за греха, а не - за жената, Никодемос Законник. Неговите думи са би- ли изобличение. Той е нападал всички, които падат в мрежи на блудница. Аз тъй разбирам. Човек с плащ. Вас е нападал той, персиецо! Не разбирате ли? Митридат Персиец. Ние се видяхме виновни. Това е право. Ние наведохме глави. Всеки желаеше да се разтвори земята и да го погълне. Ние мълчехме гузно и се бояхме. Но той ни не погледна. Аз мисля, че той говореше за другиго. Не знам за кого. Иехуда oт Kepuoт. Той е говорил за Мириам oт Мигдол. Луканус Иустус. Ти я любеше някога, хебреино. Иехуда от Кериот. Дълго. Тя ме беше поробила. Дълго трая това. За нея можех да избия света. Но сега - не. Жената се крие. Две жени има в жената. Тя сочи едната — и ние я обичаме. Ако се забрави за миг, та допусне на другата да се покаже — изгубена е за мъжа. Тъй стана. И аз я видях чудовищна, зловеща и горда от зла радост, че погубва: не, аз не можех да я гледам. Когато излизах от къщата й, трябваше да извръщам глава настрани, за да я не зърна неволно... Фарисей. Далила погуби Самсона219... Човек с плащ. С него ще стане нещо. Аз видях сън. Над храма падна звезда. С него ще стане нещо. Елкезай бен Цоф. Мешиах е безсмъртен. Убива се плътта. Дух можеш ли уби? Не. Той е безсмъртен. Сеяч с огнени пръсти посея пшеница в душите: не ще умрат безплодно зърната. Дух не можеш уби. Няма смърт за Мешиах. Делото му е дело на векове. Ние ще измрем, но той ще остане, защото в жилите му тече слънчев сок и в очите му гори безсмъртие. Той не ще умре – никога. Каталог: files2012 files2012 -> Българите потомци на царствените скити files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов Изтегляне 5.52 Mb. Сподели с приятели:
|