Между пустинята и живота

А малката Шеломит мокреше с вода челото му, защото мислеше, че баща й е болен.

И сбраха се сродници и съседи, та го занесоха при

коена да го обреже, както бе повелил Моше Законни­кът.

И назваха името му Иехошуа, което значи кому­то Йехова помага.

И хулеше през зъби дърводелецът всички сбрани. А веднъж се ядоса, та залости вратата и родилката остана сама с Елишеба.

И рече гневно на сина си Иосефа:

— Не пускай хора от улицата тука! Не искам в къщата си чужди хора!... Комуто е до смърт — нека мре!...

Жестоко прозвучаха думите на стареца. Мири­ам ги чу — и се разплака. И сълзи плъзнаха по нейните ланити.

А Елишеба с шъпот я утешаваше.

И то гледаше с малки безумни очи широкия ка­менлив двор, дългата стълба, що води на покрива, глад­кия водоравен покрив, голямата врата, винаги отво­рена, жълтата къща от глинени плинти, печени на слънце, маслините, бадемите, наровете, смоковниците в двора — още без листа, с голи клонки и сиво стъб­ло. А по покрива подхвръкваха гълъби — и живият пог­лед на детето следеше белите крила, които немирно пърхат, извиват се нагоре, а после морно се отпускат.

...И ден по ден минаваше: пролетта настъпваше с напъпили цветни венчета, слънцето ставаше по-топ­ло—и целият градец се покриваше бавно със зелени­на — като старо стъбло на тамарис.

По зидовете почнаха да пълзят къдрави лози с дребни пресни листенца, протегнаха завити ластари над къщното преддверие и се устремиха да стигнат високия покрив.

И малкият Иехошуа гледаше — а в неговата мът­на, неясна душа се слагаха едри петна от силни бои, трупаха се звукове, различни един от друг, лъскаха от миг на миг мъгливи чърти на нещо, преди малко зърна­то и забравено, извиваха се неочъртани образи, а после всичко се сливаше в широка мътна умора — и детето заспиваше.

А твърдата ръка на Елишеба го стискаше — от страх да го не изпусне — и то се стряскаше, та нада­ваше писък, който цепеше широкия двор и караше дър­воделеца да се гневи и натяква.

И все така вървяха дните — мътни, прилични един на друг, лишени от багри; и всеки ден набиваше в ду­шата на детето това, което вчерашният е оставил.

А вътре в стаята, в единствената стая, бе теж­ко, навъсено и грозно.

На пода лежеха изтрити рогозки, покрити с та­лаш и дървени стърготини — и погледът на детето не можеше да ги отличи една от друга. То слушаше унесе­но в болна умора — слушаше стъргането на рендето, острия писък на триона, тъпите чаткания на длето­тo, тежките удари на чука — и най-после отново зас­пиваше под тези безкрайни звукове.

И тогава старата Елишеба го снемаше, за да го сложи върху купчина талаш, сбран в един кът с нозе
от Иехуда. Ала детето не сещаше вече подпората на
твърдата ръка, с която бе свикнало, разтваряше плахо очи и почваше да плаче. Тогава го поемаше на ръце
майка му — и то заспиваше отново.

Дървен прах падаше от дърводелската маса, та покриваше лицето му. А малкият Иосеф, немарлив и бърз, изпускаше на земята тесла, ренде или голяма пила, дрънкаше сандъчето с клиновете, събаряше дъски и сечива. А Шеломит и малката Мириам мелеха царевица в мелничката и пресекливият гърмеж стигаше до къта, дето спеше Иехошуа. Но той свикна да живее в шум — и спеше под глъчката на роднините и врявата на дърводелците. Детето спеше дълъг неспокоен сън — спеше тежко и от време на време махаше ръце, за да прогони нещо зло, което смущава като мора съня му — да отблъсне някаква голяма черна ръка, що плаши на­съне плахата му душа...

Момчето растеше. То растеше бързо, както рас­тат вси изоставени деца, които нямат близък човек.

Неговите големи братя и сестри работеха край него тежката работа на възрастни хора, а то ги гле­даше втренчено и нямо ги запитваше нещо.

Но те му не отвръщаха.

Понякога Шеломит го вземаше на ръце, носеше го до вратнята на двора, пееше му със сипкав глас пес­ни, научени от съседките, люлееше го. А Иакоб му пле­теше кошнички от талаш, но малките немирни ръце разкъсваха играчката — и търсеха нещо друго...

А никой не знаеше — що.

Често някое съседско дете подаваше главица през отворената врата, търсеше с очи някого и запитва­ше плахо:

- Къде е Иешу?

Ала сърдитият поглед на Иосефа дърводелеца го

А край него майка му вареше нещо на голямата пещ с два мангала, печеше хляб на желязната плоча, от която се пръскаше топъл мирис на пшеница, шъташе по стаята, прибираше и редеше. И Иешу следе­ше с очи движенията на майка и сестри, а после спи­раше отново поглед по стените на тази горница, в ко­ято нищо се не променяше.

По лавицата се редяха същите панички от чер­вена глина, същите пахари и гаванки; на пода се възп­равяха до стената големите мехове с елей и вино, си­вите глинени кърчази и широката крина; пред очите му играеха в еднообразни багри едни и същи чаши, тасове и шулета²⁴.

Нищо ново не влизаше тук, в полумрачната хижа на дърводелеца. А той бе богат, но живееше като всич­ки други, защото не знаеше друг живот. И едно и също ставаше всеки ден, та сивите дни следваха един по един — равни, прилични, тъмни.

Иешу виждаше майка си, че се мярка като болна сянка насам-натам, че вади някакви неща от крината, служеща и за мяра, и за сиртар²⁵, и за маса, и за скрин. А край нея сновяха неговите сестри — високи, сухи, изпити. Те работеха нещо, влизаха, излизаха, говореха на майка си с шъпот, показваха с очи дърводелеца или малкото момче. Старата Елишеба идваше по-рядко, като се пазеше да я не види Иосеф дърводелецът. И когато тя дохождаше, момчето я гледаше с радост, ала нямаше ли я, то я забравяше.

Щом се съмне, Мириам отваряше голямата вра­та на стаята — и момчето се събуждаше от светли­ната. Тогава Иешу виждаше майка си, че прибира и къта в големия ковчег губерите и завивките, с които семейството се е покривало. А смрачи ли се, в тъмна­та горница светваше висок светилник с три кълвуна, дето се налива елей и се слага запалена гъба; старе­цът и синовете му захвърляха сечивата, измиваха се и се тъкмяха за вечеря. След вечерята Мириам изтегля­ше рогозките от стенната полица, валекът се разви­ваше на земята и хората лягаха да спят. И късно презнощ, когато детето — сепнато от нещо страшно и не­ясно — се пробуждаше в прегръдките на майка си, очи­те му намираха мъждивата светлина — и се спираха на пъстрите одежди, покривала и горни ризи, окачени на стената.

A той ги презираше.

И в задухата на тези нападки, сред гневния въз­дух на това презрение — окръжено от студени хора, чуж­ди нему, растеше малкото момче с червените коси и безумния поглед.

XII
Малкият Иешу заживя.

Ала тъпа горест бе животът за него, защото в

Защото виждаше момчето, че дърводелецът го не

И пълзеше този студ в шъпота и мълчанието на всичко околно — в дрямката на лозите, в ледната непод­вижност на каменните плочи по двора, в тъмния гняв на тежките облаци, в рязкото скърцане на голямата напукана врата, в нехайната дрямка на целия живот...

И над момчето се носеше ледна мъгла, в която потъват и гневните думи на бащата, и усмивките на двете сестри, и плахите милувки на майката, и зали­саните движения на братята. И после падаше над це­лия малък свят, достъпен за момчето, тъпа неподвиж­ност, в която замръзва душата...

А Иешу бе слаб, болнав, скръбен и замислен. И пре­дишният пламък в погледа му, който плашеше сродни­ците, угасна, стопи се — сякаш цялата душа на мом­чето бе погинала от околната леност на живота, от околното нежелание да се живее...

И детето изглеждаше уморено. По дълги часове го виждаха да седи неподвижно под маслините на дво­ра и да мисли със замръзнал поглед, както мисли ста­рец.

Та още в първите му години Мириам се уплаши за него. Тя го наглеждаше всеки миг и се боеше да му се не случи нещо. А малката Мириам и Шеломит го викаха при себе си. Но Иешу странеше от сестри и от майка. В неговата душа, самотно заживяла, се бе родила обич към самотата — и момчето отбягваше хората.

Кога се сбереше с децата на съседите, то мълче­ше и гледаше игрите им, без да играе. Всуе го викаха децата: техните игри му дотегваха скоро, а думите, които чуваше от тях, му се виждаха лоши — и то на­пускаше другарите си. Та децата го смятаха за ди­во — и го оставяха.

И забеляза майка му, че още от малко детето дълбоко чувства — и плаче при всеки малък упрек — и радва се на всяка ласка — и следи с очи що вършат хо­рата край него.

Виждаха го често, седнало в някой кът на полуп-разната стая, да се унася в нещо свое, което другите не виждат и не разбират. Или следеше с ням поглед натоварените мулета, минаващи по пътя. Или пък из­лизаше отвън и гледаше как тече жълтият сок от стискалата за елей, сложени до стената.

А понякога отиваше в грънчарницата на съседи­те. Грънчарят, приятел на дърводелеца, го викаше ус­михнат. А в грънчарницата се носеше мокра миризма на глина, високата пещ съскаше под духалото, точи­лото се въртеше пред ръката на грънчаря — и глине­ната топка, натискана от китката и пръстите на майстора, се извиваше в тесноуст кърчаг. Погледът на детето следеше запретнатата ръка, която натис­ка тук-таме с широко движение глината, за да я изгъ­не, а после обира топчетата глина и завършва изново точилото.

Нощем в душата на детето се раждаха неясни
мъгли, в него се провличаше мътна уплаха — и то се при-
тискаше до своите братя, сякаш някой го гони, а то се
мъчи да се укрие... През широкия четвъртит отвор на
покрива прелитаха прилепи, сновяха в тъмното и отно-
во отлитаха навън. А в черните ъгли на стаята надни-
чаха нечии страшни очи, бореха се невидими сенки — и
тежки чужди стъпки наближаваха към уплашеното де-
те... И малкият Иешу изтръпваше от страх, защото
не знаеше кой иде... Но той се боеше повече от баща си,
отколкото от сенките — и не смееше да извика...

Когато Мириам свършеше своята къщна работа, тя разказваше на сина си за царете, съдиите, пророците и свещените войни на Бене Израел. И пред очите на момчето се възправяха огромни образи: то виждаше Самсона²⁶, който с едно разтърсване на своите вързани ръце разсипва капището, Абесалома²⁷, който увисва на дървото за своите коси, наказан от Бога, На­би Натана²⁸, който обвинява цар Давида²⁹ в грехове, премъдрия Саломо³⁰, който отсъжда чие е спорното де­те³¹, Шамуеля, който приема помазване от Бога, Иехудит, която отсича главата на Олоферна³². И пред него се възправяха древни патриарси — готови да принесат Богу синовете си в жъртва; те приемат ангелите на пир под високи дъбове и в огнена къпина чуват Божия глас. Детето дълго живееше с трепета на високите образи. И странните чудеса, вплетени в разказите на майката, го караха дълго да мисли и вдълбено да меч­тае.

Когато вечер чуеше да се прибират стадата от полето, Иешу си спомняше Лабана³³ и Абрахама³⁴. А ко­гато денем гледаше пчелите, пръснати по цвета на бадемите, идеха му наум думите на оногова, който е казал някога: „Вкусих малко мед — и ето че умирам..."

И унесеше ли се в мечта за оногова, който е водил векове Избрания народ от робия към волност и от беда към изкупление — спреше ли мисъл върху него, без да смогне да го разбере, в душата на момчето се разкъсваха тежките мъгли на ленивия околен живот — и неговата душа чувстваше Бога, както се чувства майчина ласка или благ сестрински поглед.

Ала Бог се не вестяваше в сърцето му като нещо чуждо — и детето се не боеше от него: Бог изпълваше цялата душа на малкия човек, както светлината пълни с бяло спокойствие пролетното небе. Момчето не мислеше за него като за цар или съдия: тъй говореха свещените разкази, но в ума на Иешу царят и съдни­кът бяха неща чужди. В светналата и радостна душа на детето Бог се разливаше като тих и сладостен лепет за нещо далечно и хубаво — като бели крила на от­летяла птица, която пак ще се върне, като весела и чиста усмивка, която кърти сълзи от душата.

Но — Бог ли бе това — Иешу не знаеше. И не пита­ше никого. В душата му трепереше сладостна вяра, че знае Бога — и той мислеше, че тъй го знае всеки. Та чудно му се виждаше, че дърводелецът с ленив шъпот чете молитвата на обед и вечеря. И не разбираше за­що майка му казва, че не е видяла Бога и че — който види Бога, ще умре. Защото Иешу виждаше Бога — не като външен образ, но като сладък и тръпен сън, кога­то вън от нас няма нищо, ала ние все пак виждаме, чуваме — и помним това, което виждаме и чуваме.

И така в душата на самотното момче се роди като жива утеха — че с него може всичко да стане, ала Бог не ще го напусне, както не напуска никого от хора­та. Та сред горестта на своя малък живот Иешу кре­пеше в душата си тази радост — и неговата отпаднала мисъл замираше там — в светлото кътче на душата, дето се явява Бог като безкрайна бяла светлина.


XIII
А в полумрачната горница, дето утрото чупеше
лъчи през отвора на покрива, сновеше цял ден едрият
замислен образ на Иосефа дърводелеца.

Облечен в ленена туника, с гъжва на глава, Иосеф въртеше чука, теслата и длетото. И при всяко движение на сечивата глухата стая се пълнеше с тъп шум и от дървения стан се сипеха стърготини, талаш и парчета дъски, сгърчени и прорязани от сечивата.

Иосеф правеше на хората от градеца колела,

А Иакоб, Иехуда и младият Иосеф помагаха на баща си. Когато поотрасна, Иешу трябваше да помага тем. Та още в ранните юношески дни чукът и длетото разраниха неговите слаби ръце. Но от ден на ден мишците му крепнеха — и вечер, капнал от умора, той заспиваше здрав и дълбок сън. Легнал на протритата рогозка, той усещаше жилите си пълни с прясна кръв, а мисълта му летеше мерно и спокойно — и в душата му ставаше тихо, плавно и весело. Той сещаше как расте и крепне. И полека-лека, унесен цял ден в работа,той се сближи донякъде с баща и братя: те го вече рядко гледаха изкриво — и вечер, когато дърводелецът на­ливаше на момчетата по чаша шехар, в погледа му ня­маше онази зла мъгла, която Иешу бе често виждал и от която се боеше.

През деня се показваше на вратата космато ли­це на съсед, подаваше шъпа дребни пари, вземаше си поръчаното u мълчаливо си отиваше. Защото дърводе­лецът не обичаше да разговаря. А край големия дървен стан сновяха синовете на майстора, дълбаеха и сече­ха дърво, остреха сечивата и с дървен ъгъл мереха от­рязаните дъски, бележеха с въглен чъртите и режеха с трион отбелязаното парче.

А три деня в седмицата Иешу отиваше в синаго­гата да се учи. Тези три деня бяха за него тържест­во — и той ги чакаше с радост. В синагогата той уче­ше тайните на писмото и числата. Неговият поглед с почит допираше едрите и тежки свитъци от папирус, изпълнени с черна и синя боя. И той мислеше, че там се тули страшната тайна, що тревожеше дълги дни неговата мисъл — и там стои като ясна истина оно­ва, което за него бе само мрежа от въпроси.

Старият коен се гордееше с ученика си, защото Иешу лесно схващаше сплитането на буквите в све­щения език, учеше прилежно титлите и знаковете, за­помняше бързо и точно звъна на тъмните криволици. И празник бе за него всеки ден, посветен на книгата и свещените стихове.

Коенът, разумен старец, го забеляза скоро меж­ду децата на градеца, та го отдели да му разяснява трудните стихове от Закон и Пророци.

И от него Иешу научи пръв път за едрата на­дежда на Избрания народ — дълго чакания Мешиах. За­щото един от четиримата големи пророци бе писал към Бене Израел:

„Не ще пресекне в коляното на Иехуда царска кръв³⁵, нито ще престане утробата на племето да раж­да вожди, доде дойде Обещаният в гръм: а Той е ожиданието на вси народи!“

И вси пророчески свитъци бяха препълнени с на­дежда, че Мешиах ще дойде.

Цели векове народът бе пълнил душата си с тази надежда.

...И в трепета на коеновия глас юношата дола-
вяше, че тази надежда е живецът на цял народ. Иешу
го виждаше като вожд, слязъл от небесните чертози,
за да разруши всяка земна власт и да смени с правда
лъжата на всеки жезъл. Та идеше край на дълга робия
и този край бе начатък на Ново царство, което ще
дигне на престол изново Давидовата кръв³⁶.

А в мечтите за жезъла на Мешиах се преливаше

Ала образът на Чакания бе неясен за Иешу.

И той питаше коена:

— Чий син ще бъде Мешиах?

А коенът отговаряше: — Син Давидов.

• 
  Но в кое време трябва да се роди?
  
• 
  Не знае никой това — отговаряше коенът.
  
• 
  Цар ли ще бъде Той? Голям цар ли ще бъде?
  

Ала Бене Израел нямаше царе — и ученикът не раз­бираше в кой град и чий дом трябва да се роди Меши­ах, защото нямаше дворец за Него.

И Иешу запитваше:

• 
  А тука ли ще царува Той? Не ще ли ни изведе като Моше от земята на робството, за да ни пресели в Обетована земя?
  
• 
  Не — отвръщаше коенът, — Той ще царува ту­ка, защото Обетована земя е земята, в която живеем!
  

• 
  А нов закон ще ни даде ли? — питаше то. — И ще ли ни научи да станем други?
  
• 
  Да — мълвеше коенът, — Той ще донесе нов за­кон, защото друго ще бъде Неговото царство — и ние ще трябва инак да живеем. Да, Той ще даде нов закон!
  

...А в седмия ден, наречен шабат, сред синагогата се възправяха непознати книжници да тълкуват словата на свещените книги. И всички мисли се кръжеха около образа на Бъдещия.

И Той се явяваше в бедните мечти на това далечно градче като всемощен Цар, всезнаещ Първосвещеник, всеправеден Съдник. Ала не даваше чъртите на лицето Му — и никой не казваше по що ще познае светът, че Той е Чаканият.

Те всички повтаряха като молепсани от свеще­на лудост загадъчните слова на четирмата големи пророци и на дванадесеттех малки — а в тях влагаха само неуките обяснения на своя слаб ум.

И образът на Обещания се менеше в ума на мом­чето, защото всеки даваше нови чърти, та всеки ден образът ставаше друг.

И Иешу разбра, че за Мешиах никой не знае нищо. Та дори словата на пророците говореха за трепетна надежда, за болка на душата, за вечен и неугасим коп­неж, но не за жив човек.

...И понякога Иешу се запитваше — и сам се боеше от този въпрос: „Не ще ли бъде страшно, ако Той дойде — и никой Го не познае, че тъкмо Той е Обещаният?“

XIV
„Той трябва да не прилича на никого от хората.

Но — кой ще бъде Той — толкова различен? И ще ли Го познаят още от дете?

...Самин Давид, пред векове живял, е крил в сърце­то си грехове на човек и съблазни на крехка плът.

А Обещаният трябва да бъде потомък Давидов.

Но не беше ли Давид като всички хора? Не уби ли той Урия³⁸, за да обладае жена му? Не ля ли цял живот кръв като вси вожди? И сам Йехова не му ли възбрани да Му дигне храм, защото ръцете му били кървави и сластни?

А какъв би бил Давидовият потомец?”

Не — никой не знаеше.

...И кога Иешу запитваше коена, той виждаше

Не — никой нищо не знаеше. И никой нищо не можеше каза.

А само тази мисъл пърхаше в ума на юношата — мисълта за Сина Божи. И той вредом диреше тази мисъл.

Вечер, преди семейството да се сбере на вечеря, Иосеф дърводелецът захвърляше своите сечива, маха­ше прашната престилка и отиваше да се измие. И по-големите братя на Иешу го следваха. А Иешу правеше това, що правят те. Но когато закрепна мисълта му, дребните случки на дневния живот почнаха да браз­дят неговия ум — и той се запитваше що правят бра­тята и баща му. И видя ясно: те се не миеха за чисто­та, защото се миеха небрежно и набързо.

А кога запита майка си, тя му каза, че това е предписано от Моше Законника — и трябва да се пази.

Отдавна бе това: тогава Иешу бе още дете. А отпосле много се бе натрупало в паметта му от живо­та на околните. И всичко това му се виждаше излиш­но, безполезно, лишено от смисъл.

„...Ако Той дойде, ще ли спази тези мъртви ос­танки от стар закон?

Не! Той не ще запази нищо, защото простата повеля не спасява.

И цял народ сляпо тачи десет заповеди — а живее в грях!...

Защо е това?

Не! Той ще махне закона, кога дойде, защото животът минава в миене, жъртви, четене свитъци, спорове по свещените стихове, падане на колене и молит­вен шъпот.

Живот ли е това?

Не, не! Не е живот!

Животът трябва да стане друг!“

XV

А в деня шабат законът не даваше да се работи. И тогава Иосеф дърводелецът още отвечер прибираше сечивата си, нареждаше ги по дългия кедров стан, а дъщерите му измитаха стаята.

И през деня цялото семейство отиваше в синаго­гата — да се помоли. Това се повтаряше веднъж в сед­мицата — в деня, когато Йехова си е починал от създа­ването на света, в деня, отреден от закона за молит­ва, добрини и покой.

Защото Моше Законникът бе казал във Второза-коние³⁹:

„Помни деня шабат, за да го тачиш като ден свет: шест дни работи, та привърши в тях всичката си работа! А седмия ден — шабат — отдай на Господа, на своя Бог отдай този ден!“

И синагогата се изпълваше с мъже и жени, напуснали своята работа. По стените на сградата, крепена от осем груби стълпа, се виждаха несръчно изписани лози, палмови гранки и ленти с дълги стихове от Петокнижието⁴⁰ на Моше. На полукръглото дъно се издигаше амбон и няколко затворени прегради, в които се пазеха свещените свитъци.

А на амбона седяха четци, готови да поемат предложения свитък — книжници, които народът зовеше шоферим, и неколцина no-учени верни, тълкуващи на прост език прочетените стихове.

Посред широката горница се редяха дълги чинове, на които седят верните. Отдясно се виждаха мъжете с чисти гъжви на глава, в бели одежди от лен, с

И всички чакаха да почне службата.

Това ставаше всеки шабат — и цяла година се ни­жеха такива дни — прилични един на друг.

...Ала веднъж се случи нещо, което накара мал­кия Иешу да запомни този ден. Той бе тогава на двана­десет години — и седеше в синагогата при своите връс­тници, отляво на мъжете.

После хацанът, който служеше предписаните от Левит⁴¹ служби, разтвори дървените прегради, взе дъл­га кутия — и оттам изтегли старите свитъци на Пе-токнижието и Пророците, навити около дълги златни главизни.

И после седем отбрани четци почнаха един по един да четат бавно, размерно и еднообразно посочените места от книгата. И прочиташе всеки по четири стиха, които тълмеше на роден език.

А след това един между тях разказа прочетеното в свое слово, наречено мидраш. Но самин той едва разбираше думите на Петокнижието, та словото му бе пропъстрено с груби предричания, нефели притчи и неуки обяснения. Та мъжете го слушаха, без да вникват в думите му, защото им досаждаше. И всички чакаха да свърши, та да си отдъхнат.

След мидраша сбраните изпяха два псалома, в ко­ито се възвеличаваше хубостта на Божието жилище, дето душата на верния си почива, както морна ками­ла намира покой в дворовете на своя господар.

А после трима левити⁴² минаха между верните, за да сберат дарове, които хората отделяха за бедни, сакати и пришелци.

...И тогава се възправи сред събранието мъж зрял, с огнен поглед обзря мъже и жени, па разгъна дългите свитъци на пророческите книги и прочете определено­то място. После преведе на арамейска реч⁴³ трите стиха — и спря замислен взор върху сбраните.

А те го познаха: той бе Акхар бар Гамлиел, писе­цът от голямата стъгда. Всички ожидаха да чуят не­говия мидраш, защото знаеха, че умело говори и мъдро тълми стиховете на свещените книги. И почна Акхар своето слово:

„— Камъкът, който отритнаха зидарите, стана глава на ъгъла: от Господа е това, макар да е чудно в очите ни!

Слушай, Израелъо!

Всеки седми ден се сбирате пред големите сви-
тъци, пълни със свещени слова — и всеки седми ден ви се мълви за Оногова, Когото племена и векове нетърпеливо чакат. Велики думи предрекоха Неговото раждане — и мълнийна реч провеща пътищата на Словото. Изля всеки нищетата на своя разум — и тълкува образа Му. И всеки разхарчи скъдността на своето разбиране — да Го направи жив пред очите ви.

Ала вие Го не разумяхте, защото вси слова Го даваха на вашия поглед като притча.

Слушай, Израелъо!

Не е притча, не е притча Мешиах — и не е загадка Обещаният. В плът трябва да се роди Той — и всички трябва да видят лицето Му, да чуят лепета на устните Му, да ослепеят от сиянието на душата Му!

...Той може да е роден вече някъде. Той може да е на стъгдата — между всички. Той може да е в синагогата — между нас.

Ала никой Го не познава...

Той ще дойде — и вие ще Го отхвърлите, защото чакате ангели да ви Го донесат на ръце — и мълнии да разбият очите ви, та да Го видите!

А не сте ли чули що вещае пророкът?

„— Камъкът, който отритнаха зидарите, стана глава на ъгъла!“⁴⁴

...Кога се застрои големият дом на Избрания на­род, един малък камък ще спъва нозете на вси зидари — и те ще го отритват, защото лишен ще бъде в очите им. А този камък е отреден да стане камък краеъгълен в сградата.

Слушай, Израелъо!

Той ще дойде — Той може да е дошъл вече, ала вие ще Го отхвърлите, както зидарите отритват камъ­ка, що ги спъва.

Защото Обещаният не ще ви даде мед, а — жлъч­ка. Слова на правда u думи на присъда ще изрече Ме­шиах пред вас — и вие ще кажете: „Не е този Обещани­ят! Не е този Мешиах: другиго трябва да чакаме!“ За­щото вие жадувате лъст — и похвала търси грехът на душата ви.

Вие не ще Го познаете, защото Го ожидате в пор-фира на царска колесница, с корона на глава. А Той ще дойде негли с окъсана дреха — и след Него никой не ще тръгне...

Словата на душата ви ще разкрият вашата пе­пел — и тлен ще прозвучи през устните ви: „Не е този Обещаният! Не е този Мешиах: другиго трябва да чакаме!“ И вие ще чакате, а Домът на Спасението ще бъде дом затворен, защото други ще пируват там. И злоба ще се разгори в душата ви — и ще възненавидите Сина Божи — и негли на смърт ще го поведете!

И другиго ще чакате, доде сте живи, па и потом­ците ви другиго ще чакат — и няма да срещнете нико­га Мешиах, защото слепи са били очите ви — и мрак е замрежвал вашия поглед.

В игриви притчи Го възвестиха пророци преди го­дини, ала вашите бащи убиха пророците. — Той ще дой­де в плът, а не в притча — и синовете на вашите бащи ще убият Самия Него, защото наследието на кръвта е кръв, а наследието на мъстта — мъст. Слушай, Израелъо!

Отворете си очите — и отворени ги дръжте, за­щото Мешиах ще мине — и може да Го не видите!

Мислете всеки час за Него — мислете, защото близо е времето, когато Обещаният ще дойде!"

И като свърши своя мидраш, Акхар бар Гамлиел седна. А между мъжете се дигна смут — и речи на недо­волство изпълниха синагогата.

И те си казваха един другиму:

— Защо той ни говори тъй? Та кой от нас би посмял да извади нож срещу Мешиах — и да присъди на смърт Обещания?

А други роптаеха:

• 
  Нямаше мъдрост в неговия мидраш! Знае ли ни
  той? И отде ни знае? Та и кой бе онзи, който ни говореше тези безумици? Не е ли бунтовник, за когото дори не знаем отде е дошъл?
  

• 
  О, знаем го! Не е ли той, който извърши блудо- деяние с Мириам, жената на дърводелеца? И не е ли неговото дете между нас? Та да не мисли прелюбоде-
  ецът, че самин е Мешиах — и да ни не кара да паднем, та да му се поклоним?
  

И разтревожи се цялото събрание, а жените се смутиха, та излязоха из синагогата, а мъжете с гневни лица окръжиха Акхар бар Гамлиеля.

И заплашиха го с думи и зъл поглед.
А хацанът побърза да ги усмири.

И даде благословение на вси сбрани, та свърши службата. И почнаха да се разотиват.

Ала гневни бяха лицата им — и на устните им

стояха хули.