Между пустинята и живота

След учителя вървеше народ много. И апостолите го бяха окръжили отблизо.

Тогава Иешу бар Иосеф каза словото за своите врагове, защото знаеше, че мнозина се силят да го об- винят в грях и да го убият.

И така им рече:

„За своите врагове говоря — о, врагове на враговете ми!

Вие забравихте закона, внедрен в човешкото сърце, зарад повели, врязани върху плоча. Шамуел ви даде тълпа левити и коени — да ви четат мъртвите букви на погребан закон. Езра¹⁶¹ ви остави като пепел от сво­ята мечта безбройни книжници — да ви разкриват ду­мите на това, що си е отдавна отминало...

Сред вас има танаими¹⁶², които ви разказват в изкълчени думи преданието, сабураими¹⁶², които ви учат да се оправдавате, щом извършите грях, емора-йми¹⁶², които ви тълмят суровите безсмислици на мъртва повеля. Дотам ви доведе лукавата власт на мър­тви букви — до грях ви доведе вкочанелият закон на ва­шите отколешни вожди...

А Иешайаху ви бе говорил за Оногова, Когото тряб­ва да слушате: целият друм на Закона и вси пътеки на Пророците са Негово преддверие. И ето: Той се роди - а вие още тъпчете старите пътеки! Вие спирате ду­шата си насред път и тъй казвате на себе си: „Стой! Защото натам има слепи друмове!"

Но как ще npoвидитеe, лековерци, когато се бои­те да разтворите очи? „Жезъл ще израсте от стъблото на Израеля - бе казал вашият пророк — и ще цъфне в невидени цветове. И духът на Йехова ще слезе над Него - дух на премъдрост и разум, дух на съвет и сила; дух на познание и страх от Бога. Той не съди по поглед и не отсича присъда по шума, що стига до ушите Му. Той съди с правина бедните, с милост среща клетниците, със строга реч бичува земята, грешника убива с дъха на своите бърни. Правдата ще бъде пояс на кръста му, а верността — меч на бедрото му" — тъй говори Господ!

А пророк Даниел¹⁶³ ви възвеща четири царства на нечестие, на гибел обречени — и пето царство след

Ново означение на Царство Божие ви давам и нова смисъл на Царство небесно ви вещая: в душата ще изгрее слънцето на това Царство и очите ви не ще го зърнат, ако се не обърнат навътре.

Знайно е: който е проповядвал бран между плът и дух, убиван е бил. И Мене ще убиете. Ала не Ми тежи. Вам ще тежи Моята смърт — и на синовете ви!

Вие желаете да чуете от Мене хула срещу Бога. Та вашият бог не заслужава друго освен хула, защото е бог, измислен от хулители.

Уча ли ви да вярвате в бог, който трябва да се търси по небето — и вашият поглед да го гони от звезда на звезда? Не ви уча да вярвате в такъв бог. Истина, истина ви казвам: не е за вяра никой бог, що лежи толкова високо!

Истина, истина ви казвам: за съмнение са вси друмове на вярата, щом се отделят от земята и сърцето, та политат в тъмни простори, дето човек не може дори да диша! Не е за вяра никоя небесна пътека, щом дели човека от душата му — и го праща да дири в тъмна нощ тъмни богове: не е , не е за вяра!

Ето, Аз похулих вашия бог: идете в санедрина при садукеите, та им кажете да Ме убият с камъни! Ала едно помнете, кога дигнете кървава ръка: не убивате човек!

Синове човешки сте вие. А Аз съм Син Божи. У вас се разлъчва ум от чувство — и душевният трепет избива в плитки места. Затова трябва в притча да ви се говори и в загадка да ви се проповядва.

Който има уши — да слуша!"

И тогава някои от фарисеите, ученици на Хилеля, запитаха Сина Божи:

„По кои външни знамения ще разберем, раби, че настъпва Царство Божие?"

А те не бяха от враговете на Мешиах: между вра- говете му имаше малцина фарисеи.

И Иешу бар Иосеф ги погледна с тъга и каза:

„Какви знамения рачите да ви дам? И какви личби жадува душата ви? — Хилел и Шамаи спореха по стъгдите за времето на Божието царство, ала те не знаеха ни Царството, ни смисълта му. Аз нося Царст-вото в себе си и Моят век е наченка на това Царство. Ето ви Моята личба и Моето знамение: Царството Божие е във вас!

В онзи ден, кога вашият поглед забрави звездите, що е гонил в суетна умора, па се върне на земята, коя­то е забравил — светлина ще грейне в погледа ви и зари ще разсипе пътеката на вашите очи: ето знамение на -Царството.

В онзи ден, кога вашата ръка забрави кидара¹⁶⁵ ; на главата ви, о който е била прилепена в жад за суе­ma — u се протегне към вкочанялата ръка на брата ви - ръка, забравена от вас, топлина ще трепне в ръ­ката ви - и кротост ще разлее вашето допиране: ето личба на Царството.

Вашите мъдреци, по които леете сълзи от умиление, ви бяха възвестили, че между небе и земя не ще има синор, кога настъпи Царство небесно: трябва ли ви друго знамение?

Вашите проповедници, които тачите като пророци - и от пророци повече, ви бяха научили, че душа и плът трябва да станат едно, кога настъпи Царство Божие: трябва ли ви друга личба?

Шамаи ви някога учеше, че душата трябва да се поднови чрез саморазкъсване, а земният живот — да се пренесе в небесния. И той ви заповядваше да крепите мисълта си неотклонно в Бога и в бъдния живот.
Уча ли ви да дерете на парцали душата си, братя мои? Уча ли ви да мислите за надземен живот? Истина, истина ви казвам: самин Бог ще отклони поглед от кървава душа, която Го дебне с изранени стъпки!

Не ви уча да преливате земен живот В небесния, а — небесен в земния!

Хилел ви проповядваше безкрайна стълба от добродетели, по които трябвало да подскача душата; той назоваваше доблести, с които душата трябвало да се накити като с пъстри синци и лъскав седеф. Той ви проповядваше робска добрина към другите — добрина, която раздава дрехи на вси срещнати.

Не ви уча да раздавате на ближния си ни своята; лишна дреха, ни своята потребна одежда, братя мои: уча ви — душата си да давате на другите!

На кротост ви учеше Хилел и на тихо покорство: аз пък ви уча на строгост и упорство, защото кротка­та душа е гръб за тояга, а покорното сърце — плещи за бич.

Това ви казвам: Моята проповед е нова и по Моите истини няма плесен."

И тогава някои фарисеи се смутиха от думите на Иешу бар Иосефа, та запитаха:

„Раби, нима на зло ни учеше Хилел, кога ни учеше на кротост? Та Ти самин си благ и кротък по сърце. И Твоите ученици са кротки. Защо ни плашиш с бич и тояга?"

А те бяха също ученици на Хилеля.

Но Иешу бар Иосеф им рече:

„Не ви кълна, нито ви плаша, братя мои! Между
мъдростта на Хилеля и мъдростта на Сина Божи зее бездна: това ви казвам.

По улиците на Иерушалаим отколе гърми злове-

А Моята проповед гласи: Не е за нищи Царство небесно — не е за нищи, защото ще откраднат съкро- вищата му, платени с кръв на праведници, пророци и мъченици. — Разбирате ли Моите веления, братя Мои? Разбирате ли новата проповед за Царство небесно?

Хилел ви учеше да тълмите по дух закона, а не — по буква. На що ви научи той? Казваше ви, че кората не е плод - и буквата гаси духа. Ала наситихте ли душа­та си с плода на закона? Не виждам ли ви още гладни?

Аз ви уча да небрегнете закона, защото е лишен — и да оставите тълмежа на Тора, защото е безплоден. Чудно ли ви е? Плачете ли по главизните на своята ста­ра книга? При Мене няма място за плачливци и в Моя шатър се не леят сълзи.

На що ви научи Хилел и що ви възвести словото на Шамаи? Те ви думаха: „Прави на другите това, що искаш да правят тебе!" А Моите уста ви мълвят: Деб­ни душата на своя ближен и с пожар опърли неговото
щастие, защото всяко щастие води към заблуда -
към порфирен грях насочва стъпките всяко благополу-
чие. Ала любов към ближния трябва да блика в този
пожар, а не - злобна завист на подпалвач!

Уча ли ви тъй, както ви бе учил Хилел?"

И той каза на Сина Божи:

„Раби, когато Бог съди на небето бедния, ще го запита: „Защо не изучи през живота си закона?" А щом той отвърне: „Беден бях, Господи, та цял живот работих, за да се храня" — Бог ще му отвърне: „Ти не беше по-беден от Хилеля!" Това съм чул за своя учител. Знай­но е дори на враговете му, ако Хилел има врагове, че той дели цял живот залъка си с последния бедняк, но усвои дори сетния ред на закона. Та как ти дръзваш сега да отхвърлиш този закон? И - ако ти го отхвър­лиш, кой ще ни даде нов? Да не мислиш пък, че си Моше или Абрахам, или Иакоб? - Боя се, раби: към безводни места ни тласкат думите ти. Виждам зелоти¹⁶⁶ меж­ду твоите ученици. Ти рачиш негли с убийство да вър­неш на Бене Израеля забравената волност u да ста­неш цар? Твоите зелоти са се клели пред олтара да убиват всекиго, който хули Бога, Закона или храма - а сега не виждам да насочват нож срещу тебе: кому са се клели тогава те?"

А един от зелотите, по име Алфеос, отвърна:

„Та нима мислиш, Иоканаане бен Закаи, че моят: нож ще пази Учителя? Вярваш ли, че нож би запазил Оногова, Когото пазят Божи ангели? — А щом е лишен моят нож, за да брани от смърт Сина на живия Бог, как ще смогне ножът на моята ревност да запази мър­твия закон? Слова на Вечен живот чухме - и млъкнаха нашите ножове - и ще мълчат go сетния ден: защо ни хулиш?"

А в това време сред народа се дигна смущение, защото никой не смееше да отхвърли закон и пророци, та почнаха уплашено да си шъпнат.

И нечий по-силен глас извика от тълпата:

„Хилел и Шамаи ни учеха на смирение, а този ни проповядва бунт срещу Бога! Кой е пък той, та ни говори така? Да не е езичник или самарянин?"

И Иешу бар Иосеф чу това и с висок глас каза на сбраните:

„Обадиха се враговете ми. И видях, че всички сте ми били врагове! За вас държах своето слово — за новите си врагове го държах.

Хилел и Шамаи ви учеха на смирение — и на всеп- рощаване — и на обич към другите! Знаете ли що е доб- рина и строгост към себе си? —

Смирение не е —да те стъпче слабият с колесницата си или силният — с гордостта си. Смирение не е - да се биеш в гърди с кървав пестник, нито — да чупиш снага пред мълнията! Страх е това, що звете смирение.

Смирение вижте у стръка, що се навежда сутрин, за да го ороси смразената мъгла, та да се огледа да презден слънцето в капките по снагата му: казал ли ви е някой това?

Всепрощаване не е - да обръщаш и дясната си буза, колчем те удари някой по лявата, нито — да целу­ваш петната, що лепи по душата ти злодеецът. Всеп­рощаване не е — да кажеш „амин", щом те погледне злоок човек — или да премълчиш, кога ти раздерат с язви­телна реч душата! Страх е това, що наричате все­прощаване.

Всепрощаване вижте в облака на разсип, който среща с багра усмивка слънцето, макар да знае, че слън­цето ще го стопи — смее се облакът, защото среща сво­ята огнена гибел: казал ли ви е някой това?

Добрина не е да се молиш за своя мъчител, ни­то - да му дадеш и ризата си, ако ти поиска срачицата. Добрина не е — да плачеш за горчивата участ на всеки клетник, срещнат по пътя, нито — да целуваш ръката, що сочи към тебе нож! Страх е това, което назовавате добрина.

Добрина вижте в чучулигата, която пада в мрежата на сръчен птицеловец, за да запази малкото си, която пърха с уплашени крилца, защото забравя своя плен, като гледа смъртта на своето малко: казал ли ви е някой това?
Строгост към себе си не е — да извадиш очите си, които гледат с похот всяка срещната, нито — да отрежеш десницата си, която се неволно протяга към златото на всеки богат. Строгост към себе си не е - с едри сълзи да оплакваш всеки свой грях, нито — да вла­чиш по пламнали плочи своите нозе, на които се нра­вят пътеките на съблазън! Жестокост е това, що име­нувате строгост към себе си.

Строгост към себе си вижте в прокажения, що среща с вяра слънцето — и срещу парливите му лъчи излага своите рани, защото знае, че няма чудотворец, по-ловък от слънцето, нито знахар — по-сигурен от светлината: казал ли ви е някой тоба?

На смирение, всепрощаване, добрина и строгост към себе си ви уча, братя Мои; ала знаете ли що е смирение, всепрощаване, добрина и строгост към себе си? Нови думи чухте от Мене днес — и видях, че се смутиха сърцата ви, а погледът ви замръзна, сякаш видя? смъртта.

И вие станахте Мои врагове, защото станахте; врагове на Моите нови истини. Горчиви са вси добродетели, братя Мои - добродетелите, на които ви учи Моето слово: те не са още за вас!

Вървете, Мои врагове, след учениците на Хилеля и Шамаи: те ще ви кажат истини, които душата охотно дъвче и предъвква. Но това, що е било дълго предъвквано, накрай трябва да се изплюе!”

И тогава Иешу бар Иосеф с горчивина погледна сбраните, па рече, потънал в кротка размисъл:

„И друго - и друго исках да ви кажа, ала - сега не е за вас. За кодранта Ме намразихте, та за таланта ли ще Ме обикнете? Дребни Ми се виждате още вие със своите едри учители, впили тъп кълвун в душата ви — не сте дорасли още до небесата на Моята проповед... Учението за Любовта исках да ви възвестя: върховното учение на Мешиаха, ала нозете ви са слаби да поемат опасния друм на върховно добро

И като рече това, Иешу бар Иосеф се отдалечи с дванадесетте, мнозина от народа с плаха стъпка го последваха издалече.

Прави са думите на стария мъдрец от Алекс ан­дрия¹⁶⁷, при когото някога учехме с тебе заедно пръв-ните начала на диалектиката. Той ни учеше (ти си забравил това: знам) да познаваме вечната чърта,що се изгъва през вси преврати на човешкия живот — и да не забравяме, че под пъстрия или безцветен лепеж на случките винаги трепти тази вечна чърта: аз му благодаря. Моето изгнание ми донесе това, което Щастието в Рома силом ми отнемаше. Аз минах всички възточни провинции - видях мъже, непознати вам, сенаторите, изучих вери, които вие не ще познаете никога, чух слова, които се казват само веднъж в живота. Аз не желая милости, защото връщането в Рома би ме оковало изново в изтрития блясък на вашите пирове, в суетната врява на Форум Романум, в смешните празници на Марсово поле, в бедната философия по площа­ди и портици.

По своя път аз видях мъже, що мрат за онова, което зват своя мисъл — и други, които за своята ис­тина презират дори свободата си. Да бяхте вие, сино­ве на Вечния град, малко по-свободни умове, бихте на­пуснали гордата измама, наречена власт, за да споде­лите пътя на съмнението, търсенето и мъката: каз­вам ви, че това тули в себе си едничкото щастие, дос­тъпно човеку.

В писмото, пратено по Иуда от Кериот, ти ме питаш, Мурена, за хората, между които живея. Аз съм чел техните книги, писани от египтянина Мозес¹⁶⁸, ко­гото наричат свой законодател: той е Солон¹⁶⁹ на хебреите. Там се излага историята на този народ. Аз че­тох хеленския превод, направен — казват — от седем­десет учени хебреи, но много места ми се видяха чуд­ни — и аз не твърдя, че съм ги разбрал. Тези книги наме­рих в Александрия у един философ, с когото пътувахме по островите. Името му е Филон. Й той е хебреин, но пише на бляскав хеленски език. Той казва, че името Мозес произлиза от две египетски думи: мо и усе. Едното значи вода, а другото — спасение. И те разказват в кни­гите си басня за смолена кошница, която плувала по река Нил, за дъщерята на фараона и за дете, чието име било Мозес. Аз намирам тука мит. Мозес е „спасен от вода". Той минава с поробения народ Червеното море — и разцепва на две водата. В пустинята пък обръ-ща горчивата вода в сладка. Предвожда народа с облак, а облакът е вода. Това е мит на луната. И днес едни от хебреите, наречени есей, се къпят по четири пъти на ден, а преди време видях един пророк да приема своите ученици чрез поливане с вода. Ясно е, Мурена: тези хебреи почитат, без да си дават сметка, силите на природата. Няма никакъв Цебаот¹⁷⁰. Има слънце, луна, звезди, вихри, земен огън. Та нещо друго ли е техният схеол? То е земният огън, за който говори Параксимен. Дори моят писец, Мелхом, разбира вече то­ва. Ала те го не съзнават.

В книгите на хебреите се среща много иносказание; аз намерих в тях любопитни неща. Те говорят за пророк, по име Елиас¹⁷¹. Мене се струва, че то е древно слънчево божество. В много чърти от живота на този пророк намирам слънчев мит. Те са почитали някога огъня, но сега до нас са стигнали само техните при­казки. Пророкът заплашва цар Ахааба и жена му Иезабел¹⁷² с горещини, суша и бездъждие. През горещините на лятото, кога слънцето е най-силно, наистина хора­та се плашат от глад. Ала после спряло бездъждието и земята се напоила; не е ли ясно, че става дума за двете равноденствия, когато земята се пълни най-обилно с влага? — По-натам, в един сбор от пророци, служещи на чужди богове, неговият бог му пратил от небето огън, та изгорил жъртвата му. То е същата борба на слънцето с подземните дракони на мрака, за която говорят преданията на древен Египет. Аз ви­дях това изписано в двата големи храма на Тебес¹⁷³, от двете страни на Нил. Когато стражи посегнали на пророка — да го уловят, той отново призовал огън от небето. И накрай, кога завършил своя живот, възнесъл се на небето с огнена колесница, впрегната в пламенни коне. Да, Мурена. То е старият мит — най-стар от всички. Човек не знае по-велико от слънцето, защото - едва отворил очи — погледът му среща лъчите на огромното светило, а галилейците казват и днес на мълнията огън на Елиас.

Когато ходих в Пергам¹⁷⁴, дето е била някога голямата царска библиотека от двесте хиляди свитъка, видях прочутия храм на Ескулапа, издигнат от учениците на лекаря Галенис. В този храм Ескулап се обожава под вид на голяма жива змия. И тогава си при­помних едно място от книгите на Мозеса. Казва се, че в пустинята язви налетели народа, та Мозес издиг­нал голяма змия от мед — и който я погледнел, оздра­вявал. И в пустинята змия и в Пергам змия; и Мозес изцерява — и Ескулап изцерява. По всичко разбрах, че вярата на иудеите не е нещо отлично от другите ве­ри. Техният Цебаот е Юпитер, пророците им са ора­кули и сибили¹⁷⁵, а Мозес е техен Нума Помпилиус¹⁷⁶.

Но аз виждам, славен Мурена, че медната змия на иудеите цери доста несръчно: в тази страна меди­цината не стои високо. Има растение, наречено мандрагора. То пуска корен като на тракийско цвекло, раз­вива широки мъхнати листа и бледочервени цветове. Плодът му е жълт, сладък и по вкус прилича на ябълка. Те наричат това растение дудаим, което значи лю­бовна рожба —и вярват, че прави плодни бездетните жени, а в сърцето на мъжете всажда обич към онази, която им поднесе плод на мандрагора. Аз съм опитвал: това е лъжа. Те оприличават мандрагоровия корен на човешко тяло и с него правят вълшебства. Наричат го с името на мъжа, комуто желаят да пратят чар. Ис­кат ли да го убият, забождат игла в сърцето на манд-рагората; искат ли да лудее по мома, скрепят с игла косъм от главата й в чатала на корена; искат ли да закрее човек и да умре от изсъхване на ставите, заби­ват иглата в челото на мандрагората. Не зная тези последици настъпват ли. Те вярват разпалено. Но аз мисля, че боговете на никой народ не следят има ли по корените игли: боговете са по-лениви и късогледи, отколкото ги смятат магьосниците... Предполагам, че от магията на хебреите не съхнат омагьосаните; съхнат само корените на това гиздаво растение. Аз намирам, че е зло да се убиват цветята. Еднаж младият галилеец, за когото по-после ще ти разкажа, каза, че цветята са най-хубавото на света: дори Саломо (той е някогашен хебрейски цар, влюбен в хубостта) пред тях изглеждал зле накичен играч. Душата ми се усмихва на тези весели думи; аз намирам прав галилееца: той ще стане поет. Мразя всички, които убиват цветята. Хебреите, между които ме доведе моята честита участ, са надменни, мразят Рома, служат си с под­лост. Те са страхливи, но понякога упорството им над­минава всяка граница. Понтиус Пилатус, като се нау­чи, че Сейан се готви да дига мраморен мост между Путеоли и Байи, да го засажда с дървета и цветя, та да прави висящи градини, пожела да строи в Иерузалем водоем. По неговите чертежи целият водоем тряб­ваше да стигне дължина двесте стадии¹⁷⁷. Тръбите му щели да внесат в града прясна и чиста вода, за да не пие народът развалената вода на Цедрон и Енома. Изработени бяха медните чаши, свързани с тръби за разделяне на водата. Стълповете и каменните дъги за поддържане водостоците бяха наполовина издигна­ти. И тогава някой пусна между народа мълва, че то­ва дело е кощунство, защото езичник нямал право да дига сгради в града на техния бог. Та хебреите се стълпиха и разхвърляха основните камъни. Прокураторът ги разгони с войска. Те се сбраха пак. Това се потрети. Упорството на този народ е голямо. Хиляди паднаха под брадвите на ликторите.

Аз самин мразя Понтиус Пилатуса, защото е безоко оръдие на Сейана, който ме хвърли в немилост. Ала хебреите го мразят кръвно. Филон, за когото ти казах в началото, го намира жесток, упорит и насилник. Никой според него не помни да е бил прокураторът милостив към някого. А проконсулът Вителиус¹⁷⁸ не щади облагите на Рома: за него Сирия е чифлик, от който трябва да се обогатява. Той смуче от тетрарха Херодес Антипас всичко, що може. Те се не обичат. А и двамата пък мразят Понтиуса, насъскван от Се­йана. О, този ужасен Сейан, който предаде на смърт или изгнание толкова души! Кремуциус Кордиус, Корнелиус Балбус, Валериус Месала, Плиниус Нума, Титус Домициус, Децимус Руфус — и още колко много! Нищо, Мурена. И Сейан ще умре. Нищо. Времето ще ни съди. Има още богове. Сейан също не е безсмъртен, защото „подлостта няма право на вечност". Аз оставих мисъл и дело, а Сейан — кръв и клевета. Не, той не ще види мир.

А що прави Тибериус Цезар¹⁷⁹, Мурена? Чух, че в Капрея се отдавал на нечути разпътства. Там имало скрити пещери, дето императорът сбирал момчета и момичета, за да подражават чудовищни сплитания, като образуват помежду си тройна верига, и препле­тени така, сливали тяло с тяло, додето в напрягане завършат насладата... А той гледал това разпътство, за да възбужда своите погаснали от старост плът­ски жажди. Той имал, говорят, много стаи, накичени с най-разюздана живопис и безсрамни книги от Елафантис; млади момичета карал да му четат тия книги, за да се радва, като ги гледа засрамени.

В неговите градини, мълвят, дървесата и пещерите били жилища на Венус, дето момичета и момчета, облечени като нимфи и силвани¹⁸⁰, срещали цезаря в най-съблазнителни положения. И още много разпътства има, които — и да се не откажех да описвам аз — стилонът би се от-казал... Знам: това е тъй.

Чудно ли е? Нали цезарят е потомък на Клаудиус Апиус Региланус, децемвир, който дръзна някога да прогласи за своя робиня една свободна мома? Той я жес- токо насили, за да задоволи своята страст - и с това извика между народа бунт против сената. А кой е сам цезарят? На младини още не го ли наричаха вместо Кла- удиус Неро Тибериус – Калдиус Меро Бибериус? За пия- ница като него по-добро име не може да се измисли, защото и трите тези имена значат „пияница". Той допусна край себе си Сейана — и уби душата на Рома. Аз не вярвам вече в безсмъртието на Вечния град, Мурена: Рома си отива и ми е жал, че не знам кой ще я смени. Еспания и Сирия остават без проконсули. Армения става плячка на парти, а Мезия¹⁸¹ — на даки и сармати. Дори самата метрополия — е жъртва на нечуто разпътство. От колко време не съм чул в Рома да из­дигне глас нова философия! От колко време нашите бо­гове берат душа, защото в тях никой не вярва! От колко време гледам омърсена най-здравата основа на Рома — семейството! Бракът бе свет за всеки патриций — и на него се опираше Рома: семейството, а не мечът зав­ладя света. Но — семейството е мъртво — и олтарите са празни. Мурена, Рома умира!

А тука, дето живея сега, нравите са още чисти. В тетрархиата на Херодес Антипаса живеят двама младежи, които привлякоха погледа и слуха ми. Едини­ят е постник и съзерцател, ретор и поет, проповед­ник и пророк. Видях го пръв път преди две години. Той носеше зверска кожа u се хранеше с корени. Никой не успя да сплаши неговата смела реч: той говореше голе­ми истини, чиято дълбочина едва сега разбират хора­та. Но той не пропускаше да похули, щом му падне ред, и водачите на своя народ. Херодес го почиташе по благочестивата мълва, що плетяха за него тълпите. Другият е поет и мечтател, мъдрец и властител. Дори някои го наричат бог. Той зове себе си син на боговете. Той учи нещо съвсем ново, Мурена — той проповядва вяра без култ, без жреци, без жъртви, дори без молитва, ако молитвата е дигане ръце и клатене бърни. Той говори, че боговете са мисли на душата ни — и тъй като всички мисли на човека трябва да се сливат в една вър-ховна мисъл, той казва, че има само един бог. Той е негов син. Тълпите го не разбират, защото не могат вник­на вдън душата му, нито дори могат нирна в глъбини­те на мисълта му; той говори с образи, както говорят всички възточни проповедници. Но между тях има фи­лософи, наследници на древни учения — и от тях най-голям е Елкезай, син на Цофа; те му се радват и го раз­бират. Казах ти, Мурена: той учи хората на нова вя­ра — едно е само значително по думите му: трепетът на човешкото сърце. Това потайно чувство възвежда човека към вътрешен опит за бога и към изтънченост на съвестта. През него минават багрите на външни­те случки, доколкото засягат човека, та се отразя­ват там — и човек почва да разлъчва истина от лъжа.

Този младеж отхвърля жреците и казва, че меж­ду бога и човека не трябва посредник: обредите само тласкат човека далеч от истинското поклонение бо­гу, което става в сърцето. Не е ли наистина чудно то­ва в наши дни, Мурена? Кой ромски философ е казал те­зи мисли? Наследихме ли ги от Хелас? Не. Дори Аристофанес, който осмя боговете, дори Плато, който по­дири нов път за служене Богу: дори те не ни казаха нищо, прилично на това. Този младеж (името му е Иезус, син Мозефов) се гневи на фарисеите (фарисеи наричат тук строгите поклонници на обреда), че се молят по улиците — да ги гледа цял свят, дават милостиня от­далеко - да издрънка сребърната монета, носят злат­ни висулки и свилени ленти по дрехите — да ги отличава всеки поглед от останалите. Той ги хули без страх. Неговите сатири са люти и обидни: езикът му не знае среда. Мнозина от тях вървят след него и го слушат; дори някои станаха негови ученици. Той има странна власт над тълпите; да поискаше, би смогнал с метеж да пресече замислите на Рома: след него би се дигнала цяла Сирия.

Наистина, той не е пръв. Други преди него са тръгнали към тези истини, ала само той ги е постигнал. Неговата проповед е сложна мрежа от нови мисли: той е стигнал върха на всяко търсене — и това, що говори, е едно с онова, което живее. Воля от мисъл се не дели у него. Те имат пророк Иесайа, писал някога сатири срещу царете. Той въстава против жъртвите, принасяни с кървави ръце, и против каденията, които замъгляват безчувствен поглед. Той вика наро­да към добро, правда и вътрешна молитва. Те имат Иосуе, син Сирахов¹⁸², оставил книга със сентенции. Имат Хилела и Симеона¹⁸³, скитници философи, които са говорили някога, че законите са лишени от смисъл, ако са несправедливи; да бе жив Мозес, техният пръв законодател, той също би казал, че външното изпълне­ние на закона не струва сестерция, ако в сърцето ня­ма жад за правда. Те имат Филона, голям мъдрец, за когото ти писах; той отрича обреда и зове човека към чистота на сърце и воля. Те имат още Абталиона, Са-майаса и раби Иоханеса¹⁸⁴, които мълвят, че милосър­дието стои по-горе от всяко писано право. И Иезус, син Иозефов (младежът, за когото ти говоря), е после­ден в този род хебрейски учители. Но той е най-горе. Неговата реч има широка пълнота: той се косва до вси въпроси на живота и не оставя нищо в мрак.

За себе си ще кажа. Аз дълго въставах срещу об­щото очарование от него, ала най-сетне, като изучих речите му по бележките на Матиас¹⁸⁵, негов ученик, някогашен митар, и като няколко пъти самия Иезуса, намерих го по-горен от философите, що съм някога чул. Той не пише книги: аз жаля за това. Наистина, и Сократес, и Питагорос, па и много други не са писали. Ала мене се струва, че би било добре да остане записана неговата философия, защото мнозина биха намерили в мислите му завършени истини. Но никой тука не пише. Те говорят по стъгдите, в притвора на своя голям храм, по пировете, по хълмовете, край езерата и атриумите¹⁸⁶ на каменните къщи. Ала всичко, казано от него, се запомня и повтаря от уста на уста. Не мога да ти пиша, Мурена, неговите огнени речи, пълни с прясна поезия и потайна мъдрост, защото не позна­ваш нито народа, що го е родил, нито вярата, нито законите и нрава му. Но аз почнах да сбирам за него бележки, да скрепявам на плоча речите му и да запис­вам по-важните случки от живота му. Моят писец, търпеливият персиец Мелхом, ги преписва на кожа и подрежда. Може би ти ще успееш да ги видиш, ако на боговете е угодно. Между учениците на галилееца ви­дях младо момче, по име Йоханес, син на Зебадиас¹⁸⁷, хубавец с дълбоки черни очи. В лицето му се набеляз­ват всички дълбоки вълнения на душата. Той е дълбоко предаден на своя учител, който се държи с него много нежно и внимателно. За Иоханеса, който също владее тръстта, говорят, че записвал речите на своя учител. Други, освен Матиас и него, не знам. Аз ще бъда тре­тият. Колкото и чудно да ти се види, това е първият случай, когато Рома начева да служи на поробените.

Първият мъж, за когото ти писах, се нарича съ-

По възточния бряг на Мъртво море край косма­тия проповедник се трупаха есеи, след които вървеше цяла Галилея, Иудея u вси хора от окрайнините. Той ги поливаше с вода и мене се струва, че не са му чужди някои неща от философията на Талеса. За няколко ме­сеца край него мина цяла Сирия — и доскоро в страна­та се мълвеше само за него. Неговите думи бяха неспо­койни. Той казваше: „Часа на Великия гняв възвестя­ват устата ми: покайте се, синове на Гибел и чеда на бъдеща Смърт!" Той нападаше богати, жреци, фари­сеи, книжници и властници. Та не е чудно, че след него не тръгна ни един знатен. Ала от него трепереха всич­ки, защото ги пърлеше с огнени сатири. Той говореше строго, сурово и с голяма власт. Никого не обикна и никой не посмя да го обикне. Край него цареше студ, трепет u съскаха камшици от мълния. Неговите ученици бяха мрачни, сухи, навъсени и бледи. Той караше имотните да разделят богатствата си между бедните, а на нищите и страдалците обещаваше бъдната империя на бога.

Онова, що искам да ти кажа, Мурена, се отнася до неща, наскоро станали. Този проповедник отиде да проповядва преди година в Перея, отвъд река Иарден. А там властва Херодес Антипас. Той не останал доволен, че Йоханес хули вождите и властителите, пратени от Рома: в думите на пророка той съзрял зов към бунт. А и друго има: Йоханес много пъти хулил жена му Херодиас, която встъпила с Антипаса в брак против законите на страната, непозволяващи кръвосмесване. Еднаж тя минала, носена от роби, през Гилеад¹⁸⁸, дето проповядвал Йоханес. Пророкът я видял и обсипал с лю­ти клетви целия й род, водещ потекло от продажни първосвещеници и нечестиви царе. Нападнал и сама­та нея за безчислени грехове. Робите с мъка успели да я отнесат на кедровата носилка, защото народът се разгорещил и ги обсипал с камъни. А жестоките зако­ни на сирската страна, Мурена, допускат на тълпи­те без съд да лапидуват мъж или жена, изпаднали в прелюбодейство. Никой пратеник на цезарите не успя да забрани тези барбарски навици на кръвожадните тълпи. И Херодес Антипас, от бясна страст към Саломе¹⁸⁹, дъщеря на Херодиас, заповядал да уловят про­рока и да го заключат в каменните подземия на кре­постта Махеро. Той лежи там вече пет месеца. Каз­ват, че не пускали при него никого. Ала Херодес е суеве­рен и се бои от своя затворник. Народът говори, че Ма­херо се посещавал нощем от духове. Там никой не смее да мине след заник слънце. Та в тази кула лежи, в мра­за на тъмни подземия, пророкът. Неговите ученици хвърляха камъни след колесницата на тетрарха, за да го пусне на волност. Стражите ги заловиха и биха с гърбач и тояги. Два пъти знатни хебреи молиха Витедиуса да се намеси в тяхна полза, та да освободи Иоха-неса. Два пъти заплашваха с Божа казън Xepoдeca. Ала не стана нищо. Разбраха всички, че Иоханеса пази не стражата, а гневната мъст на Херодиас — злия дух на кулата Махеро. Народът надава още от време на време викове и плаши, че Божи гняв ще разсипе целия Херодесов дом. Ала - не ще сторят нищо. Те кипват и гаснат лесно. За пет месеца те почти забравиха своя пророк... Бързо пламват и бързо погасват: всеки знае това. Неговите ученици го забравиха и тръгнаха след Иезуса, син Иозефов.

Мурена, човекът, който ще ти предаде това писмо, е млад търговец на балзам и аз вярвам в него. Той е прозелит от Коринт и се казва Демокритус. Той е пос- ледовател на Филона Александриец и мисли много сво- бодно, обича Платона и философията, ала най-много обича затворника в Махеро. Той ще ти донесе две еги- петски кадилници от позлатена мед, с дълги сребърни дръжки, прилични на човешка ръка, на чиято длан стои чашата, дето се слага миризливата смола. Ще ти да­де и две хеленски кадилници от сребро, с къси медни верижки, за които се държат. Блюдото на едната има капаче с образ на палма и плачеща мома, а другата е без капаче. Горните брънки на двете са украсени със златни плочки и медни дъги, по които е издълбано тво­ето име. Аз ги поръчах като дар на оногова, който е бил към мене винаги добър.

Демокритус ще ти даде още половина мера чист палестински балзам като дар от него — и може да те замоли да сториш нещо за неговия пророк. Но това, що ти писах, не засяга молбата му, защото е мое разсъж­дение върху нравите на Сирия: не желая да ме четеш криво. По този младеж, който ще стои в Рома четири-пет деня, можеш да ми пратиш двадесет таланта ощ златото, което ти предадох по-рано, когато те посе­ти Иуда от Кериот (помниш ли го, Мурена: онзи, щ₀ ти занесе два свитъка от моята История на Персия?)
На доблестния благородник и сенатор

Кайус Домициус Мурена поздрав

от Луканус Проперциус Иустус, философ

Да бъде кръстът ви препасан и све-

тилниците ви – запалени!
Благовестие според Лукануса,

XII:35

О, ти, върховно осъществяване на жи-

вота. Смърт, о, моя Смърт, приближи

се и ми промълви тихо! Ден по ден бдях,

за да Те диря. И всяка нощ сънувах бла-

женството на Твоите бели празници. За

Тебе понесох вси радости и беди на живо-

та. За Тебе разлях своя елей, за Тебе раз-

късах сърцето си, за Тебе разкървавих ду-

шата си. Защото трябваше вино на Твоя

пир. Всичко, що съм, всичко, що имам – и

надежда, и любов, и мечта, всичко и тек-

ло винаги в тайна към Тебе!
Рабиндранат Тагоре: “Гитанджали”,

ХС1:1-3

Окръжен om дълбока мрачина. Човекът с горест мълвеше на душата си:

„Свърши се Моят златен пир, погасна сетният светилник, заспаха звездите, мрак Ме окръжи, както бяла пяна връхлита разбит кораб. Иде Моят час, душо Моя — иде Моят час!...

Що стори обичта на Моята ръка? Подигна ли eдного, потънал в пропаст без пътека, ослепял и паднал в дъното, отдето няма друм нагоре? Бог знае, душо Моя — Бог знае!...

Що създаде огнената вяра на сърцето Ми? Сгра­ди ли ледни храмове ввис, дето би коленичила насаме залутаната надежда на ранените души? Правдата ще Ме съди, душо Моя — правдата!...

Даде ли смисъл и опора Моята реч на онези, кои­то в почуда гледаха делата Ми и не вярваха, че Ме е родила смъртна жена? Времето ще отвърне, душо Моя - времето ще отвърне!...

Затворени врати срещаше Моята проповед, по заключени сърца хлопаше мъдростта Ми, на скъперници мълвеше Моето прозрение. И аз не видях още кой друм води към човека — и коя пътека минава от душа до душа. Ни еднаж не надяна венец мъдростта Ми, душо Моя - ни еднаж!...

В мрачни чертози Ме зовеше на пир участта Ми —в горници дето не свети ни една звезда, не звъни ни един псантер¹⁹⁰, не чупи ек ни една светла песен: в погребални склепове Ме зовеше на пир Моята болна орис — сякаш се бях сред мъртъвци родил!... Ни еднаж се не засмя светът с Мене, душо Моя - ни еднаж!...

Из тъмница в тъмница Ме водеше гласът на предвечна клетва, свързала родения да спасява — слънцето изгряваше без Мене: когато се вестявах в света, беше винаги нощ... В мрака пееха зловещи птици, а да-лек пред Мене светеше кървава лента на залязло слънце... Ни еднаж не видях изгрев, душо Моя - ни еднаж!...

Блажени палмите, които са ключ на вси притчи и възел на вси личби! Защото коренът им пие кръвта на земята, стъблото им сбира благоуханията на вихъ­ра, а короната им смуче светлината на небето. Но за Мене небето склопи своята светлина, вихърът стис­на в шъпа своите благовония, земята дръпна дълбоко своята кръв. Над Мене тежи Смърт. Не, душо Моя — небето не ще се разтвори втори път за Сина Божи!...

Блажени мъглите, които са образ на тайната и лик на самотата! Защото те се стелят между залеза на луната и изгрева на слънцето: те са роса и свенящ, ник, мрак и ден - тъмна межда, разделяща блян от жи­вот. Те падат незнайно, покриват с було тръпната земна снага, а после пак потайно си отиват - и отнасят в себе си голямата тайна, оплодила земята. А Син Божи трябваше да предложи на света вси свои тайни — и да си отиде гол, както бе дошъл. И ето: над Мене тежи смърт. Не, душо Моя - Син Божи не ще се вър-§ не никога!...

Вярвам в мишците, които се борят с други мишци, хвърлят диск или внизват меч в чужда гръд. Защото тем се усмихва прицел - и те се изгъват като змия, закръглят се като къжел¹⁹¹, напъват се до скъсване, хвърлят край себе си червени багри. В тях кръвта реве като порой, жилите настръхват като изплашени бе­зумци, кожата се изпъва като гневно тетиво. Вярвам и в мишците на душата, които слагат по лицето смях, ярост или скръб. Защото и тем се усмихва прицел - и те са мишци на борец. Когато душата се бори с чужда душа, борбата носи облик на величие. Но кой Ме чу, ко­гато проповядвах на хората борба със себе си — и борба с другите? Не, душо Моя — Син Божи ще отнесе със се­бе си неразбрани своите истини!...

Вярвам в бесните гънки на морето - и в тихия спотаен трепет на вълните му сутрин — и в гневния рев на къдрите му през бзфя. Защото неговият разми­рен поглед лови със зелени очи целия небесен свод, пог­лъща счупените багри на облаците, разбива на късове тихата синевина на твърдта, разкъсва на парцали яростния вихър и поглъща неговия гняв в своето крот­ко сърце. Високи водни планини дигат къдрави върхо­ве, бездънни пропасти окръглят зелени плъзгаби пади­ни, буря от бисерни капки лети и посипва небето, бурни звуци се разбиват о бялата мрежа на водните стени и глъхнат като сиротен плач на далечно дете. Когато душата кипи и се бори сама със себе си, из нея ще изхвръкнат дълбоко заседнали съкровища — и светът ще ги сбере за накит. Ала кой Ме чу, кога зовях към вътрешен кипеж и към самобичуване? Не, душо Моя — Син Божи ще върне на небето неразтворени своите сък-ровищници!...
О, Аз сънувах трепета на росни ливади и Моята

душа бленуваше ледни водопади сред тъмни сенчести

гори.

Разсипан бе сънят на Моето детинство и Аз видях поругани виденията на ранни младини.

И хула хвърлих на спомена за онази, що Ме е родила.

В печалния полумрак на Моята младост разсипа кърваво слънце червени коси. И Моето търсене отново предсказа на душата Ми пустиня.

И пак скръбен друм поведе стъпките на Назарянина. И пак — пред Мене мечта за несбъднати чудеса. И пак - тръпна мисъл за възкресяване на лишни мъртъвци.

В що е виновна ръката Ми, която не уби човек?

В що е виновна — та пред всяко нейно движение се удвоява мракът и нощта става двойно по-страшна, а мъката — двойно по-кървава?

Проклета, проклета — ти, която ме роди!


Мириам от Мигдол ли?

— Не. Аз не вярвам в жената.

Край Мене минава сластният мирис на цял Иерушалаим — и досега ни един женски поглед не лъсна с невинност!...

Край Мене протича зловонната похот на Свещения град — и до днес ни едно женско движение не блесна с девственост и чистота...

Та нима до една са разпътни онези, пред чиито нозе паднаха дори железните орли на Рома? Аз ги видях да седят с високо заголени нозе край водоскоците на Свещения град и с поглед да зоват сластта и златото на всеки минувач.

Тяхната сгърчена душа разнасяше по стъгдите миризма на потна плът — и това повърна Моята па­мет много назад — дори до тъмния ден на Моето раж­дане.

И спомних си тогава скръбната участ на Сина Божи: дори Моята майка спа в прегръдките не на то­зи мъж, който трябваше да бъде Мой баща...

В позор бе заченат Назарянинът — и в позор бе роден: тъй, както се ражда всеки син на клетва.

И де да търся в душата си роса, що би обмила Моя пръв грях - греха, че Ме роди блудница? Не, няма изкупление за Мене — а Аз съм самин дошъл да изкуп­вам грешници!...

Хората след Моята смърт ще сбират къс по къс словата Ми, но би ли смогнал кой да е да сглоби душа­та на последния мъртъв бог?

Аз съм Син Божи.

През Моите уста говорят небесата. Горчива участ се сбра над Мене като гръмоносен облак: Аз ще умра чужденец. Не видях свой между хора­ща. Не Ме позна никой, защото отдалек дойдох, а там, отдето ида, човек не е живял.

...Но защо Бог не запита своя първороден Син, кога замисли да Го прати в света?

И защо Онзи, Който е внедрил в сърцето човешко всяка вяра, не повярва, че хората са зли, тъпи и лишени дори от зрение?

Защо Всемогъщият Ме отреди да спасявам злодейци, които коват кръст за всеки проповедник на вечна правда и точат меч за всеки миротворец?

О, Йехова, Йехова!

— Защо Ме прати между слепци — Ти, който създаде слънце и светлик? Защо присъди на жестоко изгнание своя Син – Ти, който Ми поръча да сея милост по света и в сърцата на вси хора да будя кротосто и милосърдие !

О, Господи!

- Защо Ме осъди – в пустиня да умра – и вихри да ме оплачат?”

Каталог: files2012
files2012 -> Българите потомци на царствените скити
files2012 -> Няколко думи, относно съдбата на завещаното ни книжовно наследство от великия писател Николай Райнов

Изтегляне 5.52 Mb.

Сподели с приятели: